Интервю на архиепископ Антъни Блум с Тимоти Уилсън

 Т. У.: Къде сте роден?

А. Б.: Роден съм в Швейцария - баща ми беше дипломат. Били сме там, когато съм се родил. Но се върнахме в Русия малко преди Първата световна война.

Т. У.: Какво се случи след това?

А. Б.: Баща ми отиде да служи в Ориента, в Персия, където прекарах втората част от детството си.

Т. У.: Какво стана сьс семейството Ви след Руската революция?

А. Б.: Прекосихме северната част на Персия на коне и с талиги, преминахме планините на Кюрдистан, после - с шлепове надолу по Тигър и Ефрат. В крайна сметка се озовахме на малък английски кораб, пътуващ за Индия, а оттам взехме друг в посока Саутхемптън. Казвам „в посока", защото така и не стигнахме там. Когато вече отплувахме, ни казаха, че корабът е прекалено стар, за да устои на каквато и да е буря, така че аз се изпълних с надежда - да бъда изхвърлен на някой самотен остров като истински Робинзон Крузо. Въобще не можех да разбера как може майка ми да бъде толкова прозаично настроена и да се надява на добро време. Но все едно, Бог беше на страната на възрастните и в крайна сметка ние благополучно пристигнахме в Гибралтар. Корабът обаче не можеше да продължи по-нататък. И така, част от багажа ни отпътува за Саутхемптън - получихме си го обратно след около 14 години и трябваше да платим 1 лира мито.

Междувременно прекосихме Испания, Франция, Австрия и прис¬тигнахме в Югославия. По-късно се върнахме в Австрия, където из¬вестно време ходих на училище, а след това през 1923 г., - във Франция. И в крайна сметка се заселихме там за следващите близо 27 години.

Т. У.: Това е много вълнуващо и романтично детство. А какво стана с баща Ви? Каква работа си намери?

А. Б.: Той, разбира се, беше напуснал дипломатическата служба и пожела да сложи кръст на миналото. Реши да поеме върху себе си отговорността за всички трагични събития, сполетели Русия, и затова по собствено желание стана черноработник. Работеше по железопътни линии, във фабрики и продължи така, до-като здравето му не се разсипа. След това се зае с чиновническа работа. Но никога не се е опитвал да си върне старото положение, защото чувстваше, че миналото си е минало и смяташе, че някой трябва да поеме отговорност за станалото в Русия.

Т. У.: Баща Ви изглежда е бил изключителен човек. Помните ли го 

добре?

А. Б.: Спомням си някои негови думи. Всъщност има две неща, казани от него, които са се запечатали в съзнанието ми и съм ги помнил цял живот. Едното е за живота. Спомням си как след връщането ми от една ваканция той каза: „Безпокоях се за теб." А аз попитах: „Мислел си, че ми се е случило нещо лошо?" Той каза: „Това не би имало никакво значение, дори да беше умрял. Мислех, че си загубил невинността си." По-късно по друг повод ми каза: „Винаги помни, че няма никакво значение дали си жив или мъртъв. Това, което има значение, е за какво живееш и за какво си готов да умреш." Тези неща залегнаха в основата на ранното ми възпитание и показват какво разбиране за живота съм получил от баща си.

Т. У.: Какво стана с образованието Ви през този период?

А. Б.: От дванайсетгодишна възраст започнах да работя след нормалните учебни занятия - давах уроци на по-малки деца, така че да мога да плащам книгите, които ми трябваха за училище.

Т. У.: Какво преподавахте?

А. Б.: Аритметика и всичко друго, което вече знаех, а те - не. По-късно започнах да преподавам латински, който знаех много добре, и по този начин успях да се издържам по време на следването си. Всяка вечер давах по 3-4 урока по химия, физика и латински и това ми осигуряваше достатъчно пари за прехрана, докато учех.

Т. У.: Трябва да е било много тежко да се живее така.

А. Б.: Да, по този начин не можех да използвам вечерите през седмицата, за да уча. Всичко се натрупваше за почивните дни, заради което често работех по цели нощи. Лягах си в 8 часа сутринта и спях до обяд, след което отново се залавях за работа. Това почти ме довърши, но поне ми даде възможност да продължа образованието си.

Т. У.: По това време учехте ли вече медицина?

А. Б.: След гимназията, където изучавах класически езици и литература, започнах да следвам физика, химия и биология във Факултета по точни науки към Сорбоната. След като се дипломирах там, се записах в Медицинския факултет, който завърших през 1939 г., точно когато избухна войната.

Т. У.: Значи през 1939 г. се дипломирахте като лекар?

А. Б.: Да. Но тогава, през септември 1939 г., ме мобилизираха и се включих във войната по два начина: в началото и в края бях хирург във френската армия, а по средата на войната участвах във Френската съпротива.

Т. У.: По време на немската окупация във френска болница ли работехте?

А. Б.: Известно време работех в болницата, но след като се включих в Съпротивата и започнахме да работим за нея, това стана рисковано. Така че тогава напуснах и станах учител в едно училище.

Т. У.: Не са Ви залавяли, нали?

А. Б.: Не, опасявам се, че дори в този случай не успях да стана герой.

Т. У.: Какво гражданство имахте тогава?

А. Б.: Бях без гражданство до 1937 г., когато подадох молба за френско поданство, каквото имам и до днес. Така че формално съм французин, но спадам към поколението, което си остана руско по душа. По образование, култура и така нататък не се чувствам изцяло свързан с едната или другата страна. В Русия се чувствам руснак, защото там се говори моят език, това е моята родина и все пак не съм част от нея, защото съм емигрант. В чужбина руското в мен е прекалено много, за да мога да се слея със средата около мен.

Т. У.: Кога станахте християнин? Имаше ли някакъв определен повратен момент?

А. Б.: Това стана на няколко етапа. До около 15-годишна възраст бях невярващ и бях настроен много войнствено спрямо Църквата. Не признавах никакъв Бог, не се интересувах и ненавиждах всичко, свързано с Бога.

Т. У.: Въпреки баща си?

А. Б.: Да, преди да навърша 15 години животът ни беше много тежък. Нямахме свой дом и аз ходех в училище-интернат, където порядките бяха много груби и жестоки. Семейството ни беше разпръснато из различни краища на Париж. Едва когато станах на около 14 години, се събрахме под един покрив и това беше истинско щастие и блаженство - звучи странно, че човек може да намери върховно щастие в някаква къща от покрайнините на Париж, но беше точно така. За пръв път след революцията имахме дом. Преди това обаче трябва да разкажа нещо, с което се бях сблъскал и което ме беше озадачило силно. Когато бях на единайсет, ме изпратиха на момчешки летен лагер и там срещнах един свещеник - трябва да е бил на около 30 години. У него имаше нещо, което ме порази: любовта му стигаше за всички. При това той не ни обичаше за това, че сме били добри и не преставаше да ни обича, ако сме били лоши. Способността му да обича беше абсолютно безусловна. Никога по-рано не се бях сблъсквал с това. Вкъщи ме обичаха, но това ми се струваше естествено. Имах също така приятели (и това беше естествено), но никога не бях срещал този вид любов. Навремето с нищо не можех да си я обясня, просто намирах този човек за извънредно озадачаващ и мил. Едва години по-късно, когато вече бях открил Евангелието, проумях, че той е обичал с любов, идваща отвъд него. Той ни раздаваше божествената любов, или ако предпочитате: човешката му любов беше толкова дълбока и от такъв мащаб, че той можеше да обгърне всички ни - понякога с радост, понякога с мъка - с неизменно еднаква любов. Мисля, че това беше първото дълбоко духовно преживяване за мен.

Т. У.: Какво се случи след това?

А. Б.: Нищо. Върнах се в интерната и всичко продължи постарому, докато не се събрахме заедно под един покрив. Когато се сблъсках с безоблачното щастие, се случи нещо съвсем неочаквано. Изведнъж открих, че ако щастието е безцелно, то е непоносимо. Не можех да приема безцелното, безсмислено щастие. Трудностите и страданията трябваше да се преодоляват, отвъд тях винаги имаше нещо. Но тъй като щастието нямаше смисъл отвъд самото себе си, и тъй като не вярвах в нищо, то ми се стори блудкаво. Така че реших да си дам една година срок, да разбера дали животът има смисъл. Ако в течение на тази година не успеех да открия някакъв смисъл, бях решил да не живея, да се самоубия.

Т. У.: Как се избавихте от това безцелно щастие?

А. Б.: Започнах да търся в живота смисъл, по-различен от просто полезните цели. Да учиш и да вършиш нещо полезно цял живот изобщо не ме удовлетворяваше. До този момент животът ми беше насочен към непосредствени цели и изведнъж те се оказаха празни. Усещах в себе си нещо безкрайно драматично и всичко наоколо ми изглеждаше незначително и безсмислено.

Минаха месеци и на хоризонта не се появяваше никакъв смисъл. Един ден - беше по време на Великия пост, тогава бях член на една от Руските младежки организации в Париж - един от ръководителите ни дойде при мен и ми каза: „Поканили сме един свещеник* да се срещне с вас, ела." Кипящ от негодувание, заявих, че няма да отида. Нямах никаква нужда от Църквата. Не вярвах в Бога. Не исках да си губя времето. Ръководителят ни обаче беше хитър - той ми обясни, че всички от моята група са реагирали по същия начин и ако никой не отиде на срещата, това ще бъде позор за всички ни, защото свещеникът е дошъл и ще бъде срамота никой да не присъства на беседата. „Недей да слушаш - каза ми ръководителят, - това не ме интересува, просто присъствай физически." Толкова лоялност бях готов да проявя към младежката си организация, така че останах по време на цялата лекция. Нямах намерение да слушам. Но без да искам наострих уши. Негодуванието ми растеше все повече и повече. Пред очите ми се обрисува една крайно отблъскваща картина на Христос и християнството. Щом лекцията свърши, се втурнах към вкъщи с намерение да проверя дали това, което беше казал свещеникът, е истина. Попитах майка си има ли Евангелие, защото исках да видя дали там ще се потвърди чудовищното впечатление, което беседата беше оставила у мен. Не очаквах нищо добро от четенето, затова преброих главите на четирите Евангелия, за да прочета най-краткото, без да си губя времето напразно. И започнах да чета Евангелието от Марк. Докато четях началото на Евангелието, някъде преди трета глава изведнъж осъзнах, че от другата страна на бюрото има някой. И убеждението, че там стои самият Христос беше толкова силно, че оттогава никога не ме е напускало. Това беше истинският повратен момент. След като Христос беше жив и бях усетил присъствието Му, можех да бъда сигурен, че това, което се разказва в Евангелието за Възкресението и за Галилейския пророк, е истина и стотникът с право е казал: „наистина Тоя Човек е бил Син Божий." В светлината на Възкресението можех да съм сигурен във всяка дума на Евангелието, защото невъзможното събитие на Възкресението за мен беше по-сигурно от който и да е исторически факт. На историята трябваше да се доверявам, а за Възкресението знаех, че е истина. Както виждате, аз не открих Евангелието, започвайки с неговата първа вест за Благовещението, и не го прочетох като разказ, на който човек може да повярва или не. То започна като събитие, което отстрани всички проблеми на неверието, защото беше непосредствено и лично преживяване.

* В други свои спомени, митр. Антоний споменава, че става дума за о. Сергий Булгаков. – Б. ред.

Т. У.: И това убеждение не Ви е напускало цял живот? Не е ли имало моменти, в които да се разколебаете във вярата си?

А. Б.: Изпълних се с абсолютна увереност, че Христос е жив и че определени неща съществуват. Нямах всички отговори, но след това преживяване бях сигурен, че пред мен се простират отговори, откровения, възможности. Това разбирам под вяра - да не се съмняваш, в смисъл да бъдеш объркан и смутен, но да се съмняваш с цел да разбереш същността на живота, онзи вид съмнение, който те подтиква да задаваш въпроси и да разбираш все повече, който те подтиква да изследваш.

Т. У.: Кога Ви ръкоположиха?

А. Б.: Ръкоположиха ме през 1948 г., но преди това бях дал монашески обети. Това стана тайно, защото беше несъвместимо да нося открито монашество и същевременно да бъда лекар. Така че под прикритието на лекарската си работа, аз водех своего рода монашески живот, като се опитвах да бъда вътрешно верен на обетите за постоянство, за нестяжание, целомъдрие и послушание, като ги осъществявах в положението си на лекар - през войната, а след това и в мирно време като личен лекар. По-късно, когато станах свещеник, фактът, че съм подстриган за монах, излезе наяве. В наши дни има такъв недостиг на свещеници, че от моето поколение никой, станал монах с намерението да води усамотен живот, нямаше възможност да го направи. Всички бяхме повикани от епископите си и бяхме изпратени да служим като свещеници.

Т. У.: Вие още сте монах...

А. Б.: Да.

Т. У.: Но живеете, така да се каже, на тържището.

А. Б.: Не смятам, че да живееш на тържището е по-различно от това да живееш в пустинята. В определен смисъл да бъдеш беден материално е много по-лесно, отколкото да бъдеш беден духом, да не си привързан към нищо. Това се постига много трудно и става постепенно, от година на година. Човек се научава наистина да цени нещата, да гледа хората и да вижда сияйната им красота - без да изпитва желание да ги притежава. Когато откъснеш цвете, то става твое, но с това го и убиваш. Обетът за бедност ме кара да ценя нещата много повече. Но преди всичко човек трябва да се научи да бъде вътрешно свободен. Има моменти, когато се налага физически да се отстраниш, за да разбереш какво означава нещо или някой да съществуват сами по себе си, а не просто като отражение на твоите собствени чувства.

Така често в думите „обичам те" ние влагаме огромно „аз" и малко „теб". Използваме „обичам" като съюз, а не като глагол, предполагащ действие. Няма смисъл просто да се взираме в празното пространство с надеждата да видим Бога; вместо това трябва да се вгледаме внимателно в ближния си - някой, когото Бог е извикал за живот, някой, за когото Бог е умрял. Всеки срещнат има право на съществувание, защото е ценен сам по себе си, а ние не сме свикнали с това. Приемането на другостта е опасност за нас, то ни заплашва. Да признаем правото на другия да бъде сам себе си, може да означава признаване на правото му да ни убие. Но ако поставяме ограничения пред правото му да съществува, това не е никакво право. Да се обича е трудно. Христос е бил разпънат, защото е проповядвал любов, ужася-ваща хората, любов, изискваща пълен отказ: тя предвещава смърт.

Т. У.: Какво имате предвид?

А. Б.: Ако се обърнем към Бога и се изправим лице в лице с Него, трябва да сме готови да платим съответната цена. Ако не, трябва да преминем живота си подобно на просяци, надяващи се някой друг да плати. Но ако се обърнем към Бога, откриваме, че животът е дълбок, необятен и има неизмерима стойност.

Т. У.: Нека се върнем към времето, когато сте бил тайно монах и същевременно лекар. Какво научихте от този опит?

А. Б.: Ще ви дам един действителен пример. В болницата, където бях военен хирург, веднъж дойде един немец със смазан от куршум пръст. Главният хирург мина, погледна пръста и каза: „Режете го." Това беше бързо и лесно решение - щеше да отнеме само няколко минути. Тогава немецът попита: „Има ли тук някой, който говори немски?" Аз поговорих с него и разбрах, че е часовникар и че ако му отрежем пръста, вероятно никога повече няма да може да работи. И ние лекувахме обезобразения му пръст цели пет седмици, в резултат на което той успя да напусне болницата с пет, вместо с четири пръста. Така се научих да гледам на факта, че този човек е часовникар, като на не по-малко важен от който и да е друг. Бих казал, че се научих да поставям на първо място това, което е от значение за човека. Тогава идваше молитвата - постоянна молитва, при която се изправяш пред Бога лице в лице и просто си заедно с Него.

Т. У.: По-късно, след като Ви ръкоположиха, дойдохте във Великобритания?

А. Б.: Дойдох във Великобритания в края на януари 1949 г. да служа като свещеник към Англиканско-православното братство „Св. Албан и Сергий", което може да изглежда малко самонадеяно, като се има предвид, че по това време не знаех нито дума на английски.

Т. У.: Предполагам, че не Ви е трябвало много време, за да научите английски.

А. Б.: За да науча толкова, колкото да се разбирам с околните и колкото да ставам за смях - не.

Т. У.: Срещате ли сега някакви трудности в общуването с хората? В крайна сметка християнската вяра не е нещо, което хората с готовност и лекота могат да разберат.

А. Б.: Не намирам това за проблем. Стремя се да живея в дадена ситуация изцяло потопен в нея и все пак необвързан. На първо място, никога не се питам какъв ще бъде резултатът от каквото и да е - това е грижа на Бога. Единственият въпрос, който не преставам да си задавам в живота, е следният: какво би трябвало да направя в този конкретен момент, какво би трябвало да кажа? Всичко, което можем да направим, е във всеки отделен момент с всички сили да се стремим да бъдем искрени и след това да оставим на Бог да ни използва, дори въпреки волята ни.

Винаги говоря с цялото убеждение и вяра, на които съм способен. Залагам живота си за това, което казвам. Важни са не самите думи, важно е те да достигнат до съзнанието на хората. Това е в основата на общуването, това е мястото, където действително се срещаме един друг. Ако хората искат да ме вземат на подбив - няма нищо. Но ако думите ми запалят в тях искра и се получи разговор, това означава, че наистина говорим за нещо, което дълбоко ни засяга.

Т. У.: Намирате ли, че повърхностната култура на съвременния начин на живот в Англия прави трудно проповядването на Евангелието?

А. Б.: Да, защото Евангелието трябва да стигне не само до разума, но до цялото ни същество. Англичаните често казват: „Това е интересно, хайде да поговорим, да го разгледаме като идея", но всъщност не правят нищо. Да срещнеш Бога означава да влезеш в „пещерата на тигър"- вътре няма да срещнеш мъркащо коте, ще срещнеш тигър. Царството на Бога е опасно. И трябва да влезеш там, а не просто да събираш информация за него.

Т. У.: Имаше ли нещо, което Ви направи особено впечатление, когато дойдохте в Англия?

А. Б.: Когато пристигнах, бях ужасен от отношението на британците към смъртта. Да умреш се смята едва ли не за проява на неприличие, а ако все пак си паднал чак дотам - има си специални хора в погребалните дружества, които идват да те опаковат и приготвят за погребението. После, след около две седмици се прави изискана панихида, по време на която присъстващите имат възвишени преживявания, които свързват с областта на духовното. Спомням си също как отидох да чета проповед по темата за смъртта в университетската църква в Кеймбридж и един от свещениците там ми каза, че никога не е виждал мъртъв човек. Защо има такова нездраво отношение към смъртта? Естественото отношение не предполага да се отърваваме от хората през задната врата! Ако смъртта не е нищо друго, освен поражение и край на живота, за хората от семейството не е приятно да я гледат и да си мислят как скоро ще посети и тях. Разбира се, ако имаш неправилно отношение към смъртта, тя става все по-ужасяваща и плашеща. Спомням си друг случай. Една възрастна дама почина и, като приятел на семейството, близките й ми се обадиха да отида. Когато пристигнах, децата бяха изчезнали. Попитах защо ги няма, тъй като в Православната църква децата винаги отиват при покойника и ковчегът стои отворен. Майката каза: „Ще се ужасят, те знаят какво нещо е смъртта." Оказа се, че съвсем наскоро децата видели умрял заек, прегазен от кола, и родителите смятат, че ще се уплашат, ако видят баба си. Казах, че е добре децата да дойдат, защото в противен случай може за цял живот да запазят този страх към смъртта. В крайна сметка родителите се съгласиха да пуснат децата в къщата и се качихме в стаята, където лежеше баба им. Постояхме до леглото й в мълчание, след което едно от децата каза: „Колко красива изглежда баба." Смъртта вече не беше нещо плашещо и всяващо ужас.

Т. У.: Досега не споменахте нищо за майка си, но предполагам, че сте били много близки.

А. Б.: Тя беше удивителна жена, много естествена и пряма. Именно чрез нея се запознах със смъртта, защото беше болна от рак. Животът придоби грандиозно значение - всяка наша дума или действие можеха да се окажат последни, във всяко нещо трябваше да се вложи четиридесетгодишна обич.

Т. У.: Фактът, че сте емигрант и чувството за липса на истинска принадлежност трябва да са имали голямо значение за Вас. Ако сега погледнете назад, бихте ли казали, че християнската Ви вяра е била повлияна от този опит?

А. Б.: Мисля че да. По време на Революцията загубихме Христос на големите катедрали, Христос на прекрасно построените литургии, но затова пък открихме един Христос, Които беше уязвим, точно както ние бяхме уязвими, открихме един Христос, Който беше отхвърлен, точно както и ние бяхме отхвърлени, открихме един Христос, Който в решителния момент нямаше нищо, дори приятели, и това наподобяваше нашето собствено положение.

Бог ни помага, когато няма кой друг да ни помогне. Той идва в момента на най-голямо напрежение, когато сме на края на силите си, когато сме във вихъра на водовъртежа. В определен смисъл отчаянието е в центъра на нещата, стига да сме готови да преминем през него. Трябва да се подготвим за период, когато Бог няма да Го има за нас и тогава трябва да внимаваме да не Го заменим с фалшив Бог. Веднъж, както ще прочетете в книгата, едно момиче дойде в кабинета ми и осъди Евангелието, без изобщо да го е чело. След това тя прочете Евангелието и това и оказа такова въздействие, че целият и живот се промени. По време на медения си месец тя отиде на кино с мъжа си и внезапно ослепя. По-късно установиха, че е неизлечимо болна. В последния стадий на болестта си тя ми писа: „Сърцето ми няма сили да се обърне към Бога"; тя имаше смелост да приеме истинското отсъствие и не искаше да се утешава с фалшив Бог, със заместител. Невероятната смелост на тази жена ми направи огромно впечатление и това остана завинаги в паметта ми. 

Денят, в който Бог отсъства, когато мълчи - това е началото на молитвата. Не когато имаме да кажем много неща, а когато се обърнем към Бога с думите: „Не мога да живея без Теб, защо си толкова жесток, защо мълчиш?" Това познание, което или трябва да намерим, или да умрем - то ни кара да проникнем до мястото, където ще се озовем в Присъствието. Ако се вслушваме в това, което сърцата ни знаят за любовта и копнежа, и не се уплашим от отчаянието, ще открием, че победата винаги е неговата друга страна.

И идва време, когато сърцата ни се изпълват с копнеж по самия Бог - не по неговите дарове, а по самия Него. В погледа, който става все по-дълбок и взрян във вечността, се появява тъга, често в моменти на най-голямо удовлетворение и щастие. Появява се копнеж по дома, но по един дом, който няма география, по един дом, в който има любов, дълбочина и живот.

Т. У.: Помня Вашите думи: „Аз съм луд, но лудостта ми е особена, защото и другите искат да я прихванат." Какво имахте предвид с тях?

А. Б.: Като християни ние винаги сме в състояние на напрежение - изпълнени с терзания и същевременно с блаженство. Това е безумно, абсурдно. Но е вярно - приемаме непрогледната нощ също както и сияйния ден. От нас се иска да се предадем - ако съм в Христа, има моменти, когато трябва да споделя вика на Господа на кръста и страданията Му в Гетсиманската градина. Има начин да бъдем победени, дори във вярата си - и това е начин да споделим страданията на Господа. Смятам, че човек не бива да мисли, че с него това не може да се случи. Ако сме християни, ние трябва да преминем през този живот, приемайки живота и света, без да се опитваме да си създадем фалшив, преиначен и измислен свят.

Но от друга страна, християнинът е човек, който живее в трите измерения на един свят, докато повечето хора живеят в две от тях. Хората, които живеят свободно и в измерението на вечността, винаги ще намират, че нещо не е наред, че са пето колело на каруцата. Със същия проблем са се сблъсквали и ранните християни, когато са признавали за свой единствен цар Бога. Хората се обръщали към тях и казвали: „Щом говориш така, значи не си верен на нашия цар" и често ги преследвали. Но единственият истински начин да бъдеш верен на този двуизмерен свят е да бъдеш верен на триизмерния, защото светът в действителност е триизмерен. Ако наистина живееш в три измерения, а не живееш в две, само представяйки си третото, животът ти ще бъде пълен и смислен. Ранните християни са успявали да го правят, християните успяват да го правят и днес.

Т. У.: Бих искал да Ви задам един последен въпрос - за Русия. Ходите там много често. Какво правите?

А. Б.: Пътувам до Русия веднъж годишно да докладвам на Патриарха за църковния живот в западна Европа, да изнасям лекции в богословски факултети и също - за да поддържам връзка с Руската църква. Служа литургии, изнасям проповеди, говоря с обикновените хора.

Т. У.: Обвързвате ли се политически?

А. Б.: Това, което се опитваме да достигнем, е да поддържаме ползотворно напрежение между безрезервната си принадлежност към Руската църква и отстояването на положението ни на политически емигранти. При това напрежение между църковната и гражданската ни принадлежност, свещенството и църковната ни принадлежност са много по-независими, отколкото ако имаше по-добра хармония между Църква и Държава.

Т. У.: Доколко е жива религията в Русия днес?

А. Б.: Мисля, че до голяма степен. Чисто статистически можем да отбележим, че около 30 милиона ходят на църква, което е много, след петдесет години методично изкореняване на вярата по време на сталинския режим, с крайно жестоки мерки и систематична пропаганда. На практика младите хора в Русия все повече се интересуват от въпросите на духовния живот и все по-голям брой млади хора идват в църквата или от любопитство, или за да останат нейни членове.Има много широк кръг младежи, които се числят към това царство, в което Бог и духовните въпроси, са от огромно значение.

Т. У.: Когато говорите - нямам предвид това, което казахте за Русия, а изобщо - остава усещането, че поставяте големи изисквания пред хората. По-рано казахте, че „трябва да се плати цената" и не намирате смъртта за нещо много важно.

А. Б.: Да, мисля, че това е така. Мога да го илюстрирам с една случка от неотдавнашната история на Руската църква. Смятам, че тя показва това, което се опитвам да обясня - какво означава да бъдеш християнин. В годините на Гражданската война, когато враждуващите войски се сражавали за власт в течение на три години сред победи и отстъпления, един малък град, който дотогава бил в ръцете на остатъците от имперските войски, бил превзет от Червената армия. Млада жена с двете си малки деца - на 4 и 5 години - се оказала там в смъртна опасност, защото мъжът й бил от противниковия лагер. Тя се скрила в една изоставена къща с надеждата, че в някакъв момент ще успее да избяга. Една вечер друга млада жена на нейната възраст (двайсет и няколко годишна), Наталия, почукала на вратата и и попитала тя ли е еди коя си. Когато майката потвърдила, младата жена я предупредила, че са я разкрили и ще дойдат да я отведат на разстрел още същата нощ. „Трябва незабавно да бягате!", добавила Наталия. Майката погледнала към двете си деца и попитала: „Как бих могла?" Младата жена, която до този момент била не по-близка на майката от чисто физически съсед, изведнъж се превърнала в евангелския ближен. Тя казала: „Ще можете, защото аз ще остана тук и ще отговоря с вашето име, когато дойдат да ви отведат." „Но нали ще ви застрелят?", казала майката. „Така е, но аз нямам деца." И тя останала.

Можем да си представим какво се е случило след това: нощта пада, обгръщайки малката къща с тъмнина и леден мрак. Там стои една жена в очакване на собствената си смърт и това може да ни напомни за Гетсиманската градина. Можем да си представим как Наталия се моли да я отмине тази чаша и, подобно на Христос, среща божественото мълчание. Можем да си я представим да се обръща в мислите си към онези, които биха я подкрепили, без да може да отиде при тях. Учениците на Христос заспали; а тя не можела да се обърне към никого, без да стане предател. Можем да си представим как не един път се е молила поне да не остане напразна нейната саможертва.

Сигурно многократно се е питала какво ще стане с майката и с децата, когато тя самата умре, и не е намирала отговор, освен думите на Христос: „Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели." Вероятно неведнъж й е минавала мисълта, че само миг - и може да бъде в безопасност! Достатъчно е било да отвори вратата и да излезе на улицата, за да престане да бъде онази друга жена, да стане самата себе си. Достатъчно е било да отрече своята неистинска, споделена самоличност. Но тя умряла, разстреляна. Майката и децата избягали.

Превод: София Ангелова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР