СВЕТИЛНИК ЗА ТЯЛОТО Е ОКОТО, Мат., 6, 22-33.

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Ние се срещаме със света, ние познаваме света посредством нашите чувства; и чрез нашите чувства ние не само се докосваме до света, но също така сме и въвлечени в него, всички наши чувства ни въвеждат в контакт със света на нещата, с всички неща около нас и също непосредствено ни въвличат в усещания и впечатления, които ни променят, понякога много дълбоко.

Нашето зрение, за което Господ говори днес в Своето Евангелие е единственият път, по който можем да познаваме света с яснота, в пълен покой на всичките сили на нашето човешко същество, но при условие, както казва Господ, окото ни да бъде цялостно, за да бъде светло, за да допуска само светлината да прониква в нашето познание чрез него.

Един от съвременните английски писатели ни дава два образа, които, мисля, ще ни помогнат да разберем нещо от този откъс от Евангелието. В книгата “В навечерието на Вси Светии” Чарлз Уилямс ни представя млада жена, която е загинала в катастрофа и чиято душа постепенно намира своя път в новия свят, в който е попаднала. Тя се оказва застанала на брега на Темза; тя гледа нейните води и внезапно вижда тези води на Темза както никога не ги е виждала в миналото, когато душата й е била облечен в тяло; тогава тя е имала отвращение към тези тъмни, мазни, замърсени води, защото нейното въображение незабавно ги е свързвало с докосването и непосредственото усещане на тялото.

Но сега тази душа е свободна от тялото, и тя вижда водите на Темза свободно, каквито са, като факт; тя вижда, че тези води са точно такива, каквито трябва да бъдат като води на река, течаща през голям град, които събират всичката нечистота и я отнасят. И защото у нея вече го няма обичайното отвращение на тялото и въображението, тази душа, през мътността на тези води, започва да вижда в тях нова и нова дълбочина; дълбоко под мътната повърхност тя открива слой от по-чисти води, по-бистри и прозрачни, и под техните предели и по-дълбоко – съвсем прозрачен слой; и в сърцевината на тези води, които текат през големия град - и този град също е призван един ден да стане Град Божий – тя вижда струй от неизказано сияеща вода, водата на вечния живот, първобитната вода, създадена от Бога, водата, за която Христос говори с жената-самарянка; и защото била свободна от лична реакция и отвращение, загиналата жена могла да види през тъмната повърхност все по-светлите слоеве.

Поради това, че постоянно сме въвлечени в само-съсредоточени реакции, през слоевете светлина ние се изхитряме някъде да виждаме тъмнината, която понякога самите ние създаваме или си представяме; понеже окото ни е тъмно ние дълбаем тъмнината и сме неспособни да видим дълбините, прозрачността и сиянието.

Другият образ, който намираме в същата книга, може би е още по-трагичен. Тази млада жена вижда себе си на един от големите мостове; тя знае, че този мост не може да бъде пуст, че хора вървят, автобуси пътуват, наоколо кипи живот, и, обаче, тя не вижда и не възприема нищо от това, защото намирайки се извън тялото си тя може да вижда само онези неща и онези хора, с които е свързана чрез любов, а доколкото тя не обича никого, освен своя съпруг, тя е сляпа за всички неща около себе си, наоколо й е пустота, нищо.

И според степента на осъзнаването, чрез онази малка любов, която е имала в живота, любов въобще, и според връзката с тази единствена любов, колкото малка и да е била тя, - с други хора и други неща, които са й били скъпи, тя започва да вижда.

Не така ли живеем и ние? Заобиколени сме от светлина, и нищо не виждаме, освен преминаващи сенки, или пустота; колко често човек минава през нашия живот, без да остави ни следа, преминава незабелязан, независимо от това, че е имало нужда, или е имало лъчезарна красота; но за нас това не е имало значение, в нашето сърце не е имало нищо, с което бихме могли да откликнем, и се намираме в пустиня даже когато сме заобиколени от богатство.

И това също се случва, поради това как гледаме; ние гледаме без любов, и нищо не виждаме, защото само любовта може да ни открие нещата; и, отново по тази причина, сме способни да гледаме с тъмен и зъл поглед: колко често придаваме зли тълкувания на нещата, които виждаме! Вместо да ги възприемаме като факти, ние виждаме според силата, според мярката на разбирането на нашата помрачена душа и изопачения опит. Колко често претълкуваме действията и думите на хората, защото гледаме със съзнателно помрачено око!

И ето, днешните Христови слова ни призовава много внимателно да се отнасяме към това, как гледаме и виждаме; трябва да помним, че ако не виждаме нищо, това твърде често произтича от нашата слепота; че ако виждаме зло, това произтича от нашата вътрешна помраченост; че ако имаме отвращение към нещата, това така често произтича от това, че сме съсредоточени върху самите себе си и не можем да гледаме със спокойствие и чистота на сърцето. Защото, в крайна сметка, ние виждаме не само с физическите си очи, които ни предават впечатлението, ние виждаме също и със сърце, което може да види Бога, само ако е чисто, и не само Бога в Неговото тайнствено битие, но Бога в Неговото присъствие чрез благодатта и красотата. Свети Исак Сирин казва, че човек, който има ясно око и чисто сърце вече не вижда мрака в света, защото мракът е заместен от сиянието на божествената благодат, действаща и почиваща върху всичко, колкото и мрачно да е то.

Та нека се научим макар и на този урок от Евангелието. Нека бъдем внимателни, за да виждаме с чистота, да тълкуваме с чистота на сърцето и да действаме от недрата на любовта, и тогава ще бъдем способни и свободни да виждаме прозрачността и сиянието на света и в света, и да го обичаме, и да му служим, и да бъдем в този свят, на онова място, което ни е предназначил Христос, благославяйки в Негово име, вярвайки на всичко, надавайки се на всичко и никога не преставайки да обичаме, даже любовта и да означава да положим живота си: било живота на ветхия Адам, който трябва да умре, за да живее новият Адам, било живота на новия Адам, който полага живота си, та светът и другите да могат да живеят. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ЗА ПРОЩАВАНЕТО Неделя 6-а след Пятдесетница. Изцелението на разслабения

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

В края на днешното евангелско четиво чухме за онова изумление, което изпитвали околните хора, присъствали при прощаването на грешника и изцеляването на болния; и на думите, с които е изразено изумлението, си струва да обърнем внимание. Те се чудели на това, каква власт е дал Господ на човеците. Вярно, те не знаели още, че Христос е Самият Бог, дошъл в плът, дошъл в света като човек, да призове грешниците към покаяние и да ги спаси…

Но зад това има още и друга дълбочина; действително, на човека е дадена изумителна власт. Ние живеем в свят, който понякога е много страшен, където има толкова неправда, ненавист, алчност, страх; и в този свят със Своето въплъщение, дошъл Господ – именно затова, защото този свят е така страшен, защото този свят никой не може да го понесе на раменете си сам без Бога. Всяка човешка сила рано или късно се разбива в тази злоба, алчност, ненавист и страх. И ето в този свят като човек влезъл Господ, за да понесе на Своите мощни рамене цялата негова тегота, целият негов ужас... И Той носи тази тегота с това, че без да се съпротивлява, безстрашно, без една дума на протест Той носи всички последствия на човешката злоба и неправда и отговаря Той на тях с кръста, т.е. с онази смърт, на която Го осъдиха хората и която Той прие свободно, онзи кръст, с който Той пред Отца принася Своята първосвещеническа молитва: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат!.. Те са загубили Теб, загубили са познанието за Теб и любовта, те са изгубили пътя, - прости им!

Понякога ни се струва, че не ни е по силите да живеем в стегите на ненавистта и страха и злобата, и тогава трябва да си спомним, че именно, защото така страшен е света, с плът в него е влезнал Господ, и че ние, християните, сме пратени в този именно свят от Христа Спасителя. Както мене прати Отец, - казва Той, - така и Аз ви пращам; а на друго място: Като овци посред вълци, - за да бъдем тихи и кротки, за да бъде пълни с любов, и да бъдем готови даже да ни разкъсат, защото нашата разкъсаност душевна, а понякога телесна, ако само приемаме тази разкъсаност докрай, ако не чакаме, да ни изтръгнат щастието или живота, а го даваме, от добра воля, свободно, - от тази разкъсаност ние получаваме оная изумителна и страшна власт, за която говори днешното Евангелие: властта на земята да прощаваме грехове, властта на земята човек, свързан от злото, да го пуснем на свобода: Отче, те не знаят какво вършат…

Един от западните подвижници говори за това, че християнин е човек, на когото Бог е възложил грижата и отговорността за всички хора; но това значи, че Той ни е поверил да носим цялата тежест на този живот, целият кръст и целият негов ужас. И без отчаяние, и без страх, а в съвършено спокойствие, че бъдем ли видимо победители или очевидно победени – никой не може да ни отнеме тази власт да прощаваме и целим. Но само при условие, че ние всичко приемаме свободно, както Христос свободно е приел цялата трагедия и цялата земна съдба, и ако ние свободно, от добра воля, отдадем себе си, разкъсаността на нашето сърце, отчаянието, понякога, на нашия ум, колебанието, понякога, на нашата вяра, нашето тяло, ако е нужно, за да имаме правото да кажем: Отче, те не знаят какво вършат – прости им!.. И на това слово Отец отговаря, както е отговорил на молитвата Христова – с прошка - Амин.

И на это слово Отец отвечает, как Он ответил на молитву Христову - прощением. Аминь.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ПРЕГЪРБЕНАТА ЖЕНА, 10. Неделя след Неделя подир Въздвижение, (Евангелско четиво Лука 13:10-17)

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Изцелението в съботния ден на жената, която в продължение на осемнадесет години е била прегърбена, от Спасителя Христа, е един от многото примери за подобни изцеления именно в съботният ден, т.е. когато според старозаветния закон не се полагало да се извършват никакви дела, а трябвало да се почива. Тази почивка била установена като символ на това, че след Сътворението на света, в седмия ден , Господ Си починал от Своите дела. Тази събота*, този седми ден, бил ден, когато човек трябвало да почива: не просто да се оттегли от тези дейности, които му носят печалба или били изцяло насочени към земеделието, но да събере нови жизнени сили, сили за живот. Същото било и постановено за земята: нивата, която е била орана шест години, на седмата не бивала обработвана, давали и да си почине, и едва на осмата година, т.е. в първата година на новата седмица (цикъла от седем години), отново я изоравали. И отново: центъра на тежестта в този закон е в това, в тази година да се съберат нови жизнени сили, сили за живот, чрез които след това да има процъфтяване.

И тези изключения, отнасящи се към почивката в седмия ден, които намираме в Стария Завет, са именно същите, за които и говори  Спасителят,  насочени към главното: в съботен ден се разрешавало да отвържеш магарето си, вола си, да напоиш добитъка си, защото това бил ден, в който животът трябвало да възтържествува над труда, над усилието: не празна почивка, а събиране на нови жизнени сили, сили за живот. И Христос толкова често извършва чудо в този седми ден, сякаш за да подчертае, че в седмият ден живота  трябва да се върне, трябва да се върне цялостта, трябва да върне силата на всички, които са я загубили, всички в които тя е почнала да гасне.

Но, струва ми се,  има и още едно значение на това чудо на Христос в съботеният ден. Когато Бог Си починал от делата Си, Той не изоставил сътворената от Него земя, сътворения от Него космос, на произвола на съдбата: Той продължавал да го окръжава с грижа и любов. Но конкретно грижата за земята Той връчил на човека, който принадлежал, така да се каже, на два свята. От една страна, човекът е от земята*, той принадлежи към реда на всички живи същества, които Бог е сътворил. От друга страна, човекът принадлежи към духовния свят: той не само е създаден по образ и подобие Божие, но в него живее дух, който го прави свой и роден на Самия Бог. И призванието на човека, по думите на св. Максим Изповедник, се състояло в това, бъдейки едновременно гражданин на Царството на Духа и гражданин на земята, да съедини земята и небето така, че земята да бъде пронизана от Божественото присъствие, пронизана от диханието на живот. Седмият ден – това е цялата история начело на която е трябвало да стои човека, като водач по пътя на целия свят в Царството Божие.

Но човекът не е изпълнил призванието си: той изменил и на Бога, и на земята, и на ближния си: той предал земята под властта на тъмните сили; той извършил предателство. И земята, и нейната историческа съдба, и личната съдба на човека вече са под властта на силите на злото. И когато се родил Христос, единственият безгрешен, единственият действителен, истински Човек, Той станал съсредоточие на историята, Той станал глава на сътворения свят, Той станал неговия водач по пътя. И затова толкова чудеса се извършват от Него в съботния ден, този ден, който е символ на цялата човешка история. С тези чудеса Той говори за това, че в Него порядъка на човешката история е възстановен, и се възстановява на всякъде, където човек се отвръща от злото, престава да бъде предател и влиза в Божия труд за претворяването на земния свят в небесен. Амин.

*Шаба́т (на иврит: שַׁבָּת (шаба́т), на идиш: שאַבעס (ша́бес) от шабат — «покой, прекратил дейност») в юдаизма е седмият, последен ден от еврейската седмицата, който е съботата. На този ден евреите отбелязват седмия ден от Сътворението, на който според Тората, Бог си починал след като е сътворил света за шест дни. По тази причина евреите не работят на този ден.

*Адам (на иврит хакодеш –אָדָם) възлиза към древносемитския корен דם, от който се образуват думи със значение „земя” (в смисъл на пръст, или глина), „кръв”, прилагателното „червен” и т.н. – понятия, тясно свързани с произхода на човека, какъвто го представя библейският текст.

Превод: Димитър Петров

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА СЛУГАТА НА СТОТНИКА

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Днес чухме забележителен случай от човешкия живот, как човек в крайна нужда, най-близкия човек на когото бил болен, се обърнал за помощ към Христа, и Спасителят му казал: Ще дойда и ще го изцеля. И вярата на този човек била така крепка, непоколебима, че той могъл да Му отговори: Не идвай; кажи само една дума – и слугата ми ще изцелее…

Какъв дивен пример за нас е това! Това е пример, който не ни унижава, когато ни показва, че не сме способни на такава безусловна вяра, този пример ни казва: ето на какво е способен човек. Ако даже езичник е бил способен на това, то, разбира се, всеки от нас, ако задълбочено се замисли за Божията любов, за Неговата готовност да ни спасява, ще може често да постъпва така.

И втори пример има в Евангелието за човек с крепка, силна вяра, но още неузряла вяра, който също така постъпил: разказът за това, как Христос благословил големия улов на риба, и Петър, виждайки чудото, Му казал: Иди си от мен, аз съм недостоен за Твоето присъствие… Кой от нас може да каже това с такава простота на вярата, с такова съзнание на своето недостойнство и с такова възхищение от това, Кой се намира сега с него.

Нека се замислим над тези два случая и се зарадваме; именно да се зарадваме за това, че толкова силна може да бъде вярата на грешния човек, и толкова дивен е човек, че ще може да приеме от Бога благословение, без да изисква от Него нищо, само откривайки се за Неговата любов. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ДВАМАТА СЛЕПИ Неделя 7-а след Петдесетница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Евангелието разказва, че като изцелявал болни, Спасителят питал някои от тях: “Вярвате ли, че мога стори това?” И когато болните заявяват своята вяра, те именно с това свидетелстват, че са познали, разпознали са в Господа Иисуса Христа Сина Божий, който има всяка власт на небето и на земята. Тази вяра може да бъде зачатъчна, може да бъде пълна, но във всеки случай, тази вяра е присъствала във всеки от тях, които идват при Него. Те не са вярвали просто в чудото, защото мнозина по онова време са предлагали изцеление и с магия, и с молитва, и с възлагане на ръце, или с различни обреди на Синагогата; те свидетелствали за това, Кой е Христос…

В други случаи Спасителят пита: “А искаш ли да бъдеш изцелен?” Този въпрос изглежда не само неочакван, но просто непонятен: че кой не иска да бъде изцелен? Но думата “изцеление” не означава просто телесно оздравяване; да бъдеш изцелен това значи да бъдеш като че отново сътворен, отново да станеш цял, без ущърб, в пълна хармония между Бога и себе си, хармония между съвестта и вътрешната правда, и живота.

