РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Тази нощ празнуваме раждането в нашия грешен, тъмен, понякога страшен свят на Живия Бог в образа на нашия Господ Иисус Христос.

С каква радост, с какъв трепет очакваме раждането на всяко детенце, с каква радост казваме: «Човек се роди на света». Всеки от нас се ражда от небитието, встъпвайки от нищо в битието отначало временно, а после и вечно. И това се извършва като тържество на любовта на неговите баща и майка, тържество на любовта, което въвежда човека в живот, та от времето той да премине във вечността.

И ето Синът Божий се ражда в нашия живот; но не от любов на мъж към жена, на Своята Майка към мъж, а от непостижимата любов Божия към нас, хората, и от неизмеримата вяра, преданост, от изумителното послушание и любов към Бога на Пресветата, Пречиста Дева Мария. Както всяко детенце, встъпващо в живота, Синът Божий, покоящ се във вечността и встъпващ във времето, встъпва в него като крехък Младенец, беззащитен, уязвим; както всеки младенец, е като икона, образ на въплътената любов, така и Синът Божий явява реалността на Божествената любов и човешкия отговор на тази любов. Бог дава Своя Син – да, на земен живот, но също и на смърт! На смърт, която Му е с всичко чужда, с която Той няма нищо общо, защото смъртта е плод на нашата отчужденост от Бога, смъртта – е плод на греха, мъртвост на душата, която влече след себе си и умирането на тялото. Въплътеният Бог, Богочовекът Господ Иисус Христос и при раждането Си вече е безсмъртен: и Той приема смъртността, като желае във всичко да се отъждестви с нас, хората, да бъде с нас заедно, като не се отлъчва нито то любовта Божия, нито от единството с Него, за да живее нашия живот, но живот очистен, прозрачен за всичко светло, и да умре с нашата греховна смърт. Да! Той умира с нашата смърт, не със Своята, защото – как може Вечният Живот да умре?.. Но Той се приобщава с нас и умира.

Но в Своето рождение Той към всеки от нас, също както в древността към съвременните Му хора, се обръща с въпрос: Как ще се отнесете вие към беззащитността на любовта? Как ще се отнесете към невинността, към пределната уязвимост, към онази любов, която всецяло, без колебание, ни отдава?

И ние знаем, как е преминала тази нощ. Йосиф и Пречистата Дева чукали на всяка врата с надежда за приют, за да може Тя под човешки покрив да роди своето детенце... Но всяка врата пред тях се затваряла, защото на всяко семейство му било добре без тях: никой не искал чужд човек... И тези странници си намерили приют в пещерата, където имало ясли за животните; и самите животни, които по думите на Светото Писание, невинно страдат от човешкия грях, невинно приемали Христа.

Кой още Го приемал? Ангелите Божии с трепет и ужас гледали как вечният Бог става пленник на времето, как Безсмъртният става плячка, жертва на настъпващата смърт. Ангелите Божии се покланяли в ужас на Бога, който станал човек.

И влъхвите – хора мъдри, хора учени, които самата мъдрост и ученост довели до изумление пред сътворения свят и до откритието на Живия Бог; знаието, мъдростта, изкушеността в науката ги довели до Христа. Така и сега, хиляди хора, обезверили се в безбожитео, обезверили се във всичко онова, което само е материално, само земно, отхвърлили кумирите, искащи кръв и жертви, се обръщат към Живия Бог, тайнствения, дълбокия, мъдрия, изпълнения с ласка и любов.

И овчарите дошли до тези ясли под ръководството на ангелите: простите хора, с чисто, незатъмнено сърце също познали в Младенеца, лежащ в яслите, Живия Бог, който дошъл в света. «С нас е Бог» Го нарекъл ангелът, - те познали това.

С встъпването на Христа в света целият свят станал различен; престанал този свят да стои лице в лице – било враждебно, било с тъга – пред далечния, непостижимия, твърде за него великия Бог. С идването на Христа Бог, който стана човек, стана живата сила на този свят! И когато четем учението на Христа в Евангелието, когато четем Неговия живот, Неговите думи, Неговите действия, да – ние разбираме, ние можем да разберем, че Христос е единствения човек в пълния смисъл на тази дума; защото човекът едва тогава става самия себе си в пълния смисъл на тази дума, когато той неразделно, до самите си дълбини е съединен с Бога, прераства себе си и става богоподобен.

Това, което Евангелието ни открива за Христа, е обърнато и към вярващия и към невярващия, защото ние всички, вярващи и невярващи, несъмнено вряваме в едно – в човека. И в Христа ние виждаме човек съвършен, мирен, победоносен, готов от любов Целия си живот до край да изтощи, да отдаде за другите.

И това за нас е урок. Не ни ли каза Той: «Пример ви давам, за да го следвате»? А как живеем ние? Християнската вяра не е мироглед, а живот: трябва да се живее по Евангелието, трябва да живеем, както Евангелието ни учи; иначе всяка наша дума за вярата е лъжа! Не Христос ли ни каза, че на съд ще дойдат хората, които не са изпълнили Евангелието, в което те уж вярвали, и Той ще ми каже: “Идете си от Мене, - Аз не ви познавам” И те ще кажат: Нима не сме се молели в Твоите храмове? Нима не сме ти вярвали?.. И той ще им отвърне: Идете си от Мен, които Ми казвахте: Господи, Господи, но не изпълнихте Моите заповеди, не последвахте Моя пример, не станахте човеци – всеки от вас жив, достоен, човек!..

Нека встъпим сега във времето, когато това е станало възможно и на Запад и на простора на нашата Родина, когато свободата да дишаме ни е дадена, когато вярата има право да провъзгласява себе си! Нека влезем в този път – на подвига, не изповядвайки Бога с уста, не явявайки Го като проста и понякога празна проповед, но като живот. Нека станем такива хора, че гледайки ни, всеки да може да си зададе въпроса: с какво живее той? Защо така не прилича той на мен, помръкнал, скучен, поробен?! Откъде у него е тази свобода, това величие?! – та всеки човек, поставяйки си този въпрос, да се обърне към нас и ни попита: Че в какво вярваш ти? Къде е твоето вдъхновение? Откъде у тебе е силата да живееш така както живееш?.. И когато ние самите станем жив въпрос за хората, ще можем да им дадем отговор: Христос е моята сила, Бог и Господ! Амин!

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днешното Евангелие ни говори за страните, лежащи в тъмнина и сянка смъртна, в които, обаче, възсияла голяма светлина. Не се ли отнася това и в наши дни към оня свят, в който живеем? Откакто в Галилея и в приморските страни на Светата Земя възсия светлината на рождението, животът, проповедта, смъртта и Възкресението и Възнесението Христови, евангелската вест се разнесе по целия свят, но възприета беше тя толкова различно. За някои тя се оказа нов живот, вечен живот, вече достигнал до тях, живот вечен още тук на земята. Но за болшинството хора – и нека си кажем честно: за повечето от нас! – тази вест, която е вечен живот за цялата земя, за вселената, стана само строен, приемлив, вдъхновяващ, но уви, не преобразяваш ни до край мироглед. Както казвал още в ХІХ век един от руските писатели, Лесков, страната ни е била кръстена, но не била просветена... И всички ние сме в същото състояние, както нашата родна Русия, като земята на Запада, в които ние живеем: вестта стигнала до нас, сърцето ни трепнало, поразила ни стройността и красотата на учението Христово, дивността на Неговата личност, и сме влезли в този поток на тайнствения живот. И обаче, така често този поток ни носи, сякаш ние сме чуждо тяло, треска; ние не ставаме това, което са тези животворни води на потока на вечния живот.

И както тогава Спасителят Христос, излизайки на проповед, се обръщал не към хората, които седели в тъмнина и смъртна сянка, а към оня народ, който от столетия вече пазел живото и животворно Божие слово, с призив: Покайте се! – така и сега, словото за покаянието, първото слово на проповедта Христова, е обърнато към нас, към онези от нас, които се наричат и считат себе си за вярващи, към онези от нас, които носят името Христово, към онези от нас, по които хората, седящи в тъмнина и смъртна сянка, съдят за Бога, за Неговата победа или за Неговото поражение. Защото ако те не виждат в нас никакви плодове от Неговата проповед, никакви плодове от неговия живот и смърт, никакви плодове на тайнствата на Църквата – как могат хората, чужди на Христа, чужди на Бога да Му повярват, да повярват в Него?

И ето, към нас е обърнато това слово: покайте се! Покайте се – това не значи: плачете над себе си, това не значи: тъгувайте за своето бедствено, наистина бедствено състояние, защото ние сме бедни – не в земно отношение, това нямаше да е нищо! – но сме бедни по отношение към царството Божие, лишени от това, което го съставлява. Не, не става дума за това, да оплакваме нашата бедност и да тъгуваме, а за това, с душа, с всичката си мисъл, с всичката си сила, с всичкото си същество, с цялото си сърце да се обърнем към живота – не към онзи дребен, жалък, полумъртъв живот, който ние живеем, а към онзи поток на живота, който представляват вечността, Бога. Към нас е обърнато това слово и ние ще отговорим, рано или късно, за това, че около нас земята все още така страшно прилича на смъртна сянка, на област на тъмнината.

Светлината възсия, ние трябва да бъдем нейни светилници. Сияем ли ние в тъмнината? Откриваме ли чрез себе си славата на новия живот?.. Нека се покаем; да се обърнем с лице към Бога, да се обърнем с лице към ближния, с любов, с благоговение да изпълним завета Христов, заветът на любовта, заветът на грижовността, заветът на състраданието, заветът на радостта, и да донесем в този свят, в който живеем, светлина, живот и радост. Тогава ще се окаже, че сме принесли плод на покаяние.

Към нас е обърнато това слово: покайте се! Нека се покаем, и тогава ще стане светло наоколо ни. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Преди две седмици чухме евангелския разказ за слепия човек Вартимей (Лук. 18:35-43), а миналата неделя – разказа за Закхей.

Вартимей бил сляп, вероятно, в продължение на целия си живот, или, може би, в някакъв момент е загубил виждането на всичката красота на света, на човешкото лице, на всичко, което, чрез творението Божие, го свързвало непосредствено с Бога, Който всичко е сътворил. Той бил сляп; и веднъж покрай него минавала тълпа, необикновена тълпа, не просто шумна тълпа минувачи, но някаква съсредоточена, и нейното средоточие бил Господ Иисус Христос. Вартимей уловил необичайността на тази тълпа и попитал, окол кого тя се е сплотила. И, щом разбрал, завикал за помощ, за това, да се освободи от слепотата.

Колко често сме живели сляпо! Или колко години сме преживяли слепи? Слепи за откровението Божие, явено ни от тварния свят; слепи за красотата? – не за външното качество на красотата, но за сиянието на Божествената премъдрост и чрез нея – за Божествената красота? Колко често сме гледали лицата и никога не сме виждали, че тези лица са икони Божии, които трябва да ни отнасят към Бога, а не да стоят между Бога и нас като изкушение? Колко често Христис е минавал така близо до нас – а ние никога не сме забелязвали Неговото присъствие, не сме забелязвали, че Той минава наблизо?

Нека се замислим за себе си и се попитаме не само, колко често сме били слепи в миналото, но колко слепи сме ето сега. Христос е посред нас; съзнаваме ли това? Христос ни среща във всеки човек; съзнаваме ли това? Един от отците на пустинята е казал: «Който е видял своя брат, той е видял своя Бог». Да, всеки човек е образ Божий, истински образ; повреден, както много от иконите са осквернени или съсипани, развален понякога до неузнаваемост, и все-пак – образ Божествен.

А после, миналата седмица, чухме разказа за Закхей. Закхей преодолял друго изкушение, така свойствено на нас, изкушението с тщеславие. Тщеславието се състои в това, че ние се привързваме към празни неща и се стараем, чрез тях да завоюваме възхищението на другите, на онези, които нямат право да съдят, защото са също такива пленници на същата теснота на ума, на същата теснота на сърцето. Тщеславието, както казва свети Йоан Лествичник, е дързост пред Бога и страх пред хората: желание да не бъдем съдени, да не бъдем осъдени, но да предизвикаме похвала, даже за това, което похвала не заслужава: само и само да ни похвалят!

И тогава аз казвах, че трябва да обърнем внимание на този наш грях и да попитаме себе си: доколко завися от човешкия съд, доколко съм безразличен към съда на моята собствена съвест, а чрез нея и извън нейните граници, - към съда на Самия Бог? В каква степен търся одобрение и възхищение за неща, които са недостойни за мене, да не говорим за това, че са недостойни за Бога?

Днес пред нас застава трети образ: ние стоим пред разказа за фарисея и за митаря (Лук. 18:10-14). Митарят знаел своето недостойнство, знаел, че е недостоен да стои пред Божието лице, но също така е недостоен да бъде допуснат в обществото на приличните хора, които са заслужили Божието одобрение. Той дошъл до вратата на храма и не могъл да престъпи прага, защото знаел, че в този свят, опорочен, замърсен, осквернен от човешкия грях, кръв и зло във всичките му видове, храмът – е мястото, което е посветено единствено на Бога. Целият останал свят, както казал сатаната, който изкушавал Христа, предателски е даден от човеците в неговите ръце. Но хрмът е място, което хора верни, крехки, но вярващи, са посветили на Бога, откроили са от тази област на ужаза зада бъде видение на Божествената красота, място за пребиваване на Онзи, Който няма къде глава да приклони в света, откраднат от Него и предаден във вражиите ръца.

И ето, стоейки на прага, митарят знаел, че той принадлежи към областта на злото и няма достъп до Божията област; и все пак, той усещал разликата, изпитвал ужас за себе си и чувство на преклонение, благоговение пред Божествената област. Той се удрял в гърдите и просел помилване, защото нямало на какво повече да се надява или да разчита на друго.

А фарисеят – той стоял посред храма, той влезнал в храма и застанал там: той имал право на това. Защо? Не защото бил човек с чисто сърце, но защото бил верен на всяко от формалните предписания, установени от Синагогата, както и мнозина от нас са верни на външните правила на живота, които не проникват даже през нашата кожа, не достигат до нашите сърца, не дават нова структура, нов смисъл на нашето мислене.

И ето, пред нас стоят тези двама души, и Христос ни пита: кой си ти? Оня ли, който така дълбоко чувства светостта Божия, че знае, че ако Сам Бог не слезе до нас, за да ни изцели и спаси – до Него достъп няма? Или пък сме като фарисея, който би могъл да каже на Бога, да хвърли в лицето Му: Аз направих всичко, което си предписал, Няма какво да изискаш от мене!... Ние не сме така дръзки, защото нямаме даже смелост на фарисеевата дързост, и нямаме постоянството и мъжеството му да бъдем така всецяло врени на живота на закона.

И ето, нека попитаме себе си: подражаваме ли на фарисея делом, с външна вярност на всички принципи на нашата християнска вяра? А после – даваме ли ние на нашата вяра да преобрази сърцата ни, да насочи волята ни, да просвети ума ни?

Ето задачата, която поставя пред нас Евангелието за тази седмица: нека помислим за това7 и това да бъде още една стъпка към това, да произнесем над себе си съд така, че да не бъдем осъдени. Аминь.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Неделята на Страшния съд

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Предупреждението за съда, предварящо Неделя на Прошката, е предверие на Поста. Ето в какво се състои днешното наше стоене пред Бога. Нищо нечисто няма да влезе в Царството Божие. И само съвместимото със светостта Господня, с висотата на призванието на човека, с таинството на Божествената любов – само това ще влезе в Царството Божие. И ние си задаваме въпроса: в какво, как да го достигнем? Христос ни разкрива днес първото стъпало на това възлизане, не последното. Ако не се научим на човечност, ако по отношение един към друг не бъдем хора, то няма за нас път към Царството Божие.

Ето за какво говори днешната притча: отваря се врата към вечността, към обожението, към това, да станем, по словото на Писанието, причастници на Божествената природа. Отваря се обаче тази врата, ако човек стане човек, пожали, успее да състрадава, да обикне. А ако не минем през тази врата, то като крадци, се стараем да преминем през стената в Царството, което все едно ще остане затворено за нас. Само ако осъзнаем, че стоим пред съд, че стоим пред реален, страшен, безпощаден съд – защото съди не Бог, а ни осъжда нашият живот, нашата съвест, нашата правда или неправда, - само тогава ще можем да се опомним.

За много ние тъгуваме, а едно само е страшно – това е грехът: да отпаднем от Бога да отпаднем от хората, да умрем за Бога, да умрем за хората. Ето единствено страшното. Всичко останало ще премине: мъката ще мине, страданието ще мине, животът на земята ще премине; това ще остане. И ето ако ние осъзнавахме остро, с болка, колко дълбоко се врязва жилото на греха и колко то е смъртно, смъртоносно, тогава бихме могли да започнем да се поправяме, да започнем да живеем. Но ние усещаме това в отделни мигове, когато около нас като че с огън, припламне, когато почувстваме, че ни гложди ужаса и страданието, и се раззинва празнота.

Обо многом мы горюем, а одно только страшно - это грех: отпасть от

Съвременният човек често леко се отнася към Евангелските думите за вечния огън, за неумиращия червей. Та нима това нее, което вече познаваме от опит, когато изведнъж почувстваме греха, и като с огън, ни прогори? Или когато от година на година познаем нашето безсилие да го победим, и като червей, това ни гложди, гложди и ние не умираме? И ако само бихме могли да осъзнаем колко страшен е грехът, как страшно е отпадането, как страшна е вътрешната смърт, не външната, ние бихме могли да се научим да прощаваме на другите, да жалим другите. Ако ние само бихме могли да чувстваме, колко страшно е това, тогава всичко останало би било за нас така второстепенно: че са ни обидили, че са ни отминали, че са ни ранили, че са ни забравили, че ни ненавиждат – всичко бихме могли да понесем, но пред ужаса на своя и чуждия грях ние не бихме могли да устоим. Би било твърде страшно да мислим за себе си и, познали това в себе си, - за друг, за смъртта не временна, освобождаваща, тържествена, а за онази страдна смърт на умирането, което няма край. Ако бихме могли да разберем, че единствено страшното е грехът, и че когато човек ни е обидил, унизил, отминал, оскърбил, той е ранил себе си така страшно, че всичката наша жалост е малко, вичкото наше състрадание е малко, целият ужас на нашата душа е малко, цялата наша молитва е малко, за да изпросим за него прошка, изцеление, милост, спасение! Докато ние не познаем своя грях, не разберем, че грехът – е убийство и смърт над себе си, ние няма да успеем никога и никому да простим.

Ето защо това Евангелско четиво днес предваря Неделята на Прошката. Ако в тези дни ние не влезем в себе си, ако не преживеем неугасимия огън, неумиращия червей, нелицемерния съд, тогава на никого няма да простим, никого няма да можем да пожалим до степента на собственото мъчение, до смъртта, до разрива на душата, няма да съумеем да пожалим тогава и няма да съумеем да простим. А Постът стои пред нас, и пророк Исаий казва: «Кой пост е угоден на Бога?» С Госкподните слова той казва: трябва не да си правим тъжни лицата, не да накланяме глави, не да посипваме себе си с пепел, не да обличаме покайна дреха, а да разрушим всеки съюз на неправдата, т.е. всеки възел, който ни е свързал с неправда са човек, с хора, с живота, да развършем, за да пуснеме пленените на свобода, онези, които сме заковали във вериги, та сами да се освободим от тези вериги, освобождавайки от тях и другите.

Свържете тези три образа на съда, за който предупреждава Господ: страшния, нелицемерния, неумолим съд, защото тук става дума не за това да кажем: «Е добре, прощавам», а за това, човек да може да приеме прощката, да стане друг, да стане чедо на Божието Царство. Свържете това с онази прошка, която всички трябва да си дадем един другимо, и с това, какъв трябва да бъда Постът – не външен, празен, а дълбок изход към свобода на Божиите чеда. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯТА НА ПРОШКАТА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

В днешното Евангелие четем за това, че трябва да прощаваме така, както ни прощава Небесният Отец, както ни прощава Бог. И ние винаги мислим за това, че туй ни показва мярата на тази прошка, показва ни колко съвършена, колко изчерпателна трябва да е нашата прошка. И разбира се, това е така. Но думите “както небесният ваш Отец ви прощава” говорят не само за мярката на прошката, а говорят също и за това, по какъв начин, на каква цена, по какъв път се достига до това прощаване. Бог прощава не леко, - не леко за Себе си. Бог затова може да ни прости, защото, като е станал човек, Той е претърпял от нас, хората, пълната мяра неразбиране, отритване, студенина, ненавист – всичко онова, което ние толкова трудно си прощаваме един другиму. И затова Той може да ни прости, защото е понесъл всичкото това страдание върху Себе си, включително ужаса на Гетсиманската нощ и ужаса на разпятието, и ужаса на Богооставеността. Той може да прости онова, което е претърпял; ние не можем да простим нищо извън пределите на онова, което сме претърпели. Но от друга страна, всичко, което сме претърпели, всичко, което сме изстрадали, всичко, което е легнало върху нас като душевна болка и телесна мъка, всичко това имаме право и власт да простим. Както е казал един епископ-мъченик на Руската Църква: “Когато застанем пред Божия престол, то онези, които са пострадали, могат да кажат на Бога: аз им простих – Ти трябва да им простиш заедно с мен”.

И това поставя пред нас въпроса, че да простиш – винаги означава да поемеш върху себе си кръста, да поемеш върху себе си, да се съгласиш да понесеш страдание. Ако човек трябваше да бъде простен едва когато така дълбоко се е изменил, че не ни се налага повече да претърпяваме от него – това щеше да е просто, но това нямаше да бъде прошка. Прошката е начин да изцелим раздвоението, разделението, ненавистта. Но – ще кажете – тогава къде е радостта от прошката, къде е светлината? Нима прошката е непрекъсната тъма, мрак, болка? Не! Спомнете си Евангелието: всеки път, когато в Евангелието се разказва за явяването на Христа в слава, всеки път това е свързано с момент, когато става дума за Неговата кръстна смърт. Само тогава сияе с ярка светлина човешката слава и Божията слава, само тогава се излива тази победоносна светлина, когато тя е свързана с кръст, тоест с нашата готовност и да живеем, и да умираме, та друг да може да живее. Ето в това е най-дълбоката радост на прощаването.

Да се замислим над това. Около нас има хора, на които сме почти безсилни да простим, защото сме така дълбоко ранени от тях, и не разбираме, че само заради това, че сме ранени, имаме правото и властта да простим. Ако ние само бихме разбрали това, то нямаше да чакаме, виновните да отиват при правите; правите биха бързали насреща на виновния, за да му отворят вратата на радостта, мира и спасението. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Тържество на Православието

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Мнозина от вас днес се причастиха. Вие открихте душата си, живота си, плътта си за въздействието на Светия Дух и за дълбоко проникновение в цялото ваше естество на Господа Иисуса Христа. Като се върнал в килията си след причастие, свети Симеон Нови Богослов възкликнал веднъж: Аз се взирам в тези овехтели ръце, в това стареешо тяло, и с ужаса на вярата познавам, че това са ръцете и тялото Христови! И взирайки се в тази бедна килия, аз я виждам по-широка и по.голяма от небесата, защото небесата не могат да съдържат Бога, а в тази килия Той присъства... Ето как преживявал той своята приобщеност към Христа чрез тайнството на Светото Причастие. И всеки от нас, причастявайки се със Светите Тайни, макар и да не осъзнава това поради безчуствието, поради натежалата си душа, поради нашата непрозрачност, именно така се приобщава към въплътениея Бог в Христа.

Ние сега стъпваме в наистина дивните дни на Великия Пост. След подготвителните седмици, които трябва да ни дадат време дълбоко да се вгледаме в собствената си душа, сме призвани сега да се вгледаме в Божиите дела, в онова, което Той е извършил, как Той е извършил това, над кого Той е извършил Своето дело на спасението. Неделята на Православието, която днес празнуваме, това не е ден на нашата победа: товя е дивен ден, когато ние си спомняме, че Бог в нас е победил разделението, влезъл е в нашия живот, че Той прониква до самите дълбини на нашето естество, изцелявайки и преобразявайки ни, правейки от нас нова твар. Ние празнуваме радостта за това, че колкото и да сме лениви и недостойни, чрез нас истината Божия, чрез нас благодатта на Тайнствата, чрез нас силата Божия се върши на земята. Ние празнуваме Божията победа над нас самите, над греха, над разделението, над всичко тъмно и страшно.

И сега ние вървим към дните, когато ще ликуваме за делата Божии, и в светлината на тази Божии дела ще съдим и своите дела. Ще се срещнем лице в лице с Йоан Лествичник, с Мария Египетска, с множество светии, които поменаваме ден след ден. Всички те са били подобни на нас хора, и всички те са израстнали в пълната мяра на светостта: чрез силата Божия, чрез Благодатта божия – да, но също със своята любов към Бога, своята любов към ближния, смелото и великодушно отдаване себе си на Бога и на Неговото въздействие. И ако ние също така заживеем, ако в продължение на тези четиридесет дни, които ни предстоят преди Пасха, се открием на Бога, ако Му се отдадем, ако се вслушаме в Неговото слово, вслушаме се в онова, което говори в дълбините ни нашата съвест, и нашето сърце, и Светият Дух – и ние ще срещнем Пасха със сърце ликуващо, радостно и светло.

Нека встъпим в тези дни на поста Божий с нова сила, с нова радост. Настанала е духовната пролет, - нека станем нови и живи, и възкръснем с Христа в живот вечен. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Четири пъти в годината ние празнуваме, покланяме се на животворящия и страшен Кръст Господен. Един път – по време на Страстната Седмица, когато, четейки Евангелието на Страстите, виждаме как се възвисява пред нас светото Разпятие, Кръстът, на който умря Господ, та ние да получим нов живот. Втори път празнуваме денят на Въздвижение на Кръста Господен, когато си спомняме за това, как Кръстът е бил намерен и как хората, за пръв път след повече от три столетия, могли да видят този Кръст, на който умря Господ, да се докоснат до него като светиня, да го целунат с трепет и любов. Празнуваме също и Изнасянето на Честния Кръст, когато същия Кръст, по-точно, неголяма негова частица, разнасяна из заразения със смъртна зараза Константинопол, върнала града към здраве,към живот, към надежда, обновила вярата в Кръста, в милостта и любовта Господня. И днес, в средата на Поста, се покланяме на живоносния Господен Кръст.

Всеки от тези празници носи върху себе си печата на онова време или онзи смисъл, с който той се извършва. Ние с ужас предстоим пред Разпятието на Велики Четвъртък, ние с изумление и благодарност, ликуващо празнуваме Въздвижението и Изнасянето на Честния Кръст. С какво чувство, обаче пристъпваме днес към поклонението на Кръста Господен?

Това поклонение става на средата на пътя между началото на Поста и Страстната седмица. За какво ни говори този Кръст? Целият този период от време ни говори за това, как Божествената благодат, Божествената любов, Божествената сила може да претвори всекиго от нас, да освети всекиго от нас, на всекиго да даде нов живот, вечен живот, както това се е случило с хиляди и хиляди, милиони хора преди нас, с прославените светии и светиите, които са ни неизвестни. Кръстът ни говори сега за безмерната, за изумителната Божия любов. Та нали Бог е станал човек и е приел върху Себе си смърт, от любов към нас,та чрез Неговата смърт да бъдем спасени от отчаянието на греха и отчаянието на смъртта. Той взел всичко човешко върху Себе си, освен греха, и всичко понесъл върху крехките и могъщи Свои човешки рамене. Кръстът ни говори за това, че сме така любими на Бога, че Господ е готов да умре, само и само ние да живеем, само да оживеем от греховната смърт. Бидейки така любими, нима не можем в тези дни на поста, на пролетта духовна, действително да се радваме и да ликуваме? Ние можем, и затова вчера на канона се пя – не с такава слава, както ще се пее в пасхалната нощ, но с тиха, ликуваща надежда – пасхалният канон за възкресението Господне. Това е живот, това не е смърт. Кръстът ни е явен сега като надежда, като увереност в Божията любов и в Неговата победа, като увереност в това, че сме така любими, че всичко е възможно, че ние можем да се надяваме на всичко. Как дивно е това: да знаем, че сме толкова скъпи на Бога!

Но Кръстът ни говори чрез себе си и евангелското четиво и за друго. Той ни говори, че за да живеем този живот, този живот нов, този живот вечен, Божия и собствения живот, трябва всичко да преразгледаме. В Евангелието има думи, обърнати от Христос към нас: “Ако някой иска да върви след Мен, нека се отрече от себе си, да вземе своя кръст, и да Ме последва”. Ако някой иска да върви след Мен във вечността, в тържеството на живота, в царството на любовта, той трябва да Ме последва още сега, на земята. А да последваме Христа, означава да встъпим в новия живот, в живот, където Бог и моят ближен са ми по-скъпи от собствения живот, по-скъпи от самия себе си. Започва се с това, че разбрал колко скъпоценен е Бог, колко скъпоценен е моят ближен, аз действително мога да се отвърна от себе си, да отблъсна себе си, да се отхвърля, като кажа на себе си: махни се от пътя ми, не за теб е моята грижа, има неща много по-свети, по-прекрасни, отколкото съм аз самият.

И като си кажем това, ние взимаме върху си постепенното умиране, постепенното отхвърляне на себе си. Отричането от себе си значи, в крайна сметка, да се научим да обичаме, а да обичаме, значи да забравим себе си до край, да не съществуваме за себе си. Това и значи да умрем, за да живеем вече друг живот, който няма граници, дълбочината на който е бездънна. А кръстът, който трябва да носим, е любовта, грижата за ближния, тревогата за него, загрижеността за това, и в неговия живот да се изпълни Божията воля, т.е. при него също да дойде вечния живот, вечната радост, ликуване и тържество.

И още за нещо ни говори Кръста: за това, че всички земни, обичайни наши, привични оценки са лъжливи. Във вчерашната служба се чете откъс, молитва, където се говори за това, че Христос бил разпнат между двама разбойници. Вие помните, как единият от разбойниците Го хулел, а другият, гледайки Неговото умиране, знаейки, кой умира, т.е. невинен човек, както той тогава Го е видял, се обърнал към Него с молба за спасение. Първият, виждайки, как човешката неправда е осъдила на смърт невинен, отхвърлил всеки човешки съд, всяка лъжлива човешка справедливост, и се възмутил духом, разбунтувал се до край, и започнал да хули и Самия Бог, Който може да допусне такава неправда. А другият, виждайки, че и Невинният загива, разбрал че е осъден справедливо, че ако и невинния може да погине, то разбира се, на виновния му се полага наказание и смърт. И той се обърнал към Невинния, и го молил за милост и спасение; и това спасение, тази милост Бог му обещал – и дарувал. Действително, наистина, каещият се разбойник в същия ден се оказал със своя Спасител в рая.

Ето за какво ни говори Кръста, ето защо ние можем днес да се покланяме на този Кръст по средата на пътя към Пасха не с изранена душа, не с ужас, а с толкова светла надежда. Но, заедно с това, ето защо трябва последните седмици на Поста да прекараме в размисъл, да преразгледаме живота си още веднъж, да произнесем нов съд над всички наши ценности, над всички наши оценки, и да встъпим в евангелския път. Та когато застанем в Страстните дни пред ужаса на кръстните страсти, да можем заедно с Христа да преминем този път, а не да бъдем само зрители, обхванати от ужас, и да можем да бъдем с Него в ликуването на победата и в ужаса на поклонението пред толкова непостижимата Божествена любов. Амин!

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=