четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Седемнадесета неделя след Петдесетница - Неделя на Хананейката

Хананейката, която пристъпила към Христос, молейки Го да изцели нейната бесновата дъщеря, - била езичница: в онова време евреите, единствените, които вярвали в Единия Бог, не общували с езичниците, странили от тях, избягвали ги. И ето тази жена се приближила до Христос: този факт вече говори за това, че тя е видяла нещо в Него, което не е виждала в другите, че тя е усетила нещо в Него:интуитивно, със сърцето си е уловила нещо, което и е внушило доверие и е изгонило страха, че ще бъде прогонена.

И тя се обърнала към Него с думите, които намираме също така в Евангелието от Марк в устата на слепия Вартимей: Иисусе, сине Давидов! ... Това вече е изповед на вярата: естествено, не в Христос като Син Божи, но в Христос като потомък на царския род на Давид, от който трябвало да се роди Спасителя на света: Иисусе, сине Давидов, помилуй моята дъщеря! Тя е обладана от бесове ...

А Христос върви по Своя път, мъчли, не отзовавайки се на нейния вик. И учениците се обръщат към Него: Отпусни я, - тя ни следва, преследвайки ни с тези викове на надежда и отчаяние ... „Отпусни я” (в бълг.превод – отпрати я) не означава „изгони”: това означава: Наистина ли няма да я съжалиш? Тя също е човек или не? Или да страним от такива? Нима човешката мъка в езичниците не е също така страшно мъчителна, както и в нас? Отпусни я с мир ...

И Христос казва: Не съм изпратен до всички: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев ... Хананейката отговаря: Господи! Помогни ... Тя не отговаря на Неговата забележка, че Той не е изпратен до нея; тя просто вярва, че Той ще я пожали; тя не спори; не утвърждава: Как така – аз също съм човек! – не, тя просто вярва ... И Христос изпитва вярата и още веднъж; Той, разбира се, знаел тази вяра; и хананейката, навярно, знаела Неговото прозрение; но учениците, вероятно, е трябвало да измерят дълбочината на вярата, на която е способен един езичник. Той и казва: Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата ... Тези думи изглеждат толкова жестоки, безпощадни; струва ми се, че могат да бъдат разбрани, ако си представим Спасителя, свел погледа Си – внимателен, замислен, състрадателен поглед – към повдигнатите очи на тази жена; тя слушала тези думи – както слушала и други жестоки думи – но тя ги слушала и едновременно с това виждала лика на Божествената Любов, обърнат към нея. И тя отговаря, като че ли с усмивка: Да, Господи! Ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им ... Това може да се каже само от дълбока вяра и от съзнанието, че жестоките думи не идват от твърдо сърце.
И Спасителят тук, както и в други случаи, се отзовава на вярата с любов и със Своята власт да изцелява, милва и спасява: О, жено! Велика е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя. Тук ние виждаме още веднъж, че Божието състрадание няма предел, няма граница, че Той не дели хората на вярващи и не вярващи, на свои и чужди: за Него чужди няма – всички са свои; но заедно с това Той и очаква и изисква от нас не лековерие, а истинска вяра, готовност да се довериш на Бога, но и готовност да пробиеш до Бога с вик, молба, вяра. На това ние сме длъжни да се научим от хананейката. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/




Няма коментари:

Публикуване на коментар