четвъртък, 4 април 2013 г.

Среща с Живия Бог

Веднъж се наложи да чакам такси около хотел „Украйна”. До мен се приближи млад мъж и каза: „Ако съдя по облеклото Ви, Вие сте вярващ, свещеник?” Отговорих: „Да”. – „А аз не вярвам в Бога...” Погледнах го и му казах: „Много жалко!” – „Как ще ми докажете съществуването на Бога?” – „Какъв тип доказателство Ви е нужно?” – „Покажете ми на длан вашия Бог и ще повярвам в Него...” 
Той протегна ръката си и тогава видях, че има венчална халка. Питам го: „Женен ли сте?” – „Женен съм.” – „Имате ли деца?” – „Имам.” – „А обичате ли съпругата си?” – „Как така, разбира се, че я обичам.” – „Децата си обичате ли?” – „Да.” – „Аз не вярвам в това.” – „Как не вярвате? Казвам Ви...” – „Да, но въпреки всичко не вярвам. Покажете ми любовта си, изписана на длан и ще повярвам...” Той се замисли: „Наистина, никога не съм възприемал любовта от подобна гледна точка...”

Ако разглеждаме вярата като вътрешен опит, можем да стигнем до извода, че тя е нещо много по-широко, отколкото обикновено религиозно понятие. Обичам някого или някой ме обича; какво доказателство трябва да търся, как може любовта да бъде показана на длан?... След това младият мъж продължи: „Мога да Ви докажа любовта към съпругата ми: правя й подаръци, издържам нея и децата...” Аз възразих: „Това не е доказателство за Вашата любов. То може просто да означава, че се страхувате от жена си или че общественият натиск Ви подтиква към това, но постъпките Ви не са категорично свидетелство за любов”.

По аналогичен начин можем да говорим и за други области. Например, няма човек, чието сърце да не бъде докоснато от някоя картина, музикално произведение, от красотата на природата и който да не възкликне: „Колко завладяващо е това! Каква красота!...” Но как да докажем тази красота? Не можем да я разложим на линии и цветове, дори самото съчетаване на тези линии и цветове не създава непременно красотата. Тя достига до нас като преживяване, като личен вътрешен опит. Същото е и с любовта. Ние обичаме някого не защото той е красив, умен, талантлив; обичаме го, защото има излъчване, което ни пленява – виждаме конкретния човек и откриваме прекрасното в него. Ако преживяваме любовта, природата, изкуството и нашия религиозен опит като красота, която ни извисява и чрез приобщаването към която се докосваме по-дълбоко до самите себе си и до света, можем да кажем, че зад това преживяване стои определена истина, определена реалност. Какво представлява тази реалност?

В едно от своите произведения отец Павел Флоренски1 казва, че думата „истина” произхожда от „есть”, от глагола „быть”; т. е. истината е това, което е. В този смисъл тя е пределна реалност. Когато казваме, че вярваме – имаме предвид, че сме уверени в съществуването на някаква крайна реалност. Както вече стана дума, тя може да ни се разкрие чрез изкуството, природата, любовта, но може да бъде реалност, осеняваща ни като религиозен опит, като усещане за Божието битие.

Тук трябва да се замислим: какво искаме да кажем, когато употребяваме думата „Бог”? За произхода на тази дума в славянските езици има две хипотези. Или коренът й идва от древносанскритската дума bhaga, която означава „богат”; онзи, който притежава всичко, който не се нуждае от нищо повече и е готов да отдава всичко със съвършена откритост, без да му е жал. Или думата „Бог” произлиза, както смята Хомяков2, от глагола „быть”: Бог е Този, Който е, Който не е сътворен (бихме могли да добавим: не е измислен), а съществува самобитно, в реално, неизменно, макар и живо битие. Това е Онзи, за Когото Старият Завет казва: Той е вечно Съществуващият. Тези думи Христос отнася към Самия Себе Си в Евангелието. Важно е да разберем, че Христос говори за Себе Си и като човек, и като Бог. Първото понятие: Бог е Онзи, Който е; Който е самото битие. Той е пълнотата на живота, на ликуващия живот; Той е вседостатъчен (не в съвременния смисъл на думата, че е „доволен”, а в смисъл, че няма недостатъци, че притежава пълнотата на всичко). Творецът не ще поиска да отнеме никое Свое създание, защото е любов, чиято природа се състои в това – да отдава себе си безкрай, безгранично, винаги – на всеки, който се нуждае от нея.

Има и друга хипотеза за тази дума, вече в германските езици. God в английския, Gott в немския – произхождат от древногермански корен, означаващ: Онзи, пред Когото падам ничком, пред Когото трепетно се прекланям. Същото намираме и в древногръцкия език. Думата Теос (Бог) произлиза от корен, който означава именно това чувство на свещен ужас, водещо ни до коленопреклонно почитане на Бога. Така, говорейки за Него, първото, което трябва да отбележим е: Бог е нашият първичен опит, а не образ от нашите представи, не свръхчовек – Той ни превъзхожда и Го възприемаме с такива чувства като свещен ужас, неописуема радост, любов. В това отношение характеристиките на Бога в древните езици са твърде важни: било то в санскритския, готския или древногръцкия, защото в тях Той не се описва, не се прави опит за обяснение какъв е, а се говори само за случващото се с нас в мига, когато се окажем лице в лице с Него, чувството за благоговение и преклонение пред Живия Бог.

Има и друг корен на старогръцки, който ни насочва, че елините (както ние, представителите на монотеистичните религии), признавали Бога-Творец, Който е създал света, Който е източник на всичко. Това може да се тълкува различно. За нас, християните, Бог е единствен по рода Си и актът на сътворението е проява на Божията воля, в смисъл, че Бог призовава към битие всичко съществуващо. Но Той действа не като господар, Който би заповядал на всяка твар да се яви пред Лицето Му, а като любящ Отец, още по-добре ще е да кажем: като жива Любов, която призовава творението към битие, за да се приобщи към нейния собствен живот, към собствената й тайна.

Обаче ние знаем какъв е този свят, колко страдания има в него, как смъртта покосява всичко... И може да се постави въпроса: как Бог, за Когото християните казват, че е Любов, може да създаде такъв безобразен и жесток свят? Нима го е сътворил, а после е починал от Своите дела в очакване какво ще се случи по-нататък? Нещо по-лошо: в очакване, че в някакъв момент, нас – които не сме искали да ни създава – ще ни съди за това, което сме. Такъв Бог би бил ужасен. Пред Него бихме могли да се прекланяме като пред властелин, но не можем да Го обикнем: такъв Бог нито аз, нито вие бихме могли да уважаваме. Но Бог, Който със Своето властно и любещо слово призовава всичко към битие, пое върху Себе Си отговорността за този творчески акт, за решението Си да сътвори света и да му предостави свобода за самоопределение. Бог пое върху Себе Си отговорността за това, че в някакъв момент от историята Сам Той стана човек, без да е причастен към злото, което действа в нас, но понесе последствията от цялото зло, страдание и ужас на мирозданието, както и най-ужасното от всички страдания – загубата на Бога и смъртта. Господ ни призова към живот не за да се изправим някога с отговор пред Него: Той ни повери този свят, откривайки ни творческата възможност да го превърнем в чудо на красотата, хармонията и справедливостта. Но когато човекът се отклони от този път, тръгна по пътищата на егоизма, алчността, страха и омразата, Бог се въплъти в човешки образ. Ние вярваме, че Христос, Който се роди във Витлеем, проповядва в Светите земи, бе разпнат след неправеден съд и възкръсна, наистина е Самият Бог, Който дойде на света, за да сподели с нас всички последствия от Своя творчески акт и от онова, в което ние превърнахме поверения ни свят.

Възниква въпросът: как Христос може да бъде човек и Бог едновременно, по какъв начин двете природи взаимно се пронизват една друга? Как Този, Който е безкраен, вечен, се въплъти във временността на нашия свят? Мисля, че едно от най-удивителните обяснения на този процес дава преп. Максим Изповедник3.

Той казва, че съединението на божественото и човешкото  в Христа може да се уподоби на съединяването на огъня и желязото при закаляването на меч. Поставяме меча в огъня – студен, сив, без блясък, а го изваждаме горящ пламък. Какво се случва? Пламъкът пронизва желязото така, че – по думите на Максим Изповедник, – сега можем да режем огъня и да изгаряме желязото. Ако ни е трудно да възприемем Бога с физическо естество, подобно на нашето, бихме могли да си представим въплъщението именно по този начин: Бог, Който е невеществен, се съединява с веществото както пламъкът пронизва желязото, или както в нас прониква топлината, щом влезем в топлия дом от мразовитото време навън. Топлината остава топлина, ние оставаме човешка плът, но сега тя е жива, гъвкава, трептяща, напълно различна. Ние вярваме в това. Така си представяме Господ Иисус Христос – човек като нас, притежаващ душа, ум, сърце, воля и плът, но Човек, Който изцяло, докрай, без остатък е пронизан от божествеността, Който стана такъв какъвто всеки от нас е призван да стане: Богочовек. Защото човекът е призван да бъде не просто един от животинските видове, дори да е най-забележителният; той е призван да надрасне своята тварност чрез общение с Бога, чрез съединение с Него; така че божественият живот да влезе в него и да стане причастен на божествената природа. Ние сме призвани да владеем този свят, който Бог е създал, за да може, по думите на апостол Павел, Бог да стане всичко във всички, т. е. мисията ни е да приближим цялото творение до Бога, чрез тварното си творчество да съединим всичко с Него, за да бъде пронизано от Божеството, да просияе във вечността.

Това ни разкриват думите от Стария Завет, началото на книга Битие, където се казва, че след като Бог сътвори света за шест периода (които в Библията условно се наричат дни), на седмия ден починал от Своите дела. Означават ли те, че Господ изоставя света, че е безразличен към съдбата му? Не, мисля, че именно през този седми ден човекът започва своята творческа дейност. Седмият ден – това е целият исторически период от момента, когато е завършено творението, когато човекът е завършен, поставен е в сърцето на мирозданието, до деня, когато в края на времената ще настъпи Божият съд. За съда ще говорим отделно, но сега ми се иска да кажа няколко думи за творчеството.

Може би онова, което най-силно ни сродява с Бога, е способността да творим. Светът е създаден чист и безгрешен, в него са заложени всички потенции на доброто, той е поверен на човека така, както му се дава парче земя, и му е казано: почвата е богата, плодородна, имаш силни ръце и рамене, имаш плуг – направи поле или градина според твоите представи и творчески възможности... Човекът трябваше да се заеме с това. В своите писания преп. Максим Изповедник казва, че ние принадлежим към два свята: от една страна, сме взети от пръстта, т. е. явяваме се последното звено от земното творчество на Бога, но от друга, Бог ни вдъхна дихание за живот – не просто живот на биологично равнище, а онова дихание, което, както казва Библията, ни прави способни да познаем Бога, да Го обикнем, да заживеем в хармония с Него. Ние сме сътворени такива каквито сме, за да приобщим земното към духовното, и в крайна сметка, към небесното и божественото. Това е задачата на човечеството. Не я осъществихме, заблудихме се по нашите пътища, но тя остава пред нас. Светът, който създадохме, е безобразен, ужасен. Вероятно си спомняте руската пословица: липсата на реколта е от Бога, а гладът е от хората. Да, недостатъчната реколта може да е резултат от различни външни събития, но гладът е следствие от нехуманното отношение към хората, което за съжаление твърде често се среща в днешно време!

Целта ни е да се върнем  към първоначалния замисъл на  Бога; и Сам Бог се въплъти  в този свят, за да оглави нашето творчество. От Него можем да се научим как да живеем, защото Господ стана човек в Лицето на Иисус Христос, чрез което ни показа как може да живее човек, достоен за своето човешко звание. Това е един от най-вдъхновяващите моменти в Евангелието: показана ни е не само Божията любов – показано ни е величието на човека: че човекът може да постигне богоуподобяване и по този начин да приближи всичко сътворено от Бога до онази пълнота, за която е призвано.

Но по пътя към тази цел стои човешката свобода. Тя може да бъде творческа, спасителна или гибелна. Може да бъде произвол или освобождение, в зависимост от това как я употребяваме.

Ще започна с думите, които използваме, за да обозначим свободата. Първата от тях е латинската дума libertas. Днес за нас съществителните, които произхождат от този корен, означават почти това, което означава „произвол”, във всеки случай, огромна доза самоопределение. Но в Древния Рим съществителното libertas от гледна точка и на закона, и в практиката означавало статуса на свободнороденото дете в бащиния дом. То е свободнородено, т. е. не е роб от гледна точка на държавата и обществото; но що се отнася до домашния бит, то било изцяло подчинено на бащата. Свободата, която дава възможност на човека да се разпорежда, да владее обстоятелствата и самия себе си, се придобива с труд и дисциплина. Затова в отношенията между баща и син имало строга йерархия: бащата подготвял сина си физически, душевно и интелектуално да бъде господар на своето тяло и съдба – това не се постига с произвол, а с истинска тренировка. Когато говори за подготовката на подвижника, ап. Павел я оприличава на тренировката на атлета. На подобен труд, душевен и физически, се подлагало свободнороденото дете, за да може в свое време да заеме в обществото творческа и активна позиция. Затова правото на свобода по рождение не означава да разиграваш всички останали. И тук понятието свобода се свързва с онова, което най-малко сме очаквали: послушанието.

Обикновено разбираме послушанието  като подчиненост, поробване.  Но послушанието е нещо много  по-важно и дълбоко. Думата „послушание” произлиза от „слушам”. Послушен е този, който вижда в другия човек – майката, бащата, учителя, по-възрастния приятел – по-задълбочен, по-цялостен опит от своя собствен; и който със сърцето и волята си се вслушва в онова, което казват, вглежда се в живота им, за да се приобщи към наученото от тях, да усвои техния опит. Следователно, послушанието се изразява не в това да се отдадеш раболепно на волята на друг човек, а в това – да се взреш в неговия образ, да достигнеш неговия духовен ръст и ако е възможно, да го надраснеш.

Думата, която се употребява в германските езици (на немски Freiheit, на английски freedom), в своите корени достига до санскритски израз, който в глаголна форма означава „обичам” и „да бъда обичан”, а като съществително означава „любими мой”, „любима моя”. Нима не е забележително как древните народи са доловили, че истинската свобода е отношение към другия, при което властва взаимна любов и никой не поробва никого. Свобода от този вид е плод на любовта. Но коя любов? Ние наричаме любов топлото чувство, ласката, понякога дори желанието да притежаваме другия. Това може да стигне твърде далеч. Един английски писателима произведение, което ни запознава с кореспонденцията между възрастен бяс и неговия млад племенник, обучаван как да изкушава хората. Този стар бяс казва: „Не мога да разбера Христос. Той казва, че обича цялото творение – и му дарява свобода. Аз също те обичам, драги мой; това означава, че искам да властвам над тебе, да те държа в ноктите си, да те изям, да те смеля, за да не съществуваш повече извън мен...” (преводът мой – бел. прев.). За съжаление мнозина от нас познават подобна любов. Веднага можем да усетим разликата между нея и любовта, синоним на свободата. Истинската любов казва на другия: „Ти си безкрайно скъп и прекрасен, неимоверно много означаваш за мен, затова нямам никакво право да те ограничавам и осакатявам. С цялото си същество ще ти служа, за да развиеш в пълнота своите възможности; няма да заставам на пътя ти, само ще следя да не се окажеш недостоен за самия себе си, а да станеш онази личност, онова чудно Божие създание, каквото би могъл да бъдеш...”

Бог ни е сътворил свободни  и сърцата ни трябва да преливат от благодарност към Него, както и да са се стекли обстоятелствата в живота ни, защото те не могат да  отнемат вътрешната ни свобода – да бъдем самите себе си; изпълнени с творческа сила; да обичаме не само своите приятели, роднини, близки, но и враговете си с непобедима любов. За да постигнем това, е необходимо да положим усилия и да се научим да бъдем синове Божии по образа на Господ Иисус Христос.

От Свещеното Писание и от опита на много светии и грешници знаем, че Бог изпрати на Своите ученици Светия Дух като огън, който пронизва всичко. Той присъства в Църквата, в света, изпълва всичко и Църквата е просияна от Него. Именно в Църквата ние съзнаваме себе си като недостойни и крехки и откриваме човешкото съвършенство в Личността на Христос. Да видим в Него Богочовека можем, само защото Светият Дух слезе на земята и ни отвори очите. Духът е Утешител, крепост, радост и сякаш ни разкрива нашето подобие на Христа, божествения образ в нас. Тази е една от най-дълбоките тайни на Църквата.

За вярващия Църквата е дивно  място за среща с Бога, среща  на живата душа с Живия Бог.

Вероятно ще попитате: как мога  да твърдя това? Разбира се, бих могъл да се позова на главата от Библията, в която се разказва как Савел, образован евреин, фарисей5, пътува към Дамаск с намерение да преследва християните като лъжци, защото смята, че Христос е лъжепророк и хулител, и как по този път той е заслепен от ярка светлина, оказвайки се лице в Лице с възкръсналия Христос, Който го пита: „Савле, Савле, що Ме гониш?” (Деян. 9:4 – бел. прев.). Това е истинска среща, която го преобразява, а не халюцинация, защото след халюцинация човек не запазва разсъдъка си докрай, а ако съдим по писанията на ап. Павел, по неговата дейност – той е напълно нормален човек.

Мога да разкажа и за друг човек, вече наш съвременник. В храма, при нас дойде един некръстен англичанин, атеист, за да предаде пакет на един от енориашите. Той възнамерявал да дойде след службата, защото не очаквал нищо хубаво от нея и не искал да си губи времето. Но пристигна, когато службата още не беше завършила.  Седна в най-отдалечения край на църквата, и ето какво ми разказа после: като поседял няколко минути, изведнъж почувствал, че нещо се случва, че храмът е изпълнен с нечие присъствие. Той се замислил – както ми каза, – че това е просто бълнуване, което го е споходило благодарение на мъждукащите пламъчета на свещите, пеенето на хора, мириса на тамян, и както се изрази, това е „истерията на вярващите”. Но чувството било толкова ярко, толкова убедително, че решил да провери бълнуване ли е това, или действително в храма има нещо особено. И отново дойде, с мое разрешение, да постои в църквата, когато нямаше никой и нищо не се случваше. Седя цели три часа, след което ми каза: „Знаете ли, в този храм усещам някакво присъствие, някаква жива сила пребивава в него – нима това е, което вие наричате Бог?...” Отговорих му: „Да, храмът е място, където присъства Живият Бог...” „А какво общо имам с такъв Бог – пита събеседникът ми, – ако Неговото присъствие не оказва никакво въздействие върху мен? Усещам това присъствие, тук е спокойно, изпитвам някаква радост и утеха, но това е всичко. Ще си отида и нима това усещане ще изчезне?! Ако има Бог, на мен ми е нужен действен Бог; Бог, Който ще извърши нещо с мен...” Предложих му да идва от време на време и да види какво ще се случи: не съм настоявал, просто му предоставих тази възможност. И той започна да идва. Човекът ми сподели, че вижда как след молитва, особено след причастяването със светите Дарове, хората се променят, от тях се излъчва някаква светлина, не тварната светлина, но те сияят, оживяват, което можем да опишем с думите на споменатия вече английски писател6: „Погледнете – статуята оживя, стана човек. Този човек може да не е толкова прекрасен като другата статуя, останала камък, но той е жив, той оживя!...” (преводът мой – бел. прев.). И после добави: „Ако вашият Бог може да направи това, искам да дойда при Него, за да стана и аз жив човек, в такава степен, в каквато никога досега не съм успявал...” Година или година и шест месеца след това той прие кръщение и остана вярващ до ден-днешен, изпълнен с радост от срещата си с Живия Бог.

Но ако Църквата е това, за което говоря, т. е. общество, изпълнено с Божието присъствие в Лицето на Иисус Христос, в Когото според Писанието телесно обитава цялата пълнота на Божеството (Кол. 2:9 – бел. прев.) и в което пребивава Светият Дух, възниква сериозният въпрос: защо тя допуска толкова грешки в историята?

Така мислят всички, не само невярващите; ние, вярващите, също знаем това – виждаме го в два плана: личен и обществен. В личен план всеки от нас съзнава, че не е достоен за званието християнин. Да бъда християнин – означава да съм жив образ, присъствие на Самия Христос в света, който Той дойде да спаси; но кой би посмял да каже, че е жива икона и че щом го видят, хората веднага могат да познаят Христа?

От друга страна, християнското общество е съставено от огромно множество хора, всеки от които е грешен и недостоен за своето призвание; поради това историческата Църква е допускала и допуска грешки. Едно е да имаш идеал и ясна представа какъв трябва да бъде човек, съвсем различно е да осъществиш този идеал в действителността. Понякога това се оказва изключително трудно.

Спомням си мой разговор със съветски офицер в самолета. Той започна да говори колко възвишено е евангелското учение, а колко посредствени и грешни са християните. Тогава му казах: „Вие вярвате в марксизма, вярвате в това, на което служите?” – „Да!” – „Нима можете да твърдите, че обществото, изградено на  марксически основи и всяка една личност в него, са също толкова велики, колкото си ги представяте според това учение?” – „Разбира се, че не! Но за да станат и отделният човек, и обществото каквито искаме, е необходимо пълно възраждане, пълна промяна.” Аз му отговорих: „Именно! Същото можем да кажем и за Църквата. Човекът се ражда като нова единица, започва от самото начало; и би могъл – в случая със светиите това е очевидно –  да се преобрази и да стане нов човек, така че щом го погледнат хората да открият в него нова твар, икона Христова. Но не всички успяват, не всички са герои на духа.”

Ето защо, ако насочим вниманието си към външните прояви както на личния, така и на обществения църковен живот, можем да ги критикуваме, можем да смятаме, че нито Църквата като общност, нито отделният християнин са достойни за своето звание. Но, от друга страна, ако погледнем личността и се запитаме: какъв е нейният идеал, колко усилия полага, за да се възроди и обнови – за да не посрами Христос и Църквата със своето поведение – понякога можем да се изумим! Колко вярващи, които на пръв поглед не са светци и герои, при всички свои слабости и страхове, жертват живота си за ближните, за проповед на любовта, благородството, справедливостта, мира и честността: най-простите и най-големите добродетели.

Мисля, че точно по този начин следва да възприемаме човека: не да търсим в него съвършенството, а като изхождаме от даденостите, които има – ум, сърце, воля, обстоятелствата, в които се е родил и живее – да поставим пред себе си въпроса за пътя, който извървява, за да постигне богоуподобяване. 

Веднъж в разговор с мен патриарх Алексий7 каза: „Църквата не е пропагандно общество. Тя е Тяло Христово, разчупвано и разпъвано за спасението на света”. | www.metropolit-anthony.orc.ru
       
      Превод: Радостина Ангелова

Бележки
1.     Флоренски, Павел, свещеник (1882-1943) – учен-енциклопедист, богослов. Загива в лагер.
2.     Хомяков, Алексей Степанович (1804-1860) – руски религиозен философ, публицист, поет, основоположник на славянофилството.
3.     Преп. Максим Изповедник (ок. 580-662) – един от най-забележителните богослови на Източната църква. Изповедници наричат онези, които претърпяват гонения и страдания за вярата, но не са убити.
4.     Става дума за К. С. Луис (1898-1963); вж. сборника му с християнски трактати „Любовь. Страдание. Надежда”. М.: Республика, 1992.
5.     Фарисей –  представител на едно от религиозните течения в юдаизма.
6.     Образът е  взет от трактата на Луис „Обикновено християнство.
7.     Патриарх Алексий (Симански, 1877-1970), който оглавява Руската православна църква от 1945 г. до своята кончина. 

Източник:  http://www.pravoslavie.bg/

Няма коментари:

Публикуване на коментар