По пътя навътре

Споменах, че един от проблемите, пред които сме изправени и трябва да решим, е накъде да насочим молитвата си. И предложих - към самите нас. Само ако молитвата ви към Бога е достатъчно важна и изпълнена със смисъл за вас самите, тогава можете да я принесете на Господа. Но ако сте невнимателни към думите, които произнасяте, ако собственото ви сърце не откликва на тях, или ако животът ви не следва същото направление, което има молитвата ви, тя няма да стигне до Бога. Затова, както казах, първото нещо, което трябва да направим, е да изберем молитва, която да изречем от все сърце, с целия си ум, с цялата си воля; молитва, която не е задължително да бъде велико произведение на литургическото изкуство, но трябва да бъде правдива и да не е нещо по-малко от онова, което искате да изразите. Трябва да осмисляте тази молитва с цялото богатство и точност, които се съдържат в нея.

При избора на молитвените думи можем да избираме между три неща. Можем да се молим със свои думи - това е молитвата, която блика като извор от нашата душа; можем да се молим с кратка молитвена формула - такъв род молитви при цялата им краткост са много интензивни, изпълнени със съдържание и възможно най-много символика; накрая можем да ползваме т. нар. (понякога и с пренебрежение) „готови молитви", чийто диапазон се простира от най-плоските произведения на хора, опитващи се да изобретят молитви за всички житейски ситуации, до задълбочения опит на светиите, изразен в молитви, които те не са си измисляли, но които Светият Дух е изковавал в живота и сьрцата им. Бих искал да кажа по нещо за всяки от тези видове молитви.

Спонтанната молитва е възможна при две обстоятелства: или когато живо сме осъзнали Божието присъствие и този факт ражда спонтанния отклик - с преклонение, радост, с всички форми на отговор, на които сме способни, бидейки самите себе си и предстоейки пред Живия Бог; или когато изведнъж осъзнаем смъртната опасност, в която се намираме, и се обърнем към Бога - в моменти, когато внезапно от дълбините на нашето отчаяние и оставеност се изтръгва вик, породен и от чувството, че няма надежда за спасение, освен ако Бог не ни спаси.

Тези две състояния представляват два крайни полюса: когато виждаме или отчаяното си положение, своята „обезбоженост", самота, копнеж, но все пак сме неспособни да ги преодолеем, или чудото, че изведнъж сме се озовали лице в лице с Бога и можем да се молим спонтанно, а конкретните думи, които използваме, нямат значение. Можем безкрайно да повтаряме: „Радост, о, Радост!...''; да произнасяме всякакви слова, защото думите нямат значение, те са само в подкрепа на разположението надуха, изразяват нелепо, безумно, любовта или отчаянието ни. Навярно помните Евангелския откъс на Преображение, когато Петър се обърнал към Христа с думите: „ Дали да построим три сенника - един за Теб, един за Мойсей и един за Илия?'' Според думите в Евангелието, той говорел безсмислици, защото не бил на себе си (срв. Марк 9:6). Петър се изправил пред лицето на нещо толкова зашеметяващо, че просто казал първото нещо, което му дошло наум, за да изрази обхваналите го чувства.

Затова, ако си въобразяваме, че в продължение на целия си живот можем да поддържаме спонтанната молитва, това е детско заблуждение. Тя трябва да бликне от душата ни, не можем просто да отворим кранчето и тя да потече. Тя не е постоянно на наше разположение, така че да черпим от нея във всеки един момент. Тя извира от недрата на нашата душа, потресена от чудо или от страдание - но не и от средното положение, при което не сме завладяни нито от усещането за Божието присъствие, нито от ужаса на онова, което сме, и на положението, в което се намираме. И да прибягваме до спонтанната молитва в такива моменти е съвършено илюзорно начинание. Има дълги периоди, когато вие не сте нито на морското дъно, нито на гребена на вълната, и за да се молите, трябва да направите нещо - това са онези периоди, когато не можем да се молим спонтанно, но можем да се молим по убеждение. Това е много важно, защото, започвайки молитвения си живот, много хора мислят, че не са достатъчно искрени, ако не преживяват с пълна сила думите и фразите, които произнасят. Това не е вярно. Понякога човек може да бъде съвършено искрен в яснотата на ума си, в прямотата на волята си, макар думите или дори действията му да не изразяват онова, което преживява в дадения момент.

Примерът, който ми идва наум, е следният: вие имате семейство, работите изморителна работа и се прибирате вкъщи крайно уморен. Ако в такава минута майка ви, сестра ви, баща ви или някой друг ви попита: „Обичаш ли ме?", ще отговорите - „Да." Но ако човекът настоява: „Действително ли ме обичаш точно сега, в тази минута?", то ако трябва да бъдете честни, бихте казали: „Не, сега не усещам нищо друго, освен болката в гърба и умората в цялото си тяло." Но ще бъдете съвършено прави, ако отговорите: „Да, обичам те!", защото знаете, че под покривалото на умората струи живият поток на любовта. Когато Христос казва: който Ме люби, ще изпълни Моите заповеди, това не означава: „Ако Ме обичате, ще преминавате от едно вълнение към друго, от един възторг към друг, от едно богословско прозрение към друго." Той просто казва: „Ако вярвате на думите Ми, покажете се достойни за това, което сте получили". И тук покажете се достойни означава да живеем винаги мъничко над нашите възможности, да направим малко повече от онова, което бихме направили по свое желание.

Затова има нужда от молитва, която не блика като извор, а идва от искрено, дълбоко убеждение. Достатъчно е да се обърнем към огромното множество вече съществуващи молитви, които са били изстрадани от подвижниците на вярата и родени в тях от Светия Дух. Имаме псалмите, има толкова кратки и пространни молитви в литургическата съкровищница на всички Църкви, откъдето можем да черпим. Важно е да научим достатъчно много молитви, за да можем в нужния момент да си припомним точно онези, които са ни необходими. Това значи да научим наизуст достатъчно количество важни за нас откъси от псалмите или от молитвите на светиите. Всеки от нас се вълнува от определени откъси. Отбележете си онези пасажи, които ви трогват дълбоко, които са осмислени за вас, които изразяват нещо, което вече знаете от опит - за греха или за блаженството в Бога, или за борбата. Научете тези откъси наизуст, защото някой ден, когато сте толкова паднали духом, толкова дълбоко отчаяни, че не можете да извикате нищо в душата си, никакви лични думи, ще откриете, че именно тези откъси ще изплуват на повърхността, ще застанат пред вас като Божи дар, дар от Църквата, дар на святост и ще ви изпълнят със сила. В такива моменти действително са нужни молитви, които сме научили така, че те са станали част от нас самите.

В православната Църква съществуват утринни и вечерни молитви, които са по-дълги от използваните на Запад. Четенето на тези молитви отнема около половин час сутрин и половин час вечер. Хората се стараят да ги научат наизуст, така че и в други моменти да могат да черпят от тях. Не е достатъчно обаче просто да ги научим наизуст. Молитвата има смисъл, ако се живее. Ако животът ни не е молитва в действие, ако живот и молитва не са преплетени докрай, то молитвата се превръща в подобие на вежлив мадригал, който приподнасяме на Бога в онези моменти, когато намираме време за Него.

Ако в утринните молитви сте произнесли една или друга фраза, то в продължение на целия ден вие трябва да оправдавате тази фраза с живота си. Затова мисля, че освен запомнянето на възможно най-много откъси, значими за вас, трябва да приемете като правило, щом откриете някоя фраза, която ви поразява със своя смисъл - било при четенето на Евангелието, Новия или Стария Завет, било сред богослужебните текстове - да се стремите да я изпълнявате през целия ден неотклонно, колкото е възможно по-дълго. Може би си мислите, че сте в състояние да се захванете с някоя такава фраза и да я „живеете" цял ден. Всъщност това е невероятно трудно. Ако съумеете да се задържите на една фраза от дадена молитва за един час, без да се отклонявате, това вече е голям успех - но го направете! Например: „Прочетох думите Готово е сърцето ми, готово е, Боже! - и през следващия половин час ще живея така, че сърцето ми да бъде отворено за Бога и готово да изпълни волята Му." Половин час, не повече; след това си дайте почивка и се обърнете към нещо друго, защото ако се стремите да изпълнявате една фраза, радикална и трудна, то накрая ще си кажете: „Не мога повече..." и ще изоставите това занимание. Но ако кажете: „Ето, имам тези три-четири фрази, „молитвени формули" за този ден и ще се постарая да живея с първата от тях от момента, когато я произнеса сутринта, до десет часа преди обяд, след това със следващата и после със следващата" - и ще видите, че постепенно всички думи на молитвата, всички мисли и чувства, изразени от светиите в техните молитви, ще оживеят за вас, ще започнат да проникват дълбоко във волята ви и да преобразуват нея и тялото ви, защото заповедите се изпълняват само заедно с участието на тялото.

Разбира се, може да се случи да си кажете: „Тези думи не ме вълнуват силно." Ако те изразяват ваше основно, дълбоко вътрешно убеждение, но в дадения момент не чувствате нищо, обърнете се към Бога с разкаяние и Му кажете: „Това е мое основно, дълбоко християнско убеждение, а ето, виж - не чувствам нищо!" В този момент изведнъж осъзнавате, че сте започнали да се молите със свои думи. Можете да изразите пред Бога своето съжаление, мъката си, отвращението към самия себе си - и сте решени да кажете на Бога самата истина, както и това, че вашата воля е единна с Неговата воля.

Накрая, може да се молите с постоянно, доколкото това е възможно, молитвено призоваване, което служи като фон, опора през деня и през целия живот. Имам предвид специфична православна практика. Това е т. нар. Иисусова молитва - молитва, съсредоточена върху името на Иисус Христос. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен грешния," Тя се използва най-вече от монаси и монахини, но също и от миряни. Това е молитва на постоянството, защото тя не е разсъдъчна - в нея не преминаваме от една мисъл към друга; тази молитва ни поставя лице в лице с Бога чрез изповядване на вярата ни в Него и определя нашето собствено положение. Според множество православни подвижници и мистици, изповядването на вярата в тази молитва концентрира в себе си цялото Евангелие.

В тази молитва ние първо изповядваме Христос като Господ, изповядваме върховното Му право над нас, факта, че Той е наш Господ и наш Бог; това означава, че целият ни живот е по Негова воля и че предаваме себе си на волята Му и на нищо друго. След това, в името Иисус изповядваме реалността на Въплъщението и всичко, което то означава. По-нататък - Христос: това е Този, в Когото виждаме въплътилото се Божие Слово, съгласно Ветхия и Новия Завет; Божият Помазаник. Следва безусловно изповядване на вярата, на това Кой е Той - Синът Божий. Това е изповядване не само на вярата ни в Иисус Христос. То се разгръща по Троичен начин, защото Той е Син на Отца и никой не може да признае в галилейския Пророк въплътеното Слово Божие, освен ако Дух Свети не го научи да вижда и разбира, и да Му се предаде. Това е четворното изповядване на вярата, позволяващо ни да стоим пред Божието лице в истина и да Го изповядваме с дух. И накрая: помилуй нас; „Господи, помилуй" е превод на гръцкото ,,Kyrie eleison".

Обръщам внимание на думите, които използваме в молитвата, защото във всички съвременни езици думите са придобили по-тясно, специализирано значение. Много често в молитвата си употребяваме думи, които са безмерно богати, но не забелязваме дълбочината на това, което казваме, защото възприемаме думите на нивото на тяхното значение в ежедневния ни живот. А те биха могли да имат дълбок отклик в сърцата ни, ако само ги свържем с онова, което ни е известно на другите нива.

Бих искал да дам пример за анализ на думите в молитвата, който може да шокира учените-класици, тъй като от филологическа гледна точка е малко съмнителен. Но понеже е базиран на игра на думи, измислена преди много столетия от гръцките отци на Църквата, които са познавали своя език и не са се притеснявали от каламбурите, аз също ще се възползвам от него. Повечето от нас използват думите „Господи, помилуй!" (гръцкото „Kyrie eleison") в определени моменти, или поне знаят, че такива думи съществуват. Ние най-общо знаем какво значение влагаме в тях: това е призив към Бога за милост, състрадание, за милваща грижа. Това, в което биха ме упрекнали специалистите по древни езици (а с мен и гръцките отци) е, че някои отци извеждат думата „eleison" от същия корен, от което идват гръцките думи за маслиново дърво, маслина, елей. Нека оставим тези спорове на учените и да видим какво може да ни каже по този въпрос Свещеното Писание. Произнасяйки „Kyrie eleison" - Господи помилуй, можем да ограничим значението на тези думи до общ призив към Божието милосърдие. В този случай те няма да ни удовлетворят, защото в такова „Господи, помилуй' не можем да вложим целокупността на нашия живот; освен това, в нашето ежедневие тези думи почти нищо не означават. Но ако си спомним за маслиновото дърво, маслината, зехтина в Стария и Новия Завет, ще забележим следното: маслиновото клонче за първи път се споменава при края на Потопа, когато гълъбът донася това клонче на Ной. (И дали не е същият гълъб, който кръжеше над Христа в деня на Неговото кръщение?) Това маслиново клонче значело, че Божият гняв е преминал, че ни се дарява прощение, че пред нас се простира ново време и нов път. Това е първата ситуация.

Но невинаги можем да следваме този път, защото не е достатъчно просто да разполагаме с времето и новите възможности. Ако душата ни е болна, ако волята ни е сломена, или ако сме неспособни, било умствено, било физически, нито да различим пътищата, нито да ги следваме - тогава ни трябва изцеление. Затова нека си спомним елея, с който милосърдният самарянин намазал раните на човека, жертва на разбойниците. Изцеляващата Божия сила ни дава възможност да се възползваме от това, че Божият гняв е преминал, от дара на опрощението, който ни се предлага, и от дара на времето, пространството и вечността.

Друг образ е помазването на свещениците и царете, които били призовавани из средите на Израилския народ да застанат на прага между Божествения и човешкия свят, между единната и хармонична Божия воля и пъстрия, усложнен, а понякога напрегнат и противоречив човешки свят. За да може да стои на този праг, на човек му е необходимо нещо повече от човешки възможности; необходима му е Божествена дарба. В знак на това се извършвало помазването на свещениците и царете. А в Новия Завет ние всички сме свещеници и царе, всички сме облечени в царствено свещенство (1 Петр. 2:9) и нашето призвание, човешко и християнско, надминава онова, което човек може да постигне. Призвани сме да станем и бъдем живи членове на Тялото Христово, храмове на земята, чисти и достойни за Светия Дух, причастници на Божествената природа. Всичко това надминава нашите човешки способности, но в сьщото време трябва да бъдем и човеци в пълния смисъл, в най-дълбокия смисъл, в който християнинът разбира човечеството по образа на въплътилия се Божий Син. За това са нужни Божия благодат и помощ. Всичко това се разкрива в образа на помазването.

Ако със същата простота (нужни са само речник, Библия и малко размисъл) и също толкова непосредствено се осмислят и другите думи, които употребяваме в молитва, те ще станат забележително богати по значение за нас. Тогава ще бъдем по-внимателни към онова, което произнасяме; молитвата ни няма да се състои от празни думи или фрази, обозначаващи нещо, чийто истински смисъл е изгубен. Тогава преди да кажем: „Господи, помилуй!"' - „Господи, прояви към мен милосьрдие, състрадание; Господи, излей върху ми Своята любов и ласка!", ние би трябвало да помислим за положението, в което се намираме. Дали сме в най-голямата дълбочина на падението? Дали не стоим пред безгранични възможности и в същото време сме неспособни да предприемем каквото и да било, защото сме толкова дълбоко наранени? Или пък сме получили изцеление, но стоим пред лицето на призвание, дотолкова превишаващо нас самите, че не смеем дори да помислим за него? Но това призвание може да се осьществи, само ако Бог ни даде сили за него. Това предполага внимателно използване на думите, такъв подход към тях, че те да станат част от нашите емоции, около тях да се събира и съсредоточава цялата интензивност и дълбочина на личния ни живот. Но ако думите, които употребяваме, не придобиват реални измерения в нашия живот, те ще си останат безсмислени и няма да доведат до нищо; ще бъдат като лък без тетива, от който не може да се пусне стрела. Съвършено безсмислено е да молим Бог за нещо, на което не сме готови. Когато казваме: „Господи, избави ме от това или друго изкушение" и едновременно с това търсим всевъзможни начини да се отдадем на същото изкушение, разчитайки, че сега Бог е нащрек и насила ще ни измъкне от него, имаме малки шансове за успех. Бог дава сила, но ние сами трябва да се възползваме от нея. Когато в молитва молим Бог да ни даде сили да направим нещо в Негово име, ние не Го молим да го направи вместо нас, понеже сме прекалено безволеви да проявим готовност да действаме сами.

В житията на светиите в това отношение има достатъчно примери. В жизнеописанието на западния светец от XVI в. Филип Нери е описан точно такъв случай. Филип имал доста избухлив нрав, лесно се карал с другите, братята от манастира трябвало да понасят доста неща заради избухливостта му, а и той, разбира се, също си получавал заслуженото. Веднъж почувствал, че не може да продължава повече така. Дали това бил порив на добродетелност или просто не можел да понася повече своите събратя - това житието не ни съобщава. Факт е, че той се устремил към параклиса, паднал на колене пред статуята на Христос и Го молел да го избави от избухливостта му. След това, изпълнен с надежда, излязъл навън. Пьрвият срещнат бил един брат, който никога не бил събуждал у него никакъв гняв, но за първи път през живота си този брат се отнесъл с него докачливо и неприязнено. Филип избухнал и кипящ от гняв продължил нататък; срещнал друг брат, който винаги бил за него източник на умиротворение и радост, но и този брат му отговорил неприветливо. Филип се върнал в параклиса и отново се хвърлил в краката на Христа: „Господи, нали Те молих да ме избавиш от избухливостта!" И Господ отговорил: „Да, Филипе, ето защо ти предоставям колкото се може повече случаи да се избавиш от нея."

Мисля, че е много важно да осъзнаем, че Бог ще постъпи с нас точно така; Той няма да се възкачва на кръста заради нас отново и отново, всеки ден. Някой ден ние трябва сами да вземем кръста си и да го понесем. Всеки от нас трябва да вземе своя кръст и щом молим за нещо в молитва, следователно ние се наемаме да го направим с пълна сила, с целия си разум и вдъхновение, които сме способни да вложим в своето действие, с цялото мъжество и енергия, които имаме. Освен това ние изпълняваме делото и с цялата онази сила, която ще ни даде Бог. Ако не правим това, то молитвата ни е празна загуба на време. Това означава думите „Господи, помилуй!", или които и да било други, които произнасяме, да бъдат обърнати с лице към нас. Съзнанието ни трябва да се оформи в съответствие с думите и да ги следва точно, то трябва да бъде в хармония, да се изпълни с тях. Сърцето ни трябва да ги приема с пълна убеденост и да ги изразява с цялата сила, на която сме способни; нашата воля трябва здраво да ги хване и да ги превърне в действие. Следователно молитвата и действието трябва да станат два израза на едно и също нещо - заставането ни пред Бога лице в лице; Бог и ние, заедно с всичко около нас. Иначе си губим времето. Какъв смисъл има да разказваме на Бога за нещо нередно, а когато Той ни даде сили за борба - да седим и да чакаме, докато Той Сам свърши всичко вместо нас? Какъв е смисълът да повтаряме думи, които са станали толкова мъгляви и безсмислени, че само поддържат илюзията за връзка между нас и Бога?

Затова намерете точните, нужните думи; намерете ги и съсредоточете в тях цялото си внимание: нали това са думи на истина, такива, които Бог ще чуе, защото са правдиви. Вложете в тях цялото си сърце. Съживете тези думи като ги разберете с ума си, защото са истински, и им позволете да се забият дълбоко, в самите дълбини на вашето сърце.

Освен това думите на молитвата имат свойството да обвързват, да задължават. Не може да произнасяте словата на молитвата, без да имате предвид: „Щом казвам това, значи именно него ще правя, когато се появи възможност." А когато казвате на Бога: „Спаси ме, Господи, на всяка цена, на всяка цена!", трябва да помните, че се задължавате да вложите в това цялата си воля, защото един ден Бог ще каже: „Ето цената, която трябва да се плати." Древните писатели са казали: „Пролей кръв и ще приемеш Дух!" Това е цената. Остави всичко - ще получиш небето; остави поробеността си - ще придобиеш свобода. Както вашата воля е въвлечена вече не просто в акта на молитвата, но и във всички произтичащи от това последици, така трябва да бъде въвлечено и тялото. Защото човек е не просто душа, „облечена" за някакъв срок в тяло. Човек е тяло и душа, едно цялостно същество. Затова в молитвата трябва да присъства физическото усилие, физическото внимание, физическото положение, в което се молите. Ако храната ви натежава и не ви дава да се молите, тогава това усилие трябва да включва и пост. Ако постъпвате така, това ще означава, че чукате на вратата.

И сега, ако искаме да тръгнем навътре, въоръжени с всички тези думи, да се спускаме все по-надълбоко, така както се копаят земните недра, за да се извлече нещо на повърхността, то ние трябва да поемем риска - да се отива надълбоко е много трудно. Звучи просто: всички смятаме, че в нас има дълбочина, и колкото повече навлизаш в нея, толкова по-интересно става. Изобщо не е толкова просто. Да, до известна дълбочина това твърдение е вярно, но истината е, че това много прилича на разказите за търсенето на Свещения Граал. По пътя ще си имаме работа с всякакви страшилища и тези страшилища съвсем не са бесове, не са нашите ближни, а само ние самите. И от този факт всичко става значително по-малко приятно и доста по-трудно.

Обикновено алчността, страхът и любопитството ни карат да фокусираме живота си навън. В своята книга „Човекът - тази неизвестна величина'' („L'homme cet inconnu") френският учен Алексис Карел, работел в Америка, казва: „Ако се запитаме къде е границата на нашата личност, ще видим, че езикът на лакомника като пипалце се протяга към всичко на света, годно за ядене; очите на любопитния като пипалца са устремени към всичко наоколо; ушите на любопитния се разрастват все повече, стремейки се да уловят все повече и повече. И ако нарисуваме собствения си портрет, използвайки този похват, ще видим, че вътрешното ни съдържание е доста незначително, защото всичко е обърнато навън. Така че първото, което трябва да направим, е да отлепим своите пипалца от всичко навън и да ги приберем навътре. Невъзможно е да вървиш навътре, когато целият, изцяло се намираш отвън."

Опитайте, и междувременно ще откриете още редица други полезни неща. Например, намерете време да останете насаме със себе си; затворете вратата и се разположете спокойно в стаята си в някакъв момент, когато няма какво друго да правите. Кажете си: „Сега съм насаме със себе си" и просто постойте така. След много кратко време вероятно ще ви стане скучно. От това може да се извади много ценна поука. То ни помага да проумеем, че щом само след 10 минути се чувстваме така насаме със себе си, не е учудващо, че на другите също им става скучно с нас! Защо все пак става така? Причината е, че почти нямаме какво да предложим на самите себе си като храна за мислите, чувствата, живота си. Ако се взрем внимателно в своя живот, много бързо ще забележим, че крайно рядко живеем „отвътре-навън"; като правило, ние се отзоваваме на стимул, на външна подбуда. Иначе казано, живеем отразен живот, реагираме. Нещо се случва - и ние откликваме; някой говори - ние отговаряме. Но когато няма стимул да мислим, говорим или действаме, се оказва, че вътре в нас има много малко неща, подбуждащи ни да действаме в каквото и да е направление. Това наистина е много драматично откритие. Ние сме абсолютно празни, не действаме отвътре, но приемаме за свой собствен живот нещо, което всъщност ни се подава отвън; нещо става и ни подтиква да извършим следващото си действие. Рядко имаме възможността да живеем просто с дълбочината и богатството, които, както си мислим, съществуват в нас.

В Дикенсовите „Посмъртни записки на клуба Пикуик" има един откъс, който много добре описва моя живот, а вероятно и вашия. Пикуик тръгва за клуба. Взима файтон и по пътя задава множество въпроси на кочияша. Между другото пита: „Как така това жалко и хилаво конче може да тегли толкова тежък и голям файтон?" Кочияшът отговорил:„Работата е не в коня, а в колелата, сър." „Какво искате да кажете?", попитал Пикуик и кочияшът обяснил: „Разбирате ли, имаме забележителен чифт колела. Те са смазани толкова добре, че когато потеглим и колелата започнат да се въртят, горкият кон трябва да бяга, за да спаси собствения си живот.'' Погледнете как живеем през повечето време: ние не сме конят, който тегли файтона, а сме конят, който се спасява от него, за да не бъде смазан...

И понеже не знаем как да действаме без външна подбуда, оказва се, че не знаем какво да правим със себе си и ни става все по-скучно и по-скучно. Така че преди всичко трябва да се научим да седим сами и смело да приемем скуката, като си направим всички възможни изводи.

Скоро ни става още по-зле, защото това не е онази скука, когато си казваме: „Аз съм активен човек и съм свикнал да бъда полезен на своя ближен; винаги съм зает да върша добро и състоянието на безтегловност, при което нищо не правя за другите, е тежко изпитание за мен." Малко по малко забелязваме нещо друго. Скучно ни е, опитваме се да излезем от скуката и се обръщаме още по-навътре в себе си, за да намерим нещо, което да разсее скуката, и много скоро забелязваме, че там няма нищо. Всичко, което бихме могли да премислим, вече сме премислили десетки пъти; целият ни запас от чувства прилича на клавиатура на пиано, което сме затворили, защото не сме свикнали то да свири само; трябва ни някой друг, който да свири на клавишите. Не сме свикнали „да не правим нищо" и затова ни става тревожно, а тревогата прераства в непоносима болка. Ако сте чели за отшелниците или отците, подвизавали се в пустинята, ще видите, че е имало моменти, когато те просто се втурвали навън от килиите си с вик за помощ, с надеждата да срещнат нещо или някого - каквото и да е. Дори самият дявол би бил за предпочитане пред тази празнота на самосъзерцанието. Свети Теофан Затворник казва: „Повечето хора приличат на дървесна стружка, увита на пръстен около собствената си празнота." Ако сме достатъчно честни, трябва да си признаем, че това е доста адекватно описание на състоянието, в което практически се намираме всички ние.

