Неделята на Страшния съд

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Предупреждението за съда, предварящо Неделя на Прошката, е предверие на Поста. Ето в какво се състои днешното наше стоене пред Бога. Нищо нечисто няма да влезе в Царството Божие. И само съвместимото със светостта Господня, с висотата на призванието на човека, с таинството на Божествената любов – само това ще влезе в Царството Божие. И ние си задаваме въпроса: в какво, как да го достигнем? Христос ни разкрива днес първото стъпало на това възлизане, не последното. Ако не се научим на човечност, ако по отношение един към друг не бъдем хора, то няма за нас път към Царството Божие.

Ето за какво говори днешната притча: отваря се врата към вечността, към обожението, към това, да станем, по словото на Писанието, причастници на Божествената природа. Отваря се обаче тази врата, ако човек стане човек, пожали, успее да състрадава, да обикне. А ако не минем през тази врата, то като крадци, се стараем да преминем през стената в Царството, което все едно ще остане затворено за нас. Само ако осъзнаем, че стоим пред съд, че стоим пред реален, страшен, безпощаден съд – защото съди не Бог, а ни осъжда нашият живот, нашата съвест, нашата правда или неправда, - само тогава ще можем да се опомним.

За много ние тъгуваме, а едно само е страшно – това е грехът: да отпаднем от Бога да отпаднем от хората, да умрем за Бога, да умрем за хората. Ето единствено страшното. Всичко останало ще премине: мъката ще мине, страданието ще мине, животът на земята ще премине; това ще остане. И ето ако ние осъзнавахме остро, с болка, колко дълбоко се врязва жилото на греха и колко то е смъртно, смъртоносно, тогава бихме могли да започнем да се поправяме, да започнем да живеем. Но ние усещаме това в отделни мигове, когато около нас като че с огън, припламне, когато почувстваме, че ни гложди ужаса и страданието, и се раззинва празнота.

Обо многом мы горюем, а одно только страшно - это грех: отпасть от

Съвременният човек често леко се отнася към Евангелските думите за вечния огън, за неумиращия червей. Та нима това нее, което вече познаваме от опит, когато изведнъж почувстваме греха, и като с огън, ни прогори? Или когато от година на година познаем нашето безсилие да го победим, и като червей, това ни гложди, гложди и ние не умираме? И ако само бихме могли да осъзнаем колко страшен е грехът, как страшно е отпадането, как страшна е вътрешната смърт, не външната, ние бихме могли да се научим да прощаваме на другите, да жалим другите. Ако ние само бихме могли да чувстваме, колко страшно е това, тогава всичко останало би било за нас така второстепенно: че са ни обидили, че са ни отминали, че са ни ранили, че са ни забравили, че ни ненавиждат – всичко бихме могли да понесем, но пред ужаса на своя и чуждия грях ние не бихме могли да устоим. Би било твърде страшно да мислим за себе си и, познали това в себе си, - за друг, за смъртта не временна, освобождаваща, тържествена, а за онази страдна смърт на умирането, което няма край. Ако бихме могли да разберем, че единствено страшното е грехът, и че когато човек ни е обидил, унизил, отминал, оскърбил, той е ранил себе си така страшно, че всичката наша жалост е малко, вичкото наше състрадание е малко, целият ужас на нашата душа е малко, цялата наша молитва е малко, за да изпросим за него прошка, изцеление, милост, спасение! Докато ние не познаем своя грях, не разберем, че грехът – е убийство и смърт над себе си, ние няма да успеем никога и никому да простим.

Ето защо това Евангелско четиво днес предваря Неделята на Прошката. Ако в тези дни ние не влезем в себе си, ако не преживеем неугасимия огън, неумиращия червей, нелицемерния съд, тогава на никого няма да простим, никого няма да можем да пожалим до степента на собственото мъчение, до смъртта, до разрива на душата, няма да съумеем да пожалим тогава и няма да съумеем да простим. А Постът стои пред нас, и пророк Исаий казва: «Кой пост е угоден на Бога?» С Госкподните слова той казва: трябва не да си правим тъжни лицата, не да накланяме глави, не да посипваме себе си с пепел, не да обличаме покайна дреха, а да разрушим всеки съюз на неправдата, т.е. всеки възел, който ни е свързал с неправда са човек, с хора, с живота, да развършем, за да пуснеме пленените на свобода, онези, които сме заковали във вериги, та сами да се освободим от тези вериги, освобождавайки от тях и другите.

Свържете тези три образа на съда, за който предупреждава Господ: страшния, нелицемерния, неумолим съд, защото тук става дума не за това да кажем: «Е добре, прощавам», а за това, човек да може да приеме прощката, да стане друг, да стане чедо на Божието Царство. Свържете това с онази прошка, която всички трябва да си дадем един другимо, и с това, какъв трябва да бъда Постът – не външен, празен, а дълбок изход към свобода на Божиите чеда. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯТА НА ПРОШКАТА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

В днешното Евангелие четем за това, че трябва да прощаваме така, както ни прощава Небесният Отец, както ни прощава Бог. И ние винаги мислим за това, че туй ни показва мярата на тази прошка, показва ни колко съвършена, колко изчерпателна трябва да е нашата прошка. И разбира се, това е така. Но думите “както небесният ваш Отец ви прощава” говорят не само за мярката на прошката, а говорят също и за това, по какъв начин, на каква цена, по какъв път се достига до това прощаване. Бог прощава не леко, - не леко за Себе си. Бог затова може да ни прости, защото, като е станал човек, Той е претърпял от нас, хората, пълната мяра неразбиране, отритване, студенина, ненавист – всичко онова, което ние толкова трудно си прощаваме един другиму. И затова Той може да ни прости, защото е понесъл всичкото това страдание върху Себе си, включително ужаса на Гетсиманската нощ и ужаса на разпятието, и ужаса на Богооставеността. Той може да прости онова, което е претърпял; ние не можем да простим нищо извън пределите на онова, което сме претърпели. Но от друга страна, всичко, което сме претърпели, всичко, което сме изстрадали, всичко, което е легнало върху нас като душевна болка и телесна мъка, всичко това имаме право и власт да простим. Както е казал един епископ-мъченик на Руската Църква: “Когато застанем пред Божия престол, то онези, които са пострадали, могат да кажат на Бога: аз им простих – Ти трябва да им простиш заедно с мен”.

И това поставя пред нас въпроса, че да простиш – винаги означава да поемеш върху себе си кръста, да поемеш върху себе си, да се съгласиш да понесеш страдание. Ако човек трябваше да бъде простен едва когато така дълбоко се е изменил, че не ни се налага повече да претърпяваме от него – това щеше да е просто, но това нямаше да бъде прошка. Прошката е начин да изцелим раздвоението, разделението, ненавистта. Но – ще кажете – тогава къде е радостта от прошката, къде е светлината? Нима прошката е непрекъсната тъма, мрак, болка? Не! Спомнете си Евангелието: всеки път, когато в Евангелието се разказва за явяването на Христа в слава, всеки път това е свързано с момент, когато става дума за Неговата кръстна смърт. Само тогава сияе с ярка светлина човешката слава и Божията слава, само тогава се излива тази победоносна светлина, когато тя е свързана с кръст, тоест с нашата готовност и да живеем, и да умираме, та друг да може да живее. Ето в това е най-дълбоката радост на прощаването.

Да се замислим над това. Около нас има хора, на които сме почти безсилни да простим, защото сме така дълбоко ранени от тях, и не разбираме, че само заради това, че сме ранени, имаме правото и властта да простим. Ако ние само бихме разбрали това, то нямаше да чакаме, виновните да отиват при правите; правите биха бързали насреща на виновния, за да му отворят вратата на радостта, мира и спасението. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Тържество на Православието

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Мнозина от вас днес се причастиха. Вие открихте душата си, живота си, плътта си за въздействието на Светия Дух и за дълбоко проникновение в цялото ваше естество на Господа Иисуса Христа. Като се върнал в килията си след причастие, свети Симеон Нови Богослов възкликнал веднъж: Аз се взирам в тези овехтели ръце, в това стареешо тяло, и с ужаса на вярата познавам, че това са ръцете и тялото Христови! И взирайки се в тази бедна килия, аз я виждам по-широка и по.голяма от небесата, защото небесата не могат да съдържат Бога, а в тази килия Той присъства... Ето как преживявал той своята приобщеност към Христа чрез тайнството на Светото Причастие. И всеки от нас, причастявайки се със Светите Тайни, макар и да не осъзнава това поради безчуствието, поради натежалата си душа, поради нашата непрозрачност, именно така се приобщава към въплътениея Бог в Христа.

Ние сега стъпваме в наистина дивните дни на Великия Пост. След подготвителните седмици, които трябва да ни дадат време дълбоко да се вгледаме в собствената си душа, сме призвани сега да се вгледаме в Божиите дела, в онова, което Той е извършил, как Той е извършил това, над кого Той е извършил Своето дело на спасението. Неделята на Православието, която днес празнуваме, това не е ден на нашата победа: товя е дивен ден, когато ние си спомняме, че Бог в нас е победил разделението, влезъл е в нашия живот, че Той прониква до самите дълбини на нашето естество, изцелявайки и преобразявайки ни, правейки от нас нова твар. Ние празнуваме радостта за това, че колкото и да сме лениви и недостойни, чрез нас истината Божия, чрез нас благодатта на Тайнствата, чрез нас силата Божия се върши на земята. Ние празнуваме Божията победа над нас самите, над греха, над разделението, над всичко тъмно и страшно.

И сега ние вървим към дните, когато ще ликуваме за делата Божии, и в светлината на тази Божии дела ще съдим и своите дела. Ще се срещнем лице в лице с Йоан Лествичник, с Мария Египетска, с множество светии, които поменаваме ден след ден. Всички те са били подобни на нас хора, и всички те са израстнали в пълната мяра на светостта: чрез силата Божия, чрез Благодатта божия – да, но също със своята любов към Бога, своята любов към ближния, смелото и великодушно отдаване себе си на Бога и на Неговото въздействие. И ако ние също така заживеем, ако в продължение на тези четиридесет дни, които ни предстоят преди Пасха, се открием на Бога, ако Му се отдадем, ако се вслушаме в Неговото слово, вслушаме се в онова, което говори в дълбините ни нашата съвест, и нашето сърце, и Светият Дух – и ние ще срещнем Пасха със сърце ликуващо, радостно и светло.

Нека встъпим в тези дни на поста Божий с нова сила, с нова радост. Настанала е духовната пролет, - нека станем нови и живи, и възкръснем с Христа в живот вечен. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Четири пъти в годината ние празнуваме, покланяме се на животворящия и страшен Кръст Господен. Един път – по време на Страстната Седмица, когато, четейки Евангелието на Страстите, виждаме как се възвисява пред нас светото Разпятие, Кръстът, на който умря Господ, та ние да получим нов живот. Втори път празнуваме денят на Въздвижение на Кръста Господен, когато си спомняме за това, как Кръстът е бил намерен и как хората, за пръв път след повече от три столетия, могли да видят този Кръст, на който умря Господ, да се докоснат до него като светиня, да го целунат с трепет и любов. Празнуваме също и Изнасянето на Честния Кръст, когато същия Кръст, по-точно, неголяма негова частица, разнасяна из заразения със смъртна зараза Константинопол, върнала града към здраве,към живот, към надежда, обновила вярата в Кръста, в милостта и любовта Господня. И днес, в средата на Поста, се покланяме на живоносния Господен Кръст.

Всеки от тези празници носи върху себе си печата на онова време или онзи смисъл, с който той се извършва. Ние с ужас предстоим пред Разпятието на Велики Четвъртък, ние с изумление и благодарност, ликуващо празнуваме Въздвижението и Изнасянето на Честния Кръст. С какво чувство, обаче пристъпваме днес към поклонението на Кръста Господен?

Това поклонение става на средата на пътя между началото на Поста и Страстната седмица. За какво ни говори този Кръст? Целият този период от време ни говори за това, как Божествената благодат, Божествената любов, Божествената сила може да претвори всекиго от нас, да освети всекиго от нас, на всекиго да даде нов живот, вечен живот, както това се е случило с хиляди и хиляди, милиони хора преди нас, с прославените светии и светиите, които са ни неизвестни. Кръстът ни говори сега за безмерната, за изумителната Божия любов. Та нали Бог е станал човек и е приел върху Себе си смърт, от любов към нас,та чрез Неговата смърт да бъдем спасени от отчаянието на греха и отчаянието на смъртта. Той взел всичко човешко върху Себе си, освен греха, и всичко понесъл върху крехките и могъщи Свои човешки рамене. Кръстът ни говори за това, че сме така любими на Бога, че Господ е готов да умре, само и само ние да живеем, само да оживеем от греховната смърт. Бидейки така любими, нима не можем в тези дни на поста, на пролетта духовна, действително да се радваме и да ликуваме? Ние можем, и затова вчера на канона се пя – не с такава слава, както ще се пее в пасхалната нощ, но с тиха, ликуваща надежда – пасхалният канон за възкресението Господне. Това е живот, това не е смърт. Кръстът ни е явен сега като надежда, като увереност в Божията любов и в Неговата победа, като увереност в това, че сме така любими, че всичко е възможно, че ние можем да се надяваме на всичко. Как дивно е това: да знаем, че сме толкова скъпи на Бога!

Но Кръстът ни говори чрез себе си и евангелското четиво и за друго. Той ни говори, че за да живеем този живот, този живот нов, този живот вечен, Божия и собствения живот, трябва всичко да преразгледаме. В Евангелието има думи, обърнати от Христос към нас: “Ако някой иска да върви след Мен, нека се отрече от себе си, да вземе своя кръст, и да Ме последва”. Ако някой иска да върви след Мен във вечността, в тържеството на живота, в царството на любовта, той трябва да Ме последва още сега, на земята. А да последваме Христа, означава да встъпим в новия живот, в живот, където Бог и моят ближен са ми по-скъпи от собствения живот, по-скъпи от самия себе си. Започва се с това, че разбрал колко скъпоценен е Бог, колко скъпоценен е моят ближен, аз действително мога да се отвърна от себе си, да отблъсна себе си, да се отхвърля, като кажа на себе си: махни се от пътя ми, не за теб е моята грижа, има неща много по-свети, по-прекрасни, отколкото съм аз самият.

И като си кажем това, ние взимаме върху си постепенното умиране, постепенното отхвърляне на себе си. Отричането от себе си значи, в крайна сметка, да се научим да обичаме, а да обичаме, значи да забравим себе си до край, да не съществуваме за себе си. Това и значи да умрем, за да живеем вече друг живот, който няма граници, дълбочината на който е бездънна. А кръстът, който трябва да носим, е любовта, грижата за ближния, тревогата за него, загрижеността за това, и в неговия живот да се изпълни Божията воля, т.е. при него също да дойде вечния живот, вечната радост, ликуване и тържество.

И още за нещо ни говори Кръста: за това, че всички земни, обичайни наши, привични оценки са лъжливи. Във вчерашната служба се чете откъс, молитва, където се говори за това, че Христос бил разпнат между двама разбойници. Вие помните, как единият от разбойниците Го хулел, а другият, гледайки Неговото умиране, знаейки, кой умира, т.е. невинен човек, както той тогава Го е видял, се обърнал към Него с молба за спасение. Първият, виждайки, как човешката неправда е осъдила на смърт невинен, отхвърлил всеки човешки съд, всяка лъжлива човешка справедливост, и се възмутил духом, разбунтувал се до край, и започнал да хули и Самия Бог, Който може да допусне такава неправда. А другият, виждайки, че и Невинният загива, разбрал че е осъден справедливо, че ако и невинния може да погине, то разбира се, на виновния му се полага наказание и смърт. И той се обърнал към Невинния, и го молил за милост и спасение; и това спасение, тази милост Бог му обещал – и дарувал. Действително, наистина, каещият се разбойник в същия ден се оказал със своя Спасител в рая.

Ето за какво ни говори Кръста, ето защо ние можем днес да се покланяме на този Кръст по средата на пътя към Пасха не с изранена душа, не с ужас, а с толкова светла надежда. Но, заедно с това, ето защо трябва последните седмици на Поста да прекараме в размисъл, да преразгледаме живота си още веднъж, да произнесем нов съд над всички наши ценности, над всички наши оценки, и да встъпим в евангелския път. Та когато застанем в Страстните дни пред ужаса на кръстните страсти, да можем заедно с Христа да преминем този път, а не да бъдем само зрители, обхванати от ужас, и да можем да бъдем с Него в ликуването на победата и в ужаса на поклонението пред толкова непостижимата Божествена любов. Амин!

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ ЧЕТВЪРТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ НА ПРЕПОДОБНИ ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днес честваме паметта на свети Йоан Лествичник. Св. Йоан Лествичник е наречен така, защото е оставил духовно ръководство - «Лествицата» на възхождането от земята на Небето, от дълбините на греха до висините на Божията любов и съединението с Него.

И ето на първото стъпало на това възхождане свети Йоан ни казва: Не за това, братя, ще бъдем осъдени на вечния съд, че не сме вършили чудеса, че не сме богословствали, но за това ще бъдем осъдени, че не сме плакали за греховете си...

Ето къде започва нашето спасение или се завръзва възелът на нашата погибел. Ние за много неща плачем: плачем за своите загуби, плачем за оскърбленията, които ни нанасят хората, плачем ние и за болест, плачем и за различната, многообразна мъка, която ни среща през нашия живот. И ние не виждаме, че болестта, и мъката, и страданието, и загубата – всички те могат да бъдат чисти и могат да бъдат звено, което ни съединява и с Бога, и с Хората.

Но едно забравяме: забравяме, че има грях в нашия живот, ставаме нечувствителни към него, забравяме го леко, скърбим за него малко. А заедно с това, той е единственото нещастие в човешкия живот. Всичко останало може да бъде чисто, грехът – е тъмен. Грехът осквернява, грехът убива човека, и не само него самия, даже не само неговите съобщници в греха – убива той и човешките и Божеските отношения! Какъвто и грях да сме извършили, пъвото, което търсим, което искаме, е да се скрием от Бога: дано Бог да не разбере за това! дано Той да не забележи, дано Той да забрави за това!

И когато казваме: «Как ли Той ще прости това», ние толкова често го казваме не от дълбината на раздиращата душата скръб за това, че сме скъсали отношенията на любов и вяра, и дружба, а защото се е случило нещо, от което ни става страшно, от което ледени тръпки побиват душата, защото, когато застанем пред Бога, ще ни е срам и ще ни е страх...

И грехът ни отделя от хората. За своята мъка, за загубата, за нещастието може да кажем, можем да споделим с ближните, може да получим от ближния подкрепа, може да получим сила от взаимното доверие, от това, че споделяме един с друг този ужас на земята. Но грехът ни отделя от човека. Той ни отделя от ония, пред които би ни било срам, отделя ни от ония, които са били съобщници на нашите грехове, защото те са ни живо и мъчително напомняне и защото ние знаем, че ние не само за себе си, но и един за друг ще отговорим на неумолимия съд на правдата и любовта Господня.

И ето грехът убива всичко в живота – и най-малко от всичко ние го усещаме като смърт. Плачем за всичко, жалим за всичко, тъгуваме за всичко, освен за това, че живи умираме, че постепенно около нас се образува непроходим пръстен на отчужденост и от грешник, и от праведник, и от Бога, че този пръстен не може да се разкъса даже от любовта на другите, защото ни е толкова по-срамно и по-страшно, колкото повече ни обичат... Ето защо в самата основа на нашето спасение, на нашето покаяние Йоан Лествичник поставя призив към това, да плачем за своите грехове.

Защо да плачем? Ние знаем от своя опит, че само тогава можем да заплачем, когато мъка, или радост, или срам, или ужас пронижат душата, като копие, че само когато стига нашето страдание до краен предел, се изтръгват от нас сълзите. Преди това има разкаяние – и от това трябва да се започне: да се ужасим за това, че сме могли така да постъпим, че сме могли да бъдем такива; а после ще дойде и покаянието, тоест оня решителен, безпощаден към себе си обрат на душата, който ни поставя лице в лице пред Бога, хвърля ни към Неговите нозе, учи ни да просим изцеление, очищение, милост, прошка – и не само за себе си, но и за жертвите на нашата греховност.

И после, когато съзнанието ни стига до такава острота и дълбочина, че вече ни е непоносима отчуждеността от Бога, съзнанието за извършеното от нас духовно престъпление убийството на себе си и другиго, - едва тогава могат от нашите очи да бликнат очистващи сълзи. Докато ние не умеем да плачем за своите грехове, ние можем с увереност да кажем, че още не сме ги осъзнали, че още сме нечувствителни, че още сме студени, че още сме в греха.

Грехът убива. Той убива нашата душа, правейки я нечувствителна и корава, той убива нашите отношения с Бога и с хората; той убива нашата съвест и живота в другите, той убива Христа на Кръста. Миналата неделя се покланяхме на Кръста, след още малко време ще съзерцаваме страстите Господни – ето какво прави грехът: той убива. И винаги невинния, винаги взима за себе си жертва оня, който не е заслужил това страдание, това унижение, тази болка.

Помислете, всеки, за своя живот, за всеки грях, замислете се строго и безпощадно, и принесете на Бога отначало разкаяние, после – истинско, все нарастващо покаяние, докато не се изтръгне от сърцето поток сълзи и ние не можем да кажем: «Кая се, Господи, наистина!» - и в тези сълзи не се умием от греховете си. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ДЕНЯТ НА СВЕТИЯ ДУХ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днес празнуваме денят на Светия Дух. Какво знаем за Него? Вчера, на празника на Троица, ние чухме дивните слова на молитвите, но ако помислим за Името, което Му дава Евангелието, което се превежда като «Утешител», в други преводи – «Параклит», Ходатай, Застъпник, то – Кой е Той? Наистина, Той е Утешителят, който запълва нашата раздяла с Христа, който ни утешава, като сираци, които тъгуваме по това да бъдем с Христа, нашия Бог, нашия Спасител, че докато сме в плът (това са думи на апостол Павел), ние сме отделени от Него. Но за да бъде Той наша Подкрепа, наш Утешител, преди всичко трябва да осъзнаваме, че ние действително сме разделени, отделени. И ето това е първият въпрос, който ние трябва да поставим пред себе си: съэнаваме ли това? Или живеем в илюзията, че ние сме в Бога, и Бог е в нас, и нищо повече не ни е нужно? А е нужно толкова много повече, отколкото си представяме.

Светият Дух също е и Онзи, Който, като Помощник, Крепост, ни дава сила да живеем, независимо от раздялата, да стоим непоколебимо, да бъдем изпълнители на волята Божия, изпълнители на заповедите Божии. Той е Онзи, Който дава на душата здравина, решимост, сила, - бих казал: власт да изпълни това. Но пак, единствено ако само се обърнем към Него и кажем: Ела! Всели се в нас! Очисти ни! Бъди не само наш Утешител, но и наша Крепост и Сила.

И, накрая, Той ни дава оща тук радостта от познанието на това, колко сме близки, независимо от това, че безкрайно излглежда разстоянието между Бога и нас. Той е Онзи, Който от нашите дълбини ходатайства в нас къ Бога с неизречени въздихания. Той е Онзи, Който, защото сме Христови, Негови братя, Негови сестри по човечество (и това са собствени слова на Христа), ни дава да познаем, че ние сме деца на Отца. Каква радост, какво чудо, какво е достоинството на това, но и каква е отговорността!

И ако се замислим за нашия свят, който е така чужд, откъснат от Бога, то за него Светият Дух е вече началото на вечния живот. Неговото присъствие в света е събитие решаващо: Той бие, удря, както морето о скалите, и разбива, сломява съпротивата. Той е радостта на вечността, чукаща на нашата врата, Той се втурва в нашия живот, напомня ни за Бога, за Христа, нашя Спасител, за нашето величие и достойнство пред Бога и за това, че всичко е възможно в укрепяващата ни сила Христова.

Нека поради това с всичката отговорност и благодарност да празнуваме този ден. И нега Духът Божий, дошъл като огнени езици над Апостолите, дойде и над нас, било наистина като огън, от който ние ще пламнем и ще пламенеем, като неизгарящата къпина, или като «лъх от тих вятър», който пророкът усетил в пустинята, където Бог бил в Неговото тихо смирение, в Неговото самоотдаване на нас, в Неговата любов към нас. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯТА НА ВСИЧКИ СВEТИИ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Днес празнуваме паметта на всички светии, всички онези, които са чули словото Христово, чиито сърце и ум са пламнали, и те излезли в света да донесат на целия свят благовестието. Да пренесат словото за това, че Бог така възлюби света, че влезе в този свят, та никога повече да не го напусне, и че в Своето възкресение Той е включил всичко, което е нашия свят: в Неговата плът – целия видим свят, в Неговата душа – целият човешки свят, и ги утвърдил одесную, откъм дясната ръка на Отца.

Това не е само слава църковна, това е зов, обърнат към всекиго от нас. Днес ни призовава Евангелското чтение, вдъхновява ни Апостолското послание така да любим Бога, че да станем Негови истински ученици. И това значи, че нашата вяра в Него трябва да бъде и от ден на ден да става все по-реално вярност, така, че като виждат нас, виждайки как ние живеем, кои сме ние, другите хора да могат да повярват, че Христос е дошъл да спаси света, и че си струва да Го следваме като Учител и приятел.

Апостол Яков, обръщайки се към хората от своето време, казва: покажи ми своята вяра без твоите дела, а аз ще ти покажа моята вяра от моите дела! Затова нека да отидем в света, та на този свят, който сега бедства и се мъчи, който е загубил своя път, да донесем благата вест: не само вестта за това, че Бог е дошъл и се намира сред нас, но че Той ни е показал пътя, че Той е пътят, и е дал пример на всекиго, как да Го следваме: не робски, не като наемници, но с радост. Това следване означава, че ни е дарувана пълнотата и че животът е дълбок в нас, и може да се излее върху другите.

В това е днешното благовестие. В следващите две седмици ще празнуваме по по-различен начин светиите на Земята Руска и православните светии на тази Земя – хора от нашата кръв, от нашата плът, наши ближни. Нека да мислим за тях, и да се стремим да преживеем живота си така, че да могат те да се радват, че имат последователи достойни за Христа и достойни за това, как те самите са преживяли своя живот. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=