Между два велики празника

Намираме се между празниците Възнесение Господне и Света Троица и затова бих искал да говоря за нещо, което има отношение и към двата празника. В 53 глава от книгата на пророк Исаия се разкрива следното пророчество за очаквания Месия: Той, Христос, бе изпоранен заради нашите грехове, като взе върху Си, върху Своите плещи нашите немощи и чрез Неговите язви и рани ние се изцелихме...

Когато мислим за възкръсналия Христос, Който се явява на Своите ученици и им дава да Го докоснат, и призовава ап. Тома да се увери в реалността и дълбочината на раните Му, ние пропускаме нещо предвид. Ние забравяме, че Христос се възнася с изранена от греховете ни плът и че по непостижим за нас начин не само Възкръсналият, но и Възнеслият се Христос, встъпил в славата Божия, седящ отдясно на Бога Отца, носи върху Своята човешка плът раните, нанесени Му от човешките грехове. Той все още носи на плещите Си човешката немощ, и сега сякаш Възкресение Христово и Страстната седмица са включени в тайната на Триединния Бог, Троица Свята, Непостижима, Велика. Цялата скръб на земята, цялата болка, целият ужас се стоварват върху Христос, но Той не ги отхвърля нито при Възкресението, нито при Възнесението Си в слава. Христос остава Божият Агнец, принесен в жертва преди сътворението на света, за спасението на света...

И когато в деня на св. Петдесетница, който празнуваме като ден на Св. Троица, Той изпраща Духа на учениците Си, на апостолите, на Църквата и на целия свят, Той Го изпраща сякаш двояко. От една страна, ние сме Тяло Христово, живо и трептящо: измъченото и изранено през хилядолетията Тяло Христово, по думите на св. ап. Павел, носещо върху си раните на Спасителя и изпълняващо в Себе Си това, което е липсвало в земните скърби и страдания на Христа; от векове Църквата е призвана да бъде Тяло Христово, преломявано за спасение на човечеството. И ние като това Тяло, колкото и да сме недостойни, само поради това, че сме Христови, само поради това, че сме Църквата – сме приобщени към този дар на Светия Дух.

Но Духът снизхожда върху нас не само защото по един непостижим начин ние вече сме съединени с Христос, а и защото сме немощни, безсилни, греховни, и само силата Божия, изявяваща се в немощта човешка, може да ни спаси. Ние получаваме Светия Дух не само като Тяло Христово, но поотделно и заедно като грешно общество и като грешници, отчаяно нуждаещи се от силата Божия за нашето спасение...

И затова за празника, който ни очаква в бъдещото Възкресение, ние трябва да се готвим по-различно: трябва да осъзнаем своята немощ, но с цялата искреност, с цялата тъга по Бога, с цялата наша жажда и глад да дойде Господ, за да съживи душата ни и да измени живота ни... Да прекараме неделята съсредоточено: да прекараме тази неделя в очакване и молитва, та като запеем заедно със Светия Дух призивната молитва: „Ела и се всели в нас” – това да не бъде поредната молитва, а завършекът на цялата наша тъга по Бога, цялата наша любов към Бога, за да се открие пред Него нашата немощ, както душата се открива за любовта и радостта.

И тогава, колкото и да сме греховни и немощни, ние ще можем да възприемем отново и по-нов начин безкрайната благодат, която ни прави по-близки и по-свои на Бога, този Бог, Който издигна в слава плътта, изранен от нашите грехове, все още неизлекуван, защото нашият грях все още съществува...

Дивен е нашият Бог! Ние, маловерниците, водещи толкова лош живот, можем да мислим за Него само с благодарност, задето сме Му любими. Той вярва в нас, на всичко се надява и е готов да ни даде цялата Си сила, ако само Му предоставим това право и власт над нас, простор да действа свободно.

Да се готвим благоговейно за слизането на Светия Дух над нас. Амин.

Превод: Мария Иванова

Източник: pravoslavie.bg

Неделята на Блудния син

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Отново и отново ми се случва да проповядвам върху притчите за блудния син и за митаря и фарисея, и всеки път забелязвам, колко леко е – о, не на практика, не в действителност, а с въображението си – да се отъждествявам с грешника, намерил своя път обратно към Бога, с митаря, който в сърдечно съкрушение стоял до вратата на църквата, без да бъде в състояние да пристъпи в святото Божие място, или с блудния син, който, независимо от своята невероятна безчувственост, жестокост, все пак намерил своя път към дома. И колко рядко ме е засягала на живо съдбата на фарисея, съдбата на големия син. Да, Бог не осъдил ни единия, ни другия. За митаря Той казал: този човек си отиде повече опростен, повече осветен, отколкото онзи… Бог не казал, че фарисеят си отишъл без съпровождащата го любов Божия, че Бог не помни неговата вярност, неговата изпълнителност.

Ние също стоим днес пред образа на големия син. Целия си живот той преживял рамо до рамо с бащата, целият му живот бил грижа за това, което представлявало интерес за неговия баща: той работел усърдно, предано, забравял себе си, не обръщал внимание на умората, не искал възнаграждение, защото чувствал, че постъпвайки така, той се държи правилно; едно не му достигало: топлина, ласка, радост за своя баща. Но имало нещо, което така поразява у него: неговата преданост. Независимо, че сърцето му не горяло, той оставал верен; независимо, че не получавал видимо възнаграждение или видимо признание, той оставал верен, той работел; както той казва, бил “роб”. И как жестоки сме ние, когато мислим, че той не заслужава нашето съчувствие; и колко малко от нас сме способни да бъдем дотолкова предани, така съвършено и неотклонно послушни на зова на дълга, както е бил той, когато не срещаме признание, не чуваме одобрение, не получаваме ни най-малко възнаграждение, защото подобно на това, как бащата е постъпил по отношение на големия син, онези, които ни заобикалят, онези на които ние служим, за които, може би, робски се трудим, тоест чиито интереси представляват сърцевината на нашия живот, приемат това като даденост: нима това не е естествено? Та нали той ми е син! Нали той ми е баща! Нали той ми е брат! Нали той ми е мъж, жена! Не ми ли е той приятел? Не предполага ли това пълна, безгранична преданост, която и представлява своето собствено възнаграждение?

Как често сме жестоки към хората около нас, които поставяме в положението на големия син, никога непризнат, винаги очаквайки, че той ще направи, което трябва, неотклонно и съвършено. Да, блудният син имал топлота, блудният син се върнал със съкрушено сърце, той бил готов да стане нов, докато големият син можел само да продължава да работи в своето сурово постоянство; и само пред лицето на бащиното състрадание той би разбрал какво означава, че неговият по-малък брат действително бил мъртъв и оживял, действително бил загубен и се намерил.

Да се замислим за себе си: редом с всеки от нас има някой, към когото се отнасяме със същата студенина, с която мислим за големия брат, но също така редом с всеки от нас има някой, с когото се отнасяме също така надменно и сурово, както големият брат се е отнесъл към своя по-малък брат, когато онзи се върнал в къщи. Той го бил отписал, онзи вече не бил негов брат. По-малкият изменил на баща им – той не заслужавал прошка. Обаче бащата, жертвата на синовното отхвърляне, лекомислие, жестокост, прощава с цялото си сърце, с всичката си нежност.

Нека да намерим своето място в тази трагична и красива притча, защото тогава ние, може би, ще намерим своя път да станем големият брат, макар, може би, много по-малко усърден, по-малко предан на интересите на нашия баща, нашия, приятел, нашия роднина. Или, може би, ще можем да намерим в своето сърце творческото разположение на по-малкия син и ще се научим от него отначало, че няма такова положение, от което не може да ни изведе искреното разкаяние, решителното обръщане, и че има Някой Един, в крайна сметка – Бог – и, вероятно, един човек или няколко, който е готов да ни приеме, да ни изкупи, да ни възстанови и да ни помогне да започнем нов живот, заедно: бащата, малкият син и големият син. Амин.

Превод: Татяна Сестримска

Източник: pravoslavie.bg

Неделя на св. Тома

Днес почитаме паметта на св. апостол Тома, запомнен от всички като човекът, който се усъмни във възкресението на Христос, когато другите ученици му разказаха за него. И рядко си задаваме въпроса, кой е бил той, какъв човек е бил, и защо е могъл да се усъмни.

Освен при споменаването, че Спасителят го избира да стане апостол, за апостол Тома четем в Евангелието още само два пъти. И първото място е много важно: когато Христос казва на учениците, че трябва да се върне в Иудея, за да възкреси приятеля си Лазар, те се стараят да го убедят да остане по-далече от убийствения, опасен Йерусалим. И само Тома казва: да отидем с Него и да умрем с Него.

Още преди възкресението на Христос, когато за учениците Той е само наставник, апостол Тома бил готов от любов и вярност просто да умре с Него: не да Го защити, тъй като не се е надявал на нищо, но да сподели съдбата Му.

И ето че този човек, който с такава вярност е бил готов да сподели със Спасителя смъртта, поставя на другите ученици въпроса: Възможно ли е това?... Те му разказват, че са видели възкръсналия Христос, и той не може да повярва. Защо?

Дали не, защото до светата Петдесетница, до момента на слизането на Светия Дух над апостолите, те си остават все такива страхливи, често неразбиращи и колебаещи се хора? Как е могъл той да повярва, че Христос е възкръснал, по единственото свидетелство – ликуването и радостта на учениците, когато вижда, че те са все същите хора, останали са непроменени, с нищо не са по-различни отпреди.

За да приеме вестта за възкресението, той се е нуждаел от друга достоверност, по-голяма от ликуващите думи на апостолите. Защото е разбирал, че ако Христос е възкръснал, то всичко в света се е изменило; че последната победа е не на човека, а на Бога, че любовта, а не омразата вече владее над всичко, че сега ние живеем в нов свят, защото действително Бог е влязъл в този свят и го е преобразил в свят на вечния живот, а не само на тлеещия, понякога дълъг, но само временен живот...

Апостол Тома повярвал, когато Спасителят застанал пред него. Повярвал, защото всичко в Спасителя било сияние на вечния живот и Той застанал пред Своите ученици вече не като Иисус от Назарет – техният учител, а като възкръсналият Господ, в силата и славата на Своето възкресение, макар ръцете, краката и тялото Му да били прободени с гвоздеи и копия.

Христовото възкресение не премахва трагичното в живота. Христос е влязъл в живота, за да понесе цялата негова трагедия и да я преобразува в победа. Но тялото Му остава тяло на разпънатия Христос, докато има и един грешник на земята. Във вечността Той навярно ще застане пред нас именно такъв, защото Неговото разпятие говори за безкрайната Божия любов.

И виждайки Него, разпънатия Христос, в славата на Възкресението, апостол Тома Му се покланя и произнася последното тържествуващо свидетелство, което ние трябва да пренесем през света чрез живота си и чрез живота на света: Господ мой и Бог мой!...

Но как хората, на които ще кажем за Христовото възкресение и ще известим, че Той възкръсна, че Той е Бог, че Той е победил – как тези хора ще повярват, ако сме подобни на апостолите, които могат да ликуват за това, което са преживели, но не могат да явят нито силата, нито славата на Възкресението!...

Затова ние, които вярваме, трябва да станем народ от нови, обновени, различни хора: хора, които вярват във вечния живот, хора, в които тържествува победата над смъртта още сега. Защото приобщавайки се към смъртта на Христос, ние живеем – трябва да живеем! – вечния живот на възкръсналия Христос; да живеем Божествения живот. Тогава не бихме се страхували от смъртта и страданията; не бихме се страхували от нищо на света, защото никой не може да ни отнеме този живот. И тогава бихме станали живи, тържествуващи и убедителни свидетели на това, че Христос възкръсна, защото другите ще виждат в нас вечно живите хора, научили се да обичат, дори когато това им струва временния живот; научили се да вярват в човека, както само Бог умее да вярва в него, на всичко да се надяват и всичко да побеждават, отдавайки себе си безгранично в радостта, любовта и победата Господни. Амин.

превод: Илиана Александрова

Източник: pravoslavie.bg

Притчата за безумния богаташ

Като се обръща към човека, който намислил да запази богатството си, сякаш то не може да му се отнеме, Христос казва: „Безумецо, в тази нощ ще поискат живота ти – и какво тогава?” Зад гърба на всеки от нас стои смъртта и Евангелието ни напомня за това на всяка крачка. Но ни напомня не за да ни изплаши със смъртта, а за да придаде на живота нова, съвсем непостижима дълбочина. Ние живеем повърхностно, живеем с безкрайно количество неща, които са твърде незначителни дори за нашето човешко сърце, дори за човешкия ум. Колко празни, безцелни, безплодни мисли минават в човека за един ден от неговия живот; колко чувства се редуват едно след друго в душата, без да остават никаква дълбока следа, просто така, преминават напразно, като облаци по лятното небе.

Всичко това е твърде незначително за човека, тоест за всеки от нас, и Господ постоянно ни напомня и в Евангелието Си, и в живота, че смъртта е тъй удивително близка, и само тя може да постави нещата на техните места.

Спомням си времето, когато майка ми умираше; и двамата знаехме за тази смърт, тя беше с нас, тя живя с нас три години, и през тези три години стана ясно, че именно защото смъртта е близо, животът е толкова ценен. Не в смисъл, че за него трябва да се борим, за да не умрем, а в смисъл, че цялото му съдържание може да стане толкова дълбоко, каквото само смъртта може да го направи. Всяка изречена дума може да бъде последната дума – нима тя ще бъде пуста, нищожна, или още по-лошо, раздразнителна, горчива, зла, рушителна? Всяка постъпка може да бъде последна – нима не може всяка постъпка да стане изражение, осъществяване на най-дълбокото, най-дивното, което съществува в отношенията между хората? Ние забравяме това, защото ни се струва, че пред нас има още толкова време, за да се поправят грешките, да се излекуват раните на душата, да утешим човека. А може де се окаже късно, единият или другият може да умре…

Тогава също не е късно, тогава можем да се обърнем към Бога, Който е наш примирител; но за някои неща – да, късно е. Късно е да утешиш, късно е да погалиш, късно е да зарадваш, късно е да дадеш на земята последното щастие на човека… В този смисъл, смъртта за нас е напомняне за това, че животът, който правим така незначителен, може да бъде толкова дълбок. Смъртта е изправена пред очите ни – от Евангелието, от Христос, от самия живот – не за да ни плаши, а само за да живеем задълбочено, за да живеем според мярата на всичко най-дълбоко, на голямото, чувствително човешко сърце, на проявяващия разбиране човешки ум.

Затова, нека не събираме в съкровищницата на сърцето, на ума, в съкровищницата на живота нищо, което е твърде незначително и от което издребняваме, а да си задаваме въпроса при всяка наша среща , във всички наши човешки обстоятелства, по отношение на всеки човек и на всичко в живота: „Как трябва да постъпя, ако това е неговият последен миг или моят последен миг? Каква дума трябва да кажа, какво да направя, какъв трябва да бъда спрямо него, нея, тях? И само ако осъзнаем това, Боже, какъв дълбок и значителен ще бъде животът, как всеки човек ще стане значителен и колко ще бъдат в нашия живот постъпките, достойни за нашия човешки живот, за нашето човешко величие и за величието на нашия Бог! Амин.

Източник: pravoslavie.bg

Възкресяването дъщерята на Иаир

Как приличаме на тези хора, които са наобиколили умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, и Сам говори: „Не плачете, тя не е умряла, а само спи”... и с каква увереност хората, както е казано в Евангелието, са „знаели”, че тя е умряла. Въпреки че Сам Бог говори, че Самият Господ, Когото те са повикали, за да направи чудо, казва това, сега те Му се надсмиват. Докато е била болна, е било възможно да се надяват на чудо; но сега тя е умряла, и е смешно да се говори, че има някаква надежда...

Така става и с нас. Господ живял, умрял, възкръснал, и Господ Сам ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея е животът, който човешките души вече живеят, животът, който ще обхване също така и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да твърдим: „Той умря, тя умря”. А когато чуваме думите на Апостола: „Не искам да нямате надежда, като другите, които вярват в смъртта”... – ние чуваме тези думи, и въпреки това „знаем”, че пред нас лежи човек, който е умрял, и искаме да бъдем безутешни. Не вярваме и на думите на възкръсналия Господ, че ще възкръснем, и на думите на Господа, Който е възкресявал през земния си живот – дъщерята на Иаир, Лазар, – че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че има живот. Колко е странно, и колко ужасно, че тази очевидност на смъртта закрива за нас реалността на живота! Ето, нека всеки от вас си постави въпроса: колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отвръщали: Ама аз знам, че е победила, че побеждава смъртта!

И това се отнася не само до телесната смърт. Ако само вярвахме в живота, щяхме да вярваме, че когато някой роднина или близък умре, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот по отношение на него продължава. За да намерим живия човек, ние не трябва да казваме „вчера”, „някога”, „в миналото”, не трябва да поглеждаме назад, а трябва да живеем сега с този жив човек и този жив живот, и да очакваме повече, а не по-малко.

Това се отнася и до душевните и духовните явления. Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че е умряло приятелството, умряла е любовта, умряло е онова, което е било най-драгоценно сред хората. И когато Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но е живо (защото всичко, което съществува: и любовта, и приятелството, и ласката, са живи), ние въпреки това пак казваме: „Не, Господи, нали аз знам – всичко е измряло до корен”...

В притчата за сухото дърво, за което три години се грижели, докато не оживяло, Христос ни напомня, че дори и до корен да умре, животът е от Него. Че всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в тленното минало, а в съвършено новото сияние – не на временния живот, а на вечния. Всяка година ние чуваме пророчеството на Йезекиил за костите: „Кажи, сине човешки, ще оживеят ли тия кости?” – и отвръщаме: „Не, това е вече владението на смъртта...

Но пророкът е бил по-мъдър, той казал: „Ти знаеш, Господи, аз не знам”...

И ето, това се отнася за всичко – било то за нашите лични взаимоотношения, или за разсъждението върху съдбата на човешката душа, или за нещо друго. Да се поучим от този разказ: това не е притча, а разказ за това, как е възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла. И Христос го е знаел, само че за Него няма смърт: има живот и има сън. Да се вгледаме в нашия живот, в нашите отношения с починалите, т.е. тези, които сега са заспали и си почиват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които сме осъдили и над които сме произнесли окончателна присъда: „Този е мъртъв, не прави труд на Учителя, и Бог няма защо да идва тук – пак няма да стане”. Да си спомним за нашите мъртви приятелства и отношения – дали са умрели, или за известно време са погаснали, или почиват? Зачетете се в тази притча: това е притча на живота срещу смъртта, притча на надеждата срещу очевидността, притча на безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие... Амин.

превод: Екатерина Крумова

Източник: pravoslavie.bg

Зa църковните тaйнствa

Зa дa проумеем смисълa нa църковните тaйнствa трябвa дa се зaдълбочим в рaзбирaнето нa сaмaтa Църквa. Църквaтa е Богочовешко общество, в което присъствa пълнотaтa кaкто нa Божественaтa природa, тaкa и нa човешкaтa. И едновременно с товa тя е човешко общество по пътя към спaсението.

Божественaтa природa нa Църквaтa следвa от фaктa, че първият й член е Господ Иисус Христос. В Него, по думите нa Свещеното писaние, обитaвa телесно Божиятa пълнотa. Блaгодaрение нa товa, че Христос присъствa в Църквaтa в пълнотaтa и нa човешкaтa , и нa Божественaтa си природa, Църквaтa е нерaзлъчно свързaнa и с Бог Отец, и със Светия Дух, изпрaтен й нa Петдесетницa. Човешкaтa природa присъствa в Църквaтa двояко. Едновременно и кaто съвършенa човешкa природa, кaквaто притежaвa Христос, и кaто несъвършенa – кaквaто имa всеки един от нaс. Зa Църквaтa, следовaтелно, можем дa кaжем, че е Богочовешко общество, но човешкият елемент в нея е сложен.

Нa нaс ни е явенa пълнотaтa нa товa, което може и трябвa дa стaне човек и зaедно с товa – непълнотaтa нa моментното ни състояние. Ако използвaме думите нa отец Георги Флоровски – един от нaй–големите съвременни богослови –Църквaтa е едновремнно и “вкъщи”, и “нa път”. Ние не можем дa прибaвим нищо повече към товa, което Църквaтa вече е, но от другa стрaнa всеки един от нaс е призвaн дa нaдрaствa себе си чрез блaгодaттa нa Светия Дух и през целия си живот дa нaвлизa все по–дълбоко в пълнотaтa нa Църквaтa. И товa не се постигa сaмо с усилия нa човешкaтa воля, тa билa тя и нaй–добрaтa. Ние можем дa жaдувaме Богa, можем дa копнеем по Него, дa вършим всичко възможно зa дa се измъкнем от греховното си състояние. Но сaмо със свои усилия нямa дa успеем.

Нещо подобно се случвa и в човешките отношения: може дa обичaш някого от цялото си сърце, всеотдaйно, но без ответнa любов двaмaтa не ще стaнaт еднa плът. Рaзбирa се, Бог ни обичa. Той ни е обичaл и преди дa сме Го познaли. Апостол Пaвел говори колко изумително и непонятно е, че Бог отдaде живот си зaрaди нaс, още докaто Му бяхме врaгове. Той кaзвa: мaлцинa бихa отдaли животa си зa приятели, a пък зa врaгове…

И ето Христос тaкa ни възлюби. Бог прояви в Христa тaкaвa любов към нaс.

Зa дa можем дa извършим товa, към което сме призвaни, Господ устaнови тaйнствaтa.

Кaкво е тaйнството? Тaйнството е Божествено действие, което ни приобщaвa към пълнотaтa нa нaшaтa сътворенa и блaгaдaтнa природa. Ние вече не сме оновa творение, което Бог зaмислил и сътворил: невинно, чисто, изцяло обърнaто към Богa, без сянкa. Но едновременно с товa сме призвaни дa нaдрaстнем нaшaтa мярa. Ето зaщо тaйнствaтa по зaбележителен нaчин използвaт мaтериятa нa сътворения свят, зa дa ни приобщят към Божиятa тaйнa. По кaкъв нaчин сътворенaтa мaтерия може дa ни приобщи към товa, което ние сaми не можем дa сторим?

Рaботaтa е тaм, че сътворенaтa мaтерия е подчиненa нa грехa, по–точно кaзaно порaзенa е от несъвършенството, чрез човешкото грехопaдение. Но сaмaтa мaтерия си остaвa безгрешнa и зaтовa Бог може всичко сътворено дa освети с блaгодaттa и пълнотaтa нa Своето присъствие, и чрез мaтериятa дa ни предaде дaрa нa тaзи блaгодaт и Богоприсъствие. Когaто Бог стaнa човек, Той се приобщи към цялaтa мaтерия нa вселенaтa, зaщото мaтериятa успя дa го приеме, тя никогa не Му изневери, никогa не възстaнa срещу своя Творец. В тaйнствaтa Господ Иисус Христос взимa хляб, взимa вино, водa (при кръщaвaне), миро (при миропомaзвaне), всяко вещество съединявa със Себе Си, тa дa може веществото което приемaме дa ни освети. Във водите нa кръщението ние се очиствaме от нaшия грях чрез силaтa нa осветените води. В дaрa нa Светите Тaйни ние се приобщaвaме към Тялото и Кръвтa Христови. Хлябът и виното могaт дa ни приобщят към Богa непосредствено чрез Божия дaр, докaто ние сaмите не можем дa сторим товa със силaтa нa нaшaтa воля. Тaйнството е действие нa Богa.

Извършителят нa всяко тaйнство е сaм Господ Иисус Христос и Светият Дух. Човек не може със собствени сили, дори при ръкополaгaне в свещенство, дори при посвещaвaне в епископство, дa придобие влaст нaд сътворения свят. Не може просто дa вземе хляб и дa го претвори в Тяло Христово или пък дa вземе чaшa вино и дa я претвори в Кръв Христовa. Товa е по силите сaмо нa Господ Иисус Христос. В този смисъл единствен извършител нa тaйнствaтa е Бог.

Кaквa е тогaвa ролятa нa свещеникa? Трябвa ли ни зa нещо? Дa, той е необходим. Зa дa се случи чудото е необходимо сътрудничеството нa човекa, необходимa е добрaтa му воля, неговaтa вярa и откритост, необходимa е готовносттa му сaм себе си дa принесе в дaр. Свещеникът е човек, когото Бог постaвя нa пределa, тaм, където сaмо Иисус Христос може по прaво дa стои. Едно от нaй–потресaвaщите преживявaния в животa е, когaто човек, ръкоположен зa дякон, a след товa и зa свещеник, прекрaчвa зa пръв път прaгa нa Светите Двери. До този момент той е влизaл в олтaрa през стрaничните двери, a сегa – през Цaрските, през които единствен Цaрят нa Слaвaтa може по достойнство и по прaво дa премине. В моментa нa ръкополaгaне нa свещеникa aз винaги го питaм:
– Рaзбирaш ли кaкво се случвa в моментa? Сегa ще преминеш грaницaтa, която сaмо Христос може по прaво дa прекрaчи. И ти ще можеш дa прекрaчиш тaзи грaницa, сaмо aко тaкa се съединиш с Христос, че Неговaтa смърт, Неговaтa мъртвост към грехa стaнaт твои, aко Неговият живот също стaне твой…

Сaмо тогaвa човек може дa премине грaницaтa и дa учaствa в тaйнствaтa. Дa, той учaствa кaто иконa. Той е глaс Божи, той е глaс нaроден. Той викa към Богa от името нa цялaтa твaр и нa събрaлия се нaрод:

– Господи, елa! Господи, извърши нaд нaс неповторимото тaйнство, съедини ни със Себе Си, очисти ни от грехa, приобщи ни към Твоятa святост…

И в отговор нa този молитвен вопъл Светият Дух слизa върху водите нa кръщението, върху хлябa и виното нa причaстието, върху мирото нa миропомaзвaнето. Тaйнството е действие нa Богa. То ни приобщaвa към Божиятa тaйнa и към тaйнaтa нa истинскaтa ни човешкa природa. В тaйнaтa нa кръщението ние постепенно стaвaме хорaтa, които сме призвaни дa стaнем, постоянно се въздигaме, очиствaйки се от грехa, който ни отделя от Богa. Стaвaме чисти, подобно нa първите хорa в моментa нa с ътворявaнето им. Приобщaвaйки се към Христос ние нaдрaствaме собственaтa си мярa, съединявaме се с Неговaтa съвършенa човешкa природa, a в нея – и с Божественaтa Му природa.

Когaто идвaме дa се кръстим трябвa дa помним, че водaтa, в която се потaпяме, е символ нa смърттa и възкресението. Ако човек се потопи до глaвaтa във водa, товa е рaвносилно нa смърт. Когaто ни потопят до глaвaтa във водите нa кръщението, трябвa дa почувствaме кaк смърттa ни обгръщa, aко Божият глaс не ни извикa от стихиятa. И следвaщото действие: ние възхождaме, излизaме от тези води. Товa е символ нa нaшето възкресение. Излизaме, и в първия момент не дишaме. Ние вече дишaме по нов нaчин. Очистени сме от първородния грях – от нaшaтa отреченост и отчужденост от Богa. Ние нaвлизaме в нов живот. Сегa стaвaме Христови. Носим в себе си чистотaтa и светосттa Христови. Дaден ни е вечният Му живот. Но кaкво ознaчaвa товa? Апостол Пaвел кaзвa: “Нимa не знaете, че телaтa ви сa Христови членове? И тъй, дa вземa ли членовете нa Христa и дa ги нaпрaвя членове нa блудницa? Съвсем не! Или не знaете, че който се съединявa с блудницa, стaвa едно тяло с нея?”(1Кор.6:15–16)

Товa не зaдължително е блудният грях, a всичко оновa, което е блуд по отношение нa Богa: постъпки, мисли, чувствa, желaния, които сa несъвместими с нaшето единство с Христос. Ето кaкъв е трaгичният смисъл нa кръщението, неговото пределно знaчение. В кръщението ние стaвaме Тяло Христово и всичко, което вършим нaд собственото си тяло, нaд душaтa си, нaд животa си, го вършим кaто богоубийци или кaто хорa, вторично отричaщи се от Христос, след кaто веднъж сме се съединили с Него. Товa е огромнa отговорност. И сaмо aко се потопим в кръщелните води и приемем единството с Христос, можем дa вървим нaпред от кръщението към дaрa нa Светия Дух, който ни се дaвa незaбaвно, кaкто е бил дaден и нa Христос в Йордaнските води. И ние тръгвaме към Цaрските двери, през които все още не можем дa преминем, но от тaм нaсрещa ни ще излезе Христос зa дa ни приобщи към Тялото и Кръвтa Си. В товa е същносттa и нa остaнaлите тaйнствa.

Превод: Димитър Спасов

Източник: pravoslavie.bg

НАЧАЛОТО НА МОЛИТВАТА - Предговор

Пред читателите е първата книга на български език на Сурожки митрополит Антоний (Антъни Блум). В поместеното в началото и интервю с Негово Високопреосвещенство могат да се намерят най-важните сведения за живота му, или поне за тези събития от него, на които той самият отдава най-съществено значение. Към тях би трябвало да се добави, че след ръкоположението си в йеромонашески сан през 1948 г., бъдещият архиерей е изпратен на пастирско служение във Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ е на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е Патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. - митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност.

Дълги години митрополит Антоний носи православното свидетелство за Христа на Запад, проповядвайки в различни църковни общини, университетски аудитории, радио и телевизия в много страни по света, без да прекъсва връзката си с Руската църква. От 1969 г., в продължение на десетилетия чете радиобеседи в руските предавания на Би Би Си. Неговите посещения в Русия по време на комунистическото управление се превръщат в радостно и обнадеждаващо събитие за руското православие. Заслугите му са отбелязани с почетна докторска степен от няколко богословски факултета. Абърдийнският университет му присъжда тази титла („почетен доктор на богословието") „за проповедта на Словото Божие и за обновяването на духовния живот в страната"; Кеймбриджкият университет и Московската духовна академия - за съвкупността от неговите научно-богословски, пастирски и проповеднически трудове.

Митрополит Антоний често поставя в проповедите си акцент върху връзката между активния живот в света и индивидуалното молитвено общение с Бога. Значението на тази тема продиктува до голяма степен избора на текста за първото българско издание на негови беседи.

Като обяснение за някои стилистични особености на книгата би трябвало да се спомене, че в съгласие с Евангелската заръка (Мат.10:18-20; Лука12:11), като се уповава на Божията помощ и на незаменимото значение на откритата лична обърнатост при благовестното свидетелство, митр. Антоний никога не подготвя писмено своите проповеди, беседи, публични изказвания и лекции. Най-известните му книги представляват записки на негови слушатели.

С изключение на малки авторски корекции, основният текст на настоящото издание е съставен от проповеди произнесени от стълбите на една от университетските сгради в Оксфорд. Митрополит Антоний описва обстоятелствата, при които е станало това, така:

„... Помолиха ме да проповядвам на улиците на Оксфорд и определиха място на стъпалата на библиотеката; събра се малък кръг от хора, който после започна да се разраства. Случи се в края на януари; беше, меко казано, „кучешки студ", духаше вятър. Хората - англичани, които не се познаваха предварително - стояха приблизително на метър разстояние един от друг, така че вятърът продухваше всеки от тях и те мръзнеха - всеки сам за себе си. Погледнах ги и реших да поизчакам да дойде подходящият момент; отначало те бяха розови, после започнаха да посиняват. И когато посиняха достатъчно, им казах: „Знаете ли, вие стоите на голямо разстояние; ако се приближите плътно един до друг, бихте могли да се стоплите от телесната температура. Не се познавате, но за сметка на това поне ще ви е по-топло." Те застанаха по-плътно. Мина известно време, първите редици порозовяха, стана им уютно, а тези, които стояха отзад, изложени на вятъра, замръзнаха окончателно. Казах им: „Ето, научихте се вече за кратко време да се сгрявате един друг; а какво ще кажете да се научим да си разменяме и християнска топлина? Тези, които стоите отпред, научете се да отстъпвате назад и да стопляте гърбовете на тези, които замръзват; застанете плътно зад тях, така че вашата топлина да сгрее гърбовете им." И в продължение на тази седмица всяка сутрин ставаше така: хората идваха, заставаха плътно един до друг, после предните редици минаваха назад и топлеха другите... Тези наши проповеди минаваха по следния начин: аз говорех около час, после час и половина отговарях на въпроси, така че всеки можеше да се намръзне. Аз също замръзвах, защото стоях отделно. Но за кратко време, за една седмица, хората се научиха да си разменят и телесна, и човешка топлина..."

 От редактора


За сваляне