Светът вече е друг

Нека сега със силата на въображението се върнем две хиляди години назад, и какво дивно чувство би трябвало да ни изпълни: светът вече е друг. Светът, който хилядолетия бе като изгубена овца, сега е като намерената овца, вдигната на раменете от Сина Божий, станал Син Човешки. Непреодолимата бездна, която грехът отвори между Бога и човека, сега, макар и не напълно, е преодоляна: Бог влезе в историята. Самият Бог стана Човек, Бог се облече в плът, и всичко видимо, това, което поради нашата слепота ни изглеждаше мъртва, инертна материя, сега е прославена в Неговото собствено тяло. Случи се нещо небивало досега и светът вече не е същият.

Но Въплъщението има и друга страна. Бога стана Човек, и Бог в Христос изричаше думи на решаваща истина, истина, която подобно на мая, поставена в тесто, постепенно промени света. Бог ни разкри величието на човека. Христос, ставайки човек, стана доказателство, че човекът е толкова голям, толкова дълбок, така тайнствено дълбок, че може не само да вмести в себе си Божественото присъствие, като храм, но може да се съедини с Бога, да стане причастник на Божествената природа, както казва св. ап. Петър в своето послание (2 Петр. 1:4).

Човекът е толкова голям, че колкото и далеч да отпаднем от нашето призвание, колкото и недостойни да сме за него, Бог никога няма да установи с нас отношения, които да са по-малко от Неговото бащинство и нашето родство с Него като синове и дъщери на Всевишния. Блудният син молил баща си да го приеме за наемник, защото е недостоен да се нарече негов син; но бащата не се съгласил. Когато синът започнал своята изповед, бащата го спрял още преди той да произнесе тези думи, защото Бог не иска нашето унижение; ние не сме роби и не сме наемници. Не каза ли Христос на Своите ученици: Аз вече не ви наричам слуги, защото слугата не познава своя господар, Аз ви казвам всичко (вж. Йоан 15:15).

И още: в Христос ни е разкрито и от Него е провъзгласено, че всеки отделен човек е пределна, висша ценност, че Той живее и умира за всеки от нас, че важни са не колективите, а всеки от нас. Всеки от нас, казва книгата Откровение, има у Бога свое име, и това име ще ни бъде разкрито в края на времената, но него никой не го знае, освен Бог и този, който го получава, защото това име е нашето отношение с Бога, единствено и неповторимо; всеки от нас е единствен за Него. Какво чудо! Древният свят е познавал народи и раси, познавал е роби и господари, отделни категории хора, също както и съвременният свят, който постепенно не само се осветскостява, но се връща към езичеството, той също дели хората на категории, типове и групи, само Бог познава живи личности, мъже и жени.

Христос също така донесе, или по-точно провъзгласи нова справедливост, нова праведност: не разпределящата или наказващата справедливост на закона, а праведност от друг род. Когато Христос ни казва: Нека вашата праведност бъде повече от праведността на книжниците и фарисеите (Мат. 5:21) - Той говори за това, как Бог се отнася към всеки от нас. Той приема всички нас, такива каквито сме: Той приема и добрия и лошия. Той се радва на добрия и умира заради лошия и неговото спасение.

И Бог ни призовава да помним това и ни призовава да бъдем такива не само в нашата християнска среда, но и в окръжаващия ни свят: да се отнасяме към всеки човек с такава справедливост, не съдеща и осъждаща, а виждаща във всеки човек цялата красота, с която Бог го е дарил и която ние наричаме образ Божи в човека, да се прекланяме пред тази красота, да помагаме на тази красота да възсияе в цялата й слава, разпръсквайки всичко лошо и тъмно, и да я признаваме у всеки, да дадем възможност на тази красота да стане реалност и да победи, да възтържествува.

Той ни разкрива и една любов, каквато предишният свят не познава, а съвременният, подобно на древния свят, се страхува от нея: любов, която е съгласна да бъде уязвима, безпомощна, разкриваща се, щедра, жертвена; любов, която дава без мярка; любов, която раздава не само това, което има, но и самата себе си. Ето какво донесоха в света Евангелието и Въплъщението, и това пребъдва в света. Христос казва, че светлината в мрака свети и тъмнината няма да я погълне, но няма и да я загаси. И тази светлина свети и ще свети, но тя ще победи само ако ние станем нейни  вестители и изпълнители на заповедите за истината и любовта, ако ние приемем Божията визия за света и я предадем на целия свят – нашата вяра, т.е. нашата увереност и надежда, единствената сила, която може да помогне на другите да започнат да живеят по нов начин. Но за да започнат да живеят наново, те трябва да видят това ново начало в нас. Светът зачатъчно стана нов чрез съединяването на Бога с човека, когато Словото стана плът; сега ние трябва да станем откровение за това ново начало, Божия слава и сияние в мрака или сумрака този свят.

Да ни даде Господ смелост, любов и великодушие да бъдем Негови вестители и свидетели, и да бъде благословението Господне на вас.

Заглавието е на редакцията на Двери. Оригиналното заглавие на проповедта е "После Рождества".

Превод: П. Спирова

Източник: http://dveri.bg/

За да не бъде тази нощ напразна...

Искам накратко да ви поздравя с настъпилия празник. В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, во веки благословена и единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поздрав, как възприели думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...” Чухте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове, поклонили Му се като на свой Господ.

Но не бива да забравяме, че през онази лъчезарна тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина страшно. Бог, станал човек, Бог, сътворил небето и земята, се оказал бездомен странник на тази земя. През онази нощ Словото станало плът, Божият Син – човек, и нито едно сърце не се отворило, за да пожали младата майка, която трябвало да роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него може да измерим от една страна безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите сърца.

Казвам „нашите”, защото това, което се случило тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, студена земя. В днешната нощ по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и стари, загубили силите си в непосилната борба с живота ще чукат по вратите на хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога на земята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се чувстват повече от когато и да било друг път изоставени, самотни; има болни, които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в затвори и лагери; има хора в лудници; и има просто хора на многолюдните улици в нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.

Колко страшно е това!... След 2000 години, през които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във всеки бродяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата, живия образ на Христос. Колко е страшно това и какъв съд произнася то над нас, над нашето общество, над онази мнима правда, която уж живеем.

И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост на тези дни, нека отворим не само сърцето си, но и своето строго съзнание за сирачеството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.

И нека Христос, Самият Христос, който избра за свой път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на онези, които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...” – но да продължат с думите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас. Нека тази година бъде година на творческо милосърдие, на внимателна грижа, за да не бъде въплъщението на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и страшна нощ напразни за тази земя, която толкова обикна Бог, в която Той така вярва и на която Той подари такава надежда...

Източник: http://dveri.bg/

Проповед за Рождество Христово

Един от съвременните ни духовници, отец Софроний, пише: „Откровението за Бога казва: Бог е любов, Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина; и колко е трудно, - пише той, – да се съгласят хората с това ..."*. Трудно е, защото и личният ни живот, и животът на окръжаващия ни свят, свидетелстват по-скоро за обратното.

Всъщност къде ли ще е тази светлина на Божията любов, ако всички ние, приближавайки се към края на своя живот, заедно с праведния Йов съзнаваме с горчивина в сърцето: „Най-добрите ми мисли, притежание на сърцето ми – са разбити; дните ми преминаха, преизподнята е мой дом" (вж. Йов 19:11-13). И след всичко това къде е моята надежда? И кой ще узнае това, което от младини тайно, но силно жадуваше сърцето ми? И ето, душата жадно търси среща с Бога, за да Му каже: „Защо ми даде живот? Преситен съм на беди, покрива ме мрак; защо скриваш лицето Си от мене? Аз зная, че Ти Си милостив, но защо, защо си толкова безучастен към моето страдание? Не мога да Те разбера"...

Не се ли издига този вик от цялата наша земя, студена, осиротяла, изпълнена със страх, горчивина и болка? И какъв отговор дава Бог та този стон, на тази мъка? ... Ето един пример за това, какво отговаря и как говори Господ от същата книга на отец Софроний за Стареца Силуан*:

„Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа... Той дълго се молел с неудържим плач: „Помилвай ме"; но Бог не го чувал. Изминали много месеци в такава молитва и силите на душата му се изчерпали. Отчаян, той извикал: „Ти Си неумолим!". При тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало, и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпълнил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението било продължило още миг, би умрял. След това вече никога не могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпълнен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говорил, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима..."*.

Тази любов не е емоция, не е добро отношение на Бога към нас, тя е Самият Бог, който дойде в света в плътта на новородения Христос. Той създаде света от любов. Той сътвори света, за да сподели с него онзи ликуващ, тържествуващ живот, който се нарича любов и който достига до такава интензивност, до такава пълнота, че вече е отвъд всяка граница, отвъд всяко умаляване. Любовта отдава себе си, забравяйки всичко, освен любимия, дава, въпреки че сякаш е беззащитна и крехка, подобно на плътта на детето, което се ражда във Витлеем. И Господ зове към нас: „Откликнете!"...

Но как да се отзовем? Евангелският разказ говори за това как мъдреците идват от Изток със своите дарове. Но къде да Го търсим ние и откъде да тръгнем? Те идват от далеч, от онова място, където не беше Христос. И ние можем сега да се устремим към Христа, Който е Вездесъщ, Който възкръсна и победи всичко; да се устремим от нощта, от мрака на нашите собствени души. Колко сме много ние, които сме в мрак, които ни обзема тъмнина: ето, от тази тъмнина да отидем при светлината. А светлината е любов. От мрака на злобата да се насочим към любовта! От греха да се устремим към любовта, всеопрощаваща и изцеляваща! От студенината на живота да потърсим любовта, която стопля душата и променя всичко в живота! От сивата житейска оскъдност да се устремим към любовта, защото където има любов, там е и светлината, и радостта; там няма голяма и малко, но всичко е голямо, защото всичко може да стане знак на любовта ...

Господ ни призовава да вярваме в себе си. Да си спомним даровете на мъдреците: те донасят злато. В тъмните недра на земята се намира неговата блестяща слава, звънлива пълнозвучност, неповредима чистота. Във всеки от нас се крие тази слава, която се стреми към светлина, тази неръждаема чистота на душата, която е способна на велики дела. Стига само да й се даде свободата да обича без страх, да обича с цялата сила на могъщата душа! Златото, за което става дума, е преобразената земя. Да отворим нашите тъмни недра, в които се крие сиянието на светлината и да тръгнем към него!

Мъдреците донасят тамян, който се издига и благоухае. Да дарим и ние любов, която сияе със светлина, със своята ненакърнима чистота, която блести със слава; любов, която да се разпространи по цялата земя като благоухание с нежност, обич, топлина... Но и смирна донасят мъдреците, както се носи при покойник. Христос, Безсмъртният Бог се роди, не за да живее подобно на нас, а за да умре, подобно на нас; да живее нашия смъртен живот, за да можем ние да влезем в Неговата безсмъртна, тържествуваща, ликуваща вечност...

Който иска да върви след Мен, да се отрече от себе си, да забрави себе си, да помни само това, че хиляди наоколо се нуждаят от любов. Няма по-голяма любов от това да отдадеш живота си. А да отдадеш живота си не означава задължително да умреш, но означава всеки миг да посветиш на любовта – творческа, проницателна, умна, смела; любов, която дава; любов, която не отстоява своето; любов, която не предпазва себе си, не се затваря ... Силата Божия в немощ се проявява. Не бива да се страхуваме да обичаме. Да отдадем себе си докрай; и тогава вестта за родения днес Христос ще стане реалност не само в нашия живот, но и в живота на милиони хора – като светлина, топлина, радост, обновление на целия живот! Амин! I www.pravoslavie.ru.

*Софроний (Сахаров, архим.)/ Свети Силуан Атонски/С. 2008, с.19

Превод: Евгения Николчева

Източник : http://www.pravoslavie.bg/

Неделя след Богоявление

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Първите думи на Христовата проповед ние чухме днес в Евангелието: Покайте се, защото се приближи Царството Божие... Обикновено ние мислим за покаянието като за скръбно състояние, когато си спомняме онова зло, което сме извършили, онзи грях, с който сме живели, всичките наши собствени неправди, и със съкрушено сърце, с болка в душата се обръщаме към Бога за прошка, за изцеление.

Но не в това е покаянието, или не само в това. Покаянието се преди всичко в това, да се обърнем с лице към Бога; това е преврат в живота, това е момент, когато, преживели, може би, дълго време далеч от Бога, взирайки се на всички страни само да не Го видим, само да не срещнем с очите си Неговия взор, ние изведнъж разбираме, че само в Него можем да получим онази пълнота, която търсим. И това не значи, че всичко останало ще отмине, че останалото няма да го бъде; Господ, Който ни е казал: Търсете първом Царството Божие, прибавя: и всичко останало ще ви се придаде.

Но покаянието започва тогава, когато, след като сме блуждали във всички посоки, ние изведнъж решаваме да застанем лице в лице с Бога, да погледнем в Неговите очи и да живеем пред Него, защото се е приближило Царството Божие, защото Господ е сред нас, защото ние всички опитно знаем, че само в любовта, която гори в нашите сърца,в любовта, с която горят сърцата около нас, може да има живот и пълнота и радост.

И ето към какво покаяние ни зове Господ: Разберете, че Царството Божие, Царството на любовта е ето тук, че не трябва да чакаме, кога то ще дойде, че то е тук, ако само ние поискаме да се приобщим към него. Но затова трябва да вървим към Бога, трябва да живеем пред Неговите очи, да Го гледаме в лицето. И тогава от Него ние можем да се научим на онази любов, от която израства Царството Божие на земята. Ето Неговите първи слова: покайте се, обърнете се към Бога, погледнете Го: Той е пламенеещата, ласкава, спасяваща любов, Той е радост, която прелива; единствено в това е Царството Божие, само в това е земният живот, достоен за човека, способен да го запълни с ликуване и смисъл!

Нека започнем днес, чули словото Божие, от това, към което Той ни зове: да се обърнем с лице към Него, да узнаем, какво представлява това тържество и радост на любовта, и да дадем цялата любов на нашето сърце всекиму, и да открием нашето сърце за всекиго, че и той да може да ни обикне в отговор на предложената любов. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Молитва за враговете

Близък на мене човек, мой приятел, с двадесет години по-възрастен от мен, беше отведен в концентрационен лагер по време на немската окупация. Когато се завърна, го попитах, срещайки го на улицата: - Какво донесохте със себе си от лагера? ...

 И той отговори: - Непрестанна тревога ...

А аз го погледнах и запитах: - Нима там сте загубили вярата си?

-Не – каза той – но докато бях в лагера, докато бях в страдния, под смъртна опасност, когато ме мъчеха, изтезаваха с глад и побои, аз във всяка минута можех да кажа:  „Отче, прости им, те не знаят какво вършат!” – и аз знаех, че Господ не може да не чуе молитвите ми, защото аз със своята кръв Му свидетелствах за това, че изричам тези думи сериозно, от дълбините на страднието виках за прошка на моите мъчители. А сега аз съм на свобода, а тези, които така ни мъчеха, така ни изтезаваха, така зверски с нас постъпваха, може би не са се покаяли, не са разбрали, какво са вършели. Но когато крещя към Бога, викам към Него, плача пред Него за това, Той да ги спаси по някакъв начин, не може ли Господ да ми каже: - леко е сега да се молиш за тях: ти не страдаш; с какво ще Ми докажеш своята искреност в молитвата?

Цитат от книгата "Любов всепобеждаваща. Проповеди, произнесени в Русия "

Кръщение Господне

С какво чувство на благоговение към Христа и благодарност към роднините, които са ни довели във вярата, си спомняме за своето Кръщение: как дивно е да мислим, че поради това, че нашите родители или близки са ни открили вярата в Христа, поели са отговорност за нас пред Църквата и пред Бога, ние, чрез Тайнството на Кръщението, сме станали Христови, наречени сме с Неговото име. Ние носим това име със същото благоговение и изумление, както младата невеста носи името на човека, когото е обикнала и за живот и за смърт и който и е дал своето име; как само пазим това човешко име! Как скъпо ни е то, как е свято за нас, как страшно би ни било или с постъпка, или с вида си да го предадем на хула от недоброжелатели... И именно така се съединяваме с Христа, Спасителят Христос, нашият Бог, станал Човек, ни дава да носим Неговото име. И както на земята по нашите постъпки съдят за целия род, който носи същото име, така и тук по нашите постъпки, по нашия живот съдят за Христа.

Каква отговорност само е това! Апостол Павел преди почти две хиляди години предупреждавал младата християнска Църква, че заради онези от тях, които живеят недостойно за своето призвание, се хули името Христово. Нима не е така и сега? Нима в целия свят сега милиони хора, които биха искали да намерят смисъла на живота, радостта, дълбочината в Бога, не се отстраняват от Него, гледайки нас, виждайки, че ние не сме, уви, жив образ на евангелския живот – нито лично, нито като общество?

И ето в деня на Кръщението Господне ми се иска пред Бога да кажа от свое име и да призова всички, на които е било дадено да се кръстят в името Христово, да кажа: спомнете си, че вие сега сте станали носители на това свято и божествено име, че по вас ще съдят Бога, вашият Спасител, Спасителя на всички, че ако вашият живот – моят живот! – бъде достоен за този дар Божий, то хиляди наоколо ще се спасят, а ако бъде недостоен – ще погинат: без вяра, без надежда, без радост и без смисъл. Христос дойде на Йордан безгрешен, потопи се в тези страшни йордански води, които като че бяха натегнали, умивайки греха човешки, образно станали като че мъртви води – Той се потопи в тях и се приобщи към нашата смъртност и всички последствия на човешкото падение, грях, унижение, за да ни направи способни да живеем достойно за нашето човешко призвание, достойно за самия Бог, Който ни е призвал да Му бъдем родни, деца, да Му бъдем родни и свои...

Нека се отзовем на това Божие дело, на този Божи призив! Нека разберем, колко високо, колко величествено е нашето достоинство, колко огромна е нашата отговорност, и нека встъпим в сега започналата вече година така, че да бъдем слава Божия и спасение на всеки човек, който се докосне до нашия живот! Амин!

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Преподобни Антоний Велики

Ние служим не всеки ден, и затова минават покрай нас имената на светии и учението на светии, от които ние бихме могли на толкова неща да се науми, но които рядко някой помни. Така, вчера се честваше денят на основоположника на монашеския подвиг в египетската пустиня, свети Антоний Велики, в памет и в чест на когото са наречени всички, които впоследствие са носили това име, включително и основоположника на руското монашество, Антоний Печерски.

И ми се иска да обърна вашето внимание върху само едно събитие от неговия живот. Той се оттеглил в пустинята, първи от всички подвижници, за да се бори със злото, което съществувало в неговото сърце. Той не бягал от света: той отивал в пустинята на единоборство, за да се срази лице в лице със зло, много по-служно, много по-страшно и разрушително, отколкото онова зло, което ни заобикаля в света.

И ето, в някакъв период като страшна, разрушаваща буря го връхлетели изкушения от всякакъв род; и той се борил отчаяно, той се борил с всичките си сили, и накрая тези сили в него се изтощили, не само душевните, но и телесните, и той легнал на голата земя, чувствайки, че да се бори повече не може. И в този момент пред него застанал Спасителят Христос, и цялата тъма просветляла от Неговото присъствие, целият ужас се отдръпнал. И тогава, безсилен даже да застане пред Него и да Му се поклони, Антоний възкликнал: Господ! Къде беше Ти, когато бях в такова страшно борение? Нима Те не можа да ми помогнеш?.. И Спасителят му отвърнал: Аз невидимо стоях редом с тебе, готов да ти се притека на помощ, ако само се бе поколебала твоята вяра...

Тези слова на Спасителя са обърнати към всеки от нас; всички ние стоим пред лицето или се намираме във властта на вътрешната борба: борба с тъмнината, борба със злото, борба със страха, с недоуменията, със всичко, което съставя падналата човешка природа. И всеки от нас постоянно се моли: Господи, ела! Господи, свали от мене това бреме! Господи, освободи ме!..

И толкова често чувам жалби, че на този вик на душата Господ като че не отговаря; а в действителност Господ стои редом с нас, и гледа с радост, когато ние мъжествено, с вяра, с вярност в сърцето се борим в Негово име, както воините се борят за своя цар, ратуват за него, даже ако е нужно в тази борба да бъдат ранени, осакатени или убити.

И това е нашето човешко призвание: ако сме Христови, то ние сме пратени от Христа в този свят, с Неговото име и в Негово име да се борим и да побеждаваме. Нека си спомняме това всеки път, когато се окажем във властта на изкушението, когато в нас се надига горчилка, и злоба, и страх, и ненавист, и каквато и да е страст: на нас ни е дадено да се борим, именно дадено ни е: наша чест, наша слава е, че Бог ни доверява на нас – на нас немощните, нищожните – борбата със злото в света. И тази борба започва не вън, не в нашето противостояние на близки и далечни, а започва вътре в нас, в победата над себе си, в това, да преодолеем всичко, да станем стопани на своята душа, да владеем душата, и тялото, и ума, и сърцето, и волята и живота си – и всичко да отдадем в Божиите ръце, за да Му служим от все сърце, с цялата си душа, с всичките си сили, с всичкия си ума, с всичко, което ние имаме. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=