----
Постът вече в
значителна степен премина, но имам чувството, че твърде често ние възприемаме
поста като период на скръб, като период на безрадостно потапяне вътре в самите
себе си или обратно, като период, когато с голяма скръб виждаме, че така сме
свикнали да не се вглеждаме в своите дълбини, че постът като че е чисто външно
упражнение. Постът, като че ни лишава от нещо, но не дава, ако не нищо, то
онова, за което ние можем да мечтаем. А постът – всъщност е нещо съвършено
различно. За това говори много ясно английската и немската дума, която означава
пост – “Lent”, “Lenz”. Това на старонемски език значи “пролет”. Времето на
поста – това е духовна пролет. За това можем да прочетем и в богослужебните
книги, когато ни се показва, че по време на поста ние трябва да оживеем с
душите си, че това е начало, това не е край и не затъване в дълбините на греха,
а време, когато започваме нов живот.
И ако е пролет,
тогава това трябва да е време на голяма радост. А откъде да вземем радост,
когато сме призвани, да отделим внимание и то много внимание на своето минало и
своето настояще, които не винаги, разбира се, предизвикват в нас радост? Но
това е времето, когато Господ ни казва: “Нима забрави, колко дълбоко, как
всецяло Аз теб – не човешкия колектив, а всекиго от нас – теб лично преди
твоето раждане още те възлюбих, че Аз те призовах да живееш, че Аз те призовах
да влезеш в този свят, който Аз сътворих, и че Аз те възлюбих така, че отдадох
живота Си, за да можеш да повярваш в тази Моя любов”. Христос умря на Кръста за
всекиго от нас. И смъртта Христова на кръста е мярката на Неговата любов към
нас. Ние сами разбираме, ако не от опит, то от някакви преживявания, че да
дадем своя живот за друг човек – това действително е доказателство за това, че
го обичаме, обичаме го повече от своя живот.
И нас така ни е
възлюбил Господ. В известен смисъл, когато мислим за това, може да ни обхване
страх за себе си, защото всеки от нас по отделно, доколкото греши със всеки
свой грях, малък или голям, е принудил Сина Божий да стане Син Човечески и да
умре с моята смърт, за да мога аз да оживея с Неговия живот. Но победата не е
смърт, а живот.
И Господ ни
призовава по време на този пост да преживеем тези седмици като духовна пролет,
като време, когато ще се събудим от студения, зимния, тъмния сън и ще влезем в
новия живот. Това не значи, че в това търсене на Бога, в тази устременост към
него няма да има скръб, няма да има срам, няма да има болка, но това значи
несъмнено, че сме устремени към Онзи, Който стои с разтворени обятия, очаквайки
ни така, както бащата очаквал блудния син. Вие сигурно помните разказа за
блудния син от Евангелието и си представяте, как този син, напуснал дома си,
отрекъл се от родния си дом и то баща си, и от роднините, и от близките си за
да живее свой независим живот, как той се връщал в дрипи, разбит от живота и
как той видял, че до прага на тяхната колиба, на тяхната къщурка стои бащата,
бащата който е побелял, остарял, защото го е боляла душата за неговия блуден
син, и който е излизал всеки ден и много пъти, вероятно, очаквайки: ами ако
изведнъж момченцето ми се покаже на завоя на пътя? И ето той внезапно се
показал. И бащата се устремил към него, прегърнал го: “Моят син беше мъртъв, и
ето, отново е жив”. Ето как ни очаква нашият Господ Иисус Христос.
Нека така да
мислим за поста, за този период, когато разглеждаме своята душа, за да стане тя
чиста, за да стане правдива, за да стане истинна, за да срещнем Христа с
радост, не защото ние сме такива чисти и светли и добри, а защото сме така
любими, и ние така вярваме в Божията любов. И трябва да помним, че нашият път
на завръщане към Христа – е духовна пролет, която нараства в моята душа, във
вашата душа, в нашия живот. Ние заедно вървим към Бога и не можем да стигнем до
Него, да се съединим с Него, ако не се приемем един другиго. Ние не можем да
очакваме прощка, усиновяване от Бога, ако се отказваме да приемем като брат или
сестра когото и да било, да простим когото и да било. И това възлага върху нас
на този път такава отговорност.
Представете си,
че някаква група хора се е устремила нанякъде, където те очакват радост,
ликуване, нов живот и, едновременно с това се озъртат надясно и наляво с
готовност да кажат: “Само че ти няма да влезеш в Царството Божие, с теб не
искам да бъда в Царството Божие. Такова Царство Божие не е за мен, махни се от
пътя ми”. Как мислите, възможно ли е за такъв човек да влезе в Царството Божие,
да дойде и да бъде приет в прегръдките на Бога, Който е умрял за този човек,
когото ние отхвърляме?
Ние, разбира се,
не се отхвърляме един друг с такава жестокост, безпощадност, която току що
описах, но и това става, когато човек е в опасност и има възможност или да се
спаси или не, но да спаси другиго, и го оставя встрани – нека загива, но аз
нали ще се спася. Това е така ярко, толкова грубо в нашия живот не се случва,
но колко често става така, че ние не подаваме ръка за да помогнем на този човек
да измине пътя към спасението. Макар и да ни е чужд, макар той, може би е, да,
отвратителен, противен, но той е любим от Бога с целия живот и цялата смърт на
Христа Спасителя. Бог го обича също така както и мен, че Той е дал Своя живот и
Своята смърт за него. Затова на този път, на който се намираме, който е пролет,
и докато все повече оживяваме, ставаме нова твар, трябва да се обърнем към
нашето минало и към нашето настояще и да си помислим: “Няма ли някой, заради
когото нямам достъп в Царството Божие?”
И ето ние сега
сме в периода на тази пролет, когато ще премръзне новият живот в нас, ако само
не обърнем внимание на онова, което ни казват и Евангелието, и Господ, и нашата
собствена съвест. Това е пътят, когато трябва да смъкваме от раменете си
всичко, което ни притиска, приземява, което не ни дава да се стремим към Бога,
да тичаме, а само позволява да пълзим. Понякога става така, че ние съзнаваме
своята греховност, и тогава чувстваме: че какво право имам да вървя към Бога,
като към приятел, когато с целия си живот съм Му бил неверен? Е, не съм бил
враг, но чужд, предател, да. Думата “предател” у нас е свързвано с мисълта за Юда.
А нима не се случва така, че предаваме Бога със своето поведение, предаваме
Христа със своето поведение по отношение към другите хора или към самите себе
си, да не говорим пък за Него Самия.
Пролет е, когато
можем да хвърлим от рамената си всичко онова, което ни пречи да се устремяваме
към Бога: ето в какво е пролетта. Ако говорим за поста с обикновен език, то
това означава на всяка крачка, на всеки завой да хвърлим нещо от раменете си.
Когато поглеждам
наоколо и виждам други хора, виждам ли аз Божии икони? Да, всеки човек е икона,
понякога осквернена, обезобразена, но икона. Вие, навярно, сте слушали за това,
как по време на революцията изхвърляли иконите, нацепвали ги, осквернява ли ги,
и с какво благоговение остатъците били събирани от вярващите, защото тези
остатъци, тези осквернени икони били мъченици, икони-мъченици, осквернени, да,
но в смисъла на мъченичество, на страдание. И така всеки човек, който е наоколо
нас, който е близо до нас, той е образ Божий, той е икона, да обезобразена, да
замърсена, да, станала понякога неузнаваема като икона, да, но ако аз умея да
надникна отвъд това повърхностно замърсяване, в дълбините на човека – о, “в
дълбините” е твърде силно казано – просто малко по-надълбоко да надникнем и да
си помислим: “Това е човек, когото Бога е сътворил от любов, за когото Христос
е умрял на кръста, когото Той очаква в Царството Небесно, какво мога да направя
за този човек, да се отнеса към него или към нея с благоговение, с трепет,
независимо от това, какво говорят хората за него”
Вие сигурно си
спомняте Евангелските разкази за това, как Христос се намирал в дома на
фарисея, и как дошла една блудница, и как тя изливала миро на Неговите крака и
ги отривала с косите си, и как фарисеят казал: “Нима Ти не знаеш, коя е тая,
която се допира до Тебе?” И Той отвърнал: “Да, зная. Аз дойдох тук, и ти не ми
даде вода да умия краката Си, а тя със сълзите си уми Моите нозе. Ти не ми даде
масло, за да помажа косите си, а тя ги помаза с миро” Тя не се каела, така да
се каже, в църковно-формален смисъл. Сърцето и се късало. Тя не знаела какво е
това - покаяние ли или не. Тя знаела, че това е Христос, и Христос не виждал в
нея блудница, Той видял в нея безутешна болка, болката на човек, комуто е нужна
любов, помощ, грижа и който е отхвърлен от другите хора. Когато влизаме в
храма, нима не можем да се погледнем един друг по този начин, и нима това не
може да изцели душата на другия човек, но едновременно и моята душа да изцели
със състрадание, силна любов, жалост, грижа, разбиране, готовност за това, да
ме причислят към този човек и да кажат: “Ето, аз си мислех, че той е приличен
човек, а с кого дружи той?”. Това казвали за Христа.
----
Няма коментари:
Публикуване на коментар