Притчата за безумния богаташ

Като се обръща към човека, който намислил да запази богатството си, сякаш то не може да му се отнеме, Христос казва: „Безумецо, в тази нощ ще поискат живота ти – и какво тогава?” Зад гърба на всеки от нас стои смъртта и Евангелието ни напомня за това на всяка крачка. Но ни напомня не за да ни изплаши със смъртта, а за да придаде на живота нова, съвсем непостижима дълбочина. Ние живеем повърхностно, живеем с безкрайно количество неща, които са твърде незначителни дори за нашето човешко сърце, дори за човешкия ум. Колко празни, безцелни, безплодни мисли минават в човека за един ден от неговия живот; колко чувства се редуват едно след друго в душата, без да остават никаква дълбока следа, просто така, преминават напразно, като облаци по лятното небе.

Всичко това е твърде незначително за човека, тоест за всеки от нас, и Господ постоянно ни напомня и в Евангелието Си, и в живота, че смъртта е тъй удивително близка, и само тя може да постави нещата на техните места.

Спомням си времето, когато майка ми умираше; и двамата знаехме за тази смърт, тя беше с нас, тя живя с нас три години, и през тези три години стана ясно, че именно защото смъртта е близо, животът е толкова ценен. Не в смисъл, че за него трябва да се борим, за да не умрем, а в смисъл, че цялото му съдържание може да стане толкова дълбоко, каквото само смъртта може да го направи. Всяка изречена дума може да бъде последната дума – нима тя ще бъде пуста, нищожна, или още по-лошо, раздразнителна, горчива, зла, рушителна? Всяка постъпка може да бъде последна – нима не може всяка постъпка да стане изражение, осъществяване на най-дълбокото, най-дивното, което съществува в отношенията между хората? Ние забравяме това, защото ни се струва, че пред нас има още толкова време, за да се поправят грешките, да се излекуват раните на душата, да утешим човека. А може де се окаже късно, единият или другият може да умре…

Тогава също не е късно, тогава можем да се обърнем към Бога, Който е наш примирител; но за някои неща – да, късно е. Късно е да утешиш, късно е да погалиш, късно е да зарадваш, късно е да дадеш на земята последното щастие на човека… В този смисъл, смъртта за нас е напомняне за това, че животът, който правим така незначителен, може да бъде толкова дълбок. Смъртта е изправена пред очите ни – от Евангелието, от Христос, от самия живот – не за да ни плаши, а само за да живеем задълбочено, за да живеем според мярата на всичко най-дълбоко, на голямото, чувствително човешко сърце, на проявяващия разбиране човешки ум.

Затова, нека не събираме в съкровищницата на сърцето, на ума, в съкровищницата на живота нищо, което е твърде незначително и от което издребняваме, а да си задаваме въпроса при всяка наша среща , във всички наши човешки обстоятелства, по отношение на всеки човек и на всичко в живота: „Как трябва да постъпя, ако това е неговият последен миг или моят последен миг? Каква дума трябва да кажа, какво да направя, какъв трябва да бъда спрямо него, нея, тях? И само ако осъзнаем това, Боже, какъв дълбок и значителен ще бъде животът, как всеки човек ще стане значителен и колко ще бъдат в нашия живот постъпките, достойни за нашия човешки живот, за нашето човешко величие и за величието на нашия Бог! Амин.

Източник: pravoslavie.bg

Възкресяването дъщерята на Иаир

Как приличаме на тези хора, които са наобиколили умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, и Сам говори: „Не плачете, тя не е умряла, а само спи”... и с каква увереност хората, както е казано в Евангелието, са „знаели”, че тя е умряла. Въпреки че Сам Бог говори, че Самият Господ, Когото те са повикали, за да направи чудо, казва това, сега те Му се надсмиват. Докато е била болна, е било възможно да се надяват на чудо; но сега тя е умряла, и е смешно да се говори, че има някаква надежда...

Така става и с нас. Господ живял, умрял, възкръснал, и Господ Сам ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея е животът, който човешките души вече живеят, животът, който ще обхване също така и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да твърдим: „Той умря, тя умря”. А когато чуваме думите на Апостола: „Не искам да нямате надежда, като другите, които вярват в смъртта”... – ние чуваме тези думи, и въпреки това „знаем”, че пред нас лежи човек, който е умрял, и искаме да бъдем безутешни. Не вярваме и на думите на възкръсналия Господ, че ще възкръснем, и на думите на Господа, Който е възкресявал през земния си живот – дъщерята на Иаир, Лазар, – че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че има живот. Колко е странно, и колко ужасно, че тази очевидност на смъртта закрива за нас реалността на живота! Ето, нека всеки от вас си постави въпроса: колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отвръщали: Ама аз знам, че е победила, че побеждава смъртта!

И това се отнася не само до телесната смърт. Ако само вярвахме в живота, щяхме да вярваме, че когато някой роднина или близък умре, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот по отношение на него продължава. За да намерим живия човек, ние не трябва да казваме „вчера”, „някога”, „в миналото”, не трябва да поглеждаме назад, а трябва да живеем сега с този жив човек и този жив живот, и да очакваме повече, а не по-малко.

Това се отнася и до душевните и духовните явления. Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че е умряло приятелството, умряла е любовта, умряло е онова, което е било най-драгоценно сред хората. И когато Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но е живо (защото всичко, което съществува: и любовта, и приятелството, и ласката, са живи), ние въпреки това пак казваме: „Не, Господи, нали аз знам – всичко е измряло до корен”...

В притчата за сухото дърво, за което три години се грижели, докато не оживяло, Христос ни напомня, че дори и до корен да умре, животът е от Него. Че всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в тленното минало, а в съвършено новото сияние – не на временния живот, а на вечния. Всяка година ние чуваме пророчеството на Йезекиил за костите: „Кажи, сине човешки, ще оживеят ли тия кости?” – и отвръщаме: „Не, това е вече владението на смъртта...

Но пророкът е бил по-мъдър, той казал: „Ти знаеш, Господи, аз не знам”...

И ето, това се отнася за всичко – било то за нашите лични взаимоотношения, или за разсъждението върху съдбата на човешката душа, или за нещо друго. Да се поучим от този разказ: това не е притча, а разказ за това, как е възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла. И Христос го е знаел, само че за Него няма смърт: има живот и има сън. Да се вгледаме в нашия живот, в нашите отношения с починалите, т.е. тези, които сега са заспали и си почиват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които сме осъдили и над които сме произнесли окончателна присъда: „Този е мъртъв, не прави труд на Учителя, и Бог няма защо да идва тук – пак няма да стане”. Да си спомним за нашите мъртви приятелства и отношения – дали са умрели, или за известно време са погаснали, или почиват? Зачетете се в тази притча: това е притча на живота срещу смъртта, притча на надеждата срещу очевидността, притча на безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие... Амин.

превод: Екатерина Крумова

Източник: pravoslavie.bg

Зa църковните тaйнствa

Зa дa проумеем смисълa нa църковните тaйнствa трябвa дa се зaдълбочим в рaзбирaнето нa сaмaтa Църквa. Църквaтa е Богочовешко общество, в което присъствa пълнотaтa кaкто нa Божественaтa природa, тaкa и нa човешкaтa. И едновременно с товa тя е човешко общество по пътя към спaсението.

Божественaтa природa нa Църквaтa следвa от фaктa, че първият й член е Господ Иисус Христос. В Него, по думите нa Свещеното писaние, обитaвa телесно Божиятa пълнотa. Блaгодaрение нa товa, че Христос присъствa в Църквaтa в пълнотaтa и нa човешкaтa , и нa Божественaтa си природa, Църквaтa е нерaзлъчно свързaнa и с Бог Отец, и със Светия Дух, изпрaтен й нa Петдесетницa. Човешкaтa природa присъствa в Църквaтa двояко. Едновременно и кaто съвършенa човешкa природa, кaквaто притежaвa Христос, и кaто несъвършенa – кaквaто имa всеки един от нaс. Зa Църквaтa, следовaтелно, можем дa кaжем, че е Богочовешко общество, но човешкият елемент в нея е сложен.

Нa нaс ни е явенa пълнотaтa нa товa, което може и трябвa дa стaне човек и зaедно с товa – непълнотaтa нa моментното ни състояние. Ако използвaме думите нa отец Георги Флоровски – един от нaй–големите съвременни богослови –Църквaтa е едновремнно и “вкъщи”, и “нa път”. Ние не можем дa прибaвим нищо повече към товa, което Църквaтa вече е, но от другa стрaнa всеки един от нaс е призвaн дa нaдрaствa себе си чрез блaгодaттa нa Светия Дух и през целия си живот дa нaвлизa все по–дълбоко в пълнотaтa нa Църквaтa. И товa не се постигa сaмо с усилия нa човешкaтa воля, тa билa тя и нaй–добрaтa. Ние можем дa жaдувaме Богa, можем дa копнеем по Него, дa вършим всичко възможно зa дa се измъкнем от греховното си състояние. Но сaмо със свои усилия нямa дa успеем.

Нещо подобно се случвa и в човешките отношения: може дa обичaш някого от цялото си сърце, всеотдaйно, но без ответнa любов двaмaтa не ще стaнaт еднa плът. Рaзбирa се, Бог ни обичa. Той ни е обичaл и преди дa сме Го познaли. Апостол Пaвел говори колко изумително и непонятно е, че Бог отдaде живот си зaрaди нaс, още докaто Му бяхме врaгове. Той кaзвa: мaлцинa бихa отдaли животa си зa приятели, a пък зa врaгове…

И ето Христос тaкa ни възлюби. Бог прояви в Христa тaкaвa любов към нaс.

Зa дa можем дa извършим товa, към което сме призвaни, Господ устaнови тaйнствaтa.

Кaкво е тaйнството? Тaйнството е Божествено действие, което ни приобщaвa към пълнотaтa нa нaшaтa сътворенa и блaгaдaтнa природa. Ние вече не сме оновa творение, което Бог зaмислил и сътворил: невинно, чисто, изцяло обърнaто към Богa, без сянкa. Но едновременно с товa сме призвaни дa нaдрaстнем нaшaтa мярa. Ето зaщо тaйнствaтa по зaбележителен нaчин използвaт мaтериятa нa сътворения свят, зa дa ни приобщят към Божиятa тaйнa. По кaкъв нaчин сътворенaтa мaтерия може дa ни приобщи към товa, което ние сaми не можем дa сторим?

Рaботaтa е тaм, че сътворенaтa мaтерия е подчиненa нa грехa, по–точно кaзaно порaзенa е от несъвършенството, чрез човешкото грехопaдение. Но сaмaтa мaтерия си остaвa безгрешнa и зaтовa Бог може всичко сътворено дa освети с блaгодaттa и пълнотaтa нa Своето присъствие, и чрез мaтериятa дa ни предaде дaрa нa тaзи блaгодaт и Богоприсъствие. Когaто Бог стaнa човек, Той се приобщи към цялaтa мaтерия нa вселенaтa, зaщото мaтериятa успя дa го приеме, тя никогa не Му изневери, никогa не възстaнa срещу своя Творец. В тaйнствaтa Господ Иисус Христос взимa хляб, взимa вино, водa (при кръщaвaне), миро (при миропомaзвaне), всяко вещество съединявa със Себе Си, тa дa може веществото което приемaме дa ни освети. Във водите нa кръщението ние се очиствaме от нaшия грях чрез силaтa нa осветените води. В дaрa нa Светите Тaйни ние се приобщaвaме към Тялото и Кръвтa Христови. Хлябът и виното могaт дa ни приобщят към Богa непосредствено чрез Божия дaр, докaто ние сaмите не можем дa сторим товa със силaтa нa нaшaтa воля. Тaйнството е действие нa Богa.

Извършителят нa всяко тaйнство е сaм Господ Иисус Христос и Светият Дух. Човек не може със собствени сили, дори при ръкополaгaне в свещенство, дори при посвещaвaне в епископство, дa придобие влaст нaд сътворения свят. Не може просто дa вземе хляб и дa го претвори в Тяло Христово или пък дa вземе чaшa вино и дa я претвори в Кръв Христовa. Товa е по силите сaмо нa Господ Иисус Христос. В този смисъл единствен извършител нa тaйнствaтa е Бог.

Кaквa е тогaвa ролятa нa свещеникa? Трябвa ли ни зa нещо? Дa, той е необходим. Зa дa се случи чудото е необходимо сътрудничеството нa човекa, необходимa е добрaтa му воля, неговaтa вярa и откритост, необходимa е готовносттa му сaм себе си дa принесе в дaр. Свещеникът е човек, когото Бог постaвя нa пределa, тaм, където сaмо Иисус Христос може по прaво дa стои. Едно от нaй–потресaвaщите преживявaния в животa е, когaто човек, ръкоположен зa дякон, a след товa и зa свещеник, прекрaчвa зa пръв път прaгa нa Светите Двери. До този момент той е влизaл в олтaрa през стрaничните двери, a сегa – през Цaрските, през които единствен Цaрят нa Слaвaтa може по достойнство и по прaво дa премине. В моментa нa ръкополaгaне нa свещеникa aз винaги го питaм:
– Рaзбирaш ли кaкво се случвa в моментa? Сегa ще преминеш грaницaтa, която сaмо Христос може по прaво дa прекрaчи. И ти ще можеш дa прекрaчиш тaзи грaницa, сaмо aко тaкa се съединиш с Христос, че Неговaтa смърт, Неговaтa мъртвост към грехa стaнaт твои, aко Неговият живот също стaне твой…

Сaмо тогaвa човек може дa премине грaницaтa и дa учaствa в тaйнствaтa. Дa, той учaствa кaто иконa. Той е глaс Божи, той е глaс нaроден. Той викa към Богa от името нa цялaтa твaр и нa събрaлия се нaрод:

– Господи, елa! Господи, извърши нaд нaс неповторимото тaйнство, съедини ни със Себе Си, очисти ни от грехa, приобщи ни към Твоятa святост…

И в отговор нa този молитвен вопъл Светият Дух слизa върху водите нa кръщението, върху хлябa и виното нa причaстието, върху мирото нa миропомaзвaнето. Тaйнството е действие нa Богa. То ни приобщaвa към Божиятa тaйнa и към тaйнaтa нa истинскaтa ни човешкa природa. В тaйнaтa нa кръщението ние постепенно стaвaме хорaтa, които сме призвaни дa стaнем, постоянно се въздигaме, очиствaйки се от грехa, който ни отделя от Богa. Стaвaме чисти, подобно нa първите хорa в моментa нa с ътворявaнето им. Приобщaвaйки се към Христос ние нaдрaствaме собственaтa си мярa, съединявaме се с Неговaтa съвършенa човешкa природa, a в нея – и с Божественaтa Му природa.

Когaто идвaме дa се кръстим трябвa дa помним, че водaтa, в която се потaпяме, е символ нa смърттa и възкресението. Ако човек се потопи до глaвaтa във водa, товa е рaвносилно нa смърт. Когaто ни потопят до глaвaтa във водите нa кръщението, трябвa дa почувствaме кaк смърттa ни обгръщa, aко Божият глaс не ни извикa от стихиятa. И следвaщото действие: ние възхождaме, излизaме от тези води. Товa е символ нa нaшето възкресение. Излизaме, и в първия момент не дишaме. Ние вече дишaме по нов нaчин. Очистени сме от първородния грях – от нaшaтa отреченост и отчужденост от Богa. Ние нaвлизaме в нов живот. Сегa стaвaме Христови. Носим в себе си чистотaтa и светосттa Христови. Дaден ни е вечният Му живот. Но кaкво ознaчaвa товa? Апостол Пaвел кaзвa: “Нимa не знaете, че телaтa ви сa Христови членове? И тъй, дa вземa ли членовете нa Христa и дa ги нaпрaвя членове нa блудницa? Съвсем не! Или не знaете, че който се съединявa с блудницa, стaвa едно тяло с нея?”(1Кор.6:15–16)

Товa не зaдължително е блудният грях, a всичко оновa, което е блуд по отношение нa Богa: постъпки, мисли, чувствa, желaния, които сa несъвместими с нaшето единство с Христос. Ето кaкъв е трaгичният смисъл нa кръщението, неговото пределно знaчение. В кръщението ние стaвaме Тяло Христово и всичко, което вършим нaд собственото си тяло, нaд душaтa си, нaд животa си, го вършим кaто богоубийци или кaто хорa, вторично отричaщи се от Христос, след кaто веднъж сме се съединили с Него. Товa е огромнa отговорност. И сaмо aко се потопим в кръщелните води и приемем единството с Христос, можем дa вървим нaпред от кръщението към дaрa нa Светия Дух, който ни се дaвa незaбaвно, кaкто е бил дaден и нa Христос в Йордaнските води. И ние тръгвaме към Цaрските двери, през които все още не можем дa преминем, но от тaм нaсрещa ни ще излезе Христос зa дa ни приобщи към Тялото и Кръвтa Си. В товa е същносттa и нa остaнaлите тaйнствa.

Превод: Димитър Спасов

Източник: pravoslavie.bg

НАЧАЛОТО НА МОЛИТВАТА - Предговор

Пред читателите е първата книга на български език на Сурожки митрополит Антоний (Антъни Блум). В поместеното в началото и интервю с Негово Високопреосвещенство могат да се намерят най-важните сведения за живота му, или поне за тези събития от него, на които той самият отдава най-съществено значение. Към тях би трябвало да се добави, че след ръкоположението си в йеромонашески сан през 1948 г., бъдещият архиерей е изпратен на пастирско служение във Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ е на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е Патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. - митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност.

Дълги години митрополит Антоний носи православното свидетелство за Христа на Запад, проповядвайки в различни църковни общини, университетски аудитории, радио и телевизия в много страни по света, без да прекъсва връзката си с Руската църква. От 1969 г., в продължение на десетилетия чете радиобеседи в руските предавания на Би Би Си. Неговите посещения в Русия по време на комунистическото управление се превръщат в радостно и обнадеждаващо събитие за руското православие. Заслугите му са отбелязани с почетна докторска степен от няколко богословски факултета. Абърдийнският университет му присъжда тази титла („почетен доктор на богословието") „за проповедта на Словото Божие и за обновяването на духовния живот в страната"; Кеймбриджкият университет и Московската духовна академия - за съвкупността от неговите научно-богословски, пастирски и проповеднически трудове.

Митрополит Антоний често поставя в проповедите си акцент върху връзката между активния живот в света и индивидуалното молитвено общение с Бога. Значението на тази тема продиктува до голяма степен избора на текста за първото българско издание на негови беседи.

Като обяснение за някои стилистични особености на книгата би трябвало да се спомене, че в съгласие с Евангелската заръка (Мат.10:18-20; Лука12:11), като се уповава на Божията помощ и на незаменимото значение на откритата лична обърнатост при благовестното свидетелство, митр. Антоний никога не подготвя писмено своите проповеди, беседи, публични изказвания и лекции. Най-известните му книги представляват записки на негови слушатели.

С изключение на малки авторски корекции, основният текст на настоящото издание е съставен от проповеди произнесени от стълбите на една от университетските сгради в Оксфорд. Митрополит Антоний описва обстоятелствата, при които е станало това, така:

„... Помолиха ме да проповядвам на улиците на Оксфорд и определиха място на стъпалата на библиотеката; събра се малък кръг от хора, който после започна да се разраства. Случи се в края на януари; беше, меко казано, „кучешки студ", духаше вятър. Хората - англичани, които не се познаваха предварително - стояха приблизително на метър разстояние един от друг, така че вятърът продухваше всеки от тях и те мръзнеха - всеки сам за себе си. Погледнах ги и реших да поизчакам да дойде подходящият момент; отначало те бяха розови, после започнаха да посиняват. И когато посиняха достатъчно, им казах: „Знаете ли, вие стоите на голямо разстояние; ако се приближите плътно един до друг, бихте могли да се стоплите от телесната температура. Не се познавате, но за сметка на това поне ще ви е по-топло." Те застанаха по-плътно. Мина известно време, първите редици порозовяха, стана им уютно, а тези, които стояха отзад, изложени на вятъра, замръзнаха окончателно. Казах им: „Ето, научихте се вече за кратко време да се сгрявате един друг; а какво ще кажете да се научим да си разменяме и християнска топлина? Тези, които стоите отпред, научете се да отстъпвате назад и да стопляте гърбовете на тези, които замръзват; застанете плътно зад тях, така че вашата топлина да сгрее гърбовете им." И в продължение на тази седмица всяка сутрин ставаше така: хората идваха, заставаха плътно един до друг, после предните редици минаваха назад и топлеха другите... Тези наши проповеди минаваха по следния начин: аз говорех около час, после час и половина отговарях на въпроси, така че всеки можеше да се намръзне. Аз също замръзвах, защото стоях отделно. Но за кратко време, за една седмица, хората се научиха да си разменят и телесна, и човешка топлина..."

 От редактора


За сваляне

Осма Неделя след Петдесетница - насищането на народа с пет хляба

Година след година, поколение след поколение, ние четем Евангелието в нови контексти и пред лицето на нови обстоятелства – исторически или лични. И всеки път един или друг откъс може да отекне в душата ни по нов начин.

Днес четем за насищането на народа от Христос. У отците на Църквата и у духовните писатели четем преди всичко за тяхното чувство на изумление пред  милосърдието и властта на Бога, Който може да нахрани толкова народ с толкова малко, Който може да твори чудеса в един толкова чужд Нему свят, стига само една искра на вярата, само една пукнатина в бронята на неверието ни да Му позволи да действа.

При четенето на този евангелски откъс, по нов начин ме поразиха думите на Христа. Учениците се обръщат към Него, за да отпусне тълпата, защото денят си отива, най-близките селища са далече, хората ще изнемощеят от умора и нощния сумрак, ако останат още малко: а ето, те не били яли цял ден, слушайки животворящото Христово слово. И Христос казва на учениците: „Не, на тях не им е необходимо да си ходят – дайте им вие да ядат.“ Но как те биха могли да нахранят такава тълпа, мъже, жени и деца, при положение, че имали пет хляба и две рибки? И тук идва Христовият призив към учениците, и към нас. Да – в някакъв смисъл само един Бог може да направи това чудо; но само ако ние съдействаме на това чудо с откритостта на нашето сърце и с откритостта на ръцете си, влагайки в чудото всичко, което имаме. Христос не казал на учениците: запазете това, от което имате нужда, а каквото остане – раздайте на другите; Той казал: вземете всичко, което имате и раздайте всичко...

Не говори ли Господ и на нас, особено подчертано сега, когато сме толкова обезпечени, толкова богати, толкова благополучни и когато ден след ден чуваме за глада, нищетата и за гладната смърт на хиляди и хиляди хора? А Господ ни говори съвсем просто: „раздайте всичко, което имате и Ми дайте да действам по-нататък: не просете от Мен за чудо, когато вие можете да направите това, което е нужно...“

Апостолите можели да направят малко: можели само да разделят петте хляба и двете риби, а ние можем да споделим толкова много! Ако нашите сърца бяха открити и ако Бог направи каменните ни сърца – сърца от плът, ако се научим  макар и малко – дори и само на капка! - деятелна любов към ближния, то не би имало глад в света.

И днешното Евангелие ни казва: огледай се наоколо, огледай се за всеки човек, който е гладен, всеки човек, който е бездомен, всеки човек, който е в нужда и помни, че всеки един от тези хора е твоя отговорност, че всичкият им глад, бездомност, беднота в крайна сметка е резултат от твоето благополучие, удобство, обезпеченост и от твоя отказ да разделиш, да споделиш, да дадеш. Не да дадеш повече от това, което имаш, а просто да дадеш.

Само да си спомним какво е казал един светец, че изяждайки залък повече от нужното му, придобивайки или задържайки нещо повече от строгите си нужди, той е откраднал това от гладния, от бездомния, от измръзващия – той ставал крадец!... Не се ли отнася това и към нас още по-остро в сравнение с този подвижник?

Длъжни сме да се замислим над това, защото се държим като лоши, нечестни управници; защото съществува такова нещо като управлението, като отговорността за богатството – интелектуално, емоционално, нравствено, материално. Вероятно си спомняте разказа за недостойния, неверния управник, който мамел и крадял от своя стопанин; и когато стопанинът узнал за неговата нечестност и дошло време за разчет, тогава управникът извикал тези, на които бил длъжен стопанинът, и отписал, намалил дълга им. Това е нещо, от което може да се научим. Той се обърнал към хората и им помогнал, колкото може: ние не правим това.

Да се замислим над тези Христови думи: "няма нужда хората да си отидат от Моето присъствие, за да се нахранят, дайте им вие това, което е необходимо.." И ако се огледаме около себе си – не някъде в далечния хоризонт, а просто около себе си – за нуждите на хората, които са гладни, бездомни, лишени от права, или просто за нуждите на съседа, на ближния, който понякога е толкова самотен, има нужда от подкрепа, от приятелство, солидарност, тогава бихме започнали да изпълняваме този Христов завет.

Но да не се залъгваме; няма да изпълним това нито с добри думи, нито с ласкави жестове; Христос е казал: раздайте всичко, което имате... А на нас, имайки впредвид слабостта на вярата ни, ограничеността и жестокостта на сърцата ни, Той казва: „Дайте това, което в ежедневието ви е излишно, ненужно – но справедливо се замислете, какво е това „излишък“, какво пазите за себе си, дори и да не получавате от това нито радост, нито удоволствие, нито изгода. Раздайте всичко, а след това оставете Бог да възпълни дара ви и да направи останалото."

Това е Божий съд над мен; а също и призив, с който Бог се обръща към всеки един от вас. Амин!

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

Седма Неделя след Петдесетница - изцеляването на двамата слепци и немия

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Отново и отново четем и в Евангелието, и в Стария Завет за чудесата, и наистина можем да ги видим в продължение на векове и в живота на Църквата: чудеса на изцеление, на обновление на човешкия живот чрез Божията сила. И понякога хората – всички ние – си задаваме въпроса: какво е чудото? Означава ли то, че в момента на извършването му Бог насилва собственото си творение, нарушава неговите закони, пречупва нещо, което е извикано от Самия Него към живот? Не: ако това е така, чудото би било магическо действие, това би означавало, че Бог е сломил непослушното, че е подчинил със сила онова, което е по-слабо в сравнение с Него, Който е силен.

Чудото е нещо съвършено различно, чудото – това е момент, когато се възстановява хармонията нарушена от човешкия грях. То може да бъде моментно просветление, може да бъде начало на един цял нов живот: живот на хармония между Бога и човека, хармония на тварния свят с Твореца му. В чудото се възстановява това, което трябва да бъде винаги; чудото не означава нещо нечувано, неестествено, противно на цялата материална природа, но обратното – то е такъв момент, в който Бог влиза в Своето творение и бива приет от него. И когато Той е приет, тогава може да действа в Своето творение свободно, суверенно.

Пример за такова чудо виждаме в разказа за това, което се е случило в Кана Галилейска, когато Божията Майка се обърнала към Христа и на онзи беден селски празник Му казала: "Вино нямат!.." Сърцата на хората жадували за още човешка радост, а веществото на радостта се изчерпило. И Христос се обръща към Нея: "Какво има между Мен и Тебе, защо Ми казваш това?.." И Тя не Му отговаря пряко; Тя се обръща към слугите и казва: "Каквото ви каже – това правете..." Тя отговаря на Христовия въпрос с акт на съвършена вяра; Тя вярва неограничено в Неговата мъдрост и любов, в Неговата Божественост. В онзи миг, понеже вярата на един човек разтваря вратите за всекиго, който изпълнява това, което му е казано, Царството Божие настъпва, в света влиза едно ново измерение на вечността и бездънната дълбочина, и онова, което иначе е невъзможно, става реалност.

Тук сме поставени пред лицето на тези необходими условия, които правят възможна тази възстановена хармония. Преди всичко трябва да има някаква нужда, реална нужда; не задължително трагична, тя може да бъде и скромна, но трябва да бъде истинска. Радост и скръб, болести и притеснения еднакво се нуждаят от това да бъдат превърнати в нещо по-голямо от земята, в нещо тъй просторно и дълбоко като Божествената любов и Божествената хармония.

Трябва да има също и безпомощност: ако си мислим, че можем сами да направим нещо, ние не оставяме път за Бога. Спомням си думите на един западен светия, който казвал: когато имаме нужда, трябва да предадем всяка грижа на Бога, защото тогава Той трябва да направи нещо, за да спаси честта Си... Да, ако си въобразяваме дори и отчати, че сме господари на положението, ако казваме: „Мога сам, Ти помогни само малко“ – няма да получим помощ, защото тази помощ трябва да премахне всички човешки средства.

И нататък – това Божествено състрадание, за което слушаме толкова често в Евангелието: „смили се Господ“... Христос състрадава, Христос жалее и това означава, че Той е погледнал към тези хора, които са в нужда, които с нищо не могат да облекчат своята нужда и изпитал болка в Своето Божествено сърце, защото това са хора, чиито живот е трябвало да бъде изживян в пълнота и тържествена радост – а те са измъчени от нуждата. Понякога от глада, друг път от болест, понякога от грях, смърт, самота: каквото и да е, но Божията любов не може да бъде нищо друго освен ликуваща, тържествуваща радост или раздираща болка.

И ето, когато всички тези елементи са налице, тогава се установява тайнствената хармония между Божията скръб и човешката нужда, човешката безпомощност и Божията сила, Божията любов, която се изразява във всичко: и в голямото, и в малкото.

Затова нека се научим на тази сърдечна чистота, на тази чистота на ума, които ни правят способни да се обръщаме към Бога с нашите нужди, като не скриваме от Него лицето си: или, ако сме недостойни да пристъпим към Него, тогава да пристъпим, падайки на колене в нозете Му и да кажем: "Господи! Аз съм недостоен! Недостоен съм да стоя пред Тебе, не съм достоен за Твоята любов, недостоен съм за Твоето милосърдие, но заедно с това знам, че Твоята любов е по-голяма от моето недостойнство; и ето, пристъпвам към Теб, защото Ти си любовта и победата, защото в живота и в смъртта на Твоя Единороден Син Ти си ми показал колко скъпо Ме цениш: моята цена е целият Негов живот, всичкото страдание, смърт, слизането в ада и ужаса му, само заради това аз да бъда спасен..."

Да започнем да се учим на тази творческа безпомощност, която се състои в това, да оставим всяка надежда за човешка победа заради увереното знание, че Бог може това, което ние не можем. Нека нашата безпомощност да бъде прозрачност, гъвкавост, всецяло внимание и връчване на нашите нужди на Бога; нуждите за вечен живот, но и скромните нужди на нашата човешка крехкост: нуждата от помощ, утеха, милост. И Бог винаги отговаря: ако поне малко можеш да повярваш, то всичко е възможно. Амин.

17 август 1986 г.
превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

Единствената заповед на Божията майка

Отбелязваме днес нашия престолен празник; всички ние стоим пред единствения Престол, който съществува – престола, на който седи нашият Бог. Но, както е казано в Свещеното писание, Бог си почива в светците: не само в светите места, но и в сърцето и в ума на пречистените чрез подвиг и благодат, в живота и в самата плът на светците.

И днес отбелязваме деня на Успението на най-святата от всички светии – Божията майка. Тя е напуснала земния живот, но както е била жива до самите дълбини на Своето естество, така и е останала тя жива – с жива душа, възнесла се към престола Божи, с живото си и възкръснало тяло, с което тя сега предстои и се моли за нас. Истина е, че тя е престолът на благодатта, в нея се е вселил Живият Бог, в нейната утроба е бил Той, както на престола на славата Си. И с каква благодарност, с какво изумление мислим за нея: Извор на живот, Живоносен източник, както я нарича Църквата, прославяйки я в една от иконите – Живоносният източник, Богородица завършва земния Си път, обгърната от трепетната любов на всички.

Но какво ни е завещала тя? Само една заповед и един чуден пример. Заповедта й – това са онези думи, които тя е казала на слугите в Кана Галилейска: "Каквото ви каже, сторете!" И те са сторили; и водите от умиването се превърнали в доброто вино на Царството Божие. Тази заповед тя оставя на всеки от нас: разбери, за всеки от нас е Словото Христово, вслушай се в него и не бъди само негов слушател, ами го изпълнявай, и тогава всичко земно ще стане небесно, вечно, преобразено и прославено...

И тя ни остави пример: за Нея се говори в Евангелието, че всяка дума е за Христа, и разбира се, всяко слово Христово тя скътвала в сърцето си като съкровище, като най-свидното, което тя е притежавала...

Нека и ние започнем да слушаме така, както се слуша с цялата си любов и цялото си благоговение, да се вслушаме във всяка дума на Спасителя. В Евангелието са казани много неща; но сърцето на всеки от нас откликва на едно или друго, и онова, което е докоснало моето или твоето сърце – това са думите на Спасителя, казани лично на тебе и лично на мене... И това слово трябва някак си да съхраним като точка на съприкосновение между нас и Бога, като признак на нашето родство и близостта с Него.

И ако живеем така, и така слушаме, и така скътваме в сърцето си словото Христово, както се засява семе в изорана земя, тогава и с нас ще се случи онова, което Елисавета е казала на Божията майка, когато Тя е дошла при нея: Блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа... Нека и с нас се случи това; нека Божията майка бъде пример за нас, нека приемем нейната единствена заповед, и само тогава прославянето й от нас в този свети храм, който й е даден за жилище, ще бъде истинно, понеже ние ще се поклоним на Бога в нея и чрез нея и духом и в истината. Амин.

Превод: Анна Георгиева

Източник : http://dveri.bg/