В името на Отца и Сина и Светия Дух.
С думите на Свещеното Писание ние провъзгласяваме,
че Господ Иисус Христос е Цар, Първосвещеник и Пророк на всички твари, на
цялото творение.
Господ ни е научил, че в Църквата и Царството цар е
не този, който със сила подчинява
другите на себе си, за да ги доведе до безусловно и робско послушание, но този,
който служи на другите и отдава живота си за тях. И свети Йоан Златоуст казва,
че всеки може да управлява народа, но само
цар(ят) може да положи живота си за своя
народ, защото по този начин, той се отъждествява с народ си, така че за него няма нито
съществуване, нито живот, нито друга цел, освен да служи на този народ с живота си , и ако трябва и със
смъртта си.
И днес, покланяйки се на Кръста Господен, ние с нова
сила можем да разберем, да уловим с нова дълбочина, какво означава царското
служение на нашия Господ Иисус Христос: то означава любов толкова всецяла,
толкова съвършена, че Христос може да забрави (за) Себе Си съвсем, неограничено; да
забрави (за) Себе Си до такава степен и да
отъждестви Себе Си с нас така, че Той
се съгласява, в Своето човечество, да загуби чувството за Своето единство с
Бога, с източника на вечен живот – и дори повече от това: с вечния живот в
самия Себе Си, и да се съедини с нашата мъртвост, с нашата смъртност. Такава
любов прави Господ Иисус Христос наш достоен Цар; пред такава царственост се
прекланя всяко коляно (Филип. 2:10) ... И защото Той е такъв, Той може да бъде и Първосвещеник на цялото
творение, на всички твари. Първосвещениците на езическия свят, първосвещениците
на Израел са извършвали жертвоприношения, с които са се отъждествявали само в
преносен смисъл, символически, ритуално. Господ Иисус Христос обаче, пренесе в
кръвна жертва самия Себе Си, макар че в Него нямало нищо, което да би Го
осъдило на такава смърт, каквато Той взел
върху Себе Си. Не говори ли Той в Своята Първосвещеническа молитва, в
присъствие и в общение с учениците си: Приближава се княза на този свят,
противник, и в Мен той няма нищо ... В Христа няма нищо, което да би
принадлежало в областта на смъртта и греха. И на Своя Отец Той казва: Аз
освещавам Себе Си за тях, в свещено жертвоприношение за Моя народ ...
Първосвещеник, Сам приемащ заколение, освобождава всички останали твари, цялото
творение, от ужаса на кървавите жертвоприношения, но с това същото ни поставя
пред безкрайността, бездънната глъбина на Божествената любов, която иначе ние
не бихме могли дори да помислим:
Животът, съгласяващ се да бъде изтощен, Светлината, съгласяваща се да
бъде угасена, Вечността, съгласяваща се да умре със смъртта на падналия свят
...
И затова
Словото Божие може да ни говори като Пророк. Пророк не е този който предвещава
бъдещето; пророк – това е този, който говори от Бога. Една от книгите на Стария Завет ни казва, че пророк – това
е този, с когото Бог дели (споделя) мислите Си. Христос не само може да ни
говори от Бога, но въплъщава в действие, въплъщава в Своя живот и в Своята
смърт Божията любов – жертвена, всецяла, съвършена, отдаваща се.
Ето защо почитанието на Кръста е така дивно възпято
в Църквата. Ние никога няма да бъдем
способни да познаем опитно, какво е означавало за Христос да умре на кръста, и
даже нашата собствена смърт няма да ни помогне да разберем, какво е била смъртта за Него: как
Безсмъртието може да умре? Но ние можем да се научим, приобщавайки се със смели
и самоотвержени усилия все по-дълбоко, все по-съвършено към живота и учението и
пътя Христов, можем да се научим да обичаме с такава любов, която все повече и
повече се приближава към тази
Божествена любов, и чрез нея да познаем това свойство, с което смъртта – като
забравяне на себе си, всецяло и съвършено – се съединява с победата на любовта,
възкресението и вечния живот. Амин.
25. март 1984г.
Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/
Няма коментари:
Публикуване на коментар