Христовото Рождество, което празнуваме днес с такава
лекота в сърцето, с такава благодарност и радост, заслужава вниманието не само
на нас, хората, но и на цялото творение, защото именно това Рождество,
въплъщението на Словото Божие – ни донесе небивала, непостижима вест както за
Бога, така и за човека и целия тварен свят. Бог, в лицето на Христос, ни се яви
по необикновен начин. Езическите народи можели да си представят великия Бог,
небесния Бог, въплъщаващ всичко величествено и дивно, за което човек мечтае на
земята. Но единствено Бог може да ни се открие така, както се откри в
Христовото въплъщение: Той стана един от нас. Не в слава, а в немощ; безпомощен
и беден; уязвим и сякаш победен; презрян от всички, които вярват само в силата
и в земното величие. В тази първа нощ, когато Бог стана човек, когато Сам
Живият Бог се облече в плът – Той се приобщи към най-голямата човешка бедност.
Никой не прие Неговата Майка под своя покрив; всички Го сметнаха за чужд,
всички Го отпратиха на далечен, безкраен път, простиращ се пред странниците без
покрив и без подслон. В тази първа нощ Христос се приобщи към всички онези,
които от век на век преминават през живота и телесно, и духовно отхвърлени,
презрени, нежелани, изключени от човешкото общество.
А тяхното количество в историята е неизброимо. До
ден-днешен – уви! – в големите градове и навсякъде по света съществуват хора,
които няма къде да отидат, които никой не очаква, за които никой не въздиша, на
които никой не е готов да отвори своя дом, защото са чужди или защото е страшно
да се приобщиш към съдбата на сломените не само от нещастието, но и от
човешката злоба: станали чужди, понеже хората са ги изключили от своето сърце и
от своя живот. Самотата – страшна, покъртителна, убийствена – която разяжда
сърцата на огромно множество хора, се превърнала в участ на Пречистата Дева
Богородица, на Йосиф Обручник и на току-що родилия се Христос. Той бил чужд,
нежелан от никого и изоставен. Това е началото на Неговия път; и по този път
Той се приобщи, както казах, към всички носещи този кръст и в днешно време,
отхвърлени от хората, които би трябвало да бъдат за тях братя; презрени,
победени от подлостта, страха и човешката злоба. Уязвими поради своята крехкост
и беззащитност. Мисията на нас, християните, е да видим в техния образ Бога,
Когото днес благоговейно почитаме, и да ги приемем, както бихме приели Христа,
ако сега се явеше пред нас беден, уязвим, безпомощен, презрян, ненавиждан,
гонен...
Ето какъв дойде сред нас Господ. Той поиска да стане
един от нас, за да може нито един човек на земята да не се срамува от своя Бог:
сякаш Той е толкова величествен, толкова далечен, че не можем да стигнем до
Него. Той стана един от нас в нашето унижение и в нашата бедност; Той не се
посрами от нас, „стана като всички” не само поради материалната, земна,
физическа бедност, не само поради самотността Си, а защото се сроди – чрез
Своята любов, разбиране, прошка и милосърдие – с онези, които другите
отблъскваха от себе си, защото бяха грешници. Той дойде не праведните, а
грешните да потърси и да обикне. Той се въплъти, за да не си помисли нито един
човек, който е изгубил уважение към самия себе си, че Бог е изгубил уважение
към него, че не вижда в него личност, достойна за любовта Му. Христос стана
Човек, за да можем всички ние, без изключение, в това число онези, които са
изгубили вяра в себе си, да знаят, че Бог вярва в нас дори в нашето паднало
състояние; вярва дори когато сме изгубили доверие едни в други и в самите себе
си; вярва така, че не се побоя да сподели нашия живот. Господ е пазител на
човешкото ни достойнство. Той е пазител на нашата чест, и за да повярваме в
това, за да го видим с очите си, нашият Бог стана беден, безпомощен Човек.
Единствено хората, които вярват в силата и в нищо друго, които вярват в своята
праведност – няма да намерят път към Него, докато не се покаят, докато не
осъзнаят, че смирението, любовта, съчувствието, милосърдието – са закон на
живота.
Но в Христос ни се яви не само Бог с Неговата любов
и вяра в нас, като пазител на нашето достойнство, като блюстител на нашата
правда – Той ни показа величието на човека. Ако Бог можа да стане Човек по
същност, нима не разбираме колко велик е човекът! Нима не разбираме: човек е
толкова велик, че Бог може да приеме човешки образ и човекът да остане самия
себе си! И че творението, което Бог е призовал към битие, е толкова велико, че
човек може да вмести в себе си Бога... Нашата плът, нашата кръв, цялата
материя, от която сме изградени, е способна да стане богоносна, да се съедини с
Божеството и да остане себе си. И да се яви в слава, във величие, което не
виждаме, но което вижда Бог, заради което е сътворил нас и целия тварен свят.
Нека се вгледаме в образа на Въплъщението: Христос
ни яви смирението и Божията любов, вярата Божия в нас, грешниците, и заедно с
това ни показа колко велики можем да бъдем и колко необятно е творението
Господне. Ето с тази вяра можем да живеем, можем да израстваме като личности в
пълната мяра на Христовото съвършенство, и да разглеждаме този свят не като
мъртъв материал, а като нещо, призвано да се превърне във видима одежда на
Божеството, когато Бог стане всичко във всички.
Каква слава, каква радост и надежда! Да възпеем с
благоговение, любов и трепет Христовото Рождество; то е отблясък на вечния
живот още тук, на земята, и то е слава на всичко тварно във вечността на
небесата. Амин! |
1970 г.
(Из книгата „Проповеди и беседи”)
Превод: Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар