Как приличаме на тези хора, които са наобиколили
умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, и Сам говори: „Не
плачете, тя не е умряла, а само спи”... и с каква увереност хората, както е
казано в Евангелието, са „знаели”, че тя е умряла. Въпреки че Сам Бог говори,
че Самият Господ, Когото те са повикали, за да направи чудо, казва това, сега
те Му се надсмиват. Докато е била болна, е било възможно да се надяват на чудо;
но сега тя е умряла, и е смешно да се говори, че има някаква надежда...
Така става и с нас. Господ живял, умрял, възкръснал,
и Господ Сам ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея е
животът, който човешките души вече живеят, животът, който ще обхване също така
и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да твърдим:
„Той умря, тя умря”. А когато чуваме думите на Апостола: „Не искам да нямате
надежда, като другите, които вярват в смъртта”... – ние чуваме тези думи, и
въпреки това „знаем”, че пред нас лежи човек, който е умрял, и искаме да бъдем
безутешни. Не вярваме и на думите на възкръсналия Господ, че ще възкръснем, и
на думите на Господа, Който е възкресявал през земния си живот – дъщерята на
Иаир, Лазар, – че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че
има живот. Колко е странно, и колко ужасно, че тази очевидност на смъртта
закрива за нас реалността на живота! Ето, нека всеки от вас си постави въпроса:
колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отвръщали: Ама аз
знам, че е победила, че побеждава смъртта!
И това се отнася не само до телесната смърт. Ако
само вярвахме в живота, щяхме да вярваме, че когато някой роднина или близък
умре, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот по отношение на
него продължава. За да намерим живия човек, ние не трябва да казваме „вчера”,
„някога”, „в миналото”, не трябва да поглеждаме назад, а трябва да живеем сега
с този жив човек и този жив живот, и да очакваме повече, а не по-малко.
Това се отнася и до душевните и духовните явления.
Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че е умряло приятелството, умряла е
любовта, умряло е онова, което е било най-драгоценно сред хората. И когато
Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но е живо (защото
всичко, което съществува: и любовта, и приятелството, и ласката, са живи), ние
въпреки това пак казваме: „Не, Господи, нали аз знам – всичко е измряло до
корен”...
В притчата за сухото дърво, за което три години се
грижели, докато не оживяло, Христос ни напомня, че дори и до корен да умре,
животът е от Него. Че всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в
тленното минало, а в съвършено новото сияние – не на временния живот, а на
вечния. Всяка година ние чуваме пророчеството на Йезекиил за костите: „Кажи,
сине човешки, ще оживеят ли тия кости?” – и отвръщаме: „Не, това е вече
владението на смъртта...
Но пророкът е бил по-мъдър, той казал: „Ти знаеш,
Господи, аз не знам”...
И ето, това се отнася за всичко – било то за нашите
лични взаимоотношения, или за разсъждението върху съдбата на човешката душа,
или за нещо друго. Да се поучим от този разказ: това не е притча, а разказ за
това, как е възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла.
И Христос го е знаел, само че за Него няма смърт: има живот и има сън. Да се
вгледаме в нашия живот, в нашите отношения с починалите, т.е. тези, които сега
са заспали и си почиват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които
сме осъдили и над които сме произнесли окончателна присъда: „Този е мъртъв, не
прави труд на Учителя, и Бог няма защо да идва тук – пак няма да стане”. Да си
спомним за нашите мъртви приятелства и отношения – дали са умрели, или за
известно време са погаснали, или почиват? Зачетете се в тази притча: това е
притча на живота срещу смъртта, притча на надеждата срещу очевидността, притча
на безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие... Амин.
превод: Екатерина Крумова
Източник: pravoslavie.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар