Бракът и монашеството също представляват два аспекта
на църковната природа, на църковната същност. Бракът и монашеството в църковния
опит не са просто начини на живот, които едни или други хора избират; те като
че ли представляват две страни, две проявления, чрез които от различна гледна
точка се осъществява природата на Църквата.
Ако прочетете внимателно Стария и Новия Завет, а
особено книга Откровение, ще видите, че образът на брака е образ на пълнотата
на живота, на неговата завършеност и съвършенство. В това отношение бракът
представлява безусловна победа на любовта, тоест абсолютно тържество на Бога,
но не над човека – Бог не тържествува над човека, – а тържество на Бога в самия
човек; осъществяване на цялата пълнота както на Божествения, така и на човешкия
живот. Старият Завет ни дава много образи на пълнота, щастие, радост и
блаженство в картините на брачния живот. А в Новия Завет, в книга Откровение,
се говори за брака на Агнеца, за съединението в любов – любов неразторгваема,
любов и победила, и победоносна, която съединява всяко създание с Бога.
И затова бракът изразява нещо, което представлява
същността на църковния живот: дивното чудо, че Бог толкова много обикна света,
та отдаде Своя Единороден Син, за да се спаси света (Иоан. 3, 16) и да придобие
онази бездънна дълбочина, чието измерение се явява единствено Сам Бог.
От друга страна, Църквата се изобразява и като
Невестата на Агнеца. Сигурно помните този израз; на някои той изглежда странен,
почти митологичен или приказен. Какво означава „невеста на Агнеца”? Невестата е
тази, която е съумяла така да обикне, толкова всецяло и неразделно, че може да
последва любимия си на края на света, в радости и в скърби, да бъде до него,
където и да се окаже той. А Агнецът в израза „невеста на Агнеца” е Агнецът за
жертва, онзи Агнец, за Когото известил св. Йоан Кръстител, когато видял Христа:
„Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.” (Иоан. 1:29); онзи
Агнец, Който е наречен Мъж на скърби (вж. Ис. 52, 53). И накрая, това е Синът
Божи, станал Син човешки в действието на Въплъщението, което Го направило един
от нас посредством брачната любов на Бога към творението.
Но пътят на Агнеца е кръстен път; Мъжът на скърбите,
Христос, Агнецът, за Когото се говори в Стария Завет, е определен да отдаде
живота Си – свободно и с любов – за света, за творението, които Бог обикна
така, че отдаде Него за тяхното спасение. А невестата на Агнеца – това е
творението, което отвръща на Божията любов с любов, готова да сподели с
въплътилия Се Бог, дошъл в света на смърт, и то смърт кръстна, цялата Му земна
съдба.
В този смисъл Църквата има два съвършено различни
аспекта. Тя е чудото на срещата на Бога и човека, на цялото творение с Бога; тя
е и чудото, тържеството на това, че Бог е така безкрайно близък, че е станал
толкова роден, толкова свой… Един от Отците на Църквата казва, че думата „Бог”
е по-малко значима за нас от думата „Отец”, тъй като „Бог” обозначава разликата
между нас и Него, а „Отец” подчертава родството: ние сме Негови деца, ние сме
родни Нему, ние сме Му близки. И това чудо на Божията любов, която ни се дава и
на която можем с радостно ликуване да отговорим, изпълва и осъществява всичко.
Въплъщението на Христа се извършва във времето, в историята, която се развива и
тече. Но то е също така пълнотата и осъществяването на историята; то е
окончателната победа, завършекът и изпълнението на всичко.
Затова Църквата ликува. Църквата е не просто човешко
общество, не просто общество от хора, събрани в името на Бога, които следват
Неговите завети и живеят с Неговите дарове; Църквата е много по-голямо чудо. Тя
е тяло, живо тяло, организъм, който е едновременно и Божествен, и човешки, в
който на равни начала – защото любовта прави неравните равни – Бог и човек се
срещат, съединяват се, стават неразделни. Църквата е мястото, където се
извършва това чудо на срещата, на взаимно отдаващата се любов, на вече
настъпилата вечност, на победата на любовта над всяка вражда и отделеност.
В този смисъл и досега Църквата съдържа в себе си
брака на Агнеца. Светците, дори не само светците, а и грешниците знаят това: в
един момент внезапно усещаме, че Бог е толкова близък, че Неговата любов е
ласкава и тиха, че е такова щастие да Го познаваш и да бъдеш обичан от Него и
според силите си да отговаряш на любовта с любов.
И същевременно именно Църквата, когато я преживяваме
и разбираме по този начин, се явява предмет на вярата ни, а не просто на нашето
знание, защото в Църквата изпъква човешката немощ, уязвимост, грях. Но ние
знаем, Църквата е нещо много повече от това. Така бива понякога в семействата:
голяма, дълбока, силна любов е съединила и държи заедно хора, които някога са
се видели един другиго такива, каквито са в Божиите очи – облечени в слава и
красота, обладаващи проникновена дълбочина. А околните понякога виждат само
трудностите, напрежението в това семейство, чуват споровете и не разбират, че
зад тях има такава дълбока, силна любов; че този спор, това бурно, мъчително
съзряване са възможни, само защото съществува тази от нищо непоколебима любов.
В Стария завет наблюдаваме същото между човечеството
и Бога; виждаме постоянен спор между Бога и човека, виждаме как на моменти се
смрачава и в тъмнината в мъчителна борба се вкопчват Иаков и Ангелът Божи. И
докато е тъмно тази битка ще продължава и ще побеждават ту Ангелът, ту
грешникът, ту Бог, ту човекът. Но в това премерване на силите, в това
противопоставяне, в тази борба, се случва нещо много важно – на зазоряване
Иаков повдига очи и разбира, че цяла нощ се е борил с Ангела, покланя му се до
земята и проси от него благословение (Бит. 32:24 и сл.).
Това се случва и в Църквата. Има видима част:
борбата на Иаков с Ангела в мрака на неразбирането, на съзряването, в мъките на
непълнота, стремяща се към пълнота, но загубила пътя към нея; и същевременно
самата борба говори, че Бог и човек са се свързали неразделно и завинаги
помежду си и нищо не може да ги откъсне един от друг. В това е чудото на
Църквата: в нейното мъчително съзряване, в нейния мъчителен вътрешен живот,
където човешкото и Божественото се преплитат и стават единни, но все още не във
всеки от нас са достигнали това единство. И все пак, това вече е среща
завинаги, това вече е вечно съединяване, това вече е някакво предчувствие, а на
моменти и предвкусване на това, че ще дойде време, когато борбата ще бъде
преодоляна и ще остане само неизказаната радост на творението, съединило се със
своя Творец.
Но Църквата има и друг аспект, който по-горе
посочих: тя е Невеста на Агнеца. Всеки от нас, всяка душа, всеки човек в своето
съзряване се е вкопчил в борба с Бога, но същевременно ние сме заедно с Бога,
защото любовта и вярата са ни съединили с Него. В този свят ние сме мястото,
където живее Бог; Църквата, като място на срещата, също представлява място на
Божественото присъствие в този свят. Църквата в този свят е така съединена с
Бога, че върви по пътя на Христа. Понякога ни се струва непонятно как е
възможно това. Каква е нашата връзка с Христос, по какъв начин можем да бъдем
толкова единни с Него, че Той да каже на учениците Си: „Както Ме Отец прати,
тъй и Аз ви пращам” (Иоан. 20:21)? Ако се замислим над това как ставаме
Христови, можем да се обърнем към образите на Новия и Стария Завет. Апостол
Павел ни казва, че ние сме дива маслина, присадена към здравата, жива маслина,
към тялото Христово (Рим. 11:17 и сл.). Ако се замислим над този образ, какво можем
да си представим? Ето, расте едно животоносно, животворно дърво и около него –
цяла гора от растения. Животоносното дърво е вкоренено в Бога, животоносното
дърво – Христос – е живо с Божествения живот, а всички ние сме враснали в
земята с корените си, от нея черпим живота си. Но това, което взимаме от
земята, тя на свой ред ще си прибере обратно: пръст си и в пръст ще се върнеш
(Битие 3:19)… И ето Господ, като мъдър градинар-спасител, обикаля градината,
където умират дървета и растения. Сред тези растения Той изведнъж забелязва
едно, способно на живот; и Той отделя това растение, това клонче, от корена му.
Той го откъсва от временния извор на временния, преходен живот; и откъснато от
средата си, отделено от корените си, това клонче чувства, че животът изтича от
него, че му остава само да умре. Но градинарят е направил нарез на
животоносното дърво и към раната на животоносния ствол е прилепил раната на
умиращото клонче; рана към рана, със своята кръв, със своя живот това дърво
трябва да върне живота на умиращия филиз. И този живот си пробива път упорито и
настойчиво, разлива се по тънките кръвоносни съдове на дивото клонче, прониква
в най-отдалечените места, достига до най-големите дълбини на всяка клетка; и
навсякъде носи живот, така че всичко, изобщо способно да живее, оживява; той не
измества природните особености на клончето, а дава на всичко нова сила за
живот.
И клончето започва да живее, защото е върху
животоносния ствол; живее своя живот заедно с живота, който във всичко го
превъзхожда. Това апостол Павел нарича: „И вече не аз живея, а Христос живее в
мене” (Гал. 2:20). Божественият, вечен, непреодолим и неумиращ живот се разлива
и заменя временния, уязвим, неустойчив живот; и клончето става самото себе си,
достига своята красота и разцвет. Христос говори за нас като за клонки на лоза:
„който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод…” (вж. Иоан. 15 гл.).
Това съединение с Христос е именно условието за
нашия живот и то е също толкова здраво и също толкова съвършено (съединението
между човешкия живот и Спасителя), както и съединението на дивата клонка с
животворното дърво. Така става ясно защо Христос може да каже: „Както Отец
изпрати Мене, така и Аз изпращам вас”, защото ние и Той в някакво отношение
вече сме станали едно. Един и същ живот блика и в нас, и в Него. Ако го
отдадем, пролеем, изчерпим, това ще бъде Божественият живот и кръв. И всичко,
което в историята е било истина за Христос, трябва неминуемо да стане истина и
за нас; както Отец обикна света и отдаде Своя Единороден Син, така Отец, Който
обича света, отдава и нас за спасението на света.
В образа, предложен от апостол Павел, всичко
изглежда толкова просто: клонче, градинар… А как се съединяваме с Христос
толкова тясно и дълбоко, че всичко, което може да се каже за Него, може да се
каже и за нас? – С любов, с вяра… И ние знаем, че това е възможно. Говорим за
смъртта, за живота. Ако обичаме някого с голяма, силна, обикновена човешка
любов, то животът му става наш живот; какво се случва с него за нас е по-важно
от това, което се случва с нас; той или тя са в центъра на живота ни. Така е
било с апостолите спрямо Христа: постепенно, посредством любовта, посредством
вярата, Той станал за тях самият Живот, защото любовта им била такава, вярата
им в Него била такава, че ако биха Го отнели от живота им, би останало само
съществуването, но живот не би имало.
И това наше съединение с Христос, нашето единение с
Него – на всеки от нас като член на тялото със самото тяло (отново образ на
апостол Павел) – е така тясно и дълбоко, че ни прави по отношение един на друг
едно тяло, някакво единно същество, цялостен човек или човечество, онова, което
Свещеното Писание нарича Новия Адам: просто човек, обновен чрез съединението с
Христос. Размишлявайки колко тясно и неразлъчно сме свързани с Христа, св.
Ириней Лионски отбелязва, че ако действително сме толкова единни с Него, то
вече не може да се говори за Единороден Син Божи и Божии чеда по някакво
приобщаване; той казва, че чрез нашето единство с Единородния ние всички – като
ново човечество, като Църква – ставаме единороден син Божи.
Това отново е тържество на любовта, която премахва
всички прегради, прави неравните равни, съединява по невъобразим начин
обичащите и обичаните. И ако ние действително обичаме Христа, ако действително
обичаме Бога с Христовата любов, можем да следваме Агнеца като невеста, да
влезем с Него в областта на смъртта, в областта на страданието, в областта на
греха, на богооставеността, да слезем в дълбините и в най-мрачните потайности
на човешкия ад и да внесем в тях, както това е направил Христос, светлина,
живот и победата на любовта.
Бракът и монашеството в Църквата изразяват сложното
съчетание на вече удържана победа и изпитано тържество на любовта с кръстния
път, който някога трябва да доведе целия свят в царството Божие. Ако се
замислите над основните черти на взаимното отношение между брака и
монашеството, ще откриете в тях много сходства. Първият обет, който монахът
дава при пострижението си, първият отговор на въпроса на подстригващия:
„Задължаваш ли се да останеш в това братство до смъртта си?” – обикновено се
възприема, съгласно практиката и опита на Църквата, като задължение, встъпвайки
в братството, повече да не го оставяш, постъпвайки в манастир, повече да не го
напускаш. Но той, разбира се, предполага нещо много повече; предполага вярност
и постоянство: вярност към своята първа или окончателна любов и постоянство,
тоест готовност, независимо от обстоятелствата и напора на всички враждебни
сили, да останеш лице в лице с тези, които е избрала твоята любов. За монаха
това постоянство означава, че той ще стои пред Божието лице, в каквото и
настроение да се намира, каквито и да бъдат обстоятелствата; ще стои пред
Божието лице, покланяйки се и служейки, и никога няма да се отвърне от Този,
Когото е обикнал и Комуто е обещал живота и сърцето си.
В брачния живот говорим за брачна вярност и това
всъщност представлява също обет за такова постоянство и твърдост (разбира се,
имам предвид не браковете, които са резултат на случайност, а тези, които са
плод на зрял избор). В началото на венчалната служба има кратка молитва, с
която молим сключващият се брак да бъде подобен на брака на Исаак и Ревека в
Стария Завет. Ако прочетете внимателно този разказ (Бит. 24), ще видите, че
това е бил брак на любов, но в него има нещо особено. В Стария и Новия Завет и
в историята на Църквата има и други разкази за много съвършена и дълбока любов,
но тук сам Бог е открил на слугата на Авраам коя трябва да стане невеста и жена
на Исаак. Тогава това е станало във видение, но любовта е също такова чудо.
Вероятно в живота си сте ставали свидетели на това,
как няколко души живеят, работят и постоянно се срещат, а сред тях има двама,
които дори не се забелязват; до определен ден, когато изведнъж се погледнат
един друг и видят това, което по-рано не са виждали и което никой не е видял.
Те се виждат един друг като единствени, като неповторими. В едно от своите
писания св. Методи Патарски казва: докато юношата не е обикнал някоя девойка,
той е заобиколен от мъже и жени; когато намери своята невеста, той е заобиколен
от хора… Ето този момент, когато един човек вижда друг като единствен и
неповторим, е моментът, от който започва темата за окончателната устойчивост в
отношенията – все още като проблем, защото видяното, преживяното в някакъв миг,
не остава постоянно достояние на двамата. Преди всичко това, което са видели
един в друг, може да е било и грешка; много, много често поради духовна
незрялост, поради молитвено-духовна неподготвеност се прави избор на любов,
който не е плод на това Божие откровение за другия човек, и тогава бракът се
разпада, защото в него е липсвало именно това, което съставлява чудото на Исаак
и Ревека.
Но се случва – и то постоянно – двамата, видели се
един другиго сякаш в светлината на Преображението, на следващия ден да се
срещнат, да се погледнат и да се видят един друг отново такива, каквито винаги
са били – също както учениците, слезли от Таворската планина, виждали Христос
такъв, какъвто Той бил всеки друг ден преди и след Преображението. И тук влиза
в сила онова свойство, което наричаме вяра, тоест увереност, че невидимото,
онова, което сега е станало невидимо, онова, което другите никога не са
виждали, е по-достоверно от видимото; че човекът, който вчера е сияел с
невечерна светлина и божествена слава, със светлината на Преображението и който
днес е толкова обикновен, тогава ни е бил показан в неповторима дълбочина и
красота такъв, какъвто е излязъл от Божиите ръце, какъвто е призван от Бога да
бъде.
И тук е нужна именно вяра, постоянство, непоколебима
увереност в това, че видяното веднъж е по-истинско от онова, което виждам
ежедневно. Когато погледът ни се изостри, когато сетивата ни станат
по-чувствителни, можем постоянно да виждаме това. Светците са можели да виждат
Божието сияние върху грешното творение. В една от своите проповеди митрополит
Филарет Московски казва, че стига да можехме да виждаме както трябва, бихме
видели как Божията благодат почива върху всичко, което Бог е сътворил; тя
искри, сияе във всичко и върху всичко. Но ние не виждаме това; виждаме мъртвото
или помръкнало вещество и затова често не съумяваме да устоим на сумрака на
нашето зрение.
Но независимо дали става дума за монашество или за
брак, всичко започва с това, че ние сериозно, премислено и от сърце правим
избор; това е избор на любовта и вярата и означава, че ще му останем верни
завинаги. Това се нарича брачна вярност, нарича се монашеско постоянство и
твърдост и без него не може по-нататък да има нищо.
След това говорим за монашеските обети за бедност,
нестяжание, послушание и целомъдрие. Но нали те са също толкова реални в
брачния живот, колкото и в монашеския! Бедността като материално състояние е
само един от аспектите на истинската бедност; да бъдеш ощетен материално все
още не означава да си евангелски беден. Йоан Златоуст казва, че беден е този,
който желае онова, което няма. Човек може да бъде безкрайно богат, но ако
страстно желае това, което няма, цялото му богатство е нищо в неговите очи и
той е бедняк. От друга страна, човек, който е дори много беден материално, но
не иска нищо, може да се чувства богат.
Примери за това има колкото искате и в светската
литература. Но спомнете си например разказа за това, как цар Давид, който имал
всичко, видял жената на пълководеца Урия и всичко останало му се сторило нищо в
сравнение със страстното желание да я има. По негова заповед Урия бил изпратен
на най-опасното място на битката и загинал, а Давид взел жена му при себе си.
Тогава пророк Натан бил пратен от Бога да изобличи Давид и му разказал една
притча: Имало някога човек с несметно богатство; той имал съсед бедняк,
притежаващ само една овчица, която обичал, за която се грижел, която милвал,
сякаш му била дъщеря, защото освен нея си нямал нищо и никого. Дошъл при
богаташа някакъв приятел на гости и богаташът решил да устрои за него пир; но
му дожаляло за неговите собствени овце и заповядал да вземат овчицата, която
била цялото богатство на бедния му съсед, и да я заколят… Цар Давид пламнал от
гняв: „Кажи ми кой е този богаташ, за да го накажа?”. И Натан му отговорил:
„Това си ти; ти имаше всичко; Урия имаше само любовта си и ти му я отне…” При
цялото си богатство Давид се оказал беден, защото желанието му се разпростряло
върху нещо, което нямал.
Има и един разказ от съвършено друга област, из
живота на полските евреи от XVIII век. В някакво малко градче в глад, студ и
нищета живял равин, който всеки ден възпявал Божията милост. Един от съседите
му го упрекнал: „Как може да благодариш така на Бога? Нима това не е лицемерие?
Нима Бог не знае, че нямаш нищо и цялата ти благодарност е напразна?...” А
старецът равин му отговорил: „Ти не разбираш за какво става дума. Бог е видял
душата ми и си е помислил: Какво е нужно на този човек, за да достигне в пълнота
себе си? – Глад, студ, лишения, самота… И всичко това Той ми е дал в
преизобилие…” Този човек се смятал богат със своите лишения, а другият – беден
при цялото си богатство. И това е много важно, защото, разбира се, материалната
бедност съставлява част от монашеския подвиг; по-точно не толкова бедността,
колкото неувереността в утрешния ден, това, че можеш да се надяваш само на
Бога, на милостта – човешка и Божия.
И именно тук започва Царството Божие. Помните
първата заповед на блаженствата: Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството
Небесно. Блажени, които разбират, че са нищо, че нямат нищо собствено; но те са
и тези, които, ползвайки всичко, което им дава животът – самото съществуване,
жизнеността, дружбата, родството, храната, пиенето, покрива над главата,
въздуха, красотата, истината и т.н. – знаейки, че нищо от това не им
принадлежи, разбират, че всичко, което имат, е знак на Божествената или човешка
любов. А от мига, когато можем да кажем за дадена вещ: тя е моя, никой не може
да ми я отнеме и никой не може да ми я даде, защото тя ми принадлежи по право,
ние изземваме, отделяме тази вещ от чудото на любовта. Само когато съзнаваме,
че всичко, което имаме, говори за любов, когато вече нямаме права, нямаме нищо
„наше”, тогава сме влезли в Царството на любовта. В една от своите книги отец
Александър Шмеман казва, че всичко е любов: дори всичко, с което можем да се
храним – нима то не е Божествената любов, станала заради нас храна?
И това е истина. Обетът за бедност и стремежът към
духовна нищета, които Христос предлага не на определени хора, а на всеки
християнин, са еднакво необходими и в брака, и в монашеството, защото без тях
Царството Божие е непостижимо. Ако човек не ги достигне в брака, неговият брак
ще бъде земен и няма да се разтвори към измерението на вечността и Царството.
Ако монахът гладува, студува и не притежава нищо, но не израсне именно в мярата
на тази решеност, на тази свобода, той няма да бъде в Царството Божие.
Следващият монашески обет е послушанието.
Послушанието неизменно се разбира като подчиненост, подвластност. И в
педагогически план възпитанието на монаха, възпитанието на детето, се изразява
именно в това. Но в основата си послушанието е нещо съвършено различно.
Послушанието е състоянието на човек, който слуша, вслушва се, който наостря
слух, за да чуе. И тук има цял ред думи, които могат да ни помогнат да разберем
какво се очаква от нас. Говорим за църковна или монашеска дисциплина и отново я
разбираме формално – като военната, училищната, или служебната дисциплина; думата
постепенно се е отдалечила от първоначалното си значение и е придобила
специализирано. Всъщност дисциплина произлиза от латинската дума discipulus,
която означава ученик, последовател. Дисциплината не е просто дисциплинираност
на поведението или ума, а представлява състоянието на ученик, който е намерил
своя учител, избрал го е, вижда в него човек, който го превъзхожда; с всички
сили на душата и ума си, на сърцето, волята и тялото си иска така да се вслушва
в неговото учение, че да възприеме изцяло онова, което учителят може да му
предаде. И не само да възприеме думите и правилата, но чрез това вслушване,
чрез това разбиране, да се приобщи към цялото богатство на превъзхождащия го по
ум, сърце, опит и святост човек. В това отношение послушанието и дисциплината
вървят ръка за ръка. Послушанието е живото, стремително желание на човек да
възприеме всичко: не само да чуе думите, но да улови мисълта; не само да улови
мисълта, но да разбере защо тази мисъл се е родила и намерила своя израз, от
какви дълбини на опита на този човек идват думите му.
Така се отнася послушникът, младият монах, към своя
старец, но така се отнася и старецът към своя послушник и към своя наставник,
защото, който сам е ученик и послушник, само той може да учи и ръководи
другиго. В крайна сметка, послушанието спрямо даден човек трябва се простира
много по-далеч от него; вслушвайки се в това, което говори старецът,
послушникът трябва да чува онова, което Бог му предава чрез този старец.
Ненапразно Христос казва: Един е вашият Наставник – Христос (Мат. 23:10).
Условието, при което старецът може да научи на нещо послушника, е вътрешна
прозрачност – такава прозрачност, която би позволила светлината на Самия
Христос да протече през него и да достигне до ученика.
Но този закон на послушанието, това вслушване,
внимание към другия човек, представлява също и закон на всички човешки
взаимоотношения и особено на брачните. Ако двама души, встъпили в брак, съумеят
да не превърнат своята пристрастеност и заслепение един към друг в
идолопоклонничество, да не станат един за друг идол, който закрива Бога, ако
двамата се слушат един друг и същевременно се вслушват в Бога, ако бъдат
прозрачни за Божието въздействие, така че Божията светлина да може да се излее
върху възлюбения, тогава се осъществява същият закон на послушанието.
Свободата е свързана с любовта. Свободен е този,
който е обичан и който обича, който се е освободил от себе си, който е пренесъл
центъра на тежестта на цялото си същество, на целия си живот върху друг – било
върху човек (стига този човек да не е превърнат в идол чрез богоподобно
поклонение пред него), било върху Самия Бог. Свободата е състояние на любов.
Един френски писател (Габриел Марсел, бел. прев.) отбелязва: да кажеш на някого
„Обичам те”, е все едно да му кажеш „Ти никога няма да умреш”… И това е истина
по отношение и на Бога, и на човека. Когато говорим за любов, става дума за
много сложно чувство и състояние, но в крайна сметка любовта, каквато я виждаме
в Бога, в Христа, е онова състояние на душата, онова отношение към другия, при
което човек забравя напълно себе си и помни само любимия; състоянието, при
което субективно човек престава да съществува за себе си, а съществува само
защото е обичан и утвърден от другия – човека или Бога.
В крайна сметка свободата, послушанието и взаимното
внимание произлизат от своя първоизточник и се връщат към него – било то в
брака или в монашеството. Това е способността, но и подвигът, при който сами си
казваме: „Върви си от мен, сатана, махни се от пътя ми! Не искам вече да слушам
себе си, искам изцяло да се вслушвам в другия човек, изцяло да се вслушвам в
Бога…” Това е състоянието на послушание по отношение на стареца, това е
състоянието на послушание по отношение на другия човек; без това другият никога
няма да почувства, че има обективно, реално значение за вас.
И накрая, няколко думи за целомъдрието. За
целомъдрието обикновено мислим в телесни категории. Често говорим за греховете
на плътта и забравяме казаното още в V век от един подвижник: Греховете на
плътта са грехове, които заблуденият ни дух извършва против нашата невинна
плът… Целомъдрието не може да се постигне само със сдържаност и дисциплина на
тялото или с дисциплина на въображението. За неговото постигане е необходим
своеобразен подход, представляващ един от аспектите на любовта: когато гледаме
другия и с помощта на вярата и любовта прозираме в него човека, възлюбен от
Бога, сътворен за вечен живот, изкупен с целия живот, страдания и смърт
Христови, човека, когото Бог ни е поверил, за да му отворим пътя към вечния
живот. От момента, когато можем да възприемаме така другия, ние ставаме
целомъдрени и в мислите си и по плът; и това е единственият начин, който може
да ни направи целомъдрени докрай. Но това отношение не е физическо, а е
духовно, даже не душевно; и то има място не само в монашеството, но и в брака,
защото в брака мъжът и жената трябва да осъзнават, че са дадени един на друг от
Бога, Който взаимно ги е поверил един на друг, за да се опазят, съхранят,
осветят, да си отворят един другиму пътя към вечния живот. И то не към такъв
вечен живот, който би бил в противоречие със земния, а към живот, в който чрез
благодатта, чрез тайнствата, чрез приобщаването към Божествеността всичко земно
получава вечно измерение.
По такъв начин, всичко важно в брака и в
монашеството съвпада – монашеската твърдост и постоянство и брачната вярност,
обетът за нестяжание или бедност и блаженството на бедните духом (защото само
те влизат в Царството на любовта), обетът за послушание, който представлява
пределно внимание към Божието в човека и посредством човека – към гласа Божи;
обетът за целомъдрие, който се състои в това да виждаш в другия всичко, което
той представлява в своята нетленна святост и красота, и да служиш на това.
И все пак, освен сходства, между тези два пътя има и
разлика. В брака, както показва Свещеното Писание, преобладава ликуване за
възтържествувалата любов; в монашеството преобладава готовност да се откажеш от
всичко – не само от лошото, а и от доброто – единствено и само за да последваш
Агнеца Христос. Ние обаче живеем в свят, в който вече е удържана Божествената
победа, но който още не е достигнал своята пълнота. И в резултат на това, в
сърцевината си брачното тържество е белязано с кръст: животоносен, спасителен
кръст, на който трябва да бъде разпънат и да умре Ветхият Адам във всеки от
нас. А в монашеството – тъй като и с Въплъщението, и с Кръста, и със слизането
в ада, и с Възкресението, и с Възнесението, и с дара на Светия Дух Божията
победа е вече удържана – има ликуване за Царството Божие, което вече е
настъпило, което още сега можем да вкусваме в тайнствата, в молитвата и в
самата тайна на Църквата, представляваща среща на Живия Бог с всеки човек и с
всички нас, животворна среща, която още сега е Вечността.
С това ще завърша тази беседа. Вероятно на мнозина
от вас тя се е сторила трудна или поне много странна като подход; но помислете
върху нея, помислете върху своя житейски опит и ще откриете в казаното от мен
значително повече проста, непосредствена и опитна истина, отколкото ви е
изглеждало отначало.
Превод: София Ангелова
Източник: pravoslavie.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар