Хананейката, която пристъпила към Христос, молейки Го
да изцели нейната бесновата дъщеря, - била езичница: в онова време евреите,
единствените, които вярвали в Единия Бог, не общували с езичниците, странили от
тях, избягвали ги. И ето тази жена се приближила до Христос: този факт вече
говори за това, че тя е видяла нещо в Него, което не е виждала в другите, че тя
е усетила нещо в Него:интуитивно, със сърцето си е уловила нещо, което и е
внушило доверие и е изгонило страха, че ще бъде прогонена.
И тя се обърнала към Него с думите, които намираме
също
така в Евангелието от Марк в устата на слепия Вартимей: Иисусе, сине Давидов! ... Това вече е изповед на вярата: естествено,
не в Христос като Син Божи, но в Христос като потомък на царския род на Давид,
от който трябвало да се роди Спасителя на света: Иисусе, сине Давидов, помилуй моята дъщеря! Тя е обладана от бесове ...
А Христос върви по Своя път, мъчли, не отзовавайки
се на нейния вик. И учениците се обръщат към Него: Отпусни я, - тя ни следва, преследвайки ни с тези викове на надежда
и отчаяние ... „Отпусни я” (в бълг.превод – отпрати я) не означава „изгони”:
това означава: Наистина ли няма да я съжалиш? Тя също е човек или не? Или да
страним от такива? Нима човешката мъка в езичниците не е също така страшно
мъчителна, както и в нас? Отпусни я с мир ...
И Христос казва: Не съм изпратен до всички: Аз съм пратен само при загубените овци от
дома Израилев ... Хананейката отговаря: Господи!
Помогни ... Тя не отговаря на
Неговата забележка, че Той не е изпратен до нея; тя просто вярва, че Той ще я
пожали; тя не спори; не утвърждава: Как така – аз също съм човек! – не, тя
просто вярва ... И Христос изпитва вярата и още веднъж; Той, разбира се, знаел
тази вяра; и хананейката, навярно, знаела Неговото прозрение; но учениците,
вероятно, е трябвало да измерят дълбочината на вярата, на която е способен един
езичник. Той и казва: Не е добре да се
вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата ... Тези думи изглеждат
толкова жестоки, безпощадни; струва ми се, че могат да бъдат разбрани, ако си
представим Спасителя, свел погледа Си – внимателен, замислен, състрадателен
поглед – към повдигнатите очи на тази жена; тя слушала тези думи – както слушала
и други жестоки думи – но тя ги слушала и едновременно с това виждала лика на
Божествената Любов, обърнат към нея. И тя отговаря, като че ли с усмивка: Да, Господи! Ала и псетата ядат от трохите,
що падат от трапезата на господарите им ... Това може да се каже само от
дълбока вяра и от съзнанието, че жестоките думи не идват от твърдо сърце.
И Спасителят тук, както и в други случаи, се
отзовава на вярата с любов и със Своята власт да изцелява, милва и спасява: О, жено! Велика е твоята вяра! Нека ти
бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя. Тук ние виждаме още
веднъж, че Божието състрадание няма предел, няма граница, че Той не дели хората
на вярващи и не вярващи, на свои и чужди: за Него чужди няма – всички са свои; но
заедно с това Той и очаква и изисква от нас не лековерие, а истинска вяра,
готовност да се довериш на Бога, но и готовност да пробиеш до Бога с вик,
молба, вяра. На това ние сме длъжни да се научим от хананейката. Амин.
Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/
Няма коментари:
Публикуване на коментар