След това трябва да съумеем да се преборим с тази болка и да си кажем: „Не, ще изтърпя докрай, ще стигна до точката, когато болката ще ме подтикне да направя онова, което добрата воля не можа.'' И действително, идва момент - момент на отчаяние, болка и ужас, който ни кара да се обър¬нем още по-дълбоко навътре и да извикаме: „Господи, помилуй! Господи, загивам, спаси ме!" Забелязваме, че в нас няма нищо, което би могло да ни даде живот или по-точно, което е живот; всичко, което сме наричали живот, възприемали като живот, е било отвън - вътре не е имало нищо. Гледаме тази бездна от небитие и чувстваме, че колкото по-дълбоко навлизаме в нея, толкова по-малко остава от нас самите. Това е опасен миг, това е мигът, когато трябва за малко да спрем.

В тази точка сме достигнали първия пласт на дълбочината, където в нас се заражда способността да чукаме на вратата. Защото на нивото, където просто си почивахме от нашия ближен, преди да започнем да скучаем; на нивото, където ни е просто скучно, а и обидно, че скучаем; на нивото, където не ни свърта и ни обхваща отначало тревога, а после необяснима мъка - все още нямаме причина да викаме, да крещим от отчаяние, изпълващо нашите ум, сърце, воля и тяло с чувството, че ако Бог не дойде, аз съм загубен, няма надежда, защото знам, че дори и да изплувам от тази бездна, отново ще попадна в областта на призрачния отразен живот, но не и в реалния живот.

Това е моментът, когато можем да започнем да чукаме на вратата, която все още е затворена, но зад която е надеждата - онази надежда, която Вартимей, слепецът пред портите на Иерихон, преживял от дълбочината на своето пределно отчаяние, когато оттам минавал Христос.

Знаем от Евангелието, че безнадеждно слепият Вартимей станал просяк на пътя. Той изгубил всякаква вяра и надежда за човешка помощ и бил принуден да проси за препитание, надявайки се не толкова на милостинята, означаваща милосърдна, ласкава грижа, колкото на жеста, с който хвърлят монетата, без дори да погледнат човека. И ето че веднъж, оставил всякаква надежда, напълно сляп, захвърлен в прахоляка, той чул за Човека, за новия Пророк, който творял чудеса по цялата Свещена земя. Ако би имал зрение, Вартимей вероятно би скочил и би хукнал по цялата страна да намери този Пророк; но нямало начин да стигне този странстващ чудотворец. Затова си останал, където бил, и съзнанието, че има някой, който вероятно би могъл да го изцери, сигурно е правело отчаянието му още по-трагично. Един ден той чул тълпа, минаваща по пътя, която звучала различ¬но от другите. Вероятно, както става със слепците, слухът и възприятията му се били развили по-добре от нашите, защото той попитал: „Кой е този, който минава?"; отговорили му: „Иисус от Назарет." В този момент Вартимей бил обхванат едновременно от пределно отчаяние и от безмерна надежда. Безмерна надежда, защото Христос щял да мине близо до него, и надигащо се отдолу отчаяние, защото след няколко крачки Той ще се изравни с Вартимей, а след още няколко - ще подмине и вероятно втори такъв случай няма да има. И от тази отчаяна надежда Вартимей започнал да призовава и да вика: „Иисусе, Сине Давидов! Помилвай ме!" Това бил вик на съвършено изповядване на вярата. В онзи миг, именно защото отчаянието му било толкова дълбоко, в него се родила тази дръзновена надежда и дошли изцелението, спасението, цялостта: Христос го чул.

С пълната, съвършената надежда винаги е свързана известна доза отчаяние. Точно това е моментът, когато, влезли навътре в себе си, ние можем да се молим. И думите „Господи, помилуй!" са напълно достатъчни. Тогава не са необходими изтънчени и сложни слова, каквито често срещаме в молитвениците; достатъчно е просто да извикаме от отчаяние: „Помогни!" - и ще бъдем чути.

Много често, молейки се, ние не намираме в себе си достатъчно напрежение, достатъчно убеденост, достатъчно вяра, защото и отчаянието ни не е достатъчно дълбоко. Искаме да получим Бога, присъствието Му, като добавка към многото други неща, които имаме; искаме Неговата помощ, а едновременно с това се стараем да получим помощ откъдето и да било; запазваме си Бога като резервен вариант, когато ножът опре до кокала. Обръщаме се към силните на деня и към синовете човешки и казваме: „ Боже, дай им сила да направят това за мен!", но много рядко се отвръщаме от тях, казвайки: „Никого няма да моля за помощ, по-добре Ти Сам ми помогни!" Ако нашето отчаяние извира от достатъчна дълбочина, ако това, за което молим, за което викаме, е толкова съществено, че изразява всички нужди на живота ни, тогава ще намерим думи за молитвата и ще съумеем да достигнем нейната същина - срещата с Бога.

А сега още няколко думи за пречките, чиято връзка можем да намерим в същия разказ за Вартимей. Той викал, но какво казва Евангелието за хората наоколо? Те се опитвали да го накарат да млъкне. Лесно можем да си представим онези благочестиви люде - зрящи, здрави и прави - обкръжили Христа, беседващи на сложни теми за идещото Царство Божие и за тайните на Свещеното Писание; хора, които се обръщали към Вартимей и казвали: „ Няма ли да млъкнеш най-сетне? Какво струват очите ти, когато тук става дума за Бога?". Вартимей изглеждал някак си неуместно на фона на събитието, искайки от Бога нещо, което му било отчайващо необходимо; тук се извършвала някаква церемония, а той нарушавал стройната и хармония. Трябвало веднага да бъде прогонен! Трябвало да бъде накаран да млъкне! Но Евангелието също така разказва, че въпреки тези хора, които съскали срещу него, заставяйки го да престане, той продължавал да вика за своето, за онова, което му било толкова нужно; колкото повече го карали да мълчи, толкова по-силно викал той. Ето какво се опитвам да ви обясня. Има един гръцки светец, Максим, който като юноша дошъл веднъж в храма и чул думите на апостолското послание: Непрестанно се молете... Тези думи толкова го поразили, че той си помислил, че нищо друго не е нужно, освен да се изпълни тази заповед. Той излязъл от храма, отишъл в близките планини и започнал да се моли непрестанно. Като гръцки селянин от IV век, той знаел наизуст „Отче наш" и няколко други молитви. И така, разказва ни той, четял молитвите една след друга, повтаряйки ги непрестанно, отново и отново. Почувствал се много добре. Молел се, бил с Бога, окрилен от въодушевление и всичко му се струвало съвършено - с изключение на това, че слънцето клоняло към заник и ставало все по-студено и по-тъм¬но. И с мръкването започнали да се чуват всякакви тревожни звуци: пращене на клонки под лапите на диви зверове, писъци на дребни животни, разкъсвани от хищниците, святкането на очите им и т. н. Максим почувствал, че е съвсем сам - малка беззащитна твар в свят на опасности, смърт и убийства и че няма помощ за него, ако Бог не му помогне. Той вече не четял Господнята молитва и Символа на вярата; постъпил точно като Вартимей - започнал да вика: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!" И така викал цялата нощ, защото зверовете и свете¬щите им очи не му давали да заспи. После дошло утрото и той си помислил: „Сега зверовете са заспали, мога да се моля", но почувствал, че огладнял. Решил да си набере горски плодове и тръгнал към храсталаците, но се сетил, че всичките онези святкащи очи и лапи с остри нокти сигурно се крият някъде из тия храсталаци. Тогава започнал да си проправя път много внимателно и на всяка крачка повтарял: „Господи, Иисусе Христе, спаси ме, помогни ми, спаси! Боже, помогни, защити ме!" - и на всеки откъснат плод се падали по няколко молитви.

Минало време и след много години Максим срещнал един много стар и опитен подвижник, който го запитал как се е научил на непрестанна молитва. Максим казал: „Мисля, че дяволът ме научи да се моля непрестанно." Неговият събеседник отговорил: „Струва ми се, че разбирам какво имаш предвид, но бих искал да се уверя, че правилно те разбирам." Тогава Максим му разказал как постепенно свикнал с това шумолене и денонощната опасност; тогава го нападнали изкушенията на плътта, изкушенията на ума, на чувствата, а по-късно - и още по-яростни нападения на врага. И оттогава нямало миг ни денем, ни нощем, когато той да не се обръщал към Бога с вик: „Помилуй, помилуй, помогни! Помощ, помощ!" Един ден, след четиринадесет такива години, Господ му се явил; и покой, мир, тишина, безмълвие слезли върху него. Не останал никакъв страх - нито от тъмнината, нито от храсталаците, нито от бесовете - Господ надделял над всичко. „По онова време - казва Максим, - аз бях научил, че ако Сам Господ не дойде, аз съм абсолютно и безнадеждно безпомощен; тъй че дори в състоянието на безмълвие, мир и радост аз продължавах да се моля: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!", знаейки, че само Божието милосърдие може да даде сърдечен мир, мир на ума, телесен покой и права воля."

Така Максим се научил да се моли - не независимо от тревогата, а благодарение на нея, защото тревогата му била реална, зад нея се криела реална опасност. Ако ние осъзнавахме, че се намираме в далеч по-голяма опасност, че дяволът се навърта наоколо, стараейки се да ни улови и погуби; че всяка човешка среща е съд, криза, ситуация, в която всички ние сме призвани да приемем Христа в човека насреща или да бъдем сами за него Христов вестител; ако разбирахме, че всичко в живота ни е наситено с такова значение - тогава бихме съумели да викаме и се молим непрестанно; и тревогата, смутът биха били не пречка, а именно онова обстоятелство, което ни учи да се молим, когато все още сме прекалено неопитни, за да се молим от дълбочина, без подтик и без стимул за молитвата.

Как да се научим на молитва в условията на живота, който живеем, ако не знаем нищо за молитвата, никога през живота си не сме се молили или пък сме се молили малко? Опитвал съм това в различни ситуации: в годините, когато се занимавах с медицинска практика, пет години във военни условия, след това като свещеник и т. н. - и се получава! Получава се, ако си достатъчно непретенциозен, за да постъпваш по следния начин.

