Иди си, иди си от нас, иди си от нашите
предели!” - казвал народът, който предпочел това, що му било по-скъпо:
богатството, стадата, спокойния живот пред здравето, изцелението на човека; иди
си - Ти ни отнемаш това, което ни е по-скъпо от човека... „Иди си от нас
- казвал Великият Инквизитор, - Ти ни пречиш да строим земното добро, пречиш ни
да обезпечим с щастие безмълвното, безответно стадо; иди си! Ти ни откриваш
пътища, по които твърде трудно ще им бъде да вървят...” Иди си от нас! -
казвали вождовете на еврейския народ пред лицето на Пилат - а щом Ти Сам не си
отиваш, нека силата - земната, грубата сила ни избави от Теб... и се обръщали
към Пилат със словата: Разпни, разпни Го, - за да не звучи повече по
нашите улици тази страшна проповед за безусловната, кръстната любов, това
безумие за кротостта и смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко;
защото няма нищо по-ценно от човека...
И през цялата история
звучи този вик: Иди си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към
безгрижието, към забравата... Това казва през цялата история човешкият род. А
ние? Нима ние единствени, с малка шепичка ученици, не изричаме и никога не сме
казвали пряко или косвено тези страшни слова? Нека си спомним притчата Христова
за овците и козлите: нима не е идвал при нас човек в нужда, и нима не сме му
казвали „Иди си”? Човекът не е имал какво да облече, но ние сме му отвръщали: Износени
дрехи нямам, а нови, хубави, разбира се, не мога да ти дам - иди си! Не се
ли е приближавал към нас просяк и не сме ли му отговаряли, държейки в чантата
купената храна: Всичко похарчих, не мога да ти дам нищо... От чантата
нищо не сме извадили, от портмонето нищо не сме дали; казали сме: Иди си...
Или просто, което може би е още по-страшно, нарочно не сме го видели, минали
сме покрай него, плъзнали сме поглед така, че той е знаел, че сме го видели, но
че за нас той не съществува, от битието сме го прогонили в небитието...
Случва се и крадец, и
престъпник да почука на вратата ни: направо от затвора съм, трябват ми малко
пари, трябва да се облека, за да намеря работа... И колко пъти такъв човек е
чувал от мнимия вярващ: С такива като теб не общувам - иди си!... Колко
пъти се е случвало, че трябва да се посети болен в болницата - но не! - там
може да се заразиш, там по-добре е да не се ходи! Нека той върви по своя път -
а от моя - да си иде!...
Така е било и някога,
когато в декемврийската нощ възрастният мъж, който водел със себе си младата
бременна Майка, чукал на всички врати витлеемски; но нито една врата не се
отворила: у нас е тихо, у нас е топло, ние сме се събрали цялото семейство -
чужд не ни е нужен; търси си друго пристанище, иди в онази пещера, в онзи
подслон, където бедняците държат своя вол, осел: иди си от нас!...
Колко пъти е било в
живота - и моя, и вашия, - човек с мъката си да идва при нас, когато в душата
ни е пролет, и му е отвръщано: Иди си, не трови нашата радост! В нашия дом е
сватба, в нашия дом е имен ден, в нашия дом е ликуване - не помрачавай тази
радост: толкова малко я има!... А се случва да влезе в дома на скръбта и му
казват: Иди си! У нас е тъмно, имаме си достатъчно мъка - не прибавяй и
твоята, чашата е пълна, през край прелива - Иди си от нас!
И така е възможно да
дадем безкрай образи, примери, не от чуждия живот - от своя, от моя, от
вашия... И така постъпили с Христа; а нима Спасителят не ни е казал: Каквото
сте сторили на едного от тези малките - Мене сте го сторили? Значи на Него
сме казвали: Иди си! Ти ни лишаваш от това, което ни е по-скъпо от Твоето
присъствие и присъствието на тези, които Ти толкова си възлюбил, че за тях си
дал Своя живот, Своята страшна Гетсиманска нощ, Своето телесно разпятие,
оставеността от Бога на кръста; всичко това ми е безразлично: Ти ги обичаш така
- не аз...
Ние не сме викали:
„Разпни, разпни Го”, но нима когато човек умира от глад, когато човек се
измъчва в самота, когато е изоставен, когато няма място за него сред хората,
както за Христа не се намерило място даже да умре в град Йерусалим, - нима това
не е прикованост към кръста, не е разпятие, не е смърт на изоставеността,
бавна, често горчива смърт, когато преди тялото ще умре вярата в човека и
вярата в Бога, ще умре и угасне надеждата, ще помръкне и умре любовта...
Ето за какво ни говори
тази притча, с която толкова сме свикнали; целият този разказ води към това,
което е било казано на Христа в момента, когато Той е явил Своето състрадание и
милосърдие, и любов и Божествена сила: Иди си, Ти ни отнемаш земното, а
небесното не ни е нужно... Да си спомним словото на Спасителя и да се
опомним: Търсете първом Царството Божие - и всичко останало ще ви се
придаде; и именно „придаде”: не ще се отнеме, но ще намери своето място
там, където небето е на земята, и ще бъде тогава пълнота. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар