В предишната беседа говорих за това как възприемаме
отсъствието на Бога. То не е обективно отсъствие, а е наше субективно
преживяване на някакво състояние. Както казах, докато не осъзнаем, че сме извън
Царството Божие, че трябва да хлопаме на вратата, за да ни пуснат вътре, ние
можем да прекараме дълги години, като си въобразяваме и се държим така, сякаш
това е истина, без да достигнем някога онази дълбочина, където Царството Божие
се разкрива в цялата си красота, истинност и слава.
Казвайки, че сме „отвън", нямам предвид просто
някакво положение, в което сме напълно отвън или изцяло вътре в пределите му.
По-скоро може да се говори за постепенно придвижване от една дълбочина в друга
или от една височина към друга, така че на всяко стъпало ние вече притежаваме
някакво богатство, някаква дълбочина. Едновременно с това продължаваме да
жадуваме и да се стремим към още по-голямо богатство и по-голяма дълбочина.
Много е важно да помним това, защото дори намирайки се все още извън Царството
Божие, ние вече сме изумително богати. Бог ни е дал толкова много: одарени сме
умствено и емоционално, животът ни е наситен дотолкова, та понякога ни се
струва, че повече не може и да бъде, че сме достигнали пълнотата, цялостността,
предела на нашето търсене. Но трябва да разберем и да помним, че винаги има
нещо повече. Може да ликуваме, че макар да сме бедни, ние имаме такова
богатство. Трябва да се радваме, че при цялата си нищета сме толкова богати и
въпреки това да копнеем за истинските съкровища на Царството Божие, като
внимаваме да не се увлечем по това, което вече имаме, и да отблъснем онова,
което предстои.
Трябва да помним, че всичко, което притежаваме, ни е
дадено като дар. Първото блаженство говори за бедността. И само ако живеем
съгласно това блаженство, можем да влезем в Царството Божие. Това блаженство
има два аспекта. От една страна, очевидно е, че не притежаваме нищо, което
можем да задържим, искаме или не; откриваме, че сме нищо и нищо не притежаваме:
безкрайна, непреодолима, безнадеждна нищета. Съществуваме, защото Бог ни е
призовал в битието и ни е създал, ние с нищо не сме участвали активно; то не е
било действие на нашата свободна воля. Не притежаваме живота си така, че да е
невъзможно някой да ни го отнеме; в този смисъл всичко, което сме и което
имаме, е нетрайно. Имаме тяло, но то ще умре; имаме ум, но е достатъчно един мъничък
капиляр да се пръсне в мозъка, за да угасне и най-великият ум; имаме
чувствително, живо сърце, но идва миг, когато бихме искали да изкажем своето
съчувствие и разбиране на някого в беда, а в гърдите си имаме камък...
Така че може в определен смисъл да се каже, че не
притежаваме нищо, защото не сме господари на това, с което разполагаме. Това би
могло да ни доведе не до чувството, че принадлежим на Царството Божие и до
радостта от този факт, а до отчаяние, ако не помнехме, че макар нищо да не е
наше - и следователно не би могло да ни бъде отнето - все пак ние имаме всичко
това. Това е втората страна на първото блаженство. Богати сме и всичко, което
притежаваме, е дар и свидетелство за любовта Божия и любовта човешка; всичко е
непрекъснат поток на Божествена любов. И докато нищо не притежаваме, Божията
любов се про-явява в постоянство и пълнота. А всичко, което взимаме в
собствените си ръце, за да го присвоим, бива откъснато от областта на любовта.
Да, то става наше, но любовта е изгубена. Само онези, които се отказват от
всичко, придобиват опита на истинската, цялостна, крайна, непреходна духовна
нищета и притежават Божията любов, изразена чрез всичките Му дарове. Един от
нашите руски богослови, о. Александър Шмеман, казва: „Всичко, с което можем да
се храним на този свят, е любовта Божия, станала заради нас храна." Мисля,
че това действително е така; в мига, в който се опитаме да забогатеем, пазейки
нещо в ръцете си, ние губим, защото ръцете ни трябва да са свободни, ако искаме
да вземем нещо, да го оставим, въобще да правим с тях каквото пожелаем.
Ето това е Царството Божие: чувството, че сме
свободни от притежание. И тази свобода ни поставя в такива взаимоотношения,
където всичко е любов човешка и любов Божия.
Ако разсъждаваме по този начин, изложената идея може
да бъде съотнесена с всичко, казано дотук. Да, ние сме богати. Но никога не
бива да се самозалъгваме, че можем да разрушим старите житници, старите
хамбари, и да строим нови, за да натрупаме в тях още и още съкровища (вж. Лука
12:16-22). Нищо не бива да се събира - трябва да търсим само Царството Божие.
Тогава можем да отхвърляме нещата от себе си едно след друго, за да се движим
свободно напред - свободни от „богатството" си. Забелязвали ли сте, че да
бъдеш богат винаги означава да обеднееш на някакво друго ниво? Само да кажеш:
„Ето този часовник, той е мой", само да го стиснеш в юмрука си, и ставаш
притежател на часовник, но се лишаваш от ръката си. По същия начин, ако
затвориш вратата на ума си след своите притежания, ако затвориш вратата на
сърцето си така, че да запазиш всичко вътре непокътнато завинаги, то сърцето ти
ще се смали до размера на онова, което се пази в него.
Ако това е вярно, то в момента, когато сме на самото
дъно и повече няма накъде да потъваме, когато цялата наша нищета зее пред нас,
ние вече сме на прага на Царството Божие, почти знаем, че Бог е любов и че Той
ни държи със Своята любов. В този момент пред нас има две възможности: може да
започнем да се молим от безкрайна мъка, оставеност, нищета; а може и да
ликуваме, че сме така обдарени с Божията любов. Това обаче е възможно, само при
условие че сме познали и едното, и другото опитно. Докато си въобразяваме, че
сме богати, няма за какво да благодарим на Бога и няма начин да разберем, че
сме обичани от Него. Нашите благодарности към Бога прекалено често са израз на
благодарност „изобщо" и покаянието, което Му принасяме, често е доста
неконкретно.
Преживявал съм това при доста прозаични и лишени от
романтика обстоятелства. Веднъж като момче, отивайки нагости, пресметнах
времето така, че да стигна там за обяд; надявах се, че ако съм там навреме,
няма да ме накарат да чакам в съседната стая, а все нещичко ще ми дадат да
хапна. Разбира се, както става в подобни случаи, влакът закъсня и аз стигнах
там след обедно време, гладен като вълк. Бях с още един приятел, и понеже
наистина бяхме прекалено гладни, помолихме да ни дадат нещо за хапване. Дадоха
ни половин краставица. Погледнахме тази краставица, спогледахме се и си казахме:
„Нима това е всичко, което Бог ни праща?!'' Тогава моят приятел каза: „Хайде да
си кажем молитвата." Аз си помислих: „За половин краставица?!" Вярата
на моя приятел беше по-силна, той беше по-благочестив от мен. Прочетохме заедно
Деветия час, още няколко молитви, след това молитвите преди ядене, но през
цялото това време аз не можех да откъсна мисълта си от тази половин краставица,
от която на мен щеше да се падне четвърт. След това разчупихме краставицата и
ядохме. И през целия си живот не съм бил толкова благодарен на Бога за каквото
и да било количество храна. Ядях тази краставица както се яде свещена храна.
Ядях внимателно, за да не изпусна нито един миг от това наслаждение от свежата
краставица, и когато приключихме, без колебание казах: ,А сега да благодарим на
Бога." И отново се молехме с благодарност.
Не е възможно да живеем с молитвата, не е възможно
да се движим напред към Бога, ако не сме свободни от притежанието; двете ни
ръце трябва да са свободни, за да позволяват на сърцето ни да бъде абсолютно
отворено - не като портмоне, което се страхуваме да оставим отворено, за да не
изпаднат парите, а като портмоне, отворено и празно; и умът трябва да е
отворен, „празен" за неизвестното и неочакваното. Така сме едновременно и
богати, и напълно свободни от притежание. Тогава може да говорим, че сме все
още извън Царството Божие - но сме толкова богати; или че сме вътре в него - и
сме толкова свободни.
Същото става и когато постим например. Не говоря за
такъв пост или въздържание, които са съсредоточени единствено върху стомаха, а
за онази трезвеност, която ни прави способни, а понякога и ни принуждава, да не
робуваме на нищо. Това е въпрос на жизнена нагласа. Преди всичко то се отнася
до въображението, защото грехът се ражда там. Един от православните писатели на
IX век казва, че греховете на плътта са грехове, които духът извършва срещу
плътта - не плътта е отговорна. И смятам, че в този смисъл ние трябва да се
научим да владеем въображението си. Докато едно нещо не е завладяло
въображението и мислите ни, то е извън нас; но ако това нещо завладее въображението
ни, ние вече сме прилепени към него. Известно ви е, например, че съществува
храна: месо, зеленчуци, сладкиши и т. н. Приемате това като обективен факт. Ако
седнете и си кажете: „Всъщност, не съм гладен, но тук има толкова апетитни
блюда... Какво ли да си взема?"- след пет минути вече ще сте протегнали
пипала към множество неща. Ще бъдете като Гъливер, завързани за земята с един
косъм и още един, и още един; всеки косъм по принцип е дребна работа, но всички
заедно ще ви държат здраво вързани за земята. И в момента, в който дадете пълна
воля на въображението си, всичко става много по-трудно. В този смисъл трябва да
бъдем трезви и да се борим за свобода. Има много голяма разлика между любовта и
привързаността, между глада и ненаситността, между живия интерес и
любопитството и т. н. Всяка от нашите естествени наклонности има заразен със
зло двойник и точно това е един от начините да бъдем заробени. Това имах
предвид, като говорех за протегнатите пипала - те трябва да се изтеглят
обратно, да се върнат назад. Като за начало, кажете „не". Ако не кажете
„не" навреме, няма да се размине без борба. Но тогава бъдете безпощадни,
защото яснотата на ума и независимостта са по-ценни от онова удовлетворение,
което получаваме чрез заробването.
Ако това, което казах сега, е истина, следва да
почукаме на вратата. И тук някои проблеми особено се обострят. Ако ставаше въпрос
за вратата на някой храм, всичко щеше да е просто: щяхме да отидем и да
почукаме. Но проблемът е, че най-често не знаем къде да почукаме.
Човек иска да се помоли, но се изправя пред въпроса
къде е средоточието на молитвата. Накъде да обърна взора, сърцето си?... Ако
сте мюсюлманин, е просто - ще се обърнете към Мека. Но за нас, даже обърнати на
Изток, остава въпросът какво да правим по-нататьк. Не може да се съсредоточим
върху нещо по-малко от Бога. В момента, в който вие се постараете да се
съсредоточите върху въображаемия Бог или върху Бога, Който можете да си
представите, съществува риск да поставите идол между себе си и истинския Бог.
Тази мисъл е изказал още през IV в. св. Григорий Богослов, който обръща внимание,
че в момента, в който слагаме пред себе си нещо видимо - било то разпятие,
престол, икона или невидимия образ на Бога, Какъвто си Го представяме, или
Христос, Какъвто сме Го виждали на изображенията - и съсредоточаваме върху това
вниманието си, то между себе си и Бога сме поставили преграда. Защото с онзи
образ, който сме си съставили, ние подменяме Личността, към Която се обръщаме с
молитва. А това, което трябва да правим, е да съберем цялото си знание за Бога,
за да се явим в Негово присъствие. Но да помним: цялото ми знание за Него -
това е моето минало, което е зад гърба ми, а аз самият стоя лице в лице с Бога
в цялата Му сложност, в цялата Му простота, толкова близък и толкова
непостижим. Само при положение, че стоим съвършено отворени за неизвестното,
това неизвестно, Този Неизвестен ще може да ни се разкрие така, както Сам
поиска - на нас, такива, каквито сме днес. Именно в такава отвореност на
сърцето и на ума трябва да стоим пред Бога, без да се стараем да Му придаваме
някаква форма или да Го вместим в някакви понятия и образи. И едва тогава да
почукаме.
Да почукаме къде? Евангелието ни казва, че Царството
Божие е преди всичко в нас самите. Ако не можем да намерим Царството Божие
вътре в нас, ако не можем да срещнем Бога в своите дълбини, то вероятността да
Го срещнем някъде извън нас е малка. Когато първият космонавт Гагарин се върна
от „космоса" и направи своето знаменито заявление, че не е срещнал Бога в
небесата, един московски свещеник отбеляза: „Ако Вие не сте Го срещнали тук, на
земята, никога няма да Го видите на небесата." Ако аз не мога да се
докосна до Бога, тъй да се каже, под собствената си кожа, в този мъничък свят,
който представлявам, то много малко вероятно е да Го позная, дори да Го срещна
лице в лице. Свети Иоан Златоуст е казал: „Намери вратата на сърцето си и ще
видиш, че това е вратата на Царството Божие." Затова трябва да се обръщаме
навътре в себе си, а не навън, но по един особен начин. Не става дума да
прибегнем до самоанализ, нямам предвид и това да проникваме в себе си чрез
методите на психоанализата или психологията. Това не е пътешествие в същността
на моя собствен „аз", това е път през ,,аз"-а, за да изляза от
най-дълбоките му пластове там, където е Бог, където Бог и аз ще се срещнем.
Така че въпросът за началната молитва има два
аспекта: първият е това навлизане навътре, а вторият - думите на молитвата и
посоката, в която да я отправим.
Сега ще говоря за втория аспект. Към какво, към Кого
трябва да насоча острието на своята молитва? Много често човек се старае да
вика към небето и се учудва, че то е пусто и не откликва. Но там няма и да се
намери отклик. През VII в. св. Иоан Лествичник писа, че молитвата и словата на
молитвата приличат на стрела. Не е достатъчно да имате стрелата; ако искате да
улучите целта, трябва ви лък с добра тетива и здрава ръка, за да го опънете.
Ако имате добър лък, но не умеете да опънете както трябва тетивата, стрелата ви
няма да лети дълго и скоро ще падне на земята. Ако не изпратите стрелата със
силна ръка, тя отново няма да стигне целта. Затова е нужен лък, нужна е тетива.
нужна е ръка, нужна е сила. Ако думите на молитвата са стрелата, трябва да ги
прицелваме в най-голямата дълбочина -там, където Бог пребивава в нас; трябва да
обърнем лъка си навътре, за да поразим себе си в тази своя дълбочина. И още:
трябва да създадем всички необходими условия, за да може стрелата да лети със
сила. Много често в молитвата си ние сме невнимателни, сърцето ни не е в нея и
животът, който живеем, не служи за опора на молитвата... Приемете това като
аналогия с лъка, тетивата и силата.
Има моменти, когато може да се направи опит да се
проникне в дълбочината, призовавайки Онзи, Който е в корена и основата на
всичко, но вие съвършено ясно ще виждате накъде се отправяте и накъде
прицелвате молитвата: не назад, не нагоре, но по-дълбоко и по-дълбоко, срещу
всяко противодействие, което стои на пътя, срещу всяка скрита уловка и
заблуждение, срещу всичко, което ви пречи да проникнете в онази дълбочина. И
тогава молитвата ще стане нещо напълно осъществимо, макар и със суров,
напрегнат и храбър труд.
И ето, преди всичко ние трябва да изберем молитвата.
Това е много важен момент. Точно както в човешките взаимоотношения е важно да
употребим правилната дума, така е и при молитвата. Която и молитва да изберем,
тя трябва да има смисъл за нас и да не предизвиква неловко смущение. Трябва да
си призная, че когато разлиствам съществуващите молитвеници, често ме спохожда
подобно смущение. Представям си, че, ако Бог действително би бил тук с мен, аз
никога не бих дръзнал да Му държа такива речи за Него Самия и да Му разказвам
сума неща за Него, които Той знае отпреди въобще да съм се родил на този свят.
Необходим е избор, защото ако се срамувате от молитвата си, то Бог ще се чувства
неловко и от вас, и от молитвата ви, и вие никога няма да можете да Му я
принесете от цялото си сърце. Първото нещо е действително да намерите думите на
молитвата, които биха били достойни за вас и достойни за Бога. Казвам „достойни
за вас и за Бога", защото щом те са достатъчно добри за вас, то Бог може
да ги приеме, но ако те не са такива, не досаждайте на Бога с тях, Той е чувал
много, доста по-добри думи. Не е необходимо да се стараете да търсите някакви
особени думи; една от опасностите в молитвата е да се стремите да намерите
думи, които биха били „на нивото на Бога". За съжаление, тъй като никой от
нас не е на такова ниво, няма да се получи нищо и ще загубим много време в
търсене.
Без да се стремя да обхвана всичко в тази област,
бих искал да ви дам образец за убедителност на молитвеното действие и
молитвените слова. В еврейския фолклор има сказание за живота на Мойсей и в
него има едно забележително място. Мойсей срещнал в пустинята овчар. Цял ден
бил с него и му помогнал да издои овцете, а вечерта забелязал, че овчарят
събрал най-хубавото мляко в дървена купа и го оставил на един плосък камък.
Мойсей попитал защо прави това и овчарят отговорил: „Това е млякото на
Бога." Този отговор озадачил Мойсей и той попитал отново какво точно
означава това. Овчарят отговорил: „От цялото мляко аз винаги събирам
най-хубавото и го принасям в дар на Бога." Мойсей, който имал къде-къде
по-изтънчен и остър ум от овчаря с неговата наивна вяра, попитал: „И Бог пие
това мляко?" „Да, пие" - отговорил овчарят. Чувствайки, че трябва да
просвети бедния овчар, Мойсей започнал да обяснява, че Бог е Дух и не пие
мляко; но овчарят бил уверен, че Той изпивал млякото. Почнали да спорят и в
края на краищата Мойсей казал на овчаря да се скрие в храстите и да погледне
действително ли Бог изпива млякото му, след което се оттеглил в пустинята за
молитва. Овчарят се скрил в храстите, паднала нощта и на лунната светлина той
видял една лисичка, което дошла от пустинята, огледала се наляво-надясно и се
приближила към купата, бързо изпила млякото и избягала обратно в пустинята. На
следващата сутрин Мойсей намерил овчаря доста тъжен и потиснат. „Какво
има?" - попитал Мойсей. „Ти беше прав, Бог е чист Дух и няма нужда от
моето мляко." Мойсей се учудил и казал: „Трябва да се радваш, сега знаеш
за Бога повече отпреди!" „Да - отговорил овчарят, - но се лиших от
единственото нещо, с което можех да изразя любовта си към Бога." В този
момент Мойсей прозрял, отдалечил се в пустинята и започнал усърдно да се моли.
През нощта във видение Бог се обърнал към него и казал: „Мойсей, ти сгреши! Аз
действително съм чист Дух, но винаги с благодарност приемах млякото, принесено
в дар от онзи овчар като израз на любовта му. И понеже като чист Дух нямам
нужда от мляко, Аз го делях с онази лисичка, която много обича мляко."
Опитах се да ви покажа, че на първо място молитвата
трябва да е обърната навътре - не към Бога в небесата, не към далечния Бог, но
към Бога, Който е по-близо до нас, отколкото осъзнаваме; и на второ място, че
първото действие на молитвата е да си подберем такива думи, от които няма да се
срамуваме, които ни изразяват напълно и които са достойни за нас; след това да
ги принесем на Бога с целия си разум и съзнание, на които сме способни. Трябва
с цялото си сърце да се потопим в славословието, в признаването на Бога, в
нежната любов, която е истинското съдържание на милосърдието, в едно действие,
което обхваща целия ни ум и сърце и което напълно изразява това, което сме.
Затова ви предлагам като начало да премислите кои
молитвени думи - било то ваши собствени или вече казани от друг - означават за
вас нещо, което можете да принесете на Бога. Замислете се доколко те трогват
сърцето ви, доколко сте способни да съсредоточите върху тях мисълта си, защото
ако не можете да внимавате в думите, които произнасяте, защо Бог трябва да
внимава в тях? Как Той може да види в тях израз на любов, ако вие не влагате
сърцето си в тях, ако сте вложили само малко учтивост и малко разсеяност?
И тогава, ако се научите да се ползвате от
молитвата, която сте избрали, в периодите, когато има възможност да отдадете
цялото си внимание на Божественото присъствие и да принесете на Бога тази
молитва, постепенно съзнанието за Него ще израсне до такава степен, че дори
намирайки се сред хора, вслушвайки се в разговорите им, работейки с други или
сам, това съзнание ще е достатъчно силно, за да сте в състояние да се молите.
Аналогиите, които използват нашите духовни писатели, са приложими на две нива:
едното е по-просто и ясно и, струва ми се, много добре изразява онова, което те
се стремят да обяснят; другото е малко по-възвишено.
Простият и пряк паралел - това са думите на св.
Теофан Затворник, който казва: „Съзнанието за присъствието Божие трябва да е
също толкова ясно за нас, както зъбобола." Когато ни болят зъбите, не ги
забравяте. Можете да разговаряте, да четете, чистите, пеете или да правите
каквото и да било друго, но зъбоболът ще е с вас непрекъснато и няма да можете
да избегнете болката от неговото присъствие. И светителят казва, че по подобен
начин трябва да изпитваме болката в сърцето си. Става дума не за физическия
орган сърце, а за нашите съкровени дълбини - в мига, когато отпаднем от
молитвено съприкосновение с Бога, да се вкорени такава „болка", която би
била отчаян копнеж по Него, чувство, че ,,аз съм сам, къде е Той?"
На по-възвишено ниво това означава, че когато ни
постигне голяма радост, голяма мъка или голямо страдание, ние не ги забравяме
през целия ден. Слушаме какво ни казват хората, вършим работата си, четем,
правим онова, което се очаква от нас, а болката от загубата, трепетът от
радостта, съзнанието за завладяващата новина не ни изоставят нито за миг.
Такова трябва да бъде и чувството за Божието присъствие. И ако то е толкова
ясно, тогава можем да се молим през времето, когато правим нещо друго. Можем да
се молим, докато вършим физическа работа, можем да се молим и сред хората, или
когато слушаме, разговаряме или сме заети с друг човек. Но, както вече казах,
това не става веднага и мисля, че първо трябва да се упражняваме да постигаме
молитвено внимание и сърдечно съкрушение, когато обстоятелствата ни позволяват,
защото е много лесно да се разсеем в молитвата и да потънем в мечтания. Нека
започнем да се учим на молитвено внимание, съвършена събраност, молитвено
преклонение и предаване себе си на Бога в минутите, когато сме способни на това
с неразделени ум и сърце, и едва тогава можем да опитаме да го правим и при
други обстоятелства.
В следващата глава ще продължим с този въпрос, като
покажем как може да вземем една или две молитви и да ги използваме, за да
проникнем в собствените си съкровени дълбини, в мястото, където пребивава Бог.
Също така ще се постарая да ви обясня как можем да се придвижваме навътре,
защото това е друг род труд. Не забравяйте за лисичката, тя може да се окаже
полезна във вашия молитвен живот. И тъй като заговорихме за лисици, ако искате
да узнаете как да се сприятелите с Бога, поучете се от една друга лисица - от
книгата на Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц" - как да се
сприятелите с някой, който е много чувствителен, много лесно раним и много
срамежлив.
Превод:
От книгата НАЧАЛОТО НА МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София 2004, Издателска къща ОМОФОР
Няма коментари:
Публикуване на коментар