И ето тези два въпроса Спасителят Христос поставя по един или друг начин на всекиго. Всеки от нас би бил готов да отговори: Да! Аз искам цялост! – но дали е така? Искаме ли ние цялост на цялата наша природа и ум, изцелен от всякакво помрачение, и сърце, очистено от всяка нечистота, и воля, насочена само към хармония с волята Божия, и плът, свободна от всякакви нечисти влечения, - искаме ли ние всичко това? Искаме ли така да бъдем изцелени, че в нас да не остане нищо, което да не е Божие, и което да не би било достойно за нашето човешко величие и достойнство?

Ако беше така, ние бихме били длъжни с целия си живот, и с вътрешния си устрем, и с всички наши постъпки и думи да бъдем като че подобие на Христа. В днешното Послание към римляните ясно е казано за това: ние трябва да приемаме един другиго така, както Христос ни е приел. И на друго място Апостолът говори за това, че Христос е дошъл при нас, Бог е дошъл да ни примирява със Себе си тогава, когато още сме били Негови врагове, когато в нас е живеела злоба, отчужденост един от друг, отчужденост от Бога, вътрешна разделеност, поробване на душата, на плътта, помрачение на ума, нечистота на сърцето… Именно тогава при нас е дошъл Господ, предлагайки ни изцеление, предлагайки да ни върне към онази цялост, която изначално ни е била предложена. Само с едно уточнение: по онова време, когато Господ ни е сътворил, ние сме били свободни да избираме; в този свят, в който живеем, тази свобода не ни принадлежи напълно; ние сме заобиколени от напора на злото, ние сме обкръжени с полумрак, а понякога и от дълбок мрак; борят ни изкушения и отвътре и отвън. Говорейки за изцеление, молейки за него – готови ли сме да вземем върху си кръста на безпощадната борба със самите себе си за да бъдем достойни ученици на Христа, за да станем, доколкото ни е възможно на тази земя, явление в плътта, явление в словото, в сърцето, в живота, във волята – явление на Спасителя Христа, който целия Себе си отдаде за спасението на другите.

И за това също говори днес Посланието към римляните.

Нека помислим за това: имаме ли такава вяра в Господа, че Той действително е Синът Божий, дошъл да ни спаси, че в Него единствено е онази цялост на човешкото естество, към която се стремим, че ако ние молим да станем цели, да се изцелим, ние трябва да знаем, да помним, и действено да помним, че трябва да бъдем подобни на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ние можем да си поставим въпроса: но в този свят, в който живеем, нима няма правда, справедливост, нима няма възмездие за злото?.. Нека си спомним, онова което Апостолът казва: Гневът човешки не върши правда Божия… Не на нас е дадено да се гневим; на нас е дадено – да отдаваме нашия живот подобно на Спасителя: Прости им, Отче, те не знаят, какво вършат!..

Това е пределът на изцелеността, това е пределът на подражанието, на уподобяването на Христа. Ако ние молим за изцеление, ние трябва да помним, на каква цена трябва да платим за него, на каква цена трябва да възблагодарим Бога за този дар на цялост по Негово подобие. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ЗА НАСИЩАНЕТО С ХЛЯБОВЕТЕ И БЛАГОДАРНОСТТА Неделя 8-я след Петдесетница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Как благодарни и как изумени, навярно, са били хората, за които Христос преломил петте хляба и двете риби, и които Той наситил. Той ги наситил не просто със земна храна; Той ги наситил с благодарност, радост и изумление. И колко ясно става при вида на такова чудо, онова, което справедливо е казал един от нашите съвременни богослови, че всичко, което сме, и всичко, което имаме, е любов Господня, и че самите ястия, която вкусваме, е Божествена любов, превърната в храна. Би могло да се прибави, че и въздухът, който дишаме, и здравето, което имаме, и самият наш живот – е Божествената любов въплътена, веществено изразена, веществено преподавана ни. А ние толкова малко чувстваме в себе си благодарност… Нужно ни е ужасно много, та сърцето ни да трепне, да се просълзят очите ни, трепет да обхване душата ни, и ние да кажем: Господи! Благодарим!... А заедно с това бихме могли да бъдем благодарни и изумени всеки час и всеки миг от нашия живот.

Когато Господ с властно, творческо слово извикал от небитието в битие цели светове и, накрая, човека, всяка твар, която възниквала от небитието и изведнъж познавала себе си, всичко сътворено от Бога и своя Творец, в миг, - колко ли тя, сигурно, е била изумена, трепетна, как е ликувала от това чувство на битие, което Господ й е дал, от това приобщаване към чудото на Божественото битие, което й дарил Господ. А ние – живеем, сме, движим се, живи сме – и всичко това възприемаме като дължимо, като естествено, и не се изумяваме на това, че Живият Бог ни е призовал да бъдем, да стоим пред Неговото лице, да живеем живота, който Той ни дава, да ставаме Негови деца, да израстваме от мяра в мяра, от слава към слава, докато, накрая, не се извърши над нас последното чудо, докато не станем причастници на Божествената природа, деца Божии, живи членове на Христовото тяло, докато Светия Дух не ни изпълни, като ни пронизва целите и бъдем божествени по приобщение. Колко малко се изумяваме на това, което имаме, и на това, към което сме призвани; как всичко ние възприемаме като дължимо и естествено…

Така светиите не са възприемали живота; те са разбрали, че никой с нищо не им е задължен, - нито Бог, нито човек, че никакви права не притежава никой нито на любов или грижи, нито даже на справедливост, защото справедливостта произтича от любовта, а не се строи от земята. Ако само разбирахме като тях, че всичко, което ни е дадено – е милост и чудо: ние дишаме, ние ходим, ние виждаме, ние чуваме, ние сме заобиколено от свят, пълен с красота, заобиколени сме от хора, имаме съдба, нашите близки имат отношение към нас. И всичко това – е подарък за нас; никакво право нямаме на това, това е чудо на братството и любовта. Ако можехме само да бъдем благодарни за това, то ние бихме се научили да бъдем благодарни за безкрайно много неща на земята: за усмивката, за добрата дума, за това, че някой си е спомнил за нас. И биха изчезнали от душата ни горчивината, обидата, оскърбеността, които всички се раждат от това, че си въобразяваме, че имаме право на човешката любов, право на човешките грижи, право на това, че Христос се разпъва за нас всеки ден… Колко светът би бил богат на благодарни сълзи, на трепетна ответна любов, колко щастие би имало в човешките души, ако само бихме разбрали това!

А хората, които преломявали хляба и рибата, в тази чудесна вечер, когато Христос им показал, че и самата твар може да се множи и богатее за насищане на човека по Божията любов: как са били изумени и благодарни, колко щастливи – и подобно на нас: разотишли се и забравили… Колко страшно е това!

А храната, която получаваме, освен всички чудеса, за които току-що споменах, - това е Хлябът, това е Чашата с Кръвта Христова: нима това не е пределно чудо? Когато Господ взима тварта, хлябът, роден от земята и направен от човека, виното, родено то гроздовата лоза и превърнато в питие за човека, - когато Той ги взима, и вече сега, защото Църквата вече сега – е начатък на Царството Божие, ги превръща в онова, което някога ще бъдат, когато цялата твар стане Тяло на живия Бог, когато Бог ще бъде всичко във всички; нима сме благодарни? Получили веднъж такъв дар – нима не бихме могли, не бихме ли били ДЛЪЖНИ цял живот да живеем в изумление и в ликуване, всичко отдавайки Богу с нашата благодарност, всичко правейки за човека от изумление, че така много ни обича Господ?!... Ето къде е коренът на радостта, благодарността, молитвата и истинския християнски живот…

Нека помислим за това, защото то ни е дадено от час в час. Ние сме живи, имаме още време да ликуваме, да благодарим и от благодарност към Бога – да се променяме; така да се променяме, че някога Господ да може от всеки от нас да направи храм на Триединото Божество. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ОТСИЧАНЕ ГЛАВАТА НА ЙОАН ПРЕДТЕЧА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Свикнали сме в нашия живот, за всяка нужда, при всеки случай да се обръщаме към Бога за Неговата помощ. И на всеки наш зов, на всеки вик на тъга, страдание, страх, очакваме, че Господ ще се застъпи за нас, ще ни защити, ще ни утеши; и знаем, че Той прави това постоянно, и че пределната Своя грижа за нас Той е проявил, като стана човек и умря за нас и заради нас.

Но понякога се случва в живота на нашия свят, Бог да се обръща за помощ към човека. И това е постоянно, но често е едва забележимо или минава съвсем незабелязано. Постоянно Бог се обръща към всеки от нас, молейки, просейки, уговаряйки ни да бъдем в този свят, който Той така възлюби, че живота си положи за него, - да бъдем Негово живо присъствие, да бъдем Негова жива грижа, зряща, добродействаща, внимателна. Той ни говори, че всичко добро, което и да направим, за който и да било човек, всичко това за Него сме направили; и с това именно Той ни призовава да бъдем тук като че на Негово място. А понякога Той призовава някои хора към много по-лично служение на Него. Във Ветхия Завет четем за пророците; пророк Амос казва, че пророкът – е човек, с който Бог споделя Своите мисли. Но не само мислите, но и Своите дела. Помните пророк Исайя, който във видение видял Господа, гледащ наоколо и говорещ: Кого ли да изпратя? – и пророкът станал и казал: Мене, Господи...

Но ето сред пророците, сред хората, които послужили на Бога със сърце неразделено, с всичката огромна сила на душата си, има един, чиято памет днес честваме и когото Бог нарече най-великият измежду родените на земята. Това е Иоан Кръстител. И действително, когато се замислим за неговата съдба, сякаш няма съдба по-величествена и по-трагична. Цялата му съдба е била в това, той като че да не бъде, за да може, в съзнанието и виждането на хората да възрастне Единственият, Който е – Господ.

Спомнете си първото, което се казва за него в Евангелието от Марка: «Той е гласът на викащия в пустинята». Той е само глас, той дотолкова е станал единен, дотолкова вече е неотличим от своето служение, че е станал само Божий глас, само благовестник; сякаш като човек, човек от плът и кръв, човек, който може да тъгува и страда, и да се моли, и да търси, и да стои, в крайна сметка, пред настъпващата смърт, - сякаш този човек го няма. Той и неговото призвание – са едно и също; Той е гласът Господен, звучащ, гърмящ сред хорската пустиня; онази пустиня, където душите са пусти, защото около Йоан е имало хора, а пустинята от това е стовала неизменна.

И после Сам Господ говори за него в Евангелието, че той е приятелят на Младоженеца. Приятел, който толкова силно, така здраво обича младоженецът и булката, че е способен, забравил себе си, да служи на тяхната любов, и да служи с това, никога да не се окаже излишен, никога да не бъде там и тогава, когато не е нужен. Той е приятелят, който е способен да защити любовта на младоженеца и булката и да остане навън, пазител на тайната на тази любов. Тук също има велика тайна на човека, който е способен като че да не бъде, зада може нещо по-голямо, отколкото е той, да бъде. И нататък сам Кръстителят говори за себе си по отношение към Господа: «Аз трябва да се умалявам, за да може Той да възраства.» Трябва за мен да забравят, зада помнят само за Него, трябва моите ученици да се отвърнат от мен и да си отидат, подобно на Андрей и Йоан на бреговете на Йордан река, за да последват с неразделено сърце единствено Него: ад живея само за да изчезна!

И последно – страшният образ на Йоан, когато той вече бил в тъмницата, когато около него се стягал обръчат на идващата смърт, когато нямал вече изход, когато тази колосално велика душа се заколебала. Приближавала се към него смъртта, свършвал животът, в който той нямал нищо свое, в миналото имало само подвиг на отричане от себе си, а напред мрак. И в този момент, когато се заколебал в него духът, той изпратил учиниците си да попитат Христа: Ти ли си Оня, Когото чакаме? Ако е Той, то си е струвало Йоан жив да умре още млад. Ако Той е Оня, струвало си е да се смалява от година на година, за да забравят Йоана и само образа на Идващия да възраства в очите на хората. Ако Той е Оня, тогава струвало си е и сега да се умира вече с последното умиране, защото всичко, заради което Йоан живял, било изпълнено и извършено. Но ико Той не е Оня? Тогава е изгубено всичко: и младостта, и най-великата сила на зрелите години, всичко е погубено, всичко е безмислено; и щое по-страшно е, че това се е случило, защото Бог, като че е «излъгал». Бог, който призовал Йоан в пустинята, Бог, който го отвел от хората, Бог, който го вдъхновил за подвига на самоумирането. Низма Бог е излъгал, и животът е минал напразно, и няма връщане?

И ето, изпратил учениците при Христа с въпроса: «Ти ли си Оня?», Йоан не получава пряк, утешаващ отговор. Христос не му отговаря7 «Да, Аз съм Оня, иди си с мир!» Той само дава на пророка отговора на друг пророк за това, че слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, нищи благовествуват. Той дава отговор от Исайя, но не прибавя Свои думи, освен страшното предупреждение: «Блажен е оня, който не се съблазни поради Мене. Идете и кажете на Йоан». И този отговор достигнал Йоана в неговото предсмъртно очакване: вярвай до край, вярвай, без да искаш свидетелства, нито доказателства, нито знамения. Вярвай, защото си чул вътре, в дълбините на душата си, гласа Господен, заповядал ти да вършиш делото на пророка. Пророците, понякога, в своя най-велик подвиг по някакъв начин могат да се опрат на Господа. Йоана обаче, Бог подкрепя единствено с това, че му е заповядал да бъде Предтеча и заради това да прояви пределна вяра, увереност в невидимите неща. И ето защо дъхът секва, когато мислим за него, и ето защо всеки път, когато мислим за подвиг, който няма предел, ние спомняме Йоана. Ето защо от онези, които се родили сред хората с естествено рождение и се възнасяли чудесно чрез блягодатта, той от всички е най-великият.

Днес празнуваме денят на усекновението. Празнуваме... Думата «празнувам» сме свикнали да разбираме като радост, но тя също означава «да оставаш без работа», а без работа може да оставаш, защото душата ти е захласната от радост и не мислиш за обичайните работи, а може това да се случи, защото отпускаш ръце от тъга или ужас. И ето такъв е днешният празник: с какво ще се занимаем пред лицето на онова, за което чухме днес в Евангелието?

И ето в този ден, когато пред ужаса и величието на тази съдба ръцете ни се отпускат, Църквата ни призовава да се молим за онези, коит също в ужас и трепет и недоумение, и в отчаяние понякога, са умирали на бойното поле, умирали са в затворите, умирали са със самотна смърт. След като целунете кръста, ще се помолим за всички онези, които на бойното поле са положили живота си, зада живеят други, склонили са се към земята, зада се въздигне друг. Ще поменем онези, които от хилядолетие в хилядолетие, а не само в наше време, са загивали от страшна смърт, защото са умеели да обичат, или защото, други не са умеели да обичат, ще поменем всички, защото всички ги обема Господнята любов, и за всички предстои, молейки се, великият Йоан, който преминал през цялата трагедия на жертвата до края на умирането и смъртта без една дума на утешение, а само с властното Божие повеление: «Вярвай до край, и бъди верен до край!». Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=