Днес ние си припомняме
евангелския разказ за митаря и фарисея. И ако опитаме да пренесем целия смисъл
на Христовия отговор върху това, как са се държали, как са мислели за себе си и
как са мислeли за другите тези двама души, бихме могли да си спомним думите на
Стария Завет: Чедо, дай Ми сърцето си, всичко останало все едно Ми принадлежи…
Това е отговорът и за
фарисея, и за митаря. Митарят дошъл с разбито от срам сърце, той не умеел да
живее достойно за това, на което са го учили. Не умеел да живее така, че да
уважава себе си, да не говорим за това, да си спечели уважението на другите, и
още по-малко – да бъде способен да застане пред Бога с чувство за собствено
достойнство.
А фарисеят – той влязъл в
храма с увереността, че има право да влезе тук: той изпълнява всички правила,
той е достоен за Бога, той заслужава даже Неговото уважение.
И ето тези двама души
стояли пред Бога, и Христос приел и двамата. Той не отхвърлил фарисея, Той като
че го оплаквал. Станало му жал за този човек, който не разбрал, че целият
смисъл на живота - собствения, църковния, човешкия е в това хората да се обичат
един другиго. Но за това трябва отначало да подариш сърцето си на Бога. Защото
в своето собствено човешко сърце сили да обичаш онези, които те оскърбяват,
онези, които са ти чужди, онези, от които чувстваш отвращение, никога няма да
намериш. Но ако подарим сърцето си на Бога, ако открием сърцето си за Него
така, че в него да живее Божията любов, тогава можем да се приемаме един
другиго, можем да приемаме своя ближен, и фарисея, и митаря.
Ние идваме в храма; ние не
можем да се хвалим с това, че спазваме всички църковни правила, че можем да застанем
пред Бога и да кажем: аз стоя пред Теб с достойнство. Ние можем да влезем и да
кажем: Господи, аз знам какъв би трябвало да бъда – и аз не съм такъв; прости
ми! Приеми ме… Постя ли или не постя, давам ли милостиня – това е нищо в
сравнение с онова, което аз бих бил длъжен да направя, тоест на Тебе да дам
сърцето си, за да го преизпълниш Ти с любов, и тази любов като поток да се
излива върху хората около мен… И ние не можем даже да застанем както митаря
пред Бога; митарят не смеел даже да влезе в храма, защото храмът за него бил
пространство, което всецяло принадлежало на Бога; там за него нямало място,
както му се струвало. А ние – как влизаме ние в храма? Нима спираме пред прага,
за да кажем: Господи, позволи ми да влезна в тази област на святостта, в тази
област, която е обособена от целия свят за да бъде Твоя област… Ние идваме “у
нас си” в храма, отиваме направо към свещопродавницата, но спираме ли се за да
кажем: “Господи! Аз нямам никакво право да бъда тук, но Ти ме приемаш с цялата
Твоя непостижима любов.
Та нека идваме в храма с
такова чувство; нека даваме сърцето си на Бога, за да изпълни Той нашето сърце,
да даваме живота си един другиму, за да каже Христос: Да, Аз не напразно съм
живял, Аз не напразно съм умирал, тези хора са разбрали какво значи Моята
заповед “да възлюбите един другиго както Аз ви възлюбих”. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар