МИСЛИ ЗА ПОСТА

Из беседата на 15 април 2000

----

Постът вече в значителна степен премина, но имам чувството, че твърде често ние възприемаме поста като период на скръб, като период на безрадостно потапяне вътре в самите себе си или обратно, като период, когато с голяма скръб виждаме, че така сме свикнали да не се вглеждаме в своите дълбини, че постът като че е чисто външно упражнение. Постът, като че ни лишава от нещо, но не дава, ако не нищо, то онова, за което ние можем да мечтаем. А постът – всъщност е нещо съвършено различно. За това говори много ясно английската и немската дума, която означава пост – “Lent”, “Lenz”. Това на старонемски език значи “пролет”. Времето на поста – това е духовна пролет. За това можем да прочетем и в богослужебните книги, когато ни се показва, че по време на поста ние трябва да оживеем с душите си, че това е начало, това не е край и не затъване в дълбините на греха, а време, когато започваме нов живот.

И ако е пролет, тогава това трябва да е време на голяма радост. А откъде да вземем радост, когато сме призвани, да отделим внимание и то много внимание на своето минало и своето настояще, които не винаги, разбира се, предизвикват в нас радост? Но това е времето, когато Господ ни казва: “Нима забрави, колко дълбоко, как всецяло Аз теб – не човешкия колектив, а всекиго от нас – теб лично преди твоето раждане още те възлюбих, че Аз те призовах да живееш, че Аз те призовах да влезеш в този свят, който Аз сътворих, и че Аз те възлюбих така, че отдадох живота Си, за да можеш да повярваш в тази Моя любов”. Христос умря на Кръста за всекиго от нас. И смъртта Христова на кръста е мярката на Неговата любов към нас. Ние сами разбираме, ако не от опит, то от някакви преживявания, че да дадем своя живот за друг човек – това действително е доказателство за това, че го обичаме, обичаме го повече от своя живот.

И нас така ни е възлюбил Господ. В известен смисъл, когато мислим за това, може да ни обхване страх за себе си, защото всеки от нас по отделно, доколкото греши със всеки свой грях, малък или голям, е принудил Сина Божий да стане Син Човечески и да умре с моята смърт, за да мога аз да оживея с Неговия живот. Но победата не е смърт, а живот.

И Господ ни призовава по време на този пост да преживеем тези седмици като духовна пролет, като време, когато ще се събудим от студения, зимния, тъмния сън и ще влезем в новия живот. Това не значи, че в това търсене на Бога, в тази устременост към него няма да има скръб, няма да има срам, няма да има болка, но това значи несъмнено, че сме устремени към Онзи, Който стои с разтворени обятия, очаквайки ни така, както бащата очаквал блудния син. Вие сигурно помните разказа за блудния син от Евангелието и си представяте, как този син, напуснал дома си, отрекъл се от родния си дом и то баща си, и от роднините, и от близките си за да живее свой независим живот, как той се връщал в дрипи, разбит от живота и как той видял, че до прага на тяхната колиба, на тяхната къщурка стои бащата, бащата който е побелял, остарял, защото го е боляла душата за неговия блуден син, и който е излизал всеки ден и много пъти, вероятно, очаквайки: ами ако изведнъж момченцето ми се покаже на завоя на пътя? И ето той внезапно се показал. И бащата се устремил към него, прегърнал го: “Моят син беше мъртъв, и ето, отново е жив”. Ето как ни очаква нашият Господ Иисус Христос.

Нека така да мислим за поста, за този период, когато разглеждаме своята душа, за да стане тя чиста, за да стане правдива, за да стане истинна, за да срещнем Христа с радост, не защото ние сме такива чисти и светли и добри, а защото сме така любими, и ние така вярваме в Божията любов. И трябва да помним, че нашият път на завръщане към Христа – е духовна пролет, която нараства в моята душа, във вашата душа, в нашия живот. Ние заедно вървим към Бога и не можем да стигнем до Него, да се съединим с Него, ако не се приемем един другиго. Ние не можем да очакваме прощка, усиновяване от Бога, ако се отказваме да приемем като брат или сестра когото и да било, да простим когото и да било. И това възлага върху нас на този път такава отговорност.

Представете си, че някаква група хора се е устремила нанякъде, където те очакват радост, ликуване, нов живот и, едновременно с това се озъртат надясно и наляво с готовност да кажат: “Само че ти няма да влезеш в Царството Божие, с теб не искам да бъда в Царството Божие. Такова Царство Божие не е за мен, махни се от пътя ми”. Как мислите, възможно ли е за такъв човек да влезе в Царството Божие, да дойде и да бъде приет в прегръдките на Бога, Който е умрял за този човек, когото ние отхвърляме?

Ние, разбира се, не се отхвърляме един друг с такава жестокост, безпощадност, която току що описах, но и това става, когато човек е в опасност и има възможност или да се спаси или не, но да спаси другиго, и го оставя встрани – нека загива, но аз нали ще се спася. Това е така ярко, толкова грубо в нашия живот не се случва, но колко често става така, че ние не подаваме ръка за да помогнем на този човек да измине пътя към спасението. Макар и да ни е чужд, макар той, може би е, да, отвратителен, противен, но той е любим от Бога с целия живот и цялата смърт на Христа Спасителя. Бог го обича също така както и мен, че Той е дал Своя живот и Своята смърт за него. Затова на този път, на който се намираме, който е пролет, и докато все повече оживяваме, ставаме нова твар, трябва да се обърнем към нашето минало и към нашето настояще и да си помислим: “Няма ли някой, заради когото нямам достъп в Царството Божие?”

И ето ние сега сме в периода на тази пролет, когато ще премръзне новият живот в нас, ако само не обърнем внимание на онова, което ни казват и Евангелието, и Господ, и нашата собствена съвест. Това е пътят, когато трябва да смъкваме от раменете си всичко, което ни притиска, приземява, което не ни дава да се стремим към Бога, да тичаме, а само позволява да пълзим. Понякога става така, че ние съзнаваме своята греховност, и тогава чувстваме: че какво право имам да вървя към Бога, като към приятел, когато с целия си живот съм Му бил неверен? Е, не съм бил враг, но чужд, предател, да. Думата “предател” у нас е свързвано с мисълта за Юда. А нима не се случва така, че предаваме Бога със своето поведение, предаваме Христа със своето поведение по отношение към другите хора или към самите себе си, да не говорим пък за Него Самия.

Пролет е, когато можем да хвърлим от рамената си всичко онова, което ни пречи да се устремяваме към Бога: ето в какво е пролетта. Ако говорим за поста с обикновен език, то това означава на всяка крачка, на всеки завой да хвърлим нещо от раменете си.

Когато поглеждам наоколо и виждам други хора, виждам ли аз Божии икони? Да, всеки човек е икона, понякога осквернена, обезобразена, но икона. Вие, навярно, сте слушали за това, как по време на революцията изхвърляли иконите, нацепвали ги, осквернява ли ги, и с какво благоговение остатъците били събирани от вярващите, защото тези остатъци, тези осквернени икони били мъченици, икони-мъченици, осквернени, да, но в смисъла на мъченичество, на страдание. И така всеки човек, който е наоколо нас, който е близо до нас, той е образ Божий, той е икона, да обезобразена, да замърсена, да, станала понякога неузнаваема като икона, да, но ако аз умея да надникна отвъд това повърхностно замърсяване, в дълбините на човека – о, “в дълбините” е твърде силно казано – просто малко по-надълбоко да надникнем и да си помислим: “Това е човек, когото Бога е сътворил от любов, за когото Христос е умрял на кръста, когото Той очаква в Царството Небесно, какво мога да направя за този човек, да се отнеса към него или към нея с благоговение, с трепет, независимо от това, какво говорят хората за него”

Вие сигурно си спомняте Евангелските разкази за това, как Христос се намирал в дома на фарисея, и как дошла една блудница, и как тя изливала миро на Неговите крака и ги отривала с косите си, и как фарисеят казал: “Нима Ти не знаеш, коя е тая, която се допира до Тебе?” И Той отвърнал: “Да, зная. Аз дойдох тук, и ти не ми даде вода да умия краката Си, а тя със сълзите си уми Моите нозе. Ти не ми даде масло, за да помажа косите си, а тя ги помаза с миро” Тя не се каела, така да се каже, в църковно-формален смисъл. Сърцето и се късало. Тя не знаела какво е това - покаяние ли или не. Тя знаела, че това е Христос, и Христос не виждал в нея блудница, Той видял в нея безутешна болка, болката на човек, комуто е нужна любов, помощ, грижа и който е отхвърлен от другите хора. Когато влизаме в храма, нима не можем да се погледнем един друг по този начин, и нима това не може да изцели душата на другия човек, но едновременно и моята душа да изцели със състрадание, силна любов, жалост, грижа, разбиране, готовност за това, да ме причислят към този човек и да кажат: “Ето, аз си мислех, че той е приличен човек, а с кого дружи той?”. Това казвали за Христа.

----

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Кръщението на Иисус Христос

 Тогава Иисус дохожда от Галилея на Иордан при Иоана, за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска. И като се кръсти, Иисус веднага излезе от водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:13-17).

Искам да кажа нещо за кръщението на Иисуса Христа. Хората идвали при Иоан да се кръстят, да изповядат своите грехове. Те идвали при Иоан - ето, потресени от неговата проповед, от това, че има правда на земята, че има небесна правда, че има съд на земята, а във вечността - съд Божий; и че този, който не се помири със своята съвест на тази земя, ще стане безответен пред съда Божий. Иоан Предтеча говорил за покаянието именно в този смисъл: обърнете се към Бога, отвърнете се от всичко това, което ви пленява, което ви прави роби на вашите страсти, на вашите страхове, на вашата алчност, отвърнете се от всичко това, което е недостойно за вас и за което вашата съвест ви казва: не, това е прекалено низко, ти си много по-велико същество, много по-дълбоко, много по-значително, за какво ти е да се предаваш на тези страсти, на тези страхове...

Но може ли да се каже нещо подобно за Христа? Ние знаем, че Христос е бил Син Божий не само в някакъв преносен смисъл, но и в най-прекия смисъл на тази дума. Той e Бога, Който се е облякъл в човечество, въплътил се е. Всичката пълнота на Божеството, както говори апостолът, обитава в Него телесно (вж. Кол.2:9); и можете ли да си представите, че човешко същество, пронизано от Божеството, както желязото бива пронизано от огъня, може едновременно да бъде грешно, т.е. хладно, мрачно? Разбира се, че не; и затова ние утвърждаваме, ние вярваме, ние знаем опитно, че нашият Господ Иисус Христос и като човек е бил безгрешен, а като Бог- във всичко съвършен. Защо Му е било да се кръсти? Какъв е смисълът от това? Това Евангелието не го обяснява и ние имаме право да си задаваме въпроси, имаме право да недоумяваме, имаме право дълбоко да се замислим над това, какво означава то.

Ето едно обяснение, което ми даде някога един възрастен свещеник. Тогава бях млад и му поставих този въпрос; и той ми отговори: “Знаеш ли, представям си, че когато хората идвали при Иоана, те изповядвали своите грехове, своята неправда,  и цялата своя душевна и телесна нечистота я умивали символично във водите на река Иордан. И тези води, които били чисти, като всяка вода, постепенно станали осквернени води (както знаете, в руските приказки се казва, че има мъртви води, води, които изгубили своята жизненост, които могат единствено да предават смърт). Тези води, наситени с човешка нечистота, неправда, човешки грехове, човешко безбожие, постепенно станали мъртви води, способни само да убиват. И Христос се потопил в тези води, защото Той е искал не само да стане човек съвършен, но е искал като съвършен човек да понесе върху Себе Си целия ужас, цялата тежест на човешкия грях. Той се потопил в тези мъртви води, и тези води Му предали смърт, смъртност, която принадлежала на тези хора, които съгрешили и носели в себе си смъртността, смъртта, като платка за греха (вж. Рим.6:23), т.е. възмездие за греха.” Това е моментът, когато Христос се приобщава не към нашия грях, а към всички последствия от този грях, включително самата смърт, която, в каквото и да е отношение няма нищо общо с Него, защото, както казва св. Максим Изповедник, не е възможно човешко същество, което е пронизано от Божеството, да бъде смъртно. И наистина, църковната песен, която слушаме през Страстната седмица казва: О, Светлина, как така Ти угасваш? О, Живот вечен, как така Ти умираш?... Да, Той е вечния живот, Той е светлината и Той угасва с нашата тъмнота, и Той умира с нашата смърт. Затова и Той казва на Иоан Кръстител: остави, не Ми пречи да се потопя в тези води, трябва да изпълним всяка правда - т.е., всичко, което е справедливо, всичко, което трябва да се направи за спасението на света, трябва сега  да бъде изпълнено от нас ...

Но защо тогава Той е дошъл да се кръсти на тридесет години, а не по-рано и не по-късно? Все пак тук може да се замислим  какво може да означава това.

Когато Бог е станал човек в утробата на Майката, това е съвършен едностранен акт на премъдростта и любовта Божия. Телесността, душевността, човешката природа на раждащия се Христос сякаш били взети от Бога без да могат да се съпротивляват. Но за това е дала съгласието си и Божията Майка: “Ето Рабинята Господня, нека ми бъде по думата Ти” (вж. Лука 1:38)... Родило Се е Дете, Което е било в пълния смисъл на думата човек, т.е. самовластен, с право на избор между добро и зло, с право на избор между Бога и Неговите противници. И в течение на целия си живот- детство, юношество, по-зряла възраст- Той е съзрявал в пълното Си отдаване на Бога. От страна на Своята човешка природа, като човек Той  е приел в Себе Си всичко, което Бог Му възложил чрез вярата на Божията Майка, чрез нейното себеотдаване на Него. Той е дошъл в този момент, за да вземе и като човек върху Себе Си всичко, което е поел като Бог, като Син Божий, когато на Предвечния Съвет Той взел решение да сътвори човека и – когато този човек падне- да понесе всички последствия от Своя първичен акт на творение и от този страшен дар на свободата, който бил даден на човека. В славянския текст на Стария Завет, в пророчеството на Исаия (вж.Ис.7:16) за Христос се казва, че ще се роди Младенец, Който, преди да може да отличава добро от зло, ще избере доброто, защото и в своята човешка природа Той е съвършен.   

И ето този човек Иисус Христос, като израства до пълнотата на Своята човешка природа,  в пълнота понася върху Себе Си това, което Бог Му е възложил, което Му е възложила вярата на Пречистата Дева Богородица. Като се потапя в тези мъртви води, Той, като чист лен потопен в бояджийница, встъпва белоснежен и излиза, както все пак се казва в пророчеството на Исаия, в окървавена одежда, в одежда на смъртта, която Той е длъжен да понесе върху Себе Си.

Ето за какво ни говори кръщението Господне: ние сме длъжни да разберем, какъв подвиг има в него, каква любов има към нас. И пред нас стои въпроса - не за пръв път, а отново и отново, настойчиво: как ние ще отговорим на това?...

(Откъс от книгата с беседи на митр. Антоний -"Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий", превод от руски: Мартин Димитров)

Източник: http://sveticarboris.net/

Светът вече е друг

Нека сега със силата на въображението се върнем две хиляди години назад, и какво дивно чувство би трябвало да ни изпълни: светът вече е друг. Светът, който хилядолетия бе като изгубена овца, сега е като намерената овца, вдигната на раменете от Сина Божий, станал Син Човешки. Непреодолимата бездна, която грехът отвори между Бога и човека, сега, макар и не напълно, е преодоляна: Бог влезе в историята. Самият Бог стана Човек, Бог се облече в плът, и всичко видимо, това, което поради нашата слепота ни изглеждаше мъртва, инертна материя, сега е прославена в Неговото собствено тяло. Случи се нещо небивало досега и светът вече не е същият.

Но Въплъщението има и друга страна. Бога стана Човек, и Бог в Христос изричаше думи на решаваща истина, истина, която подобно на мая, поставена в тесто, постепенно промени света. Бог ни разкри величието на човека. Христос, ставайки човек, стана доказателство, че човекът е толкова голям, толкова дълбок, така тайнствено дълбок, че може не само да вмести в себе си Божественото присъствие, като храм, но може да се съедини с Бога, да стане причастник на Божествената природа, както казва св. ап. Петър в своето послание (2 Петр. 1:4).

Човекът е толкова голям, че колкото и далеч да отпаднем от нашето призвание, колкото и недостойни да сме за него, Бог никога няма да установи с нас отношения, които да са по-малко от Неговото бащинство и нашето родство с Него като синове и дъщери на Всевишния. Блудният син молил баща си да го приеме за наемник, защото е недостоен да се нарече негов син; но бащата не се съгласил. Когато синът започнал своята изповед, бащата го спрял още преди той да произнесе тези думи, защото Бог не иска нашето унижение; ние не сме роби и не сме наемници. Не каза ли Христос на Своите ученици: Аз вече не ви наричам слуги, защото слугата не познава своя господар, Аз ви казвам всичко (вж. Йоан 15:15).

И още: в Христос ни е разкрито и от Него е провъзгласено, че всеки отделен човек е пределна, висша ценност, че Той живее и умира за всеки от нас, че важни са не колективите, а всеки от нас. Всеки от нас, казва книгата Откровение, има у Бога свое име, и това име ще ни бъде разкрито в края на времената, но него никой не го знае, освен Бог и този, който го получава, защото това име е нашето отношение с Бога, единствено и неповторимо; всеки от нас е единствен за Него. Какво чудо! Древният свят е познавал народи и раси, познавал е роби и господари, отделни категории хора, също както и съвременният свят, който постепенно не само се осветскостява, но се връща към езичеството, той също дели хората на категории, типове и групи, само Бог познава живи личности, мъже и жени.

Христос също така донесе, или по-точно провъзгласи нова справедливост, нова праведност: не разпределящата или наказващата справедливост на закона, а праведност от друг род. Когато Христос ни казва: Нека вашата праведност бъде повече от праведността на книжниците и фарисеите (Мат. 5:21) - Той говори за това, как Бог се отнася към всеки от нас. Той приема всички нас, такива каквито сме: Той приема и добрия и лошия. Той се радва на добрия и умира заради лошия и неговото спасение.

И Бог ни призовава да помним това и ни призовава да бъдем такива не само в нашата християнска среда, но и в окръжаващия ни свят: да се отнасяме към всеки човек с такава справедливост, не съдеща и осъждаща, а виждаща във всеки човек цялата красота, с която Бог го е дарил и която ние наричаме образ Божи в човека, да се прекланяме пред тази красота, да помагаме на тази красота да възсияе в цялата й слава, разпръсквайки всичко лошо и тъмно, и да я признаваме у всеки, да дадем възможност на тази красота да стане реалност и да победи, да възтържествува.

Той ни разкрива и една любов, каквато предишният свят не познава, а съвременният, подобно на древния свят, се страхува от нея: любов, която е съгласна да бъде уязвима, безпомощна, разкриваща се, щедра, жертвена; любов, която дава без мярка; любов, която раздава не само това, което има, но и самата себе си. Ето какво донесоха в света Евангелието и Въплъщението, и това пребъдва в света. Христос казва, че светлината в мрака свети и тъмнината няма да я погълне, но няма и да я загаси. И тази светлина свети и ще свети, но тя ще победи само ако ние станем нейни  вестители и изпълнители на заповедите за истината и любовта, ако ние приемем Божията визия за света и я предадем на целия свят – нашата вяра, т.е. нашата увереност и надежда, единствената сила, която може да помогне на другите да започнат да живеят по нов начин. Но за да започнат да живеят наново, те трябва да видят това ново начало в нас. Светът зачатъчно стана нов чрез съединяването на Бога с човека, когато Словото стана плът; сега ние трябва да станем откровение за това ново начало, Божия слава и сияние в мрака или сумрака този свят.

Да ни даде Господ смелост, любов и великодушие да бъдем Негови вестители и свидетели, и да бъде благословението Господне на вас.

Заглавието е на редакцията на Двери. Оригиналното заглавие на проповедта е "После Рождества".

Превод: П. Спирова

Източник: http://dveri.bg/

За да не бъде тази нощ напразна...

Искам накратко да ви поздравя с настъпилия празник. В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, во веки благословена и единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поздрав, как възприели думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...” Чухте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове, поклонили Му се като на свой Господ.

Но не бива да забравяме, че през онази лъчезарна тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина страшно. Бог, станал човек, Бог, сътворил небето и земята, се оказал бездомен странник на тази земя. През онази нощ Словото станало плът, Божият Син – човек, и нито едно сърце не се отворило, за да пожали младата майка, която трябвало да роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него може да измерим от една страна безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите сърца.

Казвам „нашите”, защото това, което се случило тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, студена земя. В днешната нощ по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и стари, загубили силите си в непосилната борба с живота ще чукат по вратите на хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога на земята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се чувстват повече от когато и да било друг път изоставени, самотни; има болни, които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в затвори и лагери; има хора в лудници; и има просто хора на многолюдните улици в нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.

Колко страшно е това!... След 2000 години, през които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във всеки бродяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата, живия образ на Христос. Колко е страшно това и какъв съд произнася то над нас, над нашето общество, над онази мнима правда, която уж живеем.

И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост на тези дни, нека отворим не само сърцето си, но и своето строго съзнание за сирачеството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.

И нека Христос, Самият Христос, който избра за свой път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на онези, които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...” – но да продължат с думите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас. Нека тази година бъде година на творческо милосърдие, на внимателна грижа, за да не бъде въплъщението на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и страшна нощ напразни за тази земя, която толкова обикна Бог, в която Той така вярва и на която Той подари такава надежда...

Източник: http://dveri.bg/

Проповед за Рождество Христово

Един от съвременните ни духовници, отец Софроний, пише: „Откровението за Бога казва: Бог е любов, Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина; и колко е трудно, - пише той, – да се съгласят хората с това ..."*. Трудно е, защото и личният ни живот, и животът на окръжаващия ни свят, свидетелстват по-скоро за обратното.

Всъщност къде ли ще е тази светлина на Божията любов, ако всички ние, приближавайки се към края на своя живот, заедно с праведния Йов съзнаваме с горчивина в сърцето: „Най-добрите ми мисли, притежание на сърцето ми – са разбити; дните ми преминаха, преизподнята е мой дом" (вж. Йов 19:11-13). И след всичко това къде е моята надежда? И кой ще узнае това, което от младини тайно, но силно жадуваше сърцето ми? И ето, душата жадно търси среща с Бога, за да Му каже: „Защо ми даде живот? Преситен съм на беди, покрива ме мрак; защо скриваш лицето Си от мене? Аз зная, че Ти Си милостив, но защо, защо си толкова безучастен към моето страдание? Не мога да Те разбера"...

Не се ли издига този вик от цялата наша земя, студена, осиротяла, изпълнена със страх, горчивина и болка? И какъв отговор дава Бог та този стон, на тази мъка? ... Ето един пример за това, какво отговаря и как говори Господ от същата книга на отец Софроний за Стареца Силуан*:

„Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа... Той дълго се молел с неудържим плач: „Помилвай ме"; но Бог не го чувал. Изминали много месеци в такава молитва и силите на душата му се изчерпали. Отчаян, той извикал: „Ти Си неумолим!". При тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало, и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпълнил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението било продължило още миг, би умрял. След това вече никога не могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпълнен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говорил, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима..."*.

Тази любов не е емоция, не е добро отношение на Бога към нас, тя е Самият Бог, който дойде в света в плътта на новородения Христос. Той създаде света от любов. Той сътвори света, за да сподели с него онзи ликуващ, тържествуващ живот, който се нарича любов и който достига до такава интензивност, до такава пълнота, че вече е отвъд всяка граница, отвъд всяко умаляване. Любовта отдава себе си, забравяйки всичко, освен любимия, дава, въпреки че сякаш е беззащитна и крехка, подобно на плътта на детето, което се ражда във Витлеем. И Господ зове към нас: „Откликнете!"...

Но как да се отзовем? Евангелският разказ говори за това как мъдреците идват от Изток със своите дарове. Но къде да Го търсим ние и откъде да тръгнем? Те идват от далеч, от онова място, където не беше Христос. И ние можем сега да се устремим към Христа, Който е Вездесъщ, Който възкръсна и победи всичко; да се устремим от нощта, от мрака на нашите собствени души. Колко сме много ние, които сме в мрак, които ни обзема тъмнина: ето, от тази тъмнина да отидем при светлината. А светлината е любов. От мрака на злобата да се насочим към любовта! От греха да се устремим към любовта, всеопрощаваща и изцеляваща! От студенината на живота да потърсим любовта, която стопля душата и променя всичко в живота! От сивата житейска оскъдност да се устремим към любовта, защото където има любов, там е и светлината, и радостта; там няма голяма и малко, но всичко е голямо, защото всичко може да стане знак на любовта ...

Господ ни призовава да вярваме в себе си. Да си спомним даровете на мъдреците: те донасят злато. В тъмните недра на земята се намира неговата блестяща слава, звънлива пълнозвучност, неповредима чистота. Във всеки от нас се крие тази слава, която се стреми към светлина, тази неръждаема чистота на душата, която е способна на велики дела. Стига само да й се даде свободата да обича без страх, да обича с цялата сила на могъщата душа! Златото, за което става дума, е преобразената земя. Да отворим нашите тъмни недра, в които се крие сиянието на светлината и да тръгнем към него!

Мъдреците донасят тамян, който се издига и благоухае. Да дарим и ние любов, която сияе със светлина, със своята ненакърнима чистота, която блести със слава; любов, която да се разпространи по цялата земя като благоухание с нежност, обич, топлина... Но и смирна донасят мъдреците, както се носи при покойник. Христос, Безсмъртният Бог се роди, не за да живее подобно на нас, а за да умре, подобно на нас; да живее нашия смъртен живот, за да можем ние да влезем в Неговата безсмъртна, тържествуваща, ликуваща вечност...

Който иска да върви след Мен, да се отрече от себе си, да забрави себе си, да помни само това, че хиляди наоколо се нуждаят от любов. Няма по-голяма любов от това да отдадеш живота си. А да отдадеш живота си не означава задължително да умреш, но означава всеки миг да посветиш на любовта – творческа, проницателна, умна, смела; любов, която дава; любов, която не отстоява своето; любов, която не предпазва себе си, не се затваря ... Силата Божия в немощ се проявява. Не бива да се страхуваме да обичаме. Да отдадем себе си докрай; и тогава вестта за родения днес Христос ще стане реалност не само в нашия живот, но и в живота на милиони хора – като светлина, топлина, радост, обновление на целия живот! Амин! I www.pravoslavie.ru.

*Софроний (Сахаров, архим.)/ Свети Силуан Атонски/С. 2008, с.19

Превод: Евгения Николчева

Източник : http://www.pravoslavie.bg/

Неделя след Богоявление

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Първите думи на Христовата проповед ние чухме днес в Евангелието: Покайте се, защото се приближи Царството Божие... Обикновено ние мислим за покаянието като за скръбно състояние, когато си спомняме онова зло, което сме извършили, онзи грях, с който сме живели, всичките наши собствени неправди, и със съкрушено сърце, с болка в душата се обръщаме към Бога за прошка, за изцеление.

Но не в това е покаянието, или не само в това. Покаянието се преди всичко в това, да се обърнем с лице към Бога; това е преврат в живота, това е момент, когато, преживели, може би, дълго време далеч от Бога, взирайки се на всички страни само да не Го видим, само да не срещнем с очите си Неговия взор, ние изведнъж разбираме, че само в Него можем да получим онази пълнота, която търсим. И това не значи, че всичко останало ще отмине, че останалото няма да го бъде; Господ, Който ни е казал: Търсете първом Царството Божие, прибавя: и всичко останало ще ви се придаде.

Но покаянието започва тогава, когато, след като сме блуждали във всички посоки, ние изведнъж решаваме да застанем лице в лице с Бога, да погледнем в Неговите очи и да живеем пред Него, защото се е приближило Царството Божие, защото Господ е сред нас, защото ние всички опитно знаем, че само в любовта, която гори в нашите сърца,в любовта, с която горят сърцата около нас, може да има живот и пълнота и радост.

И ето към какво покаяние ни зове Господ: Разберете, че Царството Божие, Царството на любовта е ето тук, че не трябва да чакаме, кога то ще дойде, че то е тук, ако само ние поискаме да се приобщим към него. Но затова трябва да вървим към Бога, трябва да живеем пред Неговите очи, да Го гледаме в лицето. И тогава от Него ние можем да се научим на онази любов, от която израства Царството Божие на земята. Ето Неговите първи слова: покайте се, обърнете се към Бога, погледнете Го: Той е пламенеещата, ласкава, спасяваща любов, Той е радост, която прелива; единствено в това е Царството Божие, само в това е земният живот, достоен за човека, способен да го запълни с ликуване и смисъл!

Нека започнем днес, чули словото Божие, от това, към което Той ни зове: да се обърнем с лице към Него, да узнаем, какво представлява това тържество и радост на любовта, и да дадем цялата любов на нашето сърце всекиму, и да открием нашето сърце за всекиго, че и той да може да ни обикне в отговор на предложената любов. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Молитва за враговете

Близък на мене човек, мой приятел, с двадесет години по-възрастен от мен, беше отведен в концентрационен лагер по време на немската окупация. Когато се завърна, го попитах, срещайки го на улицата: - Какво донесохте със себе си от лагера? ...

 И той отговори: - Непрестанна тревога ...

А аз го погледнах и запитах: - Нима там сте загубили вярата си?

-Не – каза той – но докато бях в лагера, докато бях в страдния, под смъртна опасност, когато ме мъчеха, изтезаваха с глад и побои, аз във всяка минута можех да кажа:  „Отче, прости им, те не знаят какво вършат!” – и аз знаех, че Господ не може да не чуе молитвите ми, защото аз със своята кръв Му свидетелствах за това, че изричам тези думи сериозно, от дълбините на страднието виках за прошка на моите мъчители. А сега аз съм на свобода, а тези, които така ни мъчеха, така ни изтезаваха, така зверски с нас постъпваха, може би не са се покаяли, не са разбрали, какво са вършели. Но когато крещя към Бога, викам към Него, плача пред Него за това, Той да ги спаси по някакъв начин, не може ли Господ да ми каже: - леко е сега да се молиш за тях: ти не страдаш; с какво ще Ми докажеш своята искреност в молитвата?

Цитат от книгата "Любов всепобеждаваща. Проповеди, произнесени в Русия "