Година след година, поколение след поколение, ние
четем Евангелието в нови контексти и пред лицето на нови обстоятелства –
исторически или лични. И всеки път един или друг откъс може да отекне в душата
ни по нов начин.
Днес четем за насищането на народа от Христос. У
отците на Църквата и у духовните писатели четем преди всичко за тяхното чувство
на изумление пред милосърдието и властта
на Бога, Който може да нахрани толкова народ с толкова малко, Който може да
твори чудеса в един толкова чужд Нему свят, стига само една искра на вярата,
само една пукнатина в бронята на неверието ни да Му позволи да действа.
При четенето на този евангелски откъс, по нов начин
ме поразиха думите на Христа. Учениците се обръщат към Него, за да отпусне
тълпата, защото денят си отива, най-близките селища са далече, хората ще
изнемощеят от умора и нощния сумрак, ако останат още малко: а ето, те не били
яли цял ден, слушайки животворящото Христово слово. И Христос казва на
учениците: „Не, на тях не им е необходимо да си ходят – дайте им вие да ядат.“
Но как те биха могли да нахранят такава тълпа, мъже, жени и деца, при
положение, че имали пет хляба и две рибки? И тук идва Христовият призив към
учениците, и към нас. Да – в някакъв смисъл само един Бог може да направи това
чудо; но само ако ние съдействаме на това чудо с откритостта на нашето сърце и
с откритостта на ръцете си, влагайки в чудото всичко, което имаме. Христос не
казал на учениците: запазете това, от което имате нужда, а каквото остане –
раздайте на другите; Той казал: вземете всичко, което имате и раздайте всичко...
Не говори ли Господ и на нас, особено подчертано
сега, когато сме толкова обезпечени, толкова богати, толкова благополучни и
когато ден след ден чуваме за глада, нищетата и за гладната смърт на хиляди и
хиляди хора? А Господ ни говори съвсем просто: „раздайте всичко, което имате и
Ми дайте да действам по-нататък: не просете от Мен за чудо, когато вие можете
да направите това, което е нужно...“
Апостолите можели да направят малко: можели само да
разделят петте хляба и двете риби, а ние можем да споделим толкова много! Ако
нашите сърца бяха открити и ако Бог направи каменните ни сърца – сърца от плът,
ако се научим макар и малко – дори и
само на капка! - деятелна любов към ближния, то не би имало глад в света.
И днешното Евангелие ни казва: огледай се наоколо,
огледай се за всеки човек, който е гладен, всеки човек, който е бездомен, всеки
човек, който е в нужда и помни, че всеки един от тези хора е твоя отговорност,
че всичкият им глад, бездомност, беднота в крайна сметка е резултат от твоето
благополучие, удобство, обезпеченост и от твоя отказ да разделиш, да споделиш,
да дадеш. Не да дадеш повече от това, което имаш, а просто да дадеш.
Само да си спомним какво е казал един светец, че
изяждайки залък повече от нужното му, придобивайки или задържайки нещо повече
от строгите си нужди, той е откраднал това от гладния, от бездомния, от
измръзващия – той ставал крадец!... Не се ли отнася това и към нас още по-остро
в сравнение с този подвижник?
Длъжни сме да се замислим над това, защото се държим
като лоши, нечестни управници; защото съществува такова нещо като управлението,
като отговорността за богатството – интелектуално, емоционално, нравствено,
материално. Вероятно си спомняте разказа за недостойния, неверния управник,
който мамел и крадял от своя стопанин; и когато стопанинът узнал за неговата
нечестност и дошло време за разчет, тогава управникът извикал тези, на които
бил длъжен стопанинът, и отписал, намалил дълга им. Това е нещо, от което може
да се научим. Той се обърнал към хората и им помогнал, колкото може: ние не
правим това.
Да се замислим над тези Христови думи: "няма
нужда хората да си отидат от Моето присъствие, за да се нахранят, дайте им вие
това, което е необходимо.." И ако се огледаме около себе си – не някъде в
далечния хоризонт, а просто около себе си – за нуждите на хората, които са
гладни, бездомни, лишени от права, или просто за нуждите на съседа, на ближния,
който понякога е толкова самотен, има нужда от подкрепа, от приятелство,
солидарност, тогава бихме започнали да изпълняваме този Христов завет.
Но да не се залъгваме; няма да изпълним това нито с
добри думи, нито с ласкави жестове; Христос е казал: раздайте всичко, което
имате... А на нас, имайки впредвид слабостта на вярата ни, ограничеността и
жестокостта на сърцата ни, Той казва: „Дайте това, което в ежедневието ви е
излишно, ненужно – но справедливо се замислете, какво е това „излишък“, какво
пазите за себе си, дори и да не получавате от това нито радост, нито
удоволствие, нито изгода. Раздайте всичко, а след това оставете Бог да възпълни
дара ви и да направи останалото."
Това е Божий съд над мен; а също и призив, с който
Бог се обръща към всеки един от вас. Амин!
превод:
Мартин Димитров
Източник: http://sveticarboris.net/
Няма коментари:
Публикуване на коментар