Разговор на Анатолий Голдберг с митрополит Антоний
Сурожки
Анатолий Голдберг: Митрополит Антоний, познавам
хора, които станаха религиозни, защото ги измъчваше въпросът за възникване на
злото; едновременно с това познавам хора, разочаровали се от религията по
същата причина. Първите усещали или достигали до убеждението, че понятията
добро и зло не могат да възникнат от самосебе си, че имат своето начало от
висша сила. С каква цел съществува доброто, разбира се, на хората им било ясно,
а на въпроса: защо съществува злото – те се надявали да получат отговор чрез
религията. Вторите, онези, които се разочаровали от нея, достигнали до
убеждението, че тя не дава отговор на въпроса: как да съчетаем съществуването
на всемогъщия Бог, олицетворяващ доброто и справедливостта, с онова, което се
върши на земята – не само в областта на човешките взаимоотношения, но и в
природата, където властват хаос, борба и жестокост. Какъв отговор бихте дали на
този въпрос?
Митрополит Антоний: Въпросът е много сложен поради
факта, че действително от еднакви предпоставки можем да достигнем както до
вярата, така и до съмнението. Мисля, че християните биха дали приблизително
следния отговор: Да, Бог е всемогъщ, но Той е създал човека свободен; и тази
свобода по естествен начин носи със себе си възможността за извършване и на
добро, и на зло; възможност за отклонение от закона на живота, или напротив,
участие в него. Въпросът за свободата се явява централен, струва ми се, когато
говорим за доброто и злото. Ако Бог ни бе сътворил неспособни да извършваме
отклонения, ние не бихме били способни да извършим и нищо положително. Да
кажем, любовта е немислима без категорията свобода – не можем да отдадем себе
си, когато не можем да откажем себеотдаване; не можем да обичаме, ако това е
чисто механично действие... Ако не съществуваше свободата на отказа,
отричането, ако не съществуваше, в крайна сметка, възможността за злото, то
любовта би била просто притегателна сила; сила, която свързва всички единици,
но която не поражда между тях нравствено отношение.
Анатолий Голдберг: Защо? Означава ли това, че злото
съществува в качеството на контраст – тоест, за да се открои доброто?
Митрополит Антоний: Не, не мисля, че то съществува
заради това, но където има възможност за едното, неминуемо остава възможност и
за другото. Разбира се, ако бяхме съвършени същества, които не могат да
направят погрешен избор – злото би било изчерпано, но въпреки всичко то би
съществувало като възможност.
Анатолий Голдберг: А Вие допускате ли, че Бог,
всемогъщият Бог се грижи за хората, следи за съдбата на човечеството, помага
злото на земята да не възтържествува?
Митрополит Антоний: Да, в това съм дълбоко убеден.
Освен това, от моята християнска гледна точка си представям Създателя не като
безотговорен Бог, Който ни е сътворил, надарил ни е с тази ужасна свобода,
която може всичко да разори и всичко да разруши, а след това – нека употребя
образа на Иван Карамазов – „очаква” в края на времената момента, когато ще ни съди
за това, че не използваме по правилния начин свободата си. Това не е моята
представа за Бога. Представям си Го като отговорен Бог, Който е сътворил човека
и живота, но Който не само очаква в края на времената равносметката. И
най-големият предел на тази отговорност, която Той поема за живота и за Своите
постъпки, за Своя творчески акт – това е Въплъщението, фактът, че Бог става
човек, влиза в историята и се потапя докрай в нейния трагизъм, като в някаква
степен разрешава този трагизъм.
Анатолий Голдберг: Как Господ разрешава този
трагизъм?
Митрополит Антоний: Той не го разрешава външно, тъй
като на земята болестите, страданието и смъртта продължават да покосяват
хората. Но отношението на човек към човека може да стане качествено различно;
отношението към собственото страдание и към страданието на другия – също.
Анатолий Голдберг: Това означава, че Вие като
християнин отричате тезата на Волтер, изхождаща от предпоставката, че Бог е
създал човека, дарил го е с всичко необходимо, на първо място – разум, и след
това е сметнал задачата Си за изпълнена: ако хората се ръководят от разума си,
всичко ще бъде добре, ако не – си е тяхна работа. Подобно обяснение е съвсем
логично, но като съдя по това, което току-що казахте, Вие категорично го
отричате.
Митрополит Антоний: Да, не мога да си представя
такъв Бог, защото това би било нравствено безотговорна постъпка, която ще е
основание и причина за всяко зло. Наричам я „безотговорна”, понеже с какво
право такъв Бог ще ни създава, щом нищо не Го засяга по-нататък, да прибавим и
твърдението, че някога някъде ще ни съди... Що за Бог е това?
Анатолий Голдберг: Волтер не казва, че Бог ще съди;
той казва, че Бог е надарил човека с всичко необходимо, че Творецът е създал
изумителен механизъм, структурата на човека и най-главното – разума. Защо това
е безотговорно, защо би било престъпно?
Митрополит Антоний: Анатолий Максимович, ако този
Бог беше създал такъв забележителен механизъм, то въпросният механизъм не би се
повредил така безнадеждно; тогава значи Бог, Който конструира този механизъм, е
ужасно лош механик, който за нищо не става. Ако нашият Бог е такъв, че дори
един приличен механизъм не може да създаде, няма за какво да говорим.
Анатолий Голдберг: Но как обяснявате факта, че от
една страна, Бог се грижи за хората, а от друга страна, откакто човечеството
съществува несправедливостта като цяло взема превес над справедливостта?
Първоначално обяснявали това с идеята, че щом човек е сполетян от някакво зло –
той сам си е виновен за него, злото е наказание за греховете му. След време,
изглежда, подобна теза повече не удовлетворявала хората и тогава те започнали
да казват, че Бог изпитва човека, изпитва вярата му – например Йов; а когато и
тази теза повече не ги удовлетворявала, идва християнството, което ни убеждава,
че страданието е нещо възвишено. Съгласен ли сте с така изразената, макар и в
някаква степен опростена характеристика на развитието на човешката мисъл в тази
посока?
Митрополит Антоний: Съгласен съм; само че горните
обяснения, които Вие отпращате в миналото като изживени, аз намирам за не
докрай изживени. Твърде много зло, страдания и човешки мъки възникват от греха,
в смисъл, че ако човек е зъл – той причинява зло и страдание, и освен това той
сам поврежда себе си, става жесток и губи човешкия си облик.
Анатолий Голдберг: Това е абсолютно ясно. Става
дума, че несправедливостта взема връх над справедливостта, казано по друг
начин: злото нерядко спохожда онези, които не са отявлени грешници, а в много
случаи сполетява дори праведници.
Митрополит Антоний: Смятам, че справедливостта в
този смисъл би била твърде непривлекателна. Ако щастието, благополучието се
явяваха незабавна награда за доброто, то доброто като нравствена категория щеше
да бъде обезценено, щеше да се превърне в чиста разплата. Мисля, че доброто
става добро именно когато човек може да устои против неправдата, против
страданието и въпреки тях да не се откаже от своето добро, от онова, което му
се струва – или обективно се явява – добро. Ако, да речем, човек е щедър и бъде
излъган, и опитвайки веднъж-два пъти да прояви щедростта си, стигне до
заключението, че това не бива да се прави, тогава щедростта му е съвсем
нищожна. Въпросът е в това, каква е неговата отзивчивост. Във всички отношения,
струва ми се, доброто бива изпитвано, изпробва се именно чрез сблъсъка си със
злото. Не казвам, че това е хубаво, но безспорно човек израства в напълно ново
измерение, в напълно ново величие, когато той е способен да се срещне лице в
лице със страданието, с ненавистта, със скръбта, с ужаса на войната и да остане
човечен докрай; освен това, да достигне до по-висока степен на състрадание,
разбиране, мъжество, способност да отдаде и да пожертва себе си.
Анатолий Голдберг: Въпреки всичко, това е сложен
процес. Абсолютно съм съгласен, че крайният резултат е желателен, но пътят за
неговото осъществяване е твърде трънлив; и е някак трудно да си представим, че
целта не би могла да бъде постигната по-лесно. Но кажете: грижи ли се Бог за
съдбата на човечеството? Ако да, как си обяснявате такова чудовищно явление
като Хитлер, когото аз лично смятам за изключително явление, защото в този
случай дори не са били направени опити да се оправдаят злодеянията с някакви
висши, макар и мними, етични съображения, а е било казано просто и ясно: ние
искаме да вършим зло. Как ще обясните появата на подобно явление, ако изхождате
от тезата, че Бог се грижи за съдбата на човечеството?
Митрополит Антоний: Първо: да, убеден съм, че Господ
се грижи за съдбата на човечеството. Второ: мисля, че ако човек притежава
свободата, дадена му от Бога, то Бог вече няма правото да застане на пътя му и
да отнеме тази свобода. В крайна сметка би се получило следното: Бог ви създава
свободни; в момента, когато вие употребите тази свобода не по начин, който Му
харесва – Той ще ви срази и вече няма да съществувате. В резултат от това на
земята може би ще има по-малко зло, тоест злодеите биха били по-малко; Хитлер
не би съществувал, този не би съществувал, онзи не би съществувал, – и накрая
най-големият от всички злодеи ще се окаже същият Този Бог, Който ми дава
свобода, а в момента, когато сгреша по пътя си или се отклоня от него поради
някакво безумие, Той ме убива, унищожава... Нравственият проблем би се оказал
още по-страшен от първия. Представяте ли си тогава живота на човека? Той ще живее,
знаейки, че ако постъпи лошо – Бог ще го унищожи.
Следващият етап: тъй като Всевишният знае и може да
предвиди хода на събитията, то само щом се породи зла мисъл в съзнанието ви,
Той може да ви убие. Това би било по-жестоко от концентрационен лагер!
Непрестанно щяхме да живеем под дамоклев меч: ще ме убие, няма да ме убие...
Благодаря за такъв Бог!
Анатолий Голдберг: Повторете още веднъж...
Митрополит Антоний: Ако действително Бог е сътворил
човека свободен, тоест способен да взема отговорни решения, които се въплъщават
в конкретни постъпки, то Той вече няма право да се намесва насилствено в тази
свобода. Той може да влезе в живота, но равнопоставено; както Христос става
човек и умира на Кръста: да, аз разбирам това. Ако Бог се намесваше в живота с цялото
Си всемогъщество, всезнание и т. н., би се получило така, че земният злодей,
надарен от Твореца със свобода, в момента, когато той погрешно, не по
най-добрия начин се възползва от тази свобода – би станал жертва на Божия гняв,
тоест би бил просто унищожен, убит. А още по-лошо: само да успее да замисли
някаква несправедлива постъпка, Бог тутакси ще го унищожи, защото знае какво ще
се случи в бъдеще. И цялото човечество би живяло, надарено с тази проклета
свобода, под вечен страх: ох, мярна ми се зла мисъл – сега наказанието ще ме
застигне... Ох, прииска ми се нещо нередно – какво ще стане сега?... Това би
било чудовище, а не Бог, Той би бил злодей на злодеите.
Анатолий Голдберг: Тогава, в какво се изразява
Божествената намеса в съдбата на хората?
Митрополит Антоний: Първо: в това, че Бог е заложил
в нас закона на живота, тоест стремеж към пълнотата на тържествуващия живот, на
ликуващата любов. Второ: Бог ни е дал съзнанието за добро и зло – ние не сме го
измислили, то не е чисто социологическо явление, защото социологическите форми
се променят непрекъснато, а понятието за добро и зло присъства навсякъде.
Анатолий Голдберг: Напълно съм съгласен с това
твърдение.
Митрополит Антоний: По-нататък: Бог, чрез хората,
които са Му верни, които Го познават опитно и молитвено в своя живот, изрича
словото Си, посочва нравствените норми, показва нравствените пътища. Защото
човешката съвест е нещо относително, повече или по-малко ясна, колебаеща се...
Всевишният даде на човека закон, Той даде правилата на живота. И главното, Сам
Бог влезе в историята чрез Въплъщението на Иисуса Христа, стана човек и ни
показа на дело, че може да премине през целия ужас на живота, страданието и
никога да не се поколебае нито в любовта, нито в истината, нито в чистотата; и
че такава Личност – дори да бъде исторически унищожена, разбита – не е
победена! Христос достигна пълната мяра на своята човешкост – а това е
действително много по-голяма победа над злото, отколкото ако злото не
съществуваше.
Анатолий Голдберг: Това повдига цял ред въпроси, за
които се надявам да поговорим следващия път...
***
Анатолий Голдберг: Митрополит Антоний, в предишната
ни беседа Ви поставих въпрос за Божествената намеса в живота на хората, и в
отговор на това Вие споменахте за намесата в етиката, за това, че Бог ни дава
сили за борба със злото, че ни е дал закон, според който сме длъжни да живеем,
– това, разбира се, ми е ясно. Но смятам, че то не изчерпва същността на
въпроса; става дума и за друго: за намесата Му във всекидневния ни живот. По
този начин, според мен, разбират Божията намеса мнозина вярващи и тук възниква
въпросът за молитвата. Думата молитва произлиза от глагола моля се, тоест –
прося; същото е и на други езици. Молитвата е молба: за какво се молят хората?
Понякога за неща, които ги поставят в твърде унизително положение. В
катедралата „Парижката Света Богородица” видях бележка с надпис: „Благодарност
към Божията Майка за това, че синът ми издържа зрелостния си изпит”. Мога да си
представя какво се е случвало в това семейство: не много старателен син и много
вълнуваща се майка... Това, естествено, е изключителен случай. Повечето бележки
бяха благодарност за оздравяването на някой член от семейството, което е много
по-благородно чувство. Но и в това има твърде малко логика: защо, за да се случи
оздравяването, е необходимо да се молим на Бога? Защо Той Сам не мисли за това,
че един или друг човек трябва да се излекува? Защо някои хора умират
преждевременно, в разцвета на силите си? Откривате ли в това Божествена
мъдрост?
Митрополит Антоний: Първо: за молитвата. Наистина,
думата молитва произлиза от моля се и у нас това е свързано с понятието
умолявам, домогвам се до нещо, уговарям се и т. н. Но ако говорим за молитвата
не от гледната точка на еснафи, а от позицията на хора, които в човешката
история биха могли да бъдат наречени молитвеници; хора на голямата, силна,
дълбока молитва (както, да речем, ако искаме да определим литературата, ние
говорим не за третостепенни писатели, а за големите имена; по същия начин и в
музиката, в изкуството или в науката), то можем да кажем, че най-главното в
молитвата за човека, който се моли, съвсем не е това: да получи нещо от Бога.
Първото и основното е отношението на взаимна любов, взаимно уважение, което
човек намира в молитвата или посредством молитвата. Това, струва ми се, е
най-важният фундамент...
Анатолий Голдберг: Взаимно уважение – извинявайте,
че Ви прекъсвам: какво разбирате под това?
Митрополит Антоний: Имам предвид следното: че Бог,
Когото презираш, ти няма да молиш за нищо, така както няма да молиш за нищо
човек, когото не уважаваш. Затова от страна на човека отношението трябва да
бъде не раболепно и пресметливо, а достойно за неговото човешко звание. А
отношението на Бога към нас е в категориите на онова, което говорихме миналия
път: Господ, Който ни е сътворил свободни, изисква от нас да бъдем истински
хора, а не роби или наемници, живеещи за подаяние. Бог също се отнася към нас с
уважение, съобразявайки се с човешкото ни достойнство. Ето, между Бога, Когото
човек уважава, и човека, към когото Бог се отнася като към ценност, можем да се
изразим, като към равен, могат да бъдат изградени отношения, основаващи се не
върху просия, не върху раболепие, а върху общение, което ние наричаме молитва.
Блажени Августин [2] казва: докато се обръщаш към Бога, защото Той ти е нужен –
не си въобразявай, че Го обичаш; можеш да кажеш, че обичаш Господа, когато Той
не ти е необходим от гледна точка на милостиня, сбъдване на желания и т. н., а
просто съществува като ценност, радост, красота... Това е истинската молитва.
Анатолий Голдберг: Тоест, общение с Бога, откровен
разговор с Бога или, ако искате, със самия себе си, със собствената съвест...
Митрополит Антоний: Не съм съгласен.
Анатолий Голдберг: Не сте съгласен?
Митрополет Антоний: Откровен разговор с Бога – да;
разговор, който сякаш преминава през мен, през моето съзнание, моите чувства,
моята съвест, но който е насочен към Бога, а не е просто монолог със самия мен,
когато предполагам, че Бог съществува някъде, но аз говоря със себе си, а Той
подслушва...
Анатолий Голдберг: Не, нямам предвид монолог, а
диалог със самия себе си в етичен план, диалог със съвестта...
Митрополит Антоний: Което означава, че за Вас
съвестта в конкретния смисъл е нещо като равносилна на Бога?
Анатолий Голдберг: Напълно вярно. Между впрочем,
именно по този начин възприемат Бога мнозинството невярващи, които не са
войнстващи атеисти, а се опитват да разберат защо съществува религията; защо
хората вярват в Бога; защо това е необходимо; защо религията играе огромна роля
като морално-етичен фактор. Чели ли сте книгата на един италиански писател за
свещеника Дон Камило [3] (М. А.: Чел съм я.), който понякога разговаря с Христос,
– той разговаря със самия себе си, разговаря откровено, и това, според мен, би
трябвало да съответства на Вашата представа. Което съвсем не означава, че човек
разговаря със съвестта си, а Бог някъде подслушва!
Митрополит Антоний: Ако го разбираме по този начин –
да; донякъде съм съгласен с Вас, че това е диалог със собствената съвест;
казано по друг начин, изправянето пред пределната истина, на която си способен,
сверяването на себе си с тази истина, вслушването в истината, звучаща вътре в
теб, е в някаква степен отзвук на Божия глас; в истината, заложена в нас –
звучи Божията правда. Но според мен, когато човек се моли (да речем, светиите
или дори най-обикновените хора в някои моменти от живота си), той навлиза
по-дълбоко, отколкото в собствената си съвест... Защото не винаги става дума за
нравствено съждение, не винаги пред нас стои въпросът как да постъпим в една
или друга ситуация, тоест процесът протича не в плана на действието, а в плана
на самото битие. И някъде там се извършва среща; в този процес молитвата не
винаги се явява самата среща, но е търсене на тази среща.
Анатолий Голдберг: Като свещенослужител смятате ли,
че вярващите имат право да се обръщат към Бога за помощ във всекидневните си
дела? Да оставим зрелостния изпит настрана, но смятате ли, че вярващите могат
да се обръщат към Бога с молба за оздравяването на свои близки?
Митрополит Антоний: Мисля, че да – поради две
причини. Първата: ако нашият Бог не е „отвъден” Бог, Който стои зад облаците,
Който не може да ни чуе, а Жив, близък Бог – защо да не говорим с Него с тази
простота и искреност, с която бихме разговаряли с най-близкия си човек,
най-сърдечния, най-отзивчивия... А от друга страна, струва ми се, че преди да
достигнем до момента, когато можем да не молим Бога за нищо, а просто да Му се
радваме, трябва да преминем през период, когато вярата ни е достатъчна, за да
кажем: „Ти можеш да ми помогнеш – помогни, защото онова, което търся, е Твоята
правда; онова, към което се стремя, което желая, се побира в границите на
Твоите пътища и Твоя закон”.
Анатолий Голдберг: Тоест, оздравяването на някой наш
близък се вмества в рамките на този закон?
Митрополит Антоний: Не виждам защо да не се
вмества...
Анатолий Голдберг: Разбирам, разбирам, само искам да
уточня какво имате предвид?
Митрополит Антоний: Това имам предвид, при условие,
че – струва ми се много важно – човек разбере, че ако Бог му помогне да си
възвърне живота и здравето, той следва да ги използва по нов начин, вече не
както ги е употребявал по-рано: отчасти себелюбиво, отчасти небрежно, но ако ги
получи сега като дар, той е длъжен да се отнася към тях като към скъпоценен
капитал, за който носи отговорност.
Анатолий Голдберг: Според мен Вие не сте съвсем
последователен, митрополит Антоний. Преди малко казахте, че този период на
молитвата, когато хората искат нещо от Бога, се явява преходен период. С други
думи, чрез него можем да стигнем дотам, да бъдем способни да се радваме на Бога
– така Ви разбрах...
Митрополит Антоний: Да.
Анатолий Голдберг: Ако това е единствено преходен
период, то вероятно по-добре би било изобщо да го няма. Това някаква печална
необходимост ли е?
Митрополит Антоний: Не, не точно. Например, да си
зрял мъж е по-добре, отколкото да си момче. Но да кажем, че младостта е
нещастие и че би било по-удачно да се родиш четиридесетгодишен мъж – едва ли
можем.
Анатолий Голдберг: Да се родиш четиридесетгодишен
мъж би било, разбира се, твърде печално, съгласен съм с това; необходимо е да
извършиш цял ред глупости. Но искам да Ви попитам: за глупостта ли става дума?
Митрополит Антоний: Нямам предвид глупостта, а
зрелостта. Става дума за това, че идва момент, когато ти дотолкова познаваш
Бога, дотолкова си уверен в Него, че можеш да кажеш: няма да моля за нищо,
защото съм готов доверчиво да отдам себе си в Неговите ръце и да върша Неговото
дело – а за останалото Той Сам ще се погрижи; другото не е важно. Ще моля за
сили, мъжество, разум, за всичко необходимо, за да мога в настоящия живот да
бъда човек в пълния, най-дълбокия смисъл на думата. И може би дори за това няма
да моля, а ще живея с увереността, че Бог ще даде, и само ще общувам с Него на
онази дълбина, която се нарича истинско общение.
Анатолий Голдберг: Добре. След това Вие казахте, че
ако Господ се смили и даде на човека онова, за което Го моли – това ще стане
единствено при условие, че човек ще се възползва от полученото по нов начин, че
ще го употреби за добро. Тук отново възниква въпросът за наградата и
изпитанието, за всичко онова, чрез което хората са се опитвали да обяснят
хаоса, случващ се на земята... Излиза, че можем да молим, нужно е да молим, тъй
като при известни условия Бог може да ни даде желаното. Това не хармонира
напълно със зрялата постановка, която току-що изложихте. Но в заключение искам
да Ви задам един съвсем обикновен въпрос: намесва ли се Бог в живота на хората,
когато се касае за обикновени дейности? Взема ли Той определени решения
вследствие на нечия молитва?
Митрополит Антоний: В началото ще се хвана за един
Ваш израз: Вие казахте „при условие”...
Анатолий Голдберг: Това бяха Ваши думи!
Митрополит Антоний: Мои думи? Извинете! Не исках да
кажа, че Бог дава или не дава „при условие”, не тази беше мисълта ми. Исках да
кажа, че ако човек моли и получава, той вече е задължен да се отнесе по
различен начин към полученото. Всевишният може и да даде – от щедрост, но човек
няма право просто да вземе желаното и да го отнесе в гората. Що се отнася до
намесата в ежедневния живот – да, уверен съм, че Бог се намесва! – макар че не
харесвам този израз, защото думата намеса винаги съдържа в себе си своеобразен
оттенък на насилие или на нещо непоискано. Бог съучаства, живее с нас. Той е
нашата жизнена сила.
Анатолий Голдберг: Разбирам, че Той е жизнена сила,
но взема ли Господ определени решения в конкретни случаи в резултат на една или
друга молитва?
Митрополит Антоний: Според мен – да! Не непременно,
но мисля, че съм виждал случаи, когато на молитвата е даден такъв поразителен
отговор, заради което не мога да повярвам, че случилото се няма никаква връзка
с нея.
Анатолий Голдберг: Тогава, защо Бог взема такива
решения само в отделни случаи?
Митрополит Антоний: Ето на този въпрос не мога да Ви
отговоря – просто не знам; и тук действително за вярващия проблемът опира до
неговото доверие в Бога: не принципно, а лично. Можем да се доверим на Бога или
въобще, казано елементарно, че Бог все едно ще бъде прав и винаги е прав –
затова не бива да спорим с Него; или познавайки Го в някаква степен, според
вътрешния си опит, ние, дори когато се случва нещо непонятно, можем да кажем:
познавам Бога, мога да Му се доверя докрай, въпреки че не разбирам.
Анатолий Голдберг: Много Ви благодаря, митрополит
Антоний!
(Из книгата „Беседи за вярата и Църквата”)
Бележки
Текстът е от цикъл беседи, прозвучал по религиозната
програма на радио Би Би Си на руски език през 1972 г. Анатолий Максимович
Голдберг (1910-1982) – сътрудник на руската секция на Би Би Си. (Тук и
по-нататък бележките са на съставителя.).
[2] Блажени Августин (354-430) – епископ Ипонски
(Северна Африка), учител на Църквата, забележителен богослов и писател на
християнския Запад.
[3] Персонаж от разказите на италианския писател Дж.
Гуарески (1908-1968).
Превод от руски: Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар