Седма Неделя след Петдесетница - изцеляването на двамата слепци и немия

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Отново и отново четем и в Евангелието, и в Стария Завет за чудесата, и наистина можем да ги видим в продължение на векове и в живота на Църквата: чудеса на изцеление, на обновление на човешкия живот чрез Божията сила. И понякога хората – всички ние – си задаваме въпроса: какво е чудото? Означава ли то, че в момента на извършването му Бог насилва собственото си творение, нарушава неговите закони, пречупва нещо, което е извикано от Самия Него към живот? Не: ако това е така, чудото би било магическо действие, това би означавало, че Бог е сломил непослушното, че е подчинил със сила онова, което е по-слабо в сравнение с Него, Който е силен.

Чудото е нещо съвършено различно, чудото – това е момент, когато се възстановява хармонията нарушена от човешкия грях. То може да бъде моментно просветление, може да бъде начало на един цял нов живот: живот на хармония между Бога и човека, хармония на тварния свят с Твореца му. В чудото се възстановява това, което трябва да бъде винаги; чудото не означава нещо нечувано, неестествено, противно на цялата материална природа, но обратното – то е такъв момент, в който Бог влиза в Своето творение и бива приет от него. И когато Той е приет, тогава може да действа в Своето творение свободно, суверенно.

Пример за такова чудо виждаме в разказа за това, което се е случило в Кана Галилейска, когато Божията Майка се обърнала към Христа и на онзи беден селски празник Му казала: "Вино нямат!.." Сърцата на хората жадували за още човешка радост, а веществото на радостта се изчерпило. И Христос се обръща към Нея: "Какво има между Мен и Тебе, защо Ми казваш това?.." И Тя не Му отговаря пряко; Тя се обръща към слугите и казва: "Каквото ви каже – това правете..." Тя отговаря на Христовия въпрос с акт на съвършена вяра; Тя вярва неограничено в Неговата мъдрост и любов, в Неговата Божественост. В онзи миг, понеже вярата на един човек разтваря вратите за всекиго, който изпълнява това, което му е казано, Царството Божие настъпва, в света влиза едно ново измерение на вечността и бездънната дълбочина, и онова, което иначе е невъзможно, става реалност.

Тук сме поставени пред лицето на тези необходими условия, които правят възможна тази възстановена хармония. Преди всичко трябва да има някаква нужда, реална нужда; не задължително трагична, тя може да бъде и скромна, но трябва да бъде истинска. Радост и скръб, болести и притеснения еднакво се нуждаят от това да бъдат превърнати в нещо по-голямо от земята, в нещо тъй просторно и дълбоко като Божествената любов и Божествената хармония.

Трябва да има също и безпомощност: ако си мислим, че можем сами да направим нещо, ние не оставяме път за Бога. Спомням си думите на един западен светия, който казвал: когато имаме нужда, трябва да предадем всяка грижа на Бога, защото тогава Той трябва да направи нещо, за да спаси честта Си... Да, ако си въобразяваме дори и отчати, че сме господари на положението, ако казваме: „Мога сам, Ти помогни само малко“ – няма да получим помощ, защото тази помощ трябва да премахне всички човешки средства.

И нататък – това Божествено състрадание, за което слушаме толкова често в Евангелието: „смили се Господ“... Христос състрадава, Христос жалее и това означава, че Той е погледнал към тези хора, които са в нужда, които с нищо не могат да облекчат своята нужда и изпитал болка в Своето Божествено сърце, защото това са хора, чиито живот е трябвало да бъде изживян в пълнота и тържествена радост – а те са измъчени от нуждата. Понякога от глада, друг път от болест, понякога от грях, смърт, самота: каквото и да е, но Божията любов не може да бъде нищо друго освен ликуваща, тържествуваща радост или раздираща болка.

И ето, когато всички тези елементи са налице, тогава се установява тайнствената хармония между Божията скръб и човешката нужда, човешката безпомощност и Божията сила, Божията любов, която се изразява във всичко: и в голямото, и в малкото.

Затова нека се научим на тази сърдечна чистота, на тази чистота на ума, които ни правят способни да се обръщаме към Бога с нашите нужди, като не скриваме от Него лицето си: или, ако сме недостойни да пристъпим към Него, тогава да пристъпим, падайки на колене в нозете Му и да кажем: "Господи! Аз съм недостоен! Недостоен съм да стоя пред Тебе, не съм достоен за Твоята любов, недостоен съм за Твоето милосърдие, но заедно с това знам, че Твоята любов е по-голяма от моето недостойнство; и ето, пристъпвам към Теб, защото Ти си любовта и победата, защото в живота и в смъртта на Твоя Единороден Син Ти си ми показал колко скъпо Ме цениш: моята цена е целият Негов живот, всичкото страдание, смърт, слизането в ада и ужаса му, само заради това аз да бъда спасен..."

Да започнем да се учим на тази творческа безпомощност, която се състои в това, да оставим всяка надежда за човешка победа заради увереното знание, че Бог може това, което ние не можем. Нека нашата безпомощност да бъде прозрачност, гъвкавост, всецяло внимание и връчване на нашите нужди на Бога; нуждите за вечен живот, но и скромните нужди на нашата човешка крехкост: нуждата от помощ, утеха, милост. И Бог винаги отговаря: ако поне малко можеш да повярваш, то всичко е възможно. Амин.

17 август 1986 г.
превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/