В тази глава искам да кажа нещо за моментите, в
които се оказваме разположени така, че молитвата действително става възможна и оживява.
Предвид всичко, което вече казах и онова, което неизменно присъстваше като
предпоставка, молитвата очевидно представлява връзка, среща, средство и път към
взаимоотношения с Живия Бог. В някакъв момент тази взаимовръзка оживява. А
доколкото става дума за взаимоотношения, искам да започна с нещо, което в
еднаква степен засяга и молитвата, и човешките отношения.
Отношенията стават лични и живи, когато започваш да
отделяш човека от тълпата. Иначе казано, когато този човек става единствен по
рода си, когато престава да бъде безлична анонимна фигура. Казва се „анонимно
общество", когато вместо име и фамилия, свойства и личности, ние сме
определяни със събирателни термини от типа на „данъкоплатци" и др.
подобни. Във взаимоотношенията между хората много често присъства елементът на
анонимност - „те". Говорим в трето лице, когато чувстваме, че един човек
лесно може да бъде заменен с друг, защото отношенията са построени на базата на
функционален, а не на личностен принцип - дадената функция може да бъде изпълнена
от някой друг; в същото време дадена личност не може да бъде заменена, от
друга. При друг език, не английски, бих казал, че взаимоотношенията стават
реални от момента, когато започваш да мислиш за човека в категорията „ти"
вместо категорията „Вие". Това не изисква промяна в езика, това е вътрешна
промяна. Вие прекрасно знаете, убеден съм, че можете да имате с някого
отношения „аз и ти" или пък „аз и то".
Молитвата оживява, когато вместо да мислиш за
далечния Бог, „Той", „Всемогъщият" и т. н., започваш да Го възприемаш
като „Ти", когато отношенията от трето преминават в първо и второ лице.
Вземете например книга Иов, където е налице конфликт. Вземете множество други
примери от Свещеното Писание и от живота, от житията на светиите и от живота на
грешниците, където присъства напрежение и бурно противопоставяне; то винаги е
на лична основа. Няма молитва, докато взаимоотношението е предпазливо,
сдържано, хладно, докато между нас и Бога има церемониалност, докато ние не
можем да говорим с Него, защото преди това трябва да изпълним дълга и сложна
поредица от думи и действия. Но идва момент, когато изведнъж проникваме зад
всичко това и заговаряме в първо и второ лице. Казваме „аз" и очакваме, че
Бог е „Ти". Не множественото учтиво „Вие", а единственото и
неповторимо „Ти".
В топлите човешки отношения има и още едно нещо -
търсенето на име за човека. Нямам предвид общото прозвище, лишено от
съдържание, а момента, в който започнем да проумяваме по какъв начин човекът и
името са свързани. Сигурно знаете колко личен - и в положителен, и в
отрицателен смисъл - може да бъде прякорът. Прякорът може да те смаже, да те
изтрие от списъка на живота, да разруши всичко, съществуващо между двама души;
но пак той може да бъде име, което използват само двама или съвсем тесен кръг
от хора, толкова тясно и дълбоко свързани един с друг, че за тях този прякор е
изпълнен със смисъл, доколкото е пределно личен. В известен смисъл, колкото е
по-абсурден един прякор, толкова е и по-личен, защото никой друг, освен теб, не
би го измислил.
Съществуват също и фамилии. Фамилията често ни се
струва отчуждена, някакво общо определение, от рода на „човечество": в
края на краищата толкова много хора носят една и съща фамилия. В същото време,
ако се вгледаме по-внимателно във фамилията от гледна точка на човешките
взаимоотношения, можем в един момент да разберем, че тя е знак за общност. От
поколение на поколение назад в историята, хора от нашата кръв, чийто живот е в
нашите кости, в нашата наследственост, в нашата психика, са носили същата
фамилия и тя ни свързва с много предшестващи поколения, вероятно ще ни свърже и
с бъдещите, а чрез разнообразните брачни и семейни връзки ще изплете широка
мрежа от хора, дълбоко обвързани един с друг. Ако вместо да мислим за
фамилията, помислим за наследствеността, за генеалогията - не откриваме ли същото
в двете Евангелия* по отношение на Христа? Нали именно това показва Неговото
родословие: връзката от поколение в поколение на конкретни, реални хора? Така
че можем да се отнасяме към фамилията с огромен интерес, защото тя съдържа
цялото ни минало в една дума; и ако помислим за другите хора по същия начин, то
и самите фамилии могат да оживеят. За разлика от прякора, изразяващ неповторимостта
на човека и неповторимостта на нашите отношения с него, фамилията - чрез този
неповторим човек - изведнъж ни свързва с цял свят от хора...
