Евангелието е донесло на хората благата вест за
това, че настава новият живот. За това са мечтали мнозина: очаквали са го, тъй
като за това многократно са говорили старозаветните пророци. И Малахия, и
Исайя, и Иеремия - всички са чакали Този, Който да донесе в света новина; не
тази новина, която е била изначално, при сътворението на света, а друга новина:
обновлението на падналия човек, и веднага след него, чрез него - обновление на
всички твари, пострадали при падението на Адам, обновление на нашата земя, така,
че по нея да не остане нито следа от страдание и всичко да бъде изпълнено с
радост и тържество.
В седма глава от пророчеството на Исайя се говори за
това, че от Дева ще се роди Младенец, Който ще спаси света. Но новината се
заключава не само в това, че се изпълнява, сякаш е посято, най-накрая това
Божие обещание; заедно с това в света е дошло едно ново представяне на Бога -
не само като Творец, но и като Промислител, като Подател на живота. Нашият Бог
не е само “Бог далечен”. Наистина като става човек, въплътявайки се, Бог е
станал пределно близък с нас. Той е наш роднина. Той носи нашата плът, Той има
родословие. Той има земна съдба, Той има име, лице. В Стария завет не бивало да
се изобразява Бога; след въплъщението Си Бог получил и човешки облик, и човешко
име. Той станал подобен на нас във всичко, с изключение на греха: греха като
отдалеченост от Бога, като изопаченост на човешкия облик, като извратеност. И
още: чрез въплъщението ние откриваме, че от Бога можем не само да се боим.
Разбира се, страхът бива различен. Възможно е по робски да се боиш от
наказание; може да се боиш като наемник, който не иска да загуби своята заплата
или награда; може да се боиш и по синовски: за да не огорчиш любимия. Но и това
е недостатъчно. Във въплъщението на Христа се е открила сякаш още една нова
черта у Бога: това е Бог, Когото ние можем да уважаваме. Това звучи странно
относително и съм длъжен да го разясня.
Голяма част от хората си представят, че Бог е
сътворил света, сътворил е човека, като не го е питал дали е искал да
съществува или не, че освен това го е
надарил със свобода, т.е. възможност да се погуби, а след това дали в края на
нашия личен живот, дали в края на света, в края на времената, Бог като че ли ще
ни очаква и ще произнесе съд. Справедливо ли е това? Ние не сме искали
съществуването си, не сме искали тази свобода, която Той ни е дал - тогава защо
сме длъжни едностранно да отговаряме за своята съдба и за съдбата на света?
Малцина поставят този въпрос с такава рязкост; но аз го поставям и намирам отговора
във Въплъщението на Словото Божие, Сина Божий. Бог става човек. Той встъпва в
света на човешки начала, Той поема върху Себе Си не само нашата тварност, т.е.
плътта, човешката душа, ум, сърце, воля, съдба, но Той поема върху Си цялата
съдба на човека, който живее в паднал, извратен свят, в страшен свят, където
през цялото време така или иначе действат (понякога дори тържествуват)
ненавистта, страхът, алчността, всички видове пороци. Той влиза в този свят и
поема всички последствия не само на
първоначалния творчески акт, като извиква от небитието света и човека, - Той
поема всички последствия от това, което човекът е направил в този свят. Той
живее чист от всяка сквернота в света, където върху Него се сгромолясват всяка
нечистота, всеки разврат, всичко безбожно, всичко недостойно за човека, защото
Той е повикан за падналия свят. Бога, Който поема върху Себе Си такава съдба,
Който е готов така да заплати за това, че ни е дал битие и свобода - да, този
Бог може да се уважава. Той не ни е дал живот, за да си платим заради това, Той
е дошъл в този живот и заедно с нас Сам е готов да се преобрази, да се измени.
За това говори цялото Евангелие и няма да се спирам сега на него. Но ако Бог
така представя Себе Си, то е понятно, защо
Бог ненапразно говори за Себе Си в Книга Откровение от устата на Иоан
Богослов: "Ето, всичко ново творя" (вж. Откр.21:5).
И това се отнася на само за човека, не само за
обществото, това се отнася и за цялото творение. Въплъщението може да се нарече
космическо събитие - ето в какъв смисъл. Плътта, в която се облича Бог,
човешкото тяло, каквото е било Неговото тяло, се състои от това, от което и
цялата вселена. Вие навярно помните, че в началото на книга Битие ни се казва,
че Бог е създал Адам, човека, като е взел земна пръст, т.е. най-основното, от
което може да се твори. И Христос, ставайки човек, се е приобщил към самата
същност, която съставя творението. Всеки атом може да се познае в атомите на
Неговото тяло, всяка звезда може да види себе си, да се познае по нов начин, да
види, какво атомът и всичко, което се състои от атоми, може да стане, ако само
се съедини с Бога, ако само започне да сияе не с естествена тварна светлина, а
с Божествената слава. Това е толкова дивно! Представете си, че в Христос всяка
твар: и човекът, и всяко веществено творение - може да види себе си в Божията
слава. Не е ли това новина? Не е ли това блага вест?
И всичко това, като силата на взрива в атома, се
съдържа в две от наименованията на Христа Спасителя: Емануил, което на еврейски
означава “с нас е Бог”, “Бог посред нас”, и Иисус: “Бог спасява”. Мога да ви
цитирам Посланието на Павел към Тит (2:11-14): "...Защото се яви Божията
благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и
светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния
век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на
великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни
избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен
към добри дела. " Ето затова иде реч, ето какъв е Бог в нас, и ето какъв е
нашият Господ Иисус Христос.
(Откъс от
книгата с беседи на митр. Антоний - "Начало на Евангелието на Иисуса
Христа, Сина Божий", превод от руски: Мартин Димитров)
Източник:
http://sveticarboris.net/
Няма коментари:
Публикуване на коментар