Седемнадесета неделя след Петдесетница - Неделя на Хананейката

Хананейката, която пристъпила към Христос, молейки Го да изцели нейната бесновата дъщеря, - била езичница: в онова време евреите, единствените, които вярвали в Единия Бог, не общували с езичниците, странили от тях, избягвали ги. И ето тази жена се приближила до Христос: този факт вече говори за това, че тя е видяла нещо в Него, което не е виждала в другите, че тя е усетила нещо в Него:интуитивно, със сърцето си е уловила нещо, което и е внушило доверие и е изгонило страха, че ще бъде прогонена.

И тя се обърнала към Него с думите, които намираме също така в Евангелието от Марк в устата на слепия Вартимей: Иисусе, сине Давидов! ... Това вече е изповед на вярата: естествено, не в Христос като Син Божи, но в Христос като потомък на царския род на Давид, от който трябвало да се роди Спасителя на света: Иисусе, сине Давидов, помилуй моята дъщеря! Тя е обладана от бесове ...

А Христос върви по Своя път, мъчли, не отзовавайки се на нейния вик. И учениците се обръщат към Него: Отпусни я, - тя ни следва, преследвайки ни с тези викове на надежда и отчаяние ... „Отпусни я” (в бълг.превод – отпрати я) не означава „изгони”: това означава: Наистина ли няма да я съжалиш? Тя също е човек или не? Или да страним от такива? Нима човешката мъка в езичниците не е също така страшно мъчителна, както и в нас? Отпусни я с мир ...

И Христос казва: Не съм изпратен до всички: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев ... Хананейката отговаря: Господи! Помогни ... Тя не отговаря на Неговата забележка, че Той не е изпратен до нея; тя просто вярва, че Той ще я пожали; тя не спори; не утвърждава: Как така – аз също съм човек! – не, тя просто вярва ... И Христос изпитва вярата и още веднъж; Той, разбира се, знаел тази вяра; и хананейката, навярно, знаела Неговото прозрение; но учениците, вероятно, е трябвало да измерят дълбочината на вярата, на която е способен един езичник. Той и казва: Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата ... Тези думи изглеждат толкова жестоки, безпощадни; струва ми се, че могат да бъдат разбрани, ако си представим Спасителя, свел погледа Си – внимателен, замислен, състрадателен поглед – към повдигнатите очи на тази жена; тя слушала тези думи – както слушала и други жестоки думи – но тя ги слушала и едновременно с това виждала лика на Божествената Любов, обърнат към нея. И тя отговаря, като че ли с усмивка: Да, Господи! Ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им ... Това може да се каже само от дълбока вяра и от съзнанието, че жестоките думи не идват от твърдо сърце.

И Спасителят тук, както и в други случаи, се отзовава на вярата с любов и със Своята власт да изцелява, милва и спасява: О, жено! Велика е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя. Тук ние виждаме още веднъж, че Божието състрадание няма предел, няма граница, че Той не дели хората на вярващи и не вярващи, на свои и чужди: за Него чужди няма – всички са свои; но заедно с това Той и очаква и изисква от нас не лековерие, а истинска вяра, готовност да се довериш на Бога, но и готовност да пробиеш до Бога с вик, молба, вяра. На това ние сме длъжни да се научим от хананейката. Амин.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

НЕДЕЛЯ НА СЛЕПИЯ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри!

Бог сътворил света в шест творчески дни и на седмия Той Си починал от Своите трудове, поръчвайки, предавайки света в грижа на човека. Цялата история, от сътворението на света до Второто пришествие, е денят на човека, когато той трябва да принесе плодовете на творението, трябва да доведе творението до неговата пълнота, да възсъедини тварта с нейния Творец.

Човек е изменил на своето призвание: ние сме били призвани да доведем света до съвършенството на красотата и хармонията с Бога и със самите себе си, а сме го направили уродлив и чудовищен. Но дошъл Христос, единственият истински Човек, единственият Човек, в пълна хармония с Бога, единственият Човек, Който бил способен да изпълни тази задача, която била връчена на човека. И когато Той твори Своите чудеса в съботен ден, това е призив към нас да се обърнем към нашия ден, към този ден, в който ние живеем, като към деня, който Бог е връчил на нашата грижа, и да направим от него Ден Господен.

Нашето призвание е в това – да преобразим света, да го преобразим в самия му корен, но съвсем не е в това, ние самите да бъдем непрестанно обект на Божествената грижа. Ние, християните, сме обезкървавили християнството, направили сме го безсилно и слабо с това, че сме престанали да бъдем съработници Божии, а смятаме, че Бог е като че ли длъжен непрестанно да излива върху нас, Неговото малко стадо, и Своята благодат, и Своята помощ, и Своята милост. Той, в навечерието на Своето възкресение, ни е призовал да отидем в света, както Той дойде, да отидем в света като вестители на любовта, като вестители на Самия Бог, и да изпълним тази своя мисия, както Той я е изпълнил – с цената на нашия живот, отдавайки своя живот, за да живеят другите.

Ние сме така далеч от своето призвание; ние прибягваме към Бога за помощ в същия момент, когато Той ни повелява да си проправим път напред, да отидем в света, да бъдем Негово присъствие в света.

Христос ни зове да забравим себе си, да се отвърнем от себе си, защото ние сами за себе си се явяваме камък за препъване, недаващ ни да изпълним нашето призвание: със страха за тялото ни, със страха от душевното страдание, със страха пред всички тези неща, които сме призвани да изпълним. Ние се страхуваме от смъртта, макар и да провъзгласяваме, че Христос е победил смъртта; къде е тогава нашата вяра? Ние скърбим, когато някой умира, макар да знаем, че няма повече смърт, че има само временно заспиване, докато живата душа ликува лице в лице със своя Жив Господ…

Ние трябва да се научим да се отдалечаваме от самите себе си, когато страх, алчност или нещо друго не ни дава да изпълним това, към което сме призвани: да бъдем вестители на Божията любов, на Божието състрадание, на Божията правда. Ние сме длъжни да кажем на себе си: Махни се от мен, сатана, противник, враг Божий, защото ти не мислиш за нещата Божии…

Ако ние действително сме християни, би трябвало да повтаряме след Откровението на св. Иоан Богослов словата на Духа и словата на Църквата: Ела, Господи Иисусе, и ела скоро! А ние, или повечето от нас, не копнеем, не жадуваме това пришествие, знаейки, че Неговото пришествие означава смърт за всичко съществуващо на  земята и нашето пробуждане лице в лице с Бога.

Слепецът от днешното евангелско четиво срещнал Христа лице в лице и Христос го изцерил. Колко около нас са слепи – не с физическа слепота, а със слепота много по-страшна: слепота откъм смисъл на живота, слепота към любовта, слепота към състраданието, слепота към всичко, което би могло да даде стойност на живота, който загубваме в живеене.

Ние трябва да излезем в света, както Христос е дошъл, забравяйки за себе си, да вземем своя кръст, тръгвайки след Него, защото Той е казал, че ако искаме някъде да отидем, то трябва да вървим след Него. И ако ние сме неспособни на това, то трябва да поставим пред себе си ясни и строги въпроси и да отговорим на тях безжалостно, без самосъжаления, и да станем такива християни, каквито сме длъжни да бъдем, каквито сме призвани да бъдем: християни, в които хората биха могли да узнаят Самия Христос. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

В рeдицата тържествуващи, пълни с надежди седмици на Великия Пост ние днес възпоменаваме света Мария Египетска. Защо Църквата е включила нейния образ в тези седмици? Не затова ли, че в нея виждаме тържеството на Божията сила и тържеството на ответната човешка любов? Или, може би, ние виждаме тържеството на човешкия отчаян зов за помощ и победата, която се дава от Бога, Неговата любов, Неговата сила и крепост.

За света Мария Египетска може да се каже накратко: тя била жителка на Александрия, жена с безнравствен живот, позор за своите съграждани, съблазън, погибел. Един ден тя поискала да се поклони на живоносния Кръст Господен, частица от който се намирала в един от храмовете. И не мислейки за своята греховност, не мислейки за това, че нейният живот няма нищо общо с този Бог на чистотата и любовта, на Който тя искала да се поклони, тя дръзновено поискала да влезе в храма. Но някаква сила я спирала; всеки път, когато тя се приближавала до вратите, тя бивала отхвърлена. Изпаднала в ужас, тя се обърнала към Майката Божия за помощ – и била допусната в храма. Но от храма тя не се върнала към предишния позорен живот; тя се оттеглила в пустинята и там прекарала, в неописуем подвиг, в съвършена самота, целия си останал живот до смъртта; живот, който не бил живот на безплътно същество, но бил наистина живот на въплътения дух, оживен от покаянието и благодатта.

На какво можем да се научим от този живот? Мария Египетска била блудница; но блудството не се заключава само в телесния грях. Блудството се заключава в това, че човек се заблуждава; че целостта на човешката любов се раздробява и човек вече е неспособен с цялата си душа, с цялото си сърце, с всичката си мисъл, с цялото си същество да обича човека и Бога... Блудството, в широкия смисъл, който му придава Свещеното Писание, това е идолопоклонническа привързаност към видимия свят. Ние сме заслепени от това, което виждаме, ние не виждаме невидимото, понеже нашето внимание, нашият взор са приковани само към това, което е видимо и осезаемо. Блудството се заключава в това да отдадеш своето сърце не на това, което е достойно за любов; блудството се заключава в това: вместо да насочим своята воля към едното потребно, към чистата любов към човека, към хората, към Бога, ние я разпиляваме така, че тя е разпръсната на всички страни, така че тя служи на всички идоли, на всички желания, на всички пориви. Нима всички ние не сме заразени от тази болест на блудството? Нима нашата воля не се колебае?

И ето ние можем да си представим себе си в образа на тази жена. Целият ни живот е подобен на нейния; и, както нея, ние искаме да се поклоним на Живия Бог, искаме да се доберем до Неговото животворно присъствие – и колко често не можем да направим това! Колко често ние искаме да се молим, но не можем; искаме да обичаме, но сърцето ни е каменно; искаме да съберем мислите си, а те се разбягват, разпиляват се; бихме искали с всичката си воля да започнем нов живот, но тази воля липсва – тя се е разложила на някакви съставни части, желания, мечти, тъга…, а сила в нея няма. Колко често ние сме подобни на морските вълни, които се блъскат в скалите, излитат и падат отново в морското лоно, нищо не достигайки. Рядко, рядко обаче ние спираме вниманието си на това. За миг ние скърбим, за миг ни боли сърцето, за миг си мислим: Нима е затворен за мене пътя към Бога?.. Но после се успокояваме, забравяме, засмуква ни блатото... Не така се е случило с Мария Египетска: обзел я ужас, и тя се хвърлила за помощ, за милост, за спасение...

Ние трябва да се научим на това: никога да не се отказваме, ако не сме успели да си пробием път към Бога, да стигнем до Него. Ние трябва да копнеем така по Бога, така да си проправяме път към Него, че накрая Божията сила и Божията милост да отвърнат на нашия зов и на нашето отчаяние, пълно с непостижима надежда... Мария Египетска разбрала това, Мария Египетска превърнала целия си живот в благодарение на Бога. Тя разбрала, че не трябва да живее така, както е живяла по-рано. Тя си тръгнала от всичко, което било съблазън за нея, което я държало в плен, и проживяла дивно остатъка от живота си.

Такъв подвиг не е по силите ни, но всеки от нас може да направи това, което е по силите му. Трябва да помним какво казва ап. Павел, че за нас всичко е възможно чрез Господ Иисус Христос, Който ни укрепява, защото силата Божия в немощ се проявява. Но не тази ленива, безплодна немощ, от която ние страдаме, която ни измъчва и погубва, а в другата немощ . в тази, която се ражда в човека от съзнанието, че не му не достига това, за което той мечта, единственото, към което се стреми, със своите сили, но че чрез силата Божия той може да достигне това. И тогава Господнята сила ще изпълни нашата немощ, както вятърът ще издуе крехките слаби платна и ще може да доведе кораба до пристана. Тази немощ, която се заключава в това, че вече не на себе си се надява и отдава себе си послушно, кротко, в Божиите ръце, изпълнявайки Неговата воля само с Неговата сила, и тогава всичко става възможно: силата Божия в немощ се проявява...

В този ред са евангелските четива, победоносните седмици на надеждата, които ни доближават до страстните дни, когато вече ще дойде времето не на вярата, не на надеждата, а времето на изява на Божествената любов, – колко ни е нужна подкрепата на света Мария Египетска със своя образ, със своя пример! Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

Притчата за богаташа и бедния Лазар

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да обърна вниманието ви върху два момента от днешното евангелско четиво. 

Първо, върху заключителните слова на Спасителя: ако не сме съумели да послушаме Моисей и пророците, т.е. толкова много свидетели, които от началото на времената са ни говорили за Бога и Неговата правда, то и Възкръсналият няма да ни убеди в нищо... За тези, които са слушали тогава, тези думи се оказали толкова неразбираеми – но нима тези думи тук не са ясни за нас? Христос възкръсна, яви Своето Божество в слава и Своето човечество в цялата му красота и величие – и въпреки това ние, християните, чуваме Неговите думи, удивляваме се на Неговото учение, покланяме Му се, и все така оставаме далече от онова, което ни е учил. Дали някой може да познае в нас Христови ученици, такива каквито е било възможно да бъдат познати в лицето на ранните Негови ученици и апостоли? Тогава чрез печата на апостолството, печата на християнството, любовта на християните един към друг и тяхната кръстна любов, жертвена към целия свят, се оказала непостижима за земята; те били готови да отдадат целия си живот, щото другият човек, който им е чужд, често ненавиждащ ги, да може да повярва в Христовото благовестие и да заживее нов живот. Колко далече от това е всичко, което хората могат видят у нас!

И това ме довежда до второто, което исках да кажа. Един от древните е казал: Няма по-страшно място на отстъпление от онова място, където има неверни християни... Когато четем тази притча, ние винаги си мислим за Лазар и богаташа, мислим за другите: но ако тази притча е обърната към нас? Дали не приличаме на този богат човек? Какво несметно богатство на духовно ръководство имаме! Ние знаем за Бога; познали сме Христа: открито ни е Неговото учение; дадени са ни Неговите тайнства:  в нас обитава Неговата благодат, Светият Дух вее в Църквата – а ние въпреки това си оставаме самодостатъчни, затворени и се стараем да живеем по волята си, обезпечени от тези богатства, които Господ ни дава. До нас са хиляди и хиляди изгладнели хора, които са готови да се нахранят с трохите, които постоянно падат от нашата маса – но ние не им даваме: Православието принадлежи на нас, вярата принадлежи на нас, всичко  принадлежи на нас!.. А другите хората на прага, на стълбите, пред вратата ни, гладуват, умират от глад и не получават понякога ни една от тези животворящи думи, с които могат да оживеят...

Ние знаем достатъчно много, достатъчно сме богати; древните светии са били „невежи“, нямайки достъп до това множество книги, които можем да четем, но понякога са чували една евангелска дума и върху нея са построявали целия си живот. А ние четем, четем, слушаме, молим се – и светостта не израства сред нас, защото сме скъперници като този богаташ, които искал да запази всичко за себе си и който не състрадавал на другия човек.

И ето, Евангелието ни казва, че е умрял беднякът – може би, просто защото е изгладнял пред вратите на богаташа, - и ангелите го занесли в лоното Авраамово, в Божия рай. Умрял и богаташът – но нито един от ангелите не дошъл при него: погребали го подобните на него алчни и богати хора, погребали го в сърцето на земята; той умрял, и се оказал пред лицето на съда. И не защото бил богат, а Лазар беден, не просто заради всичко, което получил през хубавия си живот, а заради нещо толкова жалко: защото всичко хубаво, което имал, той алчно пазел и не споделял с никого: сега и беднякът – тъй богат сега във вечността – не можел да сподели с него нищо...

Да се замислим за нашето Православие, да се замислим за нашето богатство, да се замислим за този глад сред инославните, сред невярващите, сред безбожниците, сред търсещите и нетърсещите – и нека не останем подобни на този богаташ, за да не произнесе и Господ Своя съд над нас: Аз възкръснах – а вие не Ми повярвахте!.. Но каква радост ще бъде за Спасителя, и за ангелите Божии, и за нашия Отец Небесен, и за нашата Майка, Богородица, и за светиите, и за грешниците, ако станем простодушни и щедри, и ако започнем да раздаваме цялото наше богатство: да раздаваме, като се стараем нищо да не запазваме – защото човек е толкова богат с това, което той е дарил от любов. И тогава и сред нас, и в нашите души ще се открие Царството Божие, Царството на тържествуващата, всепобеждаваща любов. Амин.

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

СВЕТИТЕЛЯТ ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

В течение на вече изтеклите подготвителни седмици към Великия пост с Христовите слова, с евангелските образи Църквата ни призоваваше да се вгледаме дълбоко в душата си в живота си: какво трябва да променим в него, за какво трябва да се покаем.

Сега настъпи ново време: времето на великия пост. В течение на настъпващите и вече настъпилата неделя ние ще слушаме не за самите себе си, а за това, което благодатта Божие е извършила над хората, които са съумели да се покаят, които са съумели да обърнат всичката си мисъл, всичката си душа, всичките си пориви към Бога – за това което Господ е извършил над тях! Един след друг пред нас ще преминават образите на светци…

Но днес, почти на границата между тези две времена – подготвителните седмици и Поста – пред нас застава образът на светителя Григорий Палама. И това, което той ни казва е така важно, така значително, защото само от това, което той ни казва, ние можем да разберем тази слава, това величие, тази действително Божествена красота, която ние виждаме в светците.

Сърцевината на учението на свети Григорий Палама се заключава в това, че благодатта не е някакъв сътворен дар, който Бог ни дава. Въз основа опита на цялата Православна Църква, на нейните светии, на нейните подвижници и, особено, на тези атонски светци и подвижници, сред които е живял, той е учил, че благодатта – това е Сам Бог, Който като че ли ни приобщава към Своята Божествена природа, правейки чрез това приобщаване богове по приобщеност.

Мислейки, че благодатта е само Божи дар, но не и Самият Бог, Който Се отдава на нас, западните богослови утвърждавали като че ли непроходимостта на пропастта между Бога и човека, между творението и Твореца. Без значение колко драгоценни са Божествените дарове, те си остават сътворени, и не могат да ни съединят с Бога с изключение на любовта и благодарността. Но не! Опитът на Църквата ни говори, че благодатта – това е Сам Бог, отдаващ Себе си на нас, и че, приемайки благодатта, ние ставаме, по приобщение, участници на Божествената природа.

Когато сега пред нас преминават образите на светците, нека помним, че те не са само хора, които били озарени с ум, чисти по сърце, а това са хора, които са приели Бога в себе си, както желязото може да бъде пронизано от огъня, и които са показали още на земята, към какво е призвана всяка твар, когато Бог ще бъде всичко у всички.

Затова нека се радваме на висотата на нашето призвание, да се радваме, че сме призвани да се приобщим с Бога, но и да помним, че това може да стане, ако извършваме подвига на вярата, ако останем верни на Бога, ако станем подвижници по образа на древните подвижници, които са съумели да отдадат кръв и да приемат Дух. Да ни даде Господ и вдъхновение, и сили, и желание – и да ни даде и плодове. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА НЕДЕЛЯ НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ

“Нали десетимата се очистиха? А де са деветте?“ /Лука 17:17/

Братя и сестри!

            

Няма такава беда, от която да не би избавил Спасителят обърналия се към Него човек. По всесилното слово на Иисуса Христа слепите проглеждали, парализираните ставали на крака , мъртвите възкръсвали. Вестта за Неговите чудеса пробуждала надежда в сърцата на отчаялите се, и те бързали да стигнат там, където странствал Синът Човечески, за да си върнат радостта от живота. Така станало и с десетте прокажени, които застанали напътя, по който вървял Спасителят и отдалече с гръмки гласове викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! (Лк. 17: 13).

Нека насочим нашето внимание към два или три момента от днешния евангелски откъс, които може да отминем незабелязано, защото сме привикнали към това четиво.

Първо - към Спасителя дошли десет човека, които, боледуващи от проказа, се смятали за нечисти от гледна точка на ветхозаветния закон. Никой не отивал към тях, никой не се докосвал до тях. И те, знаейки това, се спрели отдалеч, не отишли към Христа. Но сред тях имало девет израилтяни, принадлежащи към избрания народ, и един самарянин, с които израилтяните не общували. И ето когато всички те се оказали прокажени, всички те се оказали отхвърлени, изведнъж те осъзнали, че те са хора, че нищо не ги разделя, че ги свързва мъката, нещастието и отхвърлеността от обществото. И сред тях вече нямало спор, че едните са избраници, а другите отритнати; всички те били хора в беда.

Така се случва и с нас. Когато всичко е благополучно, тогава ние започваме да се разделяме един друг по класови, обществени, национални, религиозни и др. признаци. Но когато ни връхлети нещастие: смъртоносна болест или опасност, която не отминава, или отхвърленост от страна на всички, ние изведнъж осъзнаваме, че нищо не ни разделя, че ни съединява нашата човешка природа и че последната ценност е това човешко, ласкаво, състрадателно, внимателно отношение един към друг. Тогава ние се приемаме един друг, както Христос ни е приел, без различия.

И прокажените, тези отритнати от обществото от хора, се спрели пред Христа, те не смеели да се доближат до Него, защото били осквернени. Колко често ние, в нашата оскверненост от греха, от неправдата, се стремим към Христа, като че ли искайки от Него да ни бъде близък.Ние сме пълни с неправди, пълни с грехове, един  друг се отхвърляме, един друг не се обичаме, един на друг сме чужди, превъзнасяме се един над друг, нанасяме си рани, скръб, страдания, а заедно с това, дойдем ли в църква, обърнем ли се молитвено към Бога, ние търсим Неговата близост: Защо, Господи, нашите сърца си остават каменни, а ти не се докосваш до тях, защо нямаме сълзи на умиление, защо Ти не изпълняваш нашите молби, защо не ни даваш съзнание за Твоята близост, защо за нас на земята още не е настъпил раят на спасението, раят на вечната радост?...  Бихме могли и ние да се поучим от тези прокажени на този трепетен ужас пред светинята, на това съзнание, че да не смеем да пристъпим, да ни е достатъчно да постоим отдалеч и да знаем, че Бог чува, че Той  милува и спасява, че ако Той поиска, ако за нас това ще бъде спасително, Той ще се докосне до нашия живот, ще влезе в него със светлина и радост...

И ние се молим, и въпреки нашата оскверненост, въпреки, че си въобразяваме, като че ли имаме право да се доберем до Бога, да искаме настойчиво Той да ни снизходи към нас – Той по Своята милост изпълнява нашите моления. И какво става с нас? Както тези девет избраника, които Господ очистил от проказата и ги върнал към тяхното избраничество, ние си тръгваме доволни: ето изпълнило се е за нас Божието обещание, ние отново принадлежим към избраното число, ние сме членове на Църквата, ние сме православни, всичко за нас е достъпно... Ние сме привикнали към това, че сме избрани, на нас ни се струва естествена тази Божия близост.И ние се връщаме обратно в живота, със съзнание за своята правда, за своята оправданост пред Бога, привикнали към чудото, привикнали към общение с Бога, привикнали към всичко това, към което се стремят милиони хора и не могат да се докоснат до крайчеца на ризата Христова...

Но "...нали десетимата се очистиха?а де са деветте?" - звучи отново гласът на Спасителя (Лука. 17, 17). А деветте, получили желаното, получили милостта на прощението и очищението, се върнали в своя предишен живот – животът в грях. Те си тръгнали, забравили за чудото, забравили за Този, Който им дарил Своята милост. И вярата им веднага угаснала, завъртял ги вихърът на живота, в душите им се възцарила предишната греховна тъмнина и пустота. И Бог отново бил забравен до поредната беда, болест, скръб, които ще отгледа техния греховен живот.

Но това може да се отнесе и към нас. Човек постоянно прибягва към Бога и иска ли, иска блага: щастие, доволство, здраве, притичва към Бога със своята нужда, но не живее с Него, и всеки път, получил просимото, се връща към обичайния си предишен греховен живот. А твърде често при житейско неблагополучие в прокажените души се надига ропот към Твореца. Тогава Бог става виновен за всичко: ето Той не отговоря на молбите-искания, Той не дава на човека цялата пълнота на житейското щастие. А това, че човек не живее според Божиите предписания и по закона Божи, че той събира плодовете на разрушения от своите беззакония живот, изобщо не му идва на ум. Липсва истинска вяра, истински духовен живот и неговият жизнен път не свършва със спасение.

Нека да се замислим върху това. Всичко това се отнася и до нас. Макар че се е случило с други, всеки от нас може да разпознае себе си. Но това не е достатъчно, трябва да се стремим към Бога, за да ни очисти от духовната проказа, да ни изцели от греховните струпеи, за всичко да  Му благодарим /1 Сол.5:18/, да приемаме с благодарност Божията воля за нас, и да казваме:”Слава Богу за всичко”. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ВСИЧКО В ЖИВОТА Е МИЛОСТ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Всичко в живота е милост и всичко в живота може да бъде радост, ако с радостно сърце еднакво възприемаме и това, което ни се дава, и това, което ни се отнема. Често ни се струва, че радостта идва само от това, което получаваме, а колко дълбока и ликуваща е радостта от това, от което като че ли сме лишени, но в което е проявена задълбочената Божия грижа.

Напомня ни я разказът за един подвижник: Живял той в крайна нищета, в глад и студ, от който потръпвали тези, които го заобикаляли. Живял той изоставен, макар че на мнозина оказвал услуги, малцина се грижели за него. И веднъж един пришелец, който присъствал на неговата утринна молитва, в която той благодарил на Бога за безкрайните Му благодеяния, му казал: ”Как можеш да лъжеш пред лицето Божие, как можеш да Му благодариш за Неговите дарове? Та Той нищо не ти е дал!” И този подвижник погледнал към него и казал: “Аз не приемам живота, както ти го разбираш; ти мислиш за това, че аз нямам приятели, нямам топлина, нямам храна – нищо, както трябва нямам. Аз виждам нещата иначе: Господ е погледнал в душата ми и видял, че няма да израстна до тази мяра, към която Той ме е призвал, ако не ми е дадено и да гладувам, и да студувам, и да пребивавам в самота. И ми е дал в изобилие и изоставеност от хората, и лишение от всичко това, което търсят хората: в това ти виждаш лишение, а аз – своята надареност…”

Никой от нас не живее в такива крайни обстоятелства и малцина от нас биха били способни да преживеят подобно състояние и да се спасят. Но всеки от нас постоянно се жалва, че от нещо е лишен: не са го удостоили с внимание, с приятелство, с грижа, няма това, което би искал във физически, душевен и обществен план. Ние през цялото време говорим за това, което ни липсва, и никога не се замисляме над това, от което не ни е лишил Господ, а ни е надарил, освобождавайки ни, давайки ни възможност да бъдем богати, но по друг начин.

Нека помислим над това, че роптанието, завистта и други подобни чувства не само че разрушават нашите души, но и напразно ги разрушават, защото и повод за това няма, ако само бихме разбрали, как богато ни обдарява Господ и как ни води Той крачка след крачка от тленното към нетленното, от лъжливото обладаване към истинското обогатяване.    

Помогни ни, Господи, да разберем, че всичко е милост и всичко е богатство, и тогава с Църквата на мъчениците и светиите – тези обикновени, живи хора, съумели, обаче, да видят нещата, каквито са, - ние ще можем заедно с тях да благодарим за всичко на Бога с наистина ликуващи и благодарни сърца. Амин.   

Източник: http://www.pravmladeji.org/