Съществува и име, което ни се дава при кръщението: с
това име Бог придобива човека. Нареченото при кръщението име свързва човека с
Бога, защото получавайки го, човекът умира с Христа и отново възкръсва с Него.
Но освен това името ни свързва с редица хора, които са носили същото име и
преди всичко - с онзи човек, който е превърнал езическото име в християнско, с
първия светец, който е внесъл това име в Църквата.
Имаме си и още едно име, което не знаем. Спомнете си
откъса от книга Откровение, където е казано, че в настъпващото Царство всеки ще
получи бял камък и на този камък ще е написано неговото име (Откр. 2:17); това
име е известно само на Бога и на онзи, който го получава. То не е прякор,
фамилия, не е името, получено при кръщението - това е име или дума, съвършено
тъждествени с нас, име, съвпадащо с нас, то е ние самите. Почти би могло да се
каже, че това е думата, която Бог е произнесъл, когато ни е призовал към битие;
то - това сме ние и ние - то. Това име определя нашата абсолютна и неповторима
единственост по отношение на Бога. Никой не може да го знае, точно както никой
не може да познава другиго, както Бог го познава; и в същото време от това име
произтича всичко останало, което може да се узнае за нас.
Може би се чудите защо обръщам такова внимание на
имената. Правя го, защото нашата молитва отчасти се отнася непосредствено към
Бога и съставлява нашата лична връзка с Него, но другата част от молитвата ни е
връзка с целия външен свят; молейки се един за друг, молейки се за целия свят,
ние принасяме на Бога имена и нищо друго. Тези имена или са пълни със смисъл,
или пък са без съдържание, в зависимост от обстоятелствата, от това дали можем
или не да осъзнаем дълбочината на онова, което произнасяме. Ако изричаме имената
на хората пред Бога, без осмисляне на даденото име, произнасяйки го като
етикет, който няма дълбочина, то нашите отношения са доста повърхностни. Но ако
произнасяме името с някаква част от онова съдържание, което доста накратко се
опитах да изложа тук, тогава нашата молитва не само преподнася човека като на
длан, но ни свързва дълбоко с него - не със състрадание, не с любов, но с
дълбоко тъждество, общност, солидарност от съвсем различно естество.
Това е вярно и в още един смисъл. Ако не можем да
намерим точно име за Бога, ние нямаме свободен, реален, радостен, открит достъп
до Него. Дотогава, докато ни се налага да се обръщаме към Бога с формални
наименования от рода на „Всевишни", „Господ Бог", превръщайки
обръщението в анонимен, събирателен термин, ние не можем да използваме това име
като лично. Но в даден момент, у духовните писатели например, се прокрадва
обръщение, притежаващо качеството на прозвище, прякор; нещо, което никой друг
не би могъл да произнесе; нещо на ръба на възможното и невъзможното, което може
да се произнесе, само защото съществува реално взаимоотношение. Спомнете си
псалома, където след по-сдържаните форми на обръщение, Давид изведнъж възкликва:
„Радост моя!" В този миг целият псалом оживява. Казвайки: „О, Ти, Господи
наш!", „О, Вседържителю!" и т. н., ние сякаш предлагаме на Бога факти
за Него Самия; но когато се прокрадне „Радост моя!" - това е нещо съвсем
различно. Когато можеш да кажеш на Бога: „О, Радост!" или „О, болка на моя
живот,... Ти, Който си в сърцевината на моя живот като източник на болка, като
проблем, като „препъни-камък" ..."; когато можеш да се обърнеш към
Него в спонтанен изблик - това значи, че са се установили взаимоотношения на
молитва.
Затова е много важно да потърсим в нашия опит такива
обръщения, които да са приложими към Бога. Освен това, обръщенията могат от
време на време да се сменят. В даден момент възприемаме един аспект от нашите
взаимоотношения с Бога; друг път виждаме други аспекти, също както и във
взаимоотношенията на човешкото приятелство или любов не избираме едно
единствено обръщение - съществува разнообразие от оттенъци и нюанси. Има
„Вседържител", има „Господ", има „Творец", има
„Промислител", има „Премъдрост"; но има и едно много простичко име
Иисус, което аз бих нарекъл „християнско" име*.
Може да ви звучи странно, че Христос има
„християнско име", но аз се надявам, че ще разберете какво имам предвид. А
това ми напомня за спора на една християнка от моята енория с мъжа и, който не
беше християнин. През четиридесетте години на съвместния им живот той се беше
опитвал да и докаже безсмислеността на християнството и веднъж, отчаяна, тя му
казала: „Как можеш да говориш така, когато Сам Бог отначало е бил иудей, а след
това е станал християнин?!" Да се казва, че Иисус е християнско име, може
да ви се стори много тривиално, но в същото време това човешко име е първото
християнско име в летописите на Църквата. Ако помним това, ако проумеем, каква
близост установява това име между Христос и нас, тогава ще разберем защо
поколения християни са се държали здраво за него. Сигурно не защото ап. Павел
казва, че пред името Иисусово ще се преклони всяко коляно (вж. Фил. 2:10) -
въпреки безспорността на тези думи, те не правят името топло и близко. Думите
на ап. Павел биха могли да се отнасят и към такива обръщения като „
Вседържител", „Господ", но името Иисус е живо, реално, лично име.
Вие можете да намерите множество други имена. Аз съм
абсолютно уверен, че ако някой ден от вас се изтръгне: „О, Радост!" или
нещо подобно, вече ще сте установили свое собствено взаимоотношение с Бога,
различно от това, което споделяте с множеството други хора. Не искам да кажа,
че не бива да го споделяте. Имаме думи за Бога, които са общи за всички, но има
и такива, които принадлежат само на мен или само на теб, също както в човешките
взаимоотношения има фамилия, има кръщелно име, има и обръщения между близки. И
е добре да си имате такова обръщение, с което да можете да назовете Вседържителя
Бог, в което да е въплътена цялата дълбочина на вашето сърце, цялата топлина,
на която сте способни. Това означава: „В моята неповторимост ето как аз
възприемам Твоята неповторимост."
Ако в процеса на търсене къде точно се намирате по
отношение на Бога, доколко сте отчуждени и отдалечени, стигнете дотам да
почукате, да започнете да навлизате все по-навътре и по-навътре в себе си,
насочвайки молитвата в себе си, до точката, където има врата, на която да
почукате, точката, в която тя може да се отвори - ще настъпи и минутата, когато
тази врата ще бъде отворена. И тогава вие трябва да имате име за Бога. Трябва
да можете да кажете дума, която свидетелства, че именно вие Го търсите, а не
някое взаимозаменяемо човешко същество, търсещо анонимния Бог.
В процеса на търсене ще сте преживели болка,
страдание, надежда, очакване - цялата гама човешки чувства. Бог е бил желан - и
Бог е бил разочарование. Той е бивал Този, за Когото копнеете - и е бил Този,
Когото ненавиждате, защото ви се изплъзва; Този, Когото обичате повече от
всичко на света, без Когото не можете да живеете - и Този, на Когото не можете
да простите, че не откликва; и още много други неща. В този процес постепенно
ще се появяват думи, с които можете да се обръщате към Бога от вашия собствен
опит в търсене на Свещения Граал, думи, принадлежащи лично на вас. Може да се
случи те да съвпадат с думите, които са използвали други хора; но те ще
престанат да бъдат анонимни, това ще бъдат думи, които споделяте с други хора,
но които са станали за вас дълбоко лични. Не използвайте думи от общия речник,
думи, които не са станали ваши собствени. Когато дочуете как прозвънва веригата
на вратата, когато почувствате, че вратата се отваря, заговорете със свои
собствени думи, назовете Бога с име, което Той е придобил във вашия собствен
живот. В този момент вашата среща ще се осъществи. Във все по-задълбочаващите се
взаимоотношения, които ще последват, ще имате много време да намерите други
думи, да отхвърлите думите, които са свързани по някакъв начин с неприязън и
терзание. Като мъчениците, за които се говори в книгата Откровение, ще кажете:
„Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на светиите!" (Откр. 15:3).
Тези думи ще изтрият всички горчиви слова, всички жестоки обръщения и ще
останат имена, които са лични, принадлежат именно на вас, и които водят със
себе си реални, истински взаимоотношения; и ще бъдат истинско средство, за да
имате връзка с Живия Бог.
Всичко, което казах за това как да се учим да се
молим, ми се струва достатъчно практично, така че можете да опитате. Съвсем очевидно
е, че има още много да се каже по тази тема и какво да се каже за други неща.
Но опитайте да следвате съветите, които ви предложих, и ще видите, че това не е
празно губене на време.
Търсете име, а ако не го намирате, не се чудете, че
никой не ви чува - вие не викате...
* По Матей и по Лука. - Б. ред.
* Има се предвид името, давано на християните при тайнството Кръщение. - Б. ред.
Превод: Олга Иванова
От книгата НАЧАЛОТО НА МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София 2004, Издателска къща ОМОФОР
Няма коментари:
Публикуване на коментар