Постът- време на радост

Различно от това, което мнозина мислят и чувстват, периодът на духовно усилие (например Великият пост или изобщо постенето) е време на радост, защото  е време на завръщане у дома,  време, през което имаме шанс да оживеем. Това е период, през който отръскваме всичко вехто и мъртво от себе си, за да придобием отново способността да живеем  –  да живеем  с цялата  дълбина, ширина и интензивност, към която сме  изначално призвани.

Докато този момент на радост остава недостъпен, неразбираем за нас, ние постоянно ще изпадаме в чудовищна и кощунствена пародия: сякаш в името Божие превръщаме живота си в тотално мъчение както за самите нас, така  впрочем и за онези, които трябва да заплатят за безплодните ни напъни да станем свети.

Говоренето за радост може да изглежда странно наред с пределното напрягане, подвига, въздържанието, истинската борба, но въпреки всичко радостта преминава през целия ни духовен живот, през църковния и евангелския живот, понеже Царството Божие  със сила се превзема. То не се "поднася на тепсия" на хората, които безгрижно и лениво очакват идването му.

За тези, които така го очакват, Царството Божие ще дойде: ще дойде в тъмна доба; ще дойде като Божи съд; като крадец, промъкващ се изневиделица; като жених, внезапно идващ, докато неразумните девици спят.

Не така трябва да очакваме Царството и Съда. Следва  да се завърнем към състоянието, което обикновено не можем да изцедим и от дълбините на душата си - дотолкова ни е чуждо - състоянието на радостно очакване на Деня Господен, макар твърдо да знаем, че този Ден ще бъде ден за Съд. Изумително е да слушаш в църквата, как проповядваме Евангелието, благовестието за Съдния Ден и прогласяваме, че Денят Господен не е страх, а надежда и заедно със Светия Дух Църквата може да каже: Дойди, Господи, дойди скоро!

Докато не започнем да мислим в такива категории, значи имаме огромна липса в християнското си съзнание. Каквото и да си говорим, при това положение ние  оставаме езичници, издокарани в евангелска премяна. За нас  Бог е все още нещо  далечно, а идването Му -  мрак и ужас; Съдът Му – не изкупление, а осъждане; срещата с Него – страшно събитие, а не миг, към който сме устремени и заради който живеем.

Грижите, тревогите, страховете и желанията  ни обгръщат от всички страни и такова безспокойство цари в душите ни, че ние почти не живеем в себе си  - ние живеем извън себе си. Дотолкова сме объркани и замаяни, че се налага пряка Божия намеса или промислена дисциплина, за да се завърнем към себе си и да тръгнем по пътя навътре, по който минаваме през себе си, на път към Самия Бог. Бог постоянно ни призовава. Той се опитва да отвори дверите на вътрешната ни горница. Неговата любов – толкова мъдра и далновидна, понякога ни се струва безжалостна.

Ангелът-пазител на Ерм му казва: “Не бой се, Ерм, няма да те остави Бог, докле не съкруши или сърцето ти, или костите ти”. Бог ни изпраща внезапно болест или нещастен случай, но вместо да проумеем, че е дошло време да се опомним, замислим и обновим, ние настървено се стремим колкото се може по-скоро да се завърнем към старото състояние, пренебрегвайки плашещият ни дар Божи, скрит в изпитанието.

Способността да използваме дарените ни от Бог обстоятелства изискват вътрешна и външна дисциплина и просветена вяра, способна да разпознава Божиите пътища.  Трябва да помним, че  дисциплината не е дресировка. Думата “дисциплина” е свързана с думата discipulus, ученик. Дисциплината е състояние на ученика, неговото отношение към учителя и към това, което изучава. Подобно ученичество никога не се дава даром; това е процес на постепенно преодоляване на всяка себичност, заради израстването в единение с нещо по-велико от нашето “аз”; нещо,  което в крайна сметка ще изтласка нашата самост, ще завладее и ще стане всичко в нашия живот.

Дисциплина в най-висшия смисъл на думата е вършенето, изпълняването на волята Божия. Това е пробният камък за нашата преданост и вярност към Христа. Само чрез усърдие във всяка стъпка, с всички сили, колкото се може по-съвършено, с цялата нравствена събраност, призовавйки на помощ ума, въображението, волята, способностите, опита си, ние можем постепенно да се научим да бъдем решително послушни на Господ и Бог. В противен случай цялото ни ученичество е една илюзия, а дисциплината на живота ни, когато се превръща в сбор от самоволно установени правила, които ни правят горди и самодоволни, е безполезна, защото най-важният момент от ученичеството е способността в процеса на безмълвно слушане да се откажеш от своето “аз” и да позволиш на Христос да стане твоят ум, твоята воля и твоето сърце. Докато не се устремим към това, което апостол Павел определя с думите: не аз живея, но Христос живее в мен, - ние никога няма де се научим на дисциплина и няма да станем ученици.

Често сме склонни да мислим, че нашата цел е възвишен, дълбок, мистичен живот. Но не към това трябва де се стремим. Мистичният живот е дар Божи; сам по себе си той не е наше постижение, още по-малко пък е израз на нашата преданост към Бога.

Ние трябва да се стремим в отговор на Божията любов, явена ни в Христа, да станем истински ученици, посвещавайки себе си в жертва пред Бога; именно подвигът най-пълно ще изрази нашата лоялност, вярност и любов. Това е, което можем да принесем пред Бога, а Той, както ни е обещал, ще изпълни всичко останало: Сине Мой, дай Ми сърцето си, Аз ще изпълня всичко останало...

Ние тръгваме по пътечка, проправена през вековете от християнски поклонничества. Към края на нашето пътешествие трябва до такава степен да забравим себе си, та да можем да придобием превъзхождащо ни познание. То е пътят към пълното доверие, което единствено може да ни приближи до  истинското проглеждане, до обръщането към Бога, до нови, лични взаимоотношения с Него, до завръщане у дома.

Източник: http://dveri.bg/