Като се събудиш сутрин, първо благодари за това на Бога, даже ако денят, който ти предстои, не те радва особено: Тоя ден е Господ сътворил: да се зарадваме и развеселим в него! (Пс. 117:24). Когато това е направено, дай си време да осъзнаеш истинността на произнесеното и да я приемеш за себе си; може би с дълбоко убеждение, ако не с нещо, което бихме нарекли ликуване. След това стани, измий се, приведи се в ред, свърши онова, което обикновено правиш, и тогава се върни при Бога. Ела при Него убеден в две неща: първо, че ти принадлежиш на Бога; и второ, че този ден също принадлежи на Бога, че е съвършено нов и абсолютно непокътнат. Никога преди не го е имало. Той се простира пред теб като снежна равнина. По-нататък? Молиш Бог да благослови този ден. Той Сам да благослови и нареди всичко в него. И след това се отнеси към казаното сериозно, защото много често казваме: „Господи, благослови!" - и, получили благословение, постъпваме като блудния син: събираме имането си и се отправяме надалеч за да го разпилеем.

И така, върху този ден е Божието благословение, той принадлежи на Бога; а сега нека навлезем в него. Влизаш в започващия ден като личен Божий посланик; когото и да срещнеш - срещаш го така, както би го посрещнал Бог. Ти си поставен в този ден, за да бъдеш присъствието на Господа Бога, присъствието на Христа, присъствието на Светия Дух, присъствието на Евангелието - ето това е твоята задача в този ден. Бог никога не е казвал, че когато се озовеш в някаква ситуация в Негово име, ще разпъват отново Него, а ти ще възкръснеш. Трябва да си готов да преодолееш всевъзможни препятствия в името на Бога и да вървиш, както вървя Синът Божий: в унижение и смирение, в истина и готовност, да понесеш гонения и т. н.

Изпълнявайки Божиите заповеди, обикновено очакваме, че тутакси ще видим удивителни резултати - за такива случаи понякога четем в житията на светиите. Например: някой ти е ударил плесница по бузата, ти подлагаш и другата, но изобщо не очакваш нов удар, а по-скоро другият да възкликне: „О, какво смирение!", за да получиш своята награда, а другият да придобие спасение за душата си. Но не става така. Трябва да платиш цената и много често получаваш жесток удар. Важно е да бъдеш готов за това. Що се отнася до деня: ако си осъзнал и приел, че Господ е благословил този ден, че го е осенил с ръката Си, тогава всеки човек, когото ще срещнеш, за тебе е дар от Бога; всяко обстоятелство, което изниква, е дар от Бога за теб, независимо дали е горчиво или сладко, дали ти харесва или не. Това е собствен Божий дар за тебе, горчив или сладък, и ако ти го приемаш именно така, ще можеш да посрещнеш всяка ситуация. Но тогава трябва да приемаш с готовност, че може да се случи всичко - приятно или неприятно. Ако в Божието име преминеш целия ден, който си приел чист и нов от Неговите ръце, благословен за теб от Бога да го изживееш, то така наистина може да превърнеш молитвата и живота си в две страни на един медал. Тогава действаш и се молиш едновременно, защото всички обстоятелства, следващи едно подир друго, изискват Божието благословение.

Преди няколко години говорих на тази тема на едно младежко събрание в Тезе и оттогава поддържам кореспонденция с около тридесетина младежи и девойки оттам. Една от девойките веднъж ми писа: „Опитах да се възползвам от съвета Ви; пробвах с цялата си енергия; нямаше минута, в която да не се моля и да не действам едновременно, молех се и действах; а сега не мога дори да понасям самата дума „Бог", не мога да издържа на такава молитва." А аз й отговорих: „Имаш проблеми с храносмилането, прекалила си с храната. В молитвата трябва да се придържаме към здравия смисъл, така както и в живота се ръководим от трезвия разум. Ако никога преди не си се молила, не е възможно веднага да почнеш с осемнадесет часа непрекъсната молитва и диалог с Бога, едновременно изпълнявайки задълженията си. Но можеш да отделиш един или два момента и да вложиш в тях цялата си енергия. Просто обърни взора си към Бога, усмихни се и започвай. В други моменти можеш да кажеш на Бога: имам нужда да си почина, нямам сили да бъда с Теб през цялото време. Което е самата истина! Ти все още не можеш да понесеш непрекъснатото пребиваване с Бога; така и Му кажи. Бог прекрасно знае това, независимо как би постъпила ти. Отдръпни се за малко, кажи: сега ще си почина; за известно време съм съгласна да не бъда такава светица.

Така можем просто да си отпочинем и да погледаме неща, които също са Божии - дърветата, къщите - и след известно време отново да се върнем при Бога. Ако се опитаме да се молим без да спираме, много скоро ще претърпим поражение, но ако подберем подходящите моменти разумно, ще успеем.

Ако направим това, ще бъдем в състояние да се молим. Може и да експериментираме, но не трябва да забравяме да бъдем трезви, защото има грях, който светите отци наричат „духовна алчност'', който се състои в това да искаме все повече и повече от Бога, докато в момента имаме нужда от известна „диета" - получил си малко, но е достатъчно за теб.

 Превод: Олга Иванова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР