За изповедта ще кажа и следното. Ето, повече от
четирийсет години, откакто сме разделили изповедта от причастието, тоест
вярващият не е длcжен да се изповядва преди всяко причастяване. Това изисква
значителна зрелост, изисква и ръководство от страна на свещеник. Причина за
това е следната: дореволюционната практика е довела до това, че човекът, желаещ
да се причасти, е идвал на изповед, събирайки определен брой „малки грехове”.
Разбира се, идваха хора, обременени с много грехове,
но те не идваха само заради причастието, а заради самата изповед. Но често
хората идваха с много повърхностна изповед, с такава изповед, каквато един
човек в зряла възраст няма право да принася, или с такова разположение: „Да, аз
дойдох, изповядах своите всекидневни грехове, затова имам право да получа
разрешителна молитва и да се причастя”…
Първата година, когато бях тук, имах много остри
конфликти с някои такива изповядващи се. Помня, дойде един човек и каза:
„Батюшка, аз съм грешен като всички”. Аз казах: „Не зная как са грешни всички,
а вие как сте грешен?” – „Ами, грешен съм…” – „Не, вие трябва да се изповядате
по-сериозно”. Той започна да се дразни: „Е, какво да ви кажа: дошъл съм на
изповед, следователно имам право на разрешителна молитва и утре на причастие!”
Аз казвам: „Не, нито ще ви прочета разрешителна молитва, нито ще дойдете да се
причастите – отидете си вкъщи и помислете”…
Имаше и друг случай. Дойде един човек и каза:
„Грешен съм във всичко”. Аз отговорих: „Не може да бъде!” – „Да, във всичко,
във всичко съм грешен”… Аз казвам: „Слушайте, вземете десетте Божии заповеди.
Нима вие сте грешили против всяка от тези заповеди?! Аз ви познавам като един
честен, порядъчен човек, а вие ми казвате, че сте крадец…” – „Как така,
батюшка?!” – „Много ясно: има заповед, която казва: „не кради”. Ако вие сте
съгрешили във всичко, то вие сте крали, а който краде, на руски се нарича
крадец”. – „Не, батюшка!” – „Освен това ви смятах за морален човек, а вие
спокойно ми съобщавате, че сте прелюбодеец?!” – „Батюшка, как смеете да ме
оскърбявате!” – „Аз не ви оскърбявам. Има заповед „не прелюбодействай”. Вие ми
казваме, че сте виновен във всичко, а значи, сте виновен и в това”. – „О – каза
той, – аз не съм се замислял над това”. – „Ето, идете си у дома и се замислете!
Когато измислите нещо, което е ваш конкретен грях, тогава елате да се
изповядате”.
Войната беше дълга, и ние се разделихме с това, че
човекът започна да се изповядва, когато в него съзрееше съдържанието на
изповедта. Тогава свещеникът или прочита разрешителна молитва, или му казва, че
не се е подготвил достатъчно и неговата изповед е твърде повърхностна: отиди си
вкъщи и размисли… Или свещеникът може да каже: причасти се… Или да каже: при
това, което изповяда, ти първо трябва да съзрееш за причастие – не се
причастявай, ела отново на изповед след такъв и такъв срок… Или може да каже:
добре, сега се причастявай няколко пъти подред, докато чувстваш, че си в мир с
Бога, със своята съвест, със своите ближни и, както е казал Исаак Сирин, с
вещите, които притежаваш…
И резултатът от това, струва ми се, е много
плодотворен, защото хората идват да се изповядват сериозно, много сериозно и
съдържателно. Разбира се, те не стават свети, защото са се изповядали добре, но
искат поне да се изповядват честно, задълбочено и пристъпват към причастие не
„защото им се полага”, а в съответствие със своята изповед. Помня, веднъж
говорих за това в Загорск и един от студентите реагира: „Но, Владико, значи Вие
не сте православен, защото при нас така не е прието”. Обърнах му внимание на
това, че няма нито едно църковно правило, което да изисква изповед преди
причастие. Има заповед на Петър Велики, която е била издадена с политически
цели, за проверка на изповядващите се, но това е нещо съвсем друго.
Много хора чрез изповедта, която аз произнасям, са
се научили да се изповядват, тоест да говорят за съдържанието на своята душа и
своя живот, а не само да донасят списък с някакви „малки” грехове. Често съм
имал чувството, че човек идва и донася списък именно с „малки” грехове, които
не са по мащаба на самия човек. Веднъж говорих на децата, че хората понякога
събират грехове, като човек, който знае, че трябва да мине край хапещо уче, и
взема със себе си кокал. То се приближава – и той хвърля кокала на кучето, и
докато то го глозга, сам се промъква незабелязано. Ето това, струва ми се, не
бива да допускаме, нито в себе си, нито в другите.
Превод: Татяна Филева
Първоизточник: : www.pravmir.ru
Из книгата: Митрополит Антоний Сурожки. „Дом Божий”,
М., 1995
Източник: http://www.bogonosci.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар