За Евангелието

Мнозина гледат почти кощунствено на Евангелието като книга за страшния Божи съд и Господните наредби; но колко далеч е този образ от чувството, което Евангелието извиква у този, който го чете за пръв път!

Когато объркани от греха или мъката пристъпваме към Евангелието, то се разкрива пред нас като книга на радостта и надеждата: радост за това, че сред нас е Господ, близък, свой, облечен в човешка плът, знаещ от Свой личен опит какво значи да бъдеш човек. И радост и надежда за това, че на всяка страница Господ изисква от нас да бъдем достойни за величието на своята човечност, да се издигаме на висотата на своето достойнство, макар често да грешим и да сме недостойни и пред самите себе си, и пред Него. Каква надежда звучи в това, че Христос дойде да спаси грешните и да ги призове към покаяние, че за грешните живя и умря и към тях е Неговата проповед. Какво откровение за Бога има в този образ на Христос, въплътилия се Син Божи!

Богът на Стария Завет, Богът на древните религии бил Бог непостижим, Бог страшен и в светостта Си - Бог недостъпен. И ето - в Евангелието се разкрива Бог достъпен и прост - но на каква цена! Той станал Човек и чрез това отдал Себе Си във властта на цялата земна злоба и неправда, за да бъде погубен; от любов към нас Той пожелал да бъде също така уязвим като нас, също така безпомощно-беззащитен като нас, също така презрян, както ние сме в очите на тези, които вярват само в силата и успеха.

Бог ни открива, че няма такава дълбочина на падение, обърканост и страх, и ужас, в която Той да не е слязъл преди нас, за да можем, ако и ние паднем в нея, да не се окажем сами. В Гетсиманската градина в борба и ужас Той посрещал не Своята, а нашата смърт. През целия Си живот Той бил именно с тези хора, които изпитвали нужда Бог да дойде при тях, защото самите те са загубили пътя към Него. Това е Бог, в Когото ние вярваме, това е Бог, Който с кръстната любов и с ликуващата, тържествуващата любов на Възкресението ни възлюби, изкупи и ни откри величието на човека и на нашето призвание; затова нека да заживеем достойно за това звание, към което сме призвани, радвайки се, че с нас е Бог. Амин.

Превод
Теменужка ВИТАНОВА

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/

Втората неделя на Великия пост - св. Григорий Палама

Днес празнуваме деня на св. Григорий Палама. Той завършил своя живот като Тесалоникийски архиепископ, но преди това бил ученик на монашеската традиция на Атон. Неговото богословие е дълбоко вкоренено и черпи своето основание в опита на подвижниците и светиите. 

В сърцевината си учението на св. Григорий Палама е събрало опита на цялата Православна църква, който свидетелства, че Бог не е затворен в Самия Себе Си, не е пленник на Своята Божествена природа, че бидейки любов, т.е. тържество и пълнота на живота, Той и в Себе Си живее и сякаш преливайки извън собственото Си битие, достига и до нас, приобщавайки ни и в тайнствата, и чрез молитвата, и чрез непосредственото, непостижимо Свое действие към Самия Себе Си, към това, което наричаме животворяща благодат. Ние сме живи чрез тази благодат, но този живот не се заключава в земното ни съществуване, а ни прави съпричастни на бъдещия век. Св. Григорий ни учи, че благодатта се дава не заради подвига ни, а в отговор на човешкия вик, на човешката молба, на човешката тъга по Бога. Божията благодат прониква в дълбините на нашите души и ги прави богоприемни, способни да приемат Бога като желан гост, като цар, като живот. 

Не е достатъчна тъгата по Бога, за да се открие душата ни за Него. Христос казва: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога...” Сърдечната чистота се постига чрез подвиг. И макар че не заради подвига ни се дава благодатта, без труд и подвиг сме неспособни да я приемем. Бог дава без мяра Своя Дух; но ние Го приемаме според мярата на нашата откритост към Него. Ние трябва да се борим строго, трезво, без пощада към себе си с всичко, което ни държи в своя плен и ни отдалечава от Самия Бог. И това изисква най-напред решимост да вместим в своя живот отначало послушание към Бога, после да се приобщим към Него в мисълта, в сърцето си, и след това - чудото на Боговселението, когато Бог се съединява с нас така, както огънят пронизва желязото. Но огънят не обхваща дървото изведнъж и не стига до сърцевината на желязото изведнъж; това става постепенно. И ние трябва да съдействаме - чрез все по-пълно и цялостно себеотдаване на Бога, като покоряваме самите себе си на Божествената благодат и Божественото присъствие. 

В едно от своите съчинения св. Григорий говори за това, че сме призвани да станем съвършено прозрачни - като кристал, през който да се лее свободно Божествената нетварна светлина. И, уви - казва той, - ние сме непрозрачни, ние сме затъмнени, има в нас плътност, непроницаемост. И затова благодатната светлина, Божественият огън се докосва до повърхността ни; понякога ни обгаря, понякога ни сгрява; със Своята светлина прави очевидни дефектите, недостатъците, повредата; но същата тази светлина явява и късчетата злато, сребро и скъпоценни камъни, които почвата на нашата личност, душа и тяло, съдържа в себе си. 

Затова подвигът на целия живот се състои в това, да станем прозрачни, та светлината Божия да се лее през нас, да ни пронизва до самата сърцевина, от край до край, и да се излива върху всички твари Божии. Да отговорим на Неговия призив към подвиг, да разберем в какво се заключава задачата на нашата жизнена борба: да станем чисти по сърце и ум, та като през кристал да се лее светлината, да ни пронизва топлината. Да се вдъхновим и от това, че Бог ни зове към такова дълбоко общение със Самия Себе Си, че сме призвани, чрез приобщеността към благодатта, да станем участници на самата Божествена природа (2 Петр. 1:4). Нима не си струва да се живее заради това? Нима това не е призвание, заради което си струва да отложим всяка земна грижа, за да стане земята небе, а ние да станем граждани на вечното Царство? Но не роби, не слуги, а деца на живия Бог, братя Христови, деца на Отца. Амин.

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/index.htm

Пред лицето на Бога

Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на Блудния син

Колко самотно, и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не минал Христос и не го призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му коствало това. Помните, как митарят стоял до прага на храма, гледал пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на църквата, удрял се в гърдите и само възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!... Но тези думи отразяват не само съзнанието за собствената греховност, но и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти виждал как човек може да бъде погубен от закона – безсърдечният, студен човешки закон, и как изведнъж у хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои,с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.

И днес срещаме друг образ – образа на блудния син, където виждаме съвсем ясно какво се случва с някого, който се е покаял, върнал се е вкъщи в дълбок размисъл за това какъв е животът му пред лицето на Божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога. Сигурно сте обърнали внимание на думите от Евангелието, където се казва, че когато блудният син бил все още далеч от бащиния дом, бащата го видял и побързал да го посрещне и се хвърлил в обятията му, и го целувал, и прегръщал, и го милвал.

В разказа за Закхей виждаме себе си, изправени пред съда на хората; в разказа за митаря виждаме отново себе си, но пред съда на собствената си съвест; а сега нека погледнем съдбата си, изправени пред лицето на Бога. Ние всички сме в положението на блудния син; всичко сме получили от Бога – и живота, и природните сили на нашия ум, сърце, воля, здравето на нашето тяло; получили сме и дружбата, и семейството, и всичко, с което сме богати. И всичко това обаче, като блудния син, сме получили от Бога и сме го занесли в далечна страна, там, където можем да го използваме безотчетно, там, където можем да се скрием от лицето Божие, и всичко, ако ни харесва, да попилеем за собствено удоволствие, без да даваме отчет пред никого.

Нима ние всички не сме такива? Нима не вземаме постоянно това, което е Божие и свято и не го използваме за собствено удоволствие, за собствения живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим като светиня?... Всички отиваме в далечна страна, където можем всичко да разпилеем без Бог и без човешкия съд.

Но идва един момент, в който и нас ни застига гладът, не само материалният, но и гладът за ласка, която не е купена, глад за любов, която да е чист дар, глад за онези отношения, които не зависят от нищо, освен от това, че сме скъпи на някого и сме обичани. И тогава трябва да си спомним тази притча Христова. В тази притча се разказва, че един юноша, който отдавна си е отишъл и е отписал Бог, отписал е собствения си баща, изведнъж си спомня, че има баща. Първата дума, с която се обръща към него е: Отче!... С какво може да дойде той при него? Не с оправдание – защото няма оправдание за него, но той може да дойде, знаейки, че ако той е блуден, недостоен син-предател, то баща му е останал верен и любящ. И ето, той бърза с тази мисъл към дома си, там, където е бащата, към бащиния дом. И се готви за изповед. Той е готов на всичко, само да го допуснат до дома, готов е да стане роб, наемен работник… Но бащата не се съгласява на такива сделки, баща му си остава баща, колкото и недостоен да е синът, и когато синът признава, че не е бил достоен, бащата го приема като син, възкръснал от смъртта греховна, нов, завърнал се – и наоколо цари радост и ликуване.

Всичко това се случва в нас  стъпка по стъпка и от една страна ни изправя пред собствената ни слепота, и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно ни напомня и за това колко сме скъпи на Бог. Както е казано в днешното послание, ние сме купени на висока цена: на Божията любов, на живота и смъртта на Христос… Ето цената, която ни дава Бог, ето какво значим за Него… Нима след това не можем да дойдем при Бог с надежда, вяра, с радост, че ще бъдем приети, защото сме толкова скъпи?

Следващия път пред нас ще се разкрие картината на Страшния съд. Нека си зададем въпроса как е възможно Бог, Отецът, който ни обича безпределно, с безгранична любов, да е за нас «Страшен съд»? Какво страшно има в тоя съд? Нима е наказанието, нима е срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов… Помислете за това как сега Господ ни призовава за среща, но и за това какво ще Му дадете насреща? Любов – или след като се взра в Божествената любов, като погледна в бездънните очи на Божественото състрадание, ще разбера, че съм загубил единственото на земята ‒ любовта. Амин.

Източник: Електронна библиотека „Митрополит Сурожский Антоний”

Превод: Анна Фуцкова

Източник: http://dveri.bg/

ЗА БЛУДНИЯ СИН

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Как самотно и страшно, и студено му било на Вартимей слепеца преди да мине край него Христос и да го призове към живот. И как страшно му било на Закхей от човешкия поглед, любопитен, изпитателен, често жесток, когато той се решил да срещне Христа, каквото и да му струва това. И вие помните, как стоял митаря на църковния праг, когато видял пред себе си храма, мястото, където живее Господ, място свято, където никаква неправда, никаква нечистота не трябва да има достъп, и видял себе си пред лицето на собствената си съвест, -как стоял той, не смеейки да престъпи църковния праг, удряйки се в гърдите и само възклицавайки: Господи, бъди милостив към мен, грешния!.. Но в тези думи се разкривло не само съзнанието му за своята греховност, но и надеждата, - надежда за това, че над справедливостта, над правдата, неумолимата правда, има състрадание, милосърдие, любов и прошка. На това той се научил, вероятно, даже в своя беззаконен живот. Много пъти, навярно, той се срещал с това, че човек може да бъде погубен от закона, бессърдечния, студен закон човешки, и че изведнъж сред хората се събужда жалост, и тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо светлее, тогава всичко става възможно. И така той стоял в надежда за невъзможно чудо, за това, че той, който във всичко е лош и в очите на хората, и пред лицето на собствената съвест, и пред Божия съд, все пак може да бъде помилван, простен, даже приласкан.

И днес ние срещаме друг образ – образът на блудния син, където виждаме с очите си, какво става с човека, който се е покаял, върнал се у дома в дълбок размисъл за това, какъв е неговият живот пред лицето на Божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога. Вие, вероятно, сте обърнали внимание върху думите на днешното Евангелие, където се казва, че когато блудният син бил още далеч от бащиния дом, баща му го видял и побързал да го срещне, и паднал на гърдите му, и го целувал, и го милвал, и го жалел.

В разказа за Закхей виждаме себе си пред съда на хората; в разказа за митаря ние виждаме себе си пред съда на собствената съвест; а сега нека погледнем съдбата си пред лицето Божие. Ние всички сме в положението на блудния син; всички сме получили всичко от Бога – и живота, и природните наши сили на ума, на сърцето, на волята, телесното здраве; получили сме и дружба, и семейство, и всичко, с което сме богати. И всичко това, обаче, като блудния син, ние сме получили от Бога и сме го отнесли в далечната страна, там, където можем да се ползваме от това безотчетно, там, където можем да се скрием от Божието лице, и всичко, ако ни се хареса, да изхарчим за свое удоволствие, без да се отчитаме пред никого.

Нима не сме такива всички ние? Нима не взимаме постоянно онова, което е Божие и свято, за да го използваме за свое удоволствие, за своя си живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим, като светиня?.. Ние всички отиваме “на страну далече”, в далечната страна, където можем без Бога и без човешки съд всичко да разпилеем.

Но идва някакъв момент, когато и до нас стига гладът, не само веществения глад, но гладът за ласка, която би била не купена, глад за любов, която би била чист дар, глад по онези отношения, които не зависят от нищо, освен от това, че сме скъпи за някого и любими от някого. И тогава ни е дадено да си спомним тази притча Христова. В тази притча се изобразява, че юношата, отишъл си отдавна, като че зачертал Бога, зачерта своя баща, изведнъж си спомня, че той има баща. Първата дума, с която той се обръща към него е: Татко!.. С какво той може да се върне при него? Не с оправдание – защото няма за него оправдание, но може да се върне, знаейки, че дори той да е блуден, недостоен син-предател, то бащата е останал верен, любящ баща. И ето с това той бърза към дома, там, където е баща му, където е бащиният дом. И той подготвя изповед. Той е готов на всичко, само и само да го пуснат вкъщи, готов е да бъде роб, готов е да бъде наемник! Но бащата не отива на такива сделки, баща му си остава баща, колкото и да е недостоен синът, и когато синът признава своето недостойнство, бащата го приема като син, възкръснал от греховната смърт, нов, завърнал се, - и радост и ликуване е наоколо.

Всичко това преминава в нас стъпка след стъпка и, от една страна, ни поставя пред лицето и на нашата слепота, и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно ни напомня и за това, колко сме скъпи на Бога. Както беше казано в днешното Послание, ние сме скъпо купени: с цялата любов Божия, с целия живот и смърт на Христа... Ето цената, която ни дава Бог, ето какво означаваме за Него... Нима след всичко това не можем да дойдем при Бога с надежда, с вяра, с радост за това, че ще бъдем приети, защото сме толкова скъпи?

Следващият път пред нас ще застане картината на Страшния Съд. Нека си поставим въпроса за това, по какъв начин е възможно Бог, Отец, който ни обича с безпределна, безгранична любов, да бъде за нас “страшен съд”? Какво страшно има в този съд? Нима наказанието, нима срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов... Помислете за това, как ни зове Господ на среща, но и за това, с какво ще Го срещна аз? С любов – или, погледнал лика на Божествената любов, погледнал в бездънните очи на Божието състрадание, ще разбера, че съм загубил единственото на земята – любовта. Амин.

----

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

За митаря и фарисея

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Днес ние си припомняме евангелския разказ за митаря и фарисея. И ако опитаме да пренесем целия смисъл на Христовия отговор върху това, как са се държали, как са мислели за себе си и как са мислeли за другите тези двама души, бихме могли да си спомним думите на Стария Завет: Чедо, дай Ми сърцето си, всичко останало все едно Ми принадлежи…

Това е отговорът и за фарисея, и за митаря. Митарят дошъл с разбито от срам сърце, той не умеел да живее достойно за това, на което са го учили. Не умеел да живее така, че да уважава себе си, да не говорим за това, да си спечели уважението на другите, и още по-малко – да бъде способен да застане пред Бога с чувство за собствено достойнство.

А фарисеят – той влязъл в храма с увереността, че има право да влезе тук: той изпълнява всички правила, той е достоен за Бога, той заслужава даже Неговото уважение.

И ето тези двама души стояли пред Бога, и Христос приел и двамата. Той не отхвърлил фарисея, Той като че го оплаквал. Станало му жал за този човек, който не разбрал, че целият смисъл на живота - собствения, църковния, човешкия е в това хората да се обичат един другиго. Но за това трябва отначало да подариш сърцето си на Бога. Защото в своето собствено човешко сърце сили да обичаш онези, които те оскърбяват, онези, които са ти чужди, онези, от които чувстваш отвращение, никога няма да намериш. Но ако подарим сърцето си на Бога, ако открием сърцето си за Него така, че в него да живее Божията любов, тогава можем да се приемаме един другиго, можем да приемаме своя ближен, и фарисея, и митаря.

Ние идваме в храма; ние не можем да се хвалим с това, че спазваме всички църковни правила, че можем да застанем пред Бога и да кажем: аз стоя пред Теб с достойнство. Ние можем да влезем и да кажем: Господи, аз знам какъв би трябвало да бъда – и аз не съм такъв; прости ми! Приеми ме… Постя ли или не постя, давам ли милостиня – това е нищо в сравнение с онова, което аз бих бил длъжен да направя, тоест на Тебе да дам сърцето си, за да го преизпълниш Ти с любов, и тази любов като поток да се излива върху хората около мен… И ние не можем даже да застанем както митаря пред Бога; митарят не смеел даже да влезе в храма, защото храмът за него бил пространство, което всецяло принадлежало на Бога; там за него нямало място, както му се струвало. А ние – как влизаме ние в храма? Нима спираме пред прага, за да кажем: Господи, позволи ми да влезна в тази област на святостта, в тази област, която е обособена от целия свят за да бъде Твоя област… Ние идваме “у нас си” в храма, отиваме направо към свещопродавницата, но спираме ли се за да кажем: “Господи! Аз нямам никакво право да бъда тук, но Ти ме приемаш с цялата Твоя непостижима любов.

Та нека идваме в храма с такова чувство; нека даваме сърцето си на Бога, за да изпълни Той нашето сърце, да даваме живота си един другиму, за да каже Христос: Да, Аз не напразно съм живял, Аз не напразно съм умирал, тези хора са разбрали какво значи Моята заповед “да възлюбите един другиго както Аз ви възлюбих”. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Слово в деня на св. Йоан Златоуст

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух - с тези думи започва всяка проповед на Божието слово и всяко обяснение на Господните думи, на словото на Самия Бог, станал човек. С какво благоговение трябва да изрича тези думи проповедникът, с какво благоговение трябва да произнася той всичко, което би поискал да сподели с паството на нашия Един Пастир, Един Бог и Господ. Но какво трябва да е и нашето благоговение, когато слушаме това слово! В Евангелието Спасителят казва: по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден. А на друго място в Свещеното Писание е казано: внимавайте (тоест, пазете се) как слушате Словото Божие, защото не слушащите словото, а вършещите словото Божие ще се спасят и те са достойни да се нарекат християни, сиреч Христови, собствени ученици на Христа, Негови приятели, Негови близки. 

Днес ние празнуваме деня на св. Йоан Златоуст. В едно от своите поучения той говори, че не е достатъчно да въздаваш чест на светец само с молитви и с църковни песнопения. Ако наистина сме поразени от величието на неговия живот, от неговия свят облик, то ние трябва да се поучим от него как да живеем, а не само да го възхваляваме за това, че той е успял да бъде верен последовател на Христос. Това се отнася еднакво до нас - пастирите - и до вас - чадата на Христовата Църква. Страшни думи са казани в Свещеното Писание за недостойните пастири: проклет е всеки, вършещ делото Божие с небрежение! Колко е страшно за пастирите да се изправят и пред тези думи да изпитват своята съвест. Колко е страшно да знаеш, че макар и думите ти да са силни и истинни, но животът ти свидетелства, че си изменил на Христа, че заблуждаваш хората. И колко страшно е да чуваш думите, които току-що споменах: по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден. На Страшния съд всеки от нас - пастирите - ще застане пред Господа, Пастиреначалника, Който е проповядвал с живота Си, а не само със словото Си, и ще чуе: колко истина изрече, какви дълбочини позна в Евангелието и в светоотеческото учение, но живя ли ти самият според това слово, поразило те в сърцето ти, което ти самият проповядваше на другите? Страшно е да се помисли, че всеки път, когато свещеникът провъзгласява Божието слово, Божието благовестие за спасението, той застава пред Божия съд и или бива оправдан, или бива осъден пред Христа за това, как живее самият той. 

Но това се отнася в същата степен и за слушащите това слово: внимавайте как слушате Словото Божие! В Евангелието има една притча за това как Сеячът излязъл да сее. Едни семена паднали на каменистата почва край пътя, където птиците веднага ги изкълвали, те не покълнали и пропаднали, те загинали и били безполезни. Възможно ли е някой от нас, който слуша думите на Христа за това колко Бог възлюби света и как ни учи да живеем, да не тръгне по пътя на Божиите заповеди, да не направи всичко, което е по силите му, за да покаже на Бога с живота си, че Христос не напразно е страдал и умрял на кръста за всеки един от нас? Целият ни живот трябва да стане знак, свидетелство за нашата благодарност към Господа за Неговата любов, за Неговите страдания, за Неговото разпятие, за слизането Му в ада, за да спаси погиналите - в ада земен и в ада преизподен. 

Други семена паднали там, дето нямало много пръст. Те бързо поникнали, защото почвата била влажна и веднага ги напоила с влагата си, но тя не била дълбока; корените им бързо стигнали до камък и кълновете, които можели да дадат такава богата жътва, изсъхнали и загинали. Други пък семена паднали сред тръни и плевели и слабите кълнове били заглушени. Тези плевели, разбира се, не са действителните плевели по нашите поля и дерета, а са плевелите, прораснали в нашите сърца от нечистия ни и недостоен живот: злобата, завистта, ревността, хладните ни сърца, студенината ни, разсеяността, небрежността - и какво ли не още - просто страшно да ти стане! И ето тези наши страсти, преживявания, на които ние непрестанно се предаваме, за които отваряме сърцето и ума си, на които услужливо предлагаме паметта си и от които волята ни става зла - тези плевели толкова лесно могат да задушат живоносното, чисто и прекрасно Божие Слово. Защото Божието Слово не е обикновено слово. Божието Слово не съответства на ежедневните наши мечти и желания. Бог ни призовава да бъдем велики, чисти, святи, достойни за любовта, която Господ е проявил към нас чрез Кръста. 

Нека станем тази добра почва, за която говори Господ - всички ние: и пастири, и пасоми. Всички ние сме Божии чада, за всички нас Господ е живял, учил е и е умрял. Нека станем почвата, в която всяка дума, като попадне в нея, да бъде възприета не с възторг, а с любов, и да пусне дълбоки корени. И когато се покажат първите кълнове на вечния живот: чистота, святост, любов, вяра и надежда - нека с всички сили пазим тези кълнове, каквото и да ни струва това. А понякога това ни струва много! Но вижте живота на светците: колко много са се потрудили те, как героично като светиня са пазили Божието слово. Нека и ние се поучим от тях. Едно помнете: пастирът ще бъде такъв, каквото е стадото, и стадото ще е такова, какъвто е пастирът; защото ние сме едно тяло, един живот, една душа. Ние, пастирите, сме длъжни да подкрепяме всеки от вас с живото слово на истината, и сме длъжни с целия си живот: и с открития си за всички живот, и със скрития, протичащ в дълбините на сърцата ни, да бъдем достойни за това Слово Божие, което провъзгласяваме. Но и вие, като знаете, че пастирът е човек като вас, че и той е слаб, вие трябва с всички сили да го защитавате от падение, от съблазън, от раздразнение преди службата, от горчивото чувство, когато му се струва, че може би трудът му е напразен, напразна е проповедта му. Апостол Павел говори за това, че вярващите така трябва да се грижат за своя пастир, че той да върши делото си с радост, а не с въздишка. Нека си помагаме един другиму: пастирите - със своя свят живот, който да им дава сила за животворно слово, за словото на Христа. А вие им помагайте да израснат така, както ни призовава нашият Пастиреначалник Господ - да станат като икони на Спасителя Христа, да живеят такъв живот, та и вярващи, и невярващи да могат да видят в пастира образа на Спасителя, сеещ доброто слово и отдаващ собствения си живот - изцяло, без остатък - за тези, за които умря Господ. Амин.! 

Митр. Антоний СУРОЖКИ, 
9 февруари 1983 г., Ростов на Дон 

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/index.htm

За Закхей

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Закхей, за когото ние днес четохме, бил митар, и като такъв, той бил обект и на презрение, и на ненавист. Защо? Защото той по свободната си воля се подчинил на общия враг, защото заради своята изгода той станал сътрудник на враговете, защото той живеел чрез безпощадна жестокост за своя изгода.

Това, което се говори за него, може, в значителна степен, често да бъде казано и за нас самите. Светът е разделен: той е разделен между Бога и всичко онова, което е противно на Него, между любовта и ненавистта, между светлината и тъмнината, между правдата и неправдата, между великодушието и сърдечната теснота, и ние постоянно избираме онова, което ни изглежда удобно и изгодно. Ние влизаме в сделка с врага, ние свободно му се подчиняваме в надеждата, че от него ще получим някакви земни блага. Онова изкушение, което отхвърли Христос в пустинята, изкушението на властта, богатството, славата, ни държи в своите клещи. Какво може да ни спаси от това?

Закхей го спасила срещата лице в лице с Христа; той надникнал в Неговите очи, видял Неговия лик, уловил нещо тайнствено, което може да се улови непосредствено от човек към човек, и му станало ясно, че областта на тъмнината повече не е за него, че неправдата – не е за него, че областта на нелюбовта не е за него. Той видял правдата, красотата, смисълът, светлината, Бога, и той ги избрал, и това го спасило. Срещата с Бога лице в лице може действително съвършено да преобърне нашият живот; но има други неща, които също могат да го изменят, от тъмнина към светлина, от смърт към живот – това е любовта. В моментите, когато нашето сърце е пълно с любов, в това сърце умира алчността, умира себелюбието, умира готовността да бъдеш дребен, подъл, низък, нищожен; човек става такъв какъвто той е в действителност – светъл като ангел, сияещ от радост, великодушен, щедър, дълбок, голям, мислещ за другия, а не за себе си, непримирим към неправдата.

Но любовта не винаги остава в това величие, тя се ражда в нашето сърце като живот и победа, но колко често човекът, когото ние обичаме, човекът, запалил в нас цялото благородство, цялото величие на което сме способни, постепенно става за нас предмет на поклонение, идол, на когото започваме да служим и заради когото жертваме всичко. И тогава любовта, която би могла да бъде живот, светлина, тържество, става нова уловка на тъмнината, алчността, затвореността. Ние трябва, преди да се издигнем до срещата лице в лице с Бога, която може да ни се даде или не, да се научим да обичаме с тази любов, която ни освобождава не само от себе си, от алчността, от страха, от ненавистта, която ни освобождава не само от готовността, но даже и от самата способност да се подчиняваме на врага на живота, врага на любовта, врага на правдата.

Нека се учим отначало на това. Това ни е достъпно, ние можем да запазим своята любов от осквернение, ние можем да запазим своята любов чиста, благородна, великодушна, голяма, и тогава ние ще оздравеем от онова дребното, тъмното, ужасяващото, което ни отделя от Бога, което ни пречи да влезем, както Закхей е влязъл, в един миг, от тъмния и помръкнал живот, в живота на светлината, любовта, където ние и Бог сме едно, съединени с радостта на победоносната среща. Амин.

----

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=