В нашия напрегнат век проблемът как да се справяме с
времето е много важен. Не смятам да ви убеждавам, че имате достатъчно време и
можете да се молите, стига да поискате; искам да поговоря за това как да
управляваме времето си, справяйки се с натиска и напрежението на живота. Няма
да ви давам рецепти как да подреждате времето си; само казвам, че, ако се
постараем да го пилеем по-малко, то ще стане повече. Ако съберем заедно
парченцата разпиляно време и оформим от тях моменти на съзерцание и молитва, ще
забележим, че времето за това е предостатъчно. Ако си припомним количеството
празни минути в продължение на един ден, когато правим нещо, само защото се
страхуваме от празнотата и се боим да останем „на четири очи" със себе си,
ще забележим, че има множество кратки периоди, които биха могли да принадлежат
на нас и на Бога. Искам да кажа и друго нещо, което ми се струва още по-важно,
а именно - как можем да държим под контрол времето и да го спираме. Можем да се
молим на Бога, само ако сме в състояние на устойчивост и вътрешен мир, вътрешна
примиреност пред Божието лице; това ни освобождава от чувството за време - не
обективното време, което следим, а от субективното усещане, че времето лети, че
не ни остава време.
Преди всичко бих искал да насоча вашето внимание към
нещо, което всички знаем и обсъждаме постоянно: няма никаква нужда да тичаме
след времето, за да го настигнем. То не бяга от нас, то тече към нас! Дали с
нетърпение очакваш следващата минута или изобщо не си даваш сметка за нея - тя
ще дойде. Каквото и да правим, бъдещето ще стане настояще, затова не е
необходимо да се опитваме да скочим от настоящето в бъдещето. Можем просто да
чакаме то да настъпи. В този смисъл, можем да бъдем в пълен покой и все пак да
се движим във времето, защото времето е, което се движи. Това прилича на
положението, при което седим във влак или автомобил: ако не си зад волана, се
отпускаш спокойно и гледаш през прозореца; можеш да си четеш нещо, да мислиш,
можеш просто да си почиваш; а влакът се движи и в някакъв момент онова, което е
било бъдеще - следващата спирка или твоята крайна спирка - ще стане настояще.
Мисля, че е много важно да разберем това. Грешката, която често допускаме в
нашия вътрешен живот, е следната: въобразяваме си, че, ако бързаме, по-бързо ще
попаднем в бъдещето - горе-долу като човек, който тича от последния към първия
вагон, надявайки се така да съкрати разстоянието от Лондон до Единбург. От
примера се вижда колко е абсурдно това, но когато непрекъснато се стремим да
живеем „с една идея" напред, не забелязваме този абсурд. А в същото време,
именно този факт не ни позволява да бъдем напълно в настоящия миг, където единствено
можем да се намираме, защото дори да си въобразяваме, че изпреварваме времето
или самите себе си, това не е така. Единственото, което се получава, е, че
бързаме, но от това не се движим по-бързо. Сигурно сте виждали неведнъж как
човек с два тежки куфара гони автобус - той бърза с всички сили, тича толкова
бързо, колкото му позволяват куфарите, и с цялото си същество се стреми да бъде
там, където не е.
Но също така знаете какво става, когато се
разхождаме в почивните дни. Вървиш с бърза крачка, весело и бодро; ако годините
и здравето позволяват, може дори да потичаш малко - но няма бързане, защото е
важно просто да тичаш, а не да дотичаш. По отношение на молитвата трябва да се
учим на същото нещо - да се задържим в настоящия миг. Обикновено си мислим или
се държим така, сякаш настоящето е въображаема, неуловима граница между
миналото и бъдещето и ние се „търкаляме" от миналото в бъдещето,
пресичайки постоянно тази граница, подобно на яйце по кърпа. По този начин настоящето
е в непрестанно движение, то се търкаля непрекъснато, в никой момент не се
намира някъде, дори няма настояще, защото то през цялото време е в бъдещето.
Не всеки е ощастливен с възможност да преживее
критична ситуация, от която да се поучи, затова бих искал с няколко думи да
разкажа за едно свое преживяване, което ми беше много полезно.
По време на немската окупация във Франция участвах в
Съпротивителното движение и веднъж, когато слизах към метрото, ме хвана
полиция. Това е едно от най-интересните ми преживявания. Оставяйки настрана
романтичните подробности за това какво и как се случи, ще облека този опит в
по-философски категории, свързани с времето. Случи се следното: до онзи момент
аз имах минало, имах бъдеще и се движех от едното към другото, стъпвайки бодро
по стълбите към метрото. Из-веднъж някой сложи ръка на рамото ми и каза: „Стой!
Документите, моля." В този момент се случиха няколко неща. Първо, аз
започнах да мисля много бързо, да усещам всичко много интензивно и да осъзнавам
цялата ситуация с релефност и яркост, каквито никога не бях изпитвал на
последните стъпала на метростанция Етуал. Второ, изведнъж осъзнах, че нямам
минало: реалното ми минало беше такова, че заради него биха ме разстреляли;
така че то повече не съществуваше. Лъжливото минало, което бих почнал да разказвам,
също никога не беше съществувало; така че бях като гущер, хванат за опашката, който
успява да се измъкне, изоставяйки нея - гущерът свършва там, където доскоро е
започвала опашката му. След това (макар че в онзи миг не осмислях всичко това
от гледна точка на някаква философия на времето) внезапно усетих и постепенно
схванах още нещо интересно: бъдещето съществува дотолкова, доколкото може да се
предвиди какво ще последва една минута преди то да се случи, или миг преди да
го достигнеш. Иначе казано, когато нямаш представа какво може да се случи и
приличаш на човек, който стои на тъмно в непозната стая, нищо не следва. Стоиш,
а наоколо има само тъмнина, която притиска очите ти. Може би пред теб няма
нищо, а може би е безграничност - все едно. Ти свършваш точно там, където
започва тъмнината. Така осъзнах, че нямам и бъдеще. Именно тогава ми стана
ясно, че да живея от една страна в миналото, а от друга - в бъдещето, е просто
невъзможно. Гущерът остана без опашка, пред лицето ми падна мрак. Разбрах, че
съм изтласкан в настоящия момент и всичко онова, което би могло да бъде, е
съсредоточено в настоящия миг с необикновено наситена интензивност и
жизнерадостна яркост, което в крайна сметка ми позволи да остана на свобода!
Що се отнася до времето, без да изпадам в
подробности, ще кажа: има минути в живота, когато усещаш, че настоящето е тук,
миналото е отминало безвъзвратно и има значение само дотолкова, доколкото се е
вляло в настоящето, а бъдещето няма отношение към всичко това, защото може да
настъпи, а може и да не настъпи. Така става например, ако ви се случи премеждие
или сте в беда, които налагат да действате незабавно - тук няма време да се
„претърколите" плавно
от миналото в бъдещето. Тогава от вас се иска да бъдете изцяло в настоящето,
цялата ви енергия, цялото ви същество да е събрано в думичката сега. Много
интересно е да забележиш, че ти целият си в това сега. Чували сте за изключително
тънка плоскост, която според геометрията няма дебелина; такава абсолютно плоска
геометрична равнина без никаква дебелина, която е „настоящето", се движи
по линията на времето, или по-точно - времето тече под нея и ви донася
„сега" всичко, което ще ви потрябва в бъдеще. С това положение на нещата
трябва да свикнем и да го усвоим по по-непринуден начин. Мисля, че трябва да се
упражняваме да спираме времето, да стоим в настоящето, в онова „сега",
което е моето настояще и едновременно с това е пресечната точка на вечността с
времето.
Какво бихме могли да направим? Първото упражнение е
следното. Можете да го правите, когато нямате абсолютно никаква работа, когато
нищо не ви тегли назад или подтиква напред и когато можете да използвате пет
минути, три минути, или половин час за почивка, без да правите нищо. Сядате и
си казвате: „Седя, нищо не правя, няма да правя нищо през след-ващите пет
минути" - след това се отпуснете и през цялото това време (като начало ще
издържите не повече от две-три минути) непрестанно дръжте в съзнанието си
следното: „Аз съм тук, в Божието присъствие, в своето собствено присъствие, в
присъствието на обкръжаващите ме мебели, тихо и безмълвно, наникъде не се
движа." Още нещо: трябва да приемете, че през тези две или пет минути,
които сте определили, за да научите, че настоящето съществува, няма да ви
откъсне нито телефонен звън, нито чукане на вратата, нито внезапен порив
веднага да направите нещото, което сте отлагали „за после" вече десет
години. Сядате и казвате: „Ето ме, тук съм'' - и сте тук. Ако свикнете да
правите това в празните минути от живота, когато се научите да не „подскачате"
вътрешно, да бъдете съвършено спокоен и безгрижен, устойчив и безметежен,
удължете тези няколко минути с още малко време, после с още малко. Разбира се,
ще дойде миг, когато ще ви потрябва защитно средство, защото можем да седим
спокойно две минути, когато звъни телефонът или някой чука на вратата, но 15
минути могат да бъдат прекалено дълги и за телефона, и за човека зад вратата.
Тогава си кажете, че, ако не си бяхте вкъщи, нямаше да отворите вратата и
нямаше да вдигнете телефона; или ако притежавате повече решителност и сте
убеден в това, което правите, можете да постъпите като моя баща. Той слагаше на
вратата малка бележка, на която пишеше: „ Не си правете труда да чукате. Аз съм
вкъщи, но няма да отворя." Това е доста по-ефикасно, защото хората ще го
разберат веднага; а ако кажете: „Моля Ви да изчакате пет минути", тяхното
търпение се изчерпва обикновено след около две минути.
След като сте се научили на такава устойчивост и
безметежност, трябва да се научите да спирате времето не само когато то се точи
или така или иначе стои, но и в моментите, когато се носи стремително и
предявява пред вас изискванията си. Това се прави по следния начин. Заети сте с
нещо полезно; чувствате, че ако не го направите, светът ще спре да се върти.
Ако в някой такъв миг си кажете: „Аз спирам", ще откриете много неща.
Първо, ще стане ясно, че целият Божий свят - представете си само! - не е
дерайлирал и може да изчака пет минути, докато не сте зает с него. Това е
важно, защото се лъжем, казвайки: „Не, трябва да го направя; това е добро дело,
това е задължение, не мога да го оставя несвършено." Можете, защото в
моменти на чист мързел ще оставите това нещо несвършено доста по-дълго от петте
минути, които сега сте си определили. И така, първо си кажете: „Каквото и да
става, аз спирам тук." Най-лесно е да го правите с будилник. Навивате го и
си казвате: „Сега ще работя без да гледам часовника, докато той не звънне."
Това е много важно; едно от нещата, от които трябва да се отучим, е да гледаме
часовника. Ако отивате някъде и чувствате, че закъснявате, обикновено
поглеждате часовника. Но докато сверявате времето, не можете да вървите толкова
бързо, колкото ако гледате напред. И ако знаете, че закъснявате със седем
минути, или с пет, или с три - все едно закъснявате. Така че най-добре
излизайте от къщи достатъчно рано и ще стигнете навреме. А ако вече
закъснявате, вървете толкова бързо и бодро, колкото можете; стигайки до
вратата, погледнете часовника си, за да знаете каква степен на разкаяние трябва
да бъде изписана на лицето ви, когато ви отворят вратата!... Когато звънне будилникът,
вие няма да помръднете от мястото си, защото през следващите пет минути светът
не съществува. Това е собствено Божие време и вие се настанявате в Неговото
време спокойно, безмълвно и тихо. Ще видите колко е трудно отначало; ще ви се
струва, че например трябва непременно да допишете писмото или да дочетете
абзаца в книгата. В действителност много скоро ще забележите, че това чудесно
може да бъде отложено за три, пет и даже десет минути, и че нищо няма да се
случи. А ако нещото, което вършите, изисква специално внимание, ще се убедите
колко по-добре и по-бързо може да се свърши то после, след тези три, пет или
десет минути.
Ще ви дам още един пример. Когато бях начинаещ
лекар, струваше ми се много несправедливо спрямо онези, които чакат в
приемната, да се занимавам прекалено дълго с човека в кабинета ми. Затова в
първия си приемен ден се стремях възможно по-бързо да преглеждам пациентите си.
И след края на часовете за консултация забелязах, че нямам абсолютно никакъв
спомен за хората, които съм приемал, защото през цялото време, докато при мен
имаше пациент, аз с блуждаещ поглед гледах през него в приемната и броях
главите на онези, които не бяха при мен. В резултат на това ми се налагаше да
питам по два пъти едно и също и да повтарям всички прегледи, дори да ги
потретвам, а когато свършвах, не можех да си спомня какво бях направил и какво
не. Разбира се, не всички са като мен; може би вие сте способни да запомняте
по-добре от мен, но това е само пример какво може да се случи и на някой от
вас.
Тогава почувствах, че това не е честно и реших да се
държа така, сякаш човекът, който е с мен, е единственият на света. В мига, в
който изникваше чувството „трябва да побързам", аз се облягах назад и се
впусках в празни приказки за няколко минути, именно за да не си позволя да
бързам. След два дни забелязах, че вече не е необходимо да правя подобно нещо.
Може просто да си напълно ангажиран с човека или работата, която е пред теб;
когато я свършиш, се оказва, че си изгубил двойно по-малко време, отколкото ти
е трябвало по-рано и при все това си чул и забелязал всичко.
Оттогава много пъти съм давал този съвет на хора с
най-различни професии и знам, че помага. Така че, ако се упражнявате отначало
да спирате времето, което не се движи, а след това и времето, което лети
стремглаво, ако се спирате и му казвате „не", ще забележите, че в момента,
в който вече сте преодолели вътрешното напрежение, вътрешната „суетня",
безпокойство и тревожност, времето ще потече съвсем плавно. Можете ли да си
представите, че в рамките на една минута минава само една минута? А това е
точно така. Странно е, но е така, въпреки че, съдейки по нашето поведение, би
могло да се помисли, че пет минути могат да прелетят за тридесет секунди. Не -
всяка минута е със същата продължителност, както и предходната, и следващата;
всеки час е равен на следващия. Нищо катастрофално не се случва. Може да
попитате: „А ще успея ли, ще ми стигне ли времето за всичко?" и аз ще ви
отговоря съвсем по-руски: „Ако не умреш преди това, времето ще ти стигне; а ако
умреш преди да е свършено, няма да има нужда да правиш каквото и да било."
Има още една поговорка в този дух, която може би е добре да запомните за в
бъдеще: „Не се безпокой за смъртта. Когато тя е дошла, теб вече те няма, а
докато си тук - смъртта я няма."* Принципът е един и същ. Защо да се
тревожиш за нещо, което ще се реши от само себе си?
След като се научите да не се суетите и безпокоите,
може да правите каквото поискате с каквото искате темпо, с избрана от вас степен
на внимание и скорост и при това да не чувствате, че времето ви бяга или че ви
гони по петите. Това е усещането, за което споменах по-рано - когато си на
почивка и цялата отпуска е пред теб. Може да бързаш или да си бавен, без
всякакво усещане за време, защото правиш само онова, което правиш и няма
определена цел за достигане. Тогава ще видите, че можете да се молите във
всякаква обстановка, че няма такива обстоятелства, които могат да ви попречат.
Пречка за молитвата може да се появи, ако разрешите на вихъра да ви завладее,
ако допуснете бурята вътре в себе си, вместо да я оставите да вилнее около вас.
Спомнете си Евангелския разказ за бурята в
Галилейското езеро. Христос спи в лодката, а наоколо бушува буря. Отначало
апостолите, без да губят надежда, се борят напрегнато да оцелеят. Но в някакъв
момент падат духом и бурята, която е отвън, ги връхлита и вътре в тях и започва
да бушува ураган. Тревогата и смъртта не просто кръжат около тях, те проникват
и в душите им. Тогава апостолите се обръщат към Христа и постъпват точно така,
както ние често постъпваме спрямо Бога: обръщаме взор към Него в момент на
напрежение и трагедия и негодуваме, че Той е толкова спокоен. Евангелският
разказ подчертава това, казвайки, че Христос „беше заспал на възглавница"
(Марк. 4:38) - пределно оскърбление! Те загиват, а на Него Му е удобно... Точно
същото нещо изпитваме често към Бога и ние. Как смее Той да пребивава в Своето
блаженство, как смее да бъде толкова спокоен, когато аз съм в беда? И учениците
постъпват така, както често правим ние. Вместо да се обърнат към Бога и да
кажат: „Ти си истинският покой, Ти си Господ; кажи дума и слугата ми ще бъде
изцерен; кажи една дума и всичко ще си дойде на мястото", те безцеремонно
Го събуждат и казват: „Нима Ти е все едно, че загиваме?" С други думи:
„Ако не можеш да направиш нещо, поне недей да спиш! Ако си неспособен на нещо
по-добро, поне загини в тревога заедно с нас!" Христос откликва на това.
Той става и казва: „О, маловерци!" После, отстранявайки ги, се обръща към
бурята и, сякаш изливайки в нея Своя вътрешен покой, Своята хармония и мир, и
казва: „Укроти се, замлъкни!" - и всичко утихва.
Ние можем да направим това и трябва да сме способни
да го правим. Но то изисква системна умна тренировка, също както тренираме, за
да се научим да вършим други неща. Научи се да владееш времето и каквото и да
правиш, каквото и да бъде напрежението, сред буря и трагедия, или просто в
онази суета, в която живеем постоянно, ще съумееш да запазиш спокойствие, да
стоиш неподвижно в сегашната минута лице в лице с Господа, в мълчание или с
думи. Ако използваш думи, можеш да принесеш на Бога всичко наоколо, цялата
обкръжаваща те буря. Ако мълчиш - можеш да стоиш в „окото" на циклона,
където цари покой, предоставяйки на бурята възможността да буйства около теб,
докато ти си там, където е Бог, в единствената точка на абсолютната стабилност.
Но тази точка на абсолютна стабилност не е точка, в която нищо не се случва.
Това е точката, в която всички противодействащи си напрежения се събират и
уравновесяват помежду си, хванати от мощната Божия десница.
Истинското безмълвие е нещо изключително интензивно,
то е пределно наситено и действително живо. Спомням си епизод от живота на
подвижниците в
пустинята. Един от братята бил помолен да каже някакво духовно назидание заради
епископа, който трябвало да ги посети. И старецът отговорил: „Не, нищо няма да
кажа; ако моето мълчание нищо не му говори, то и думите ми нищо няма да му
кажат.'' Трябва да научим повече за този вид мълчание и да се постараем да го
придобием. Как се прави това ли? Ще се опитам да ви го опиша иносказателно, или
образно като се позова на метода „наблюдение на птиците в естествена
среда".
Ако искаме да наблюдаваме какво правят птиците в
гората или в полето, първо трябва да събудим преди тях; трябва да бъдем в състояние
на изострено живо внимание, напълно будни, преди да се събуди първата птица и
дори преди птиците да знаят, че е настъпило утрото. След това трябва да отидем
в полето или в гората и да се настаним там съвсем неподвижно, съвсем тихо и в
същото време без напрежение, тъй че с никакво шумолене да не изплашим леко
спящите създания наоколо, иначе те ще избягат или отлетят на място, където не
ще можем нито да ги чуем, нито да ги видим. Наблюдението на птиците предполага,
от една страна, неподвижност, тишина и покой, и заедно с това - пределна
острота на вниманието, защото ако седиш в полето, доспивайки сънищата на
кратката си нощ, всички птици ще се разлетят преди да усетиш, че слънцето грее
в гьрба ти. Абсолютно необходимо е да се съчетаят тази бдителност и бодрост с
неподвижността и отпускането; това е съзерцателната подготовка за
съзерцателното безмълвие. Това е много трудно осъществимо равновесие между
бдителността, която ни позволява да откликнем на всичко, което срещнем, с
абсолютно отворен разум, свободен от всякакви предразсъдъци и очаквания, от
една страна, и от друга - с неподвижния покой, който би позволил да отговорим
на това, което сме срещнали, без да проектираме върху него отражението на
нашето собствено присъствие, което би било разрушително.
Преди около 20 години, скоро след като бях станал
свещеник, бях изпратен да служа преди Коледа в старчески дом. Там имаше една
възрастна жена, която по-късно почина на сто и две годишна възраст. Тя дойде
при мен след първата служба и каза: „Отец Антоний, бих искала да получа съвет
за молитвата." Аз и предложих: „Тогава се обърнете към отец
еди-кой-си!" Тя отвърна: „През всичките тези години се обръщах към хора,
за които се смята, че познават молитвата, и никога не получих от тях полезен
съвет. Затова си помислих, че Вие, който вероятно още нищо не знаете, може би
ще налучкате верния отговор." Това беше много обнадеждаващо начало! Аз я
попитах: „А какъв е Вашият проблем?" И възрастната жена отговори: „Вече четиринадесет
години почти непрестанно си повтарям Иисусовата молитва, но никога не съм
усетила Божието присъствие." И тогава действително съвсем спонтанно и
казах онова, което мислех: „Ако през цялото време говорите Вие, то кога Бог ще
може да вмъкне и някоя Своя дума?!" Тя попита: „А какво да правя?"
„След закуска сутрин идете в стаята си, оправете я, сложете креслото по-удобно,
така че зад гьрба му да останат всички тъмни ъгли, каквито винаги има в стаята
на една възрастна жена и където се крият разни неща от чуждите очи. Запалете
кандилото пред иконата и след това хвърлете поглед на стаята. Просто седнете,
гледайте наоколо и се постарайте да видите къде живеете, защото съм убеден, че
ако сте се молили всичките тези четиринадесет години, то много от отдавна не
сте обръщали внимание на стаята си. След това вземете плетката си и в
продължение на петнадесет минути плетете пред лицето на Бога, но Ви забранявам
да произнасяте макар и една дума от молитва. Просто плетете и се опитайте да се
порадвате на тишината на своята стая."
Тя помисли, че това не е особено благочестив съвет,
но реши да опита. След известно време дойде при мен и каза: „Знаете ли -
получава се!" Аз попитах: „Кое? Какво стана?" - защото ми беше
любопитно да разбера как е подействал моят съвет. И тя разказа: „Направих,
както ми казахте: станах, измих се, оправих стаята, закусих, върнах се, уверих
се, че наоколо няма нищо такова, което ще ме подразни, а след това се настаних
в креслото и си помислих: „Чудесно! Пред мен са петнадесет минути, през които
мога да не правя нищо - и да не се чувствам виновна за това!... После се
огледах наоколо и за първи път от толкова много години си помислих: колко уютна
стая имам! Прозорец към градината, стаята е удобна, достатъчно просторна и за
мен, и за вещите, натрупани през годините... И - добави тя - се чувствах
толкова спокойна, защото в стаята цареше удивителен покой. Тиктакаше
часовникът, но това не нарушаваше тишината, неговото тиктакане само
подчертаваше покоя наоколо. След малко си спомних, че трябва да плета пред
лицето на Бога и взех плетката. И все по-силно чувствах тишината. Иглите
почукваха по облегалките на креслото, часовникът мирно тиктакаше, нямаше за
какво да се безпокоя. Постепенно започнах да забелязвам, че тази тишина не е
просто отсъствие на шум, а има съдържание. Тя не беше отсъствие на нещо, а
по-скоро присъствие. Тишината имаше плътност и започна да прониква в мен.
Околната тишина започна да ме изпълва и да се слива с тишината вътре в
мен." И най-накрая тя каза нещо много красиво, което по-късно срещнах у
френския писател Жорж Бернанос - тя каза: „Изведнъж осъзнах, че тази тишина е
присъствие; и в сърцевината на тази тишина беше Този, Който е самата Тишина,
самият Мир, самата Хармония."
След това тя живя още десетина години и казваше, че
винаги може да намери тишината, когато самата тя е спокойна и тиха. Това не
означава, че тя престана да се моли, а просто, че можеше да поддържа
съзерцателното безмълвие за известно време; след това умът и започваше да се
разсейва и тогава тя се обръщаше към словесната молитва, докато умът и отново
не се успокои и не утихне. Тогава от думите тя отново се връщаше към предишното
безмълвие. Много често това би могло да става и с нас, ако вместо настървено да
„правим" нещо, просто си кажем: „Аз съм в Божието присъствие. Каква радост!
Я да помълча..."
В живота на френския католически свещеник, „Арския
кюре" Жан-Мари Виане, има разказ за един стар селянин, който с часове
неподвижно седял в църквата, без да прави нищо. Свещеникът го попитал: „Какво
правиш тук през цялото това време?" И старият селянин отговорил: „Аз
гледам Него, Той гледа мен, и ни е толкова хубаво заедно!"
Това може да се постигне, само ако се научим в
някаква степен да мълчим. Започваме от словесното мълчание, от тишината на
чувствата, от безмълвието на мисълта и покоя на тялото. Но би било погрешно да
си въобразим, че можем да започнем от най-високата точка - от безмълвието на
сърцето и ума. Тръгва се от мълчанието на езика, от безмълвието на тялото - т.
е. да се учим да бъдем неподвижни, да изключим напрежението, без да изпадаме в
мечтателност, но по думите на един руски светец, да наподобяваме струна на
цигулка, настроена така, че да издава верен звук: не пренатегната до степен, в
която всеки момент може да се скъса, но не и прекалено отпусната, така че само
да „бръмчи".
Започвайки с това, трябва да се научим да се
вслушваме в тишината, да пребъдваме в абсолютен покой; и ще открием, че може би
по-често, отколкото си мислим, словото от книга Откровение се сбъдва: „Ето,
стоя пред вратата и хлопам. "
В следващата глава ще разгледаме основните условия
на молитвата, а именно - как да се обръщаме към Бога по име и съответно, да
можем да разговаряме с Него.
*
Свободно предаване на мисъл на Епикур от „Писмо до Менойкей" - Б. ред.
Превод: Олга Иванова
От книгата НАЧАЛОТО НА МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София 2004, Издателска къща ОМОФОР
Няма коментари:
Публикуване на коментар