събота, 27 април 2013 г.

За молитвата




В тази беседа за молитвата искам да поставя въпроса за вярата като абсолютно условие за плодотворна и честна молитва. Съвременният човек често се страхува да покаже, че е вярващ; на него му се струва, че има нещо особено, нещо специално религиозно в това да бъдещ вярващ, че това е област, в която той ще бъде сам, че другите културни хора не могат да имат понятие за вярата, че това упражнение на ума и на сърцето им е чуждо.
Тук ми се иска да подчертая, че става дума за чисто недоразумение, възникващо от недообмисляне. Вярата не е само религиозно понятие. Вярата има място във всички човешки отношения, тя има своето място и в научното дирене. Свещеното Писание определя вярата като увереност в това, че съществува невидимото. Нима това не е определение, което обхваща целия ни живот? Например, срещам някакъв човек и съм поразен от лицето му, иска ми се да се запозная се него - защо? Ако съществуваше само видимото, би трябвало да съм удовлетворен от това, което съм видял. Но аз знам, че лицето му е интересно, че е изразително, тъкмо защото зад видимото е невидимото, а именно: неговият ум, сърце, цялата му човешка съдба. Същото се отнася и до научните търсения. Ученият не описва заобикалящите го предмети; той не се задоволява с това да нарече с различни имена камъните, да обозначи цветята или животните. Ученият отива много по-надълбоко. Вниманието му се спира върху външното, но интересът му е насочен към това, което е невидимо. Гледайки предмета, той се задълбочава в природата на материята, забелязвайки движението, той навлиза в природата на енергията, виждайки живото същество - търси естеството на живота. А всичко това е невидимо. Той може да се занимава с подобни изследвания, само доколкото е напълно уверен, че зад видимото се крие едно богато, значимо невидимо, чието познание му е необходимо, тъй като външното не го удовлетворява - не това е познанието.
Така че вярата е състояние на всеки човек през целия му живот, състояние - изпълващо цялото му време, всяко негово общуване с друг човек. Вярата е и подход на учения към заобикалящия го свят. Вярата определя всичко. Помня как един съветски представител ми беше казал: "Човек не може да живее без вяра!" Той имаше предвид, че не може да се живее без дълбоко и силно убеждение, което да определя всяка постъпка на човека. Когато човек казва, че е вярващ и че предмет на вярата му е Сам Бог, той не доказва своята некултурност; той просто доказва, че в кръга на неговите търсения предмет на неговото познание е не само човекът, не само живият свят около него, не само вещественият свят, но че по една или друга причина той е почувствал и съществуването на друг свят: може би света на красотата, света на дълбините на собствената му душа, а възможно и да е усетил вече полъха на Божия дух.
Вярата има и друго значение - значение на доверие. Когато казвам: "вярвам ти", това значи, че ти имам доверие. Същото говори вярващият за Бога, когато мисли за Него или се обръща към Него. Но да се доверяваш, значи също така да следваш съветите, указанията. Ето защо, за да израснем в духовния живот, за да познаем дълбините на онзи опит в познанието на Бога, който обикновено наричаме вяра, трябва да се научим да живеем така, както ни съветва Господ, да живеем живота, към който ни призовава Сам Бог: това е пътят на заповедите, за които говорят древните подвижници, това е опит да се слеем в мисълта, със сърцето и духа си със Самия Бог - и не само в чувството, но и в постъпките си.

Ако същността на молитвата се състои в общуването на човека с Бога, в такова общуване, каквото е налице между човек и човек, то, естествено, между Бога и човека трябва да има истинско и дълбоко разбиране и родство. В Евангелието Христос казва: "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен..."
Това значи, че не е достатъчно да се молим. Освен молитва, освен молитвени слова, трябва и да живеем такъв живот, който да бъде израз на нашата молитва, който да оправдава тази молитва. Някой от древните писатели беше казал: не затваряй молитвата си само в думи, направи целия си живот служение на Бога и на хората... И тогава, ако се молим на фона на такъв живот, нашата молитва ще бъде правдива; в противен случай тя ще бъде от край до край лъжа, ще бъде израз на несъществуващи в нас чувства и мисли, които сме взели от някого, тъй като ни се струва, че така трябва да се говори с Бога. А на Бога Му е нужна правдивост: правдивостта на нашия ум, на нашето сърце, и непременно правдивостта на нашия живот.
Има ли смисъл, наистина, да се обръщаме към Него не докрай правдиво? А правдивостта започва в момента, когато, като заставаме пред Бога, си задаваме въпроса: кой съм аз пред лицето на Този, с Когото беседвам в момента? Наистина ли искам да се срещна с Него лице в лице, влече ли ме към Него сърцето ми? Открит ли е умът ми? Какво общо има между мене и Този, към Когото се обръщам? ... И ако открием, че между нас няма нищо общо или че то е твърде малко, то и молитвата ни непременно ще бъде или неправдива, или слаба, или безсилна, чрез нея човек няма да изразява самия себе си. Наблягам на това толкова настойчиво, защото става дума за една много важна черта на молитвата: трябва да сме правдиви докрай. Чак след това идва въпросът за думите, с които ще се молим. Защо, например, в църквата се молят само с чужди думи, или с думите на светиите, с думи, които са били съставяни от поколение на поколение в продължение на векове? Може ли да се молим с такива думи правдиво? - Разбира се, че да! Но за да бъде тази молитва правдива, трябва да споделим с хората, които векове преди нас са се молили с цялата си душа, с целия си ум, с цялата си сила, с вика на своята душа, трябва да споделим с тях онзи опит на познание на Бога и опита на техния човешки живот, от които са се родили тези молитви. Светците не са измисляли молитви; молитвите са се изтръгвали от тях по необходимост: от радостта или от скръбта, от покаянието или от тъгата на изоставения, или просто - тъй като и те са били земни хора - опасността, пред която са се намирали, е изтръгвала тези молитви, изтръгвала ги е от душата им. И ако искаме да се молим с тези техни думи, ние трябва да се приобщим към техните чувства и опит.
Как да стане това? Можем ли да се пренесем назад във вековете? Естествено, не! Но някъде в нас съществува един фундаментален човешки опит, който ни свързва с тях: ние сме хора като тях, и ние търсим Бога, Същия, Когото са търсили и те, Когото са намерили; борбата, която се води в нас, е същата като тази, раздирала душите им.
И ето, че ние можем да се научим от тях на молитва, точно както в съвсем други области разширяваме и задълбочаваме знанията си, както се приобщаваме към опита, по друг начин недостижим за нас, като слушаме музикалните произведения на великите композитори, като гледаме картините на великите художници. Те са живели същия живот, който живеем и ние; само възприятията им са били по-изтънчени и по-дълбоки, което невинаги ни е достъпно; и чрез техните произведения ние се приобщаваме към разбирането, което иначе не бихме имали.
Ето защо трябва да обединим живота и молитвата, да ги слеем в едно, за да може нашият живот да дава храна на молитвата ни, и, от друга страна, за да бъде нашият живот израз на правдивостта на нашата молитва.

В предишната беседа говорих за това, че поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите - това не е трудно, а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение; тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях. Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.
Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните, и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко: човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става "възрастен" и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.
Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: Амин - а това значи "Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това." На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема, и тогава можем да кажем: Господи - не разбирам! Как е възможно това? Понякога изрази като "аз съм най-големият грешник на земята", излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни, и тогава ние ще кажем: Господи, това не може да бъде, и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!... Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.

В предходната беседа говорих за това, как можем да се молим с думите на светците. Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.
Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим, с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе... Или може да се случи да станем и да кажем: Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!... Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чуства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли...
Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.
И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: Господи, аз Те знам, Ти Си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб, - какъв позор? Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си... Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори...
Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.
Митрополит Антоний Сурожски
Из книгата "Може ли все още да се моли съвременният човек".
Превод от руски Анастасия Рашева
Препечатано от Църковен вестник, брой 9 за 2002 година
Източник: http://www.pravoslavieto.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар