ЗА МОЛИТВАТА

Молитвата е предмет на лични отношения. За вярващия християнин Бог е висша ценност и смисъл на живота и в същото време той възприема Бог като личност. Молитвата не означава нищо за този, за когото не съществува обекта на молитвата. Вие не можете да научите на молитва човек, който няма чувства към Живия Бог.

Една от причините, поради които молитвата, обществена или частна, изглежда мъртва или формална, е че твърде често отсъства актът на богопреклонение, извършващ се в сърцето, което общува с Бога. Всеки израз, словесен или в действие, може да бъде в помощ, но всичко това трябва да бъде израз на най-главното, а именно – на дълбокото безмълвие на общението.

От опит знаем, че любовта и дружбата са дълбоки тогава, когато ние можем да мълчим един с друг. Ако за поддържане на контакта е необходимо да говорим, ние с увереност и тъга трябва да признаем, че взаимоотношенията ни все още остават повърхностни; затова, ако ние искаме молитвено да се покланяме на Бога, то преди всичко трябва да се научим да изпитваме радост от мълчаливото пребиваване с Него.

Веднъж един френски светец от деветнадесети век, попитал един стар селянин, какво прави, с часове седейки в църквата, когато е видно, че той даже и не се моли.Селянинът отговорил:”Аз Го гледам, Той ме гледа, и на нас ни е добре заедно”. Този човек се научил да говори с Бога, без да нарушава тишината на близостта с думи. Ако ние умеем това, ще можем да употребявамe всяка форма на молитвата.

Евангелието от Матей в самото си начало ни представя същността на молитвата. Влъхвите видели дългоочакваната звезда и незабавно потеглили на път, за да намерят Царя на царете. Те дошли до яслите, паднали на колене, поклонили се и принесли дарове; така те изразили молитвата в нейното съвършенство, т.е. в съзерцание и трепетно преклонение.

В популярната религиозна литература често се говори за молитвата като за завладяващо пътешествие. Но молитвата е опасно пътешествие и ние не може да се пуснем в него без риск. Апостол Павел казва, че е “страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог!”/Евр.10:31/.  Затова съзнателно да отиваш на среща с Живия Бог – означава да се отправиш на страшно пътешествие: в някакъв смисъл всяка среща с Бога това е Страшният съд. Когато ние в тайнствата или в молитва се докосваме до Божето присъствие, ние правим нещо много опасно, защото, според Писанието, Бог е огън. И ако ние не сме готови без остатък да се предадем на божествения пламък и да станем като горящата в пустинята къпина, която горяла и не изгоряла, този пламък ще ни опали, защото опитът в молитвата може да се придобие само отвътре и да се шегуваме с това не трябва.

Приближаването към Бога винаги е откриване и на Божията красота, и на разстоянието, което лежи между Него и нас. Думата “разстояние” е неточна, защото тя не се определя от това, че Бог е свят, а ние сме грешни. Разстоянието определя отношението на грешника към Бога. Ние можем да се приближаваме към Бога, само ако правим това със съзнанието, че идваме на съд.

Ако ние идваме, осъждайки себе си; ако ние идваме, защото Го обичаме, негледайки на нашата собствена неверност; ако ние идваме при Него, обичайки Го повече, отколкото благополучието, в което Го няма, тогава ние сме открити за Него, и Той е открит за нас, няма разстояние помежду ни; Господ идва съвсем близо, в любов и състрадание.

Но ако ние стоим пред Бога в бронята на своята гордост, на своята самоувереност, ако ние стоим пред Бога така, като че ли имаме право на това, ако ние стоим и искаме от Него отговор, то разстоянието, отделящо творението от Твореца, става безкрайно.

Когато ние се приближаваме до Бога, контрастът между това, което е Той и което представляваме ние самите, става ужасно ясен. Ние можем да не съзнаваме това през цялото време, когато Неговото присъствие и Неговият образ остават бледи, неясни в нашите мисли и в нашето възприятие; но колкото повече се приближаваме към Бога, толкова повече изпъква контрастът. Не постоянната мисъл за своите грехове, а виждането на Божията святост позволява на светиите да познаят своята греховност. Когато ние гледаме на себе си без благоуханния фон на Божието присъствие, греховете и добродетелите ни се струват дребни и, в някакъв смисъл, несъществени; само на фона на Божественото присъствие те изпъкват с цялата си релефност и придобиват цялата своя дълбочина и трагичност.

Всеки път, когато ние се приближаваме към Бога, ние се оказваме  пред лицето или на живота, или на смъртта. Тази среща е живот, ако ние отиваме към Него в подходящо духовно настроение; това е гибел, ако ние се приближаваме към Него без благоговеен дух и съкрушено сърце; гибел, ако ние принасяме гордост или самонадеяност. Затова преди да се отправим на така нареченото “завладяващо пътешествие на молитвата”, не трябва нито за минута да забравяме, че не може да се случи нищо по-значително, хвърлящо повече в трепет, отколкото срещата с Бога, на която сме дошли. Ние трябва да съзнаваме, че в този процес загубваме живот: ветхият Адам в нас трябва да умре. Ние крепко се държим за ветхия човек, боим се за него, и е така трудно не само в началото на пътя, но и години по-късно, да почувстваме, че сме напълно на страната на Христа, против ветхия Адам!

Само с чувство на страх, на богопочитание, на най-дълбоко благоволение ние можем да пристъпим към риска на молитвата. Не е достатъчно, седнали удобно в креслото, да кажем:”Ето, аз пристъпвам към богопоклонение пред лицето Божие”. Ние трябва да разберем, че ако Христос би стоял пред нас, ние бихме се държали иначе, и трябва да се научим да се държим в присъствието на невидимия Бог,  както бихме се държали в присъствието на Господа, ставащ видим за нас.

Преди всичко това предполага определено състояние на ума, което се отразява и на състоянието на тялото. Ако Христос би бил тук, пред нас, и ние стоим съвършено прозрачни за Неговия поглед, то бихме изпитвали благоговение, страх Божи, любов, може би, даже ужас, но не бихме се държали така свободно, както правим обикновено. Съвременният свят в голяма степен е загубил молитвения дух, и дисциплината на тялото е станала в представите на хората нещо второстепенно, тогава когато тя далеч не е второстепенна. Ние забравяме, че ние – не сме души, обитаващи в тела, а човеци, състоящи се от тела и души, и че, според апостол Павел, ние сме призвани да прославяме Бога и в телата си, и в душите си; нашите тела, както и нашите души, са призвани към слава в Царството Божие/вж 1 Кор.6:20/.

Твърде често молитвата няма за нас такова значение в живота, та всичко останало да отиде на заден план. Молитвата за нас е добавка към множество други неща; ние искаме Бог да бъде сред нас, не защото няма живот без Него, не защото Той е най-висшата ценност, но защото би ни било приятно в добавка към великите Божии благодеяния да имаме и Неговото присъствие, Той да бъде добавка към нашия комфорт. И когато Го търсим с такава нагласа, ние не Го срещаме.

Молитвата все пак е най-добрият път, по който можем да вървим напред, към изпълнение на нашето призвание, т.е. да влезем в пълно единение с Бога и да станем в края на краищата “участници в божественото естество”/2 Петр.1:4/.

Колко често ние молим Бога, казвайки:”Боже, ако… - ако на Тебе е угодно… ако Ти можеш…” подобно на бащата на бесноватия юноша, който казал на Христа:”Твоите ученици не можаха да изцелят сина ми, но ако Ти можеш това, направи го”. Христос отговаря на това с друго “ако”:”ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Тогава човекът казва:”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми”/вж Мк 9:22-245/. Едното “ако” зависи от другото, защото, там, където няма вяра, там няма и за Бог възможност да влезе в конкретната ситуация.

Този факт, че човек се обръща към Бога, вече като че ли говори за неговата вяра; но това е така само до известна степен; ние вярваме и не вярваме в едно и също време, и вярата в някаква мяра е в преодоляването на собствените съмнения. Когато ние казваме:”Да, аз се съмнявам, но вярвам в Божията любов повече, отколкото се доверявам на собствените си съмнения” – тогава Бог получава възможност да действува. Но ако нашата вяра живее според закона, а не по благодатта, ако ние вярваме, че светът е такъв, какъвто ние го познаваме, с неговите механически закони, то тук няма място за Бога. Всеки път, когато вярата отново съзижда Царството Божие, се открива възможност и за действие на законите на Царството, и Бог може да влиза в определена ситуация – да влиза с Неговата премъдрост, с Неговото умение от злото да направи добро, без да преобръща, обаче, светът с дъното нагоре. Нашето “ако” се отнася не толкова до силата Божия, отколкото до Неговата любов и до неговата грижа за нас; Божият отговор “ако ти можеш да повярваш в Моята любов, всичко е възможно” означава, че чудото не може да стане, ако не присъства Царството Божие – макар и в зачатък.

Чудото не е нарушение на законите на падналия свят, а възстановяне на законите на Царството Божие; чудото се случва, ако ние вярваме, че законът зависи не от силата Божия, а от Неговата любов. Макар и да знаем, че Бог е всемогъщ, но докато мислим, че на Него не му е до нас, чудото е невъзможно; да сътвори чудо би означавало тогава Бог да извърши насилие над нашата воля, а това Бог не прави, защото в самата основа на Неговите отношения към света, даже и към падналия, лежи абсолютно уважение към човешката свобода и права. Моментът, в който ние казваме:”Аз вярвам и именно затова се обръщам към Тебе”, означава:”Аз вярвам, че Ти действително се грижиш за всеки частен случай”. Когато е налице това зърно на вярата, се установяват правилни отношения, и тогава става възможно чудото.

Освен такива “ако”, които се пораждат от нашите съмнения в любовта Божия и затова са неправилни, съществува и още напълно законна категория “ако”. Ние можем да кажем:”Аз моля за това, ако е съгласно с Твоята воля, или ако бъде за благо, или ако няма в мене лукава мисъл, когато моля за това” и т.н. Всяка просителна молитва трябва да се съпровожда от такава уговорка “ако”.

Доколкото Църквата е продължение на Христовото присъствие във времето и пространството, всяка християнска молитва трябва да бъде Христова молитва, макар това да предполага такава чистота на сърцето, какво ние нямаме. Молитвата на Църквата – това са Христовите молитви, особено евхаристийният канон, който е молитва Христова; но всяка друга молитва, в която ние просим за нещо, свързано с конкретна ситуация, винаги е обусловена от такова “ако”. В мнозинството случаи ние не знаем за какво би се молил в дадена ситуация Христос; затова ние добавяме “ако”, което означава, че доколкото ние можем да видим, доколкото ние знаем Божията воля, ние бихме желали, в изпълнение на Неговата воля да стане именно това. Но “ако” означава също:”Аз влагам в тези думи своето желание да стане най-доброто и затова Ти можеш да измениш това мое прошение така, както Ти искаш, приемайки моето намерение, моето желание да бъде Твоята воля, даже ако аз и неразумно съм се изразил как съм си представял тя да се извърши”/вж Рим.8:26/.

Оптинският старец Амвросий обладавал такава прозорливост, която му позволявала да вижда истинското благо за човека. Веднъж манастирският иконописец получил голяма сума пари и се стягал да тръгва за дома си. Вероятно той се молил да тръгне незабавно на път; но старецът съзнателно задържал художника за три дни и по такъв начин спасил неговия живот, тъй като един от работниците замислил да го убие и ограби. Когато той тръгнал, злодеецът вече бил напуснал своята засада, и едва много години по-късно живописецът узнал от каква опасност го избавил старецът.

Отличителната особеност на християнската молитва е в това, че тя е молитва на Христа, принасяна от Него на Бог Отец от поколение на поколение; това е продължаваща, непрестанна молитва към Бога за това да бъде Неговата воля, всичко да стане съгласно Неговия мъдър и пълен с любов замисъл. Това означава, че нашият молитвен живот е в същото време борба против всичко, което не е Христово. Ние подготвяме почвата за своята молитва всеки път, когато отхвърляме от себе си това, което не е Христово, което е недостойно за Него; и само молитвата на този, който като апостол Павел може да каже:”Вече не аз живея, а Христос живее в мене”/Гал.2:20/, е истинска християнска молитва.

“Искайте, и ще ви се даде”/Мат.7:7/. Тези думи са камък за препъване за християнското съзнание; ние не можем нито да ги приемем, нито да ги отхвърлим. Да ги отхвърлим би означавало да се откажем от безграничната Божия доброта, но ние още не сме в достатъчна степен християни, за да я приемем. Ние знаем, че бащата не подава камък вместо хляб/вж Мат.7:9/, но не гледаме на самите себе си като на деца, които не съзнават своите истински нужди и не знаят кое е за тях добро и кое лошо.Между другото именно в това се заключава обяснението защо толкова молитви остават без отговор. “Не се огорчавай – съветва св. Иоан Златоуст – ако не получаваш веднага това, за което се молиш: Бог иска да ти дарува по-голямо благо чрез твоето постоянство в молитвата”.

“Може би, мълчанието на Бога е преди всичко трагически аспект на нашата собствена глухота?” – възклицава Шатобриан.

“Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен”/Мат.18:19/. Тези думи понякога използват като камък, който хвърлят по християните, защото много често няколко човека усърдно се молят заедно за нещо и все пак не получават просимото. Но възраженията се рушат, когато разберем, че това “заедно” е било чисто земно съгласие – просто коалиция, а не единство, и вярата в това, че Бог може да направи всичко, което поискаме, се разбирала така, както  разбирали това приятелите, утешаващи Иов.  

Изглеждащите като неистина думи “всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите”/Мат.21:22/ намират отговор в гетсиманската молитва на Христа, а също отчасти у апостол Павел/Евр.11:36-40/:”Други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани /тия, за които светът не беше достоен/, скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”.

Без съмнение, във всички тези обстоятелства тези хора наистина много са се молили – молили се, може би, не за избавление, те били готови да положат живота си за Бога, но за помощ; и все пак не им било дадено всичко, което са могли да очакват. Когато Бог вижда, че имаме достатъчно вяра, за да издържим Неговото мълчание или да приемем мъки – нравствени или физически, Той може да мълчи, и отговор на молитвата да бъде даден едва в края на краищата, но съвършено иначе, отколкото ние сме очаквали.

Апостол Павел казва /вж Евр.5:7/, че молитвата на Христа в Гетсиманската градина била чута и Бог Го е въздигнал от мъртвите. Той говори тук не за непосредствения отговор на Бога, Който би могъл да направи така, че чашата на страданията да отмине Христа, за което Той се молил, но за това, че Бог дал на Христа сила да приеме Неговата воля, да пострада, да завърши Своето дело, и именно абсолютността на неговата вяра дала възможност на Бога да каже “не”. Но същата тази абсолютност на вярата на Христа направила възможно светът да бъде спасен.

Много от нашите молитви са просителни и хората са склонни да мислят, че прошението – това е нисшата степен на молитвата; после следва благодарението, после славословието. На практика колко пъти благодарността и възхвалата са израз на не толкова дълбоки взаимоотношения. На нашето ниво на полувяра по-лесно е да възнасяме славословия или да благодарим на Бога, отколкото да Му се доверяваме дотолкова, че да просим от Него нещо с вяра. Даже хора полувярващи могат да се обръщат към Бога с благодарност, когато им се случи нещо приятно; и има такива минути на приповдигнатост, когато всеки е способен да възпява Бога. Но много по-трудно е да имаш така неразделна вяра, че да просиш от Бога с цялото си сърце и с всичките си помисли с пълно доверие.Не трябва да гледаме пренебрежително на просителните молитви, защото способността да ги произнасяме – това е изпитание за реалността на нашата вяра.            

Когато сърцето ни е пълно с благоговение, когато “от препълнено сърце говорят устата”/Лука 6:45/, тогава молитвата не съставлява проблем, ние свободно говорим на Бога. Но ако бихме оставили своя молитвен живот на произвола на своите настроения, то, вероятно, от време на време бихме се молили горещо и искрено, но за дълги периоди бихме губили всякакъв молитвен контакт с Бога. Голямо изкушение е да отложим молитвата до този момент, когато в нас ще се пробуди живо чувство към Бога, и да считаме за неискрена всяка молитва и всяко обращение към Бога в друго време.

Всички от опит знаем, че в нас живеят множество чувства, които не се проявляват във всяка минута от нашия живот; болест или скръб ги заслоняват от нашето съзнание. Даже когато ние дълбоко обичаме, има периоди, когато не усещаме това и все пак знаем, че любовта живее в нас. Същото е и с нашите отношения към Бога; по разни причини, вътрешни или външни, понякога ни е трудно да съзнаваме, че вярваме, надяваме се, че ние действително обичаме Бога. В такива моменти ние трябва да постъпваме, ръководейки се не от чувството, от знанието.Ние трябва да помним, че любовта е жива, макар и да не изпълва нашето сърце с радост или вдъхновение. И ние трябва да стоим пред Бога, помнейки, че Той винаги обича, винаги присъствува, макар и да не чувстваме това в момента.

Когато сме хладни и сухи, когато ни се струва, че нашата молитва е неискрена и ние я изпълняваме само поради установения порядък – как да постъпим? Не е ли по-добре да престанем да се молим, докато молитвата отново не оживее? Но как да узнаем, че е настъпило времето? Голяма опасност е да се съблазним от желанието за съвършенство в молитвата, когато сме още така далече от него. Когато молитвата ни е суха, трябва вместо да отстъпваме, проявим по-голяма вяра и да продължим. Ние трябва да кажем на Бога:”Не мога да се моля истински; приеми, Господи този унил глас и думите на молитвата и ми помогни.” Да принесем в своята молитва количество, ако не сме в  състояние да принесем качество. Разбира се, по –добре е да произнесем само две думи “Отче наш…” с цялата им дълбочина, отколкото да повторим Господнята молитва дванадесет пъти; но понякога и за това не сме способни. “Количествената” молитва не означава, че трябва да произнесем повече с думи, отколкото обикновено; това означава – да съхраняваме своето обикновено молитвено правило, приемайки този факт, че това е само известно количество повторяеми думи и нищо повече.както говорят светите отци, Светият Дух присъства винаги там, където има молитва, и, според апостол Павел, “никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”/1 Кор.12:3/. Когато дойде време, Светият Дух ще насити молитвата ни с дълбочина и смисъл.  Когато ние стоим пред Бога в такива моменти на униние и или изоставеност, трябва да употребим усилия на волята, трябва да се молим по убеждение, ако не от чувства; да се молим с вяра – за която ние знаем, че тя е в нас, с разум, ако не с пламенно сърце.

Понякога ние мислим, че сме недостойни да се молим и даже нямаме право да се молим; това пак е изкушение. Всяка капка вода, откъдето и да е дошла – от локвата или от океана – се очиства в процеса на изпарение; така и всяка молитва, възхождаща към Бога. Колкото повече се чувстваме изоставени, толкова по-необходимо е да се молим; именно това, вероятно е изпитал веднъж свети Иоан Кронщадтски, когато се молел, а дяволът го гледал и бърборел:”Лицемер, как смееш да се молиш с твоя гнусен ум, пълен с мисли, които аз виждам в него? ” – и отговорил:”Именно защото моят ум е пълен с мисли, които са ми противни и с които се боря, аз се моля на Бога”.   

Пристъпвайки към молитва, ние се надяваме да почувстваме Бога, като някой, който тук присъства, надяваме се, че нашата молитва ще бъде ако не диалог, то реч, обърната към този, който слуша. Ние се боим, че можем да не усетим въобще никакво присъствие и ще говорим в пустотата, където никой не слуша, не отговаря, не се интересува. Но това е чисто субективно впечатление; ако ние сравним своя молитвен опит със своите обикновени ежедневни човешки контакти, ние ще си спомним, че понякога човек много внимателно ни слуша, а на нас ни се струва, че думите ни попадат в пустота. Нашата молитва винаги достига до Бога, но не винаги отговорът бива чувство на радост или мир.

Веднъж при един млад духовник, бъдещ руски митрополит отишла за съвет една старица и споделила: “Отче, аз се моля почти непрекъснато 14 години, и никога не съм имала  чувство за Божието присъствие”. Тогава той я попитал:”А давали ли сте Му на Него думата?” ”Не, аз сама Му говорих през цялото време – нима молитвата не е в това?” –“Не – отговорил духовникът – мисля, че не е в това, и ето, аз ви предлагам да отделите петнадесет минути на ден и просто да се отдадете на богосъзерцание”. Тя така и направила. Какво излязло? Съвсем скоро тя дошла отново при духовника и казала: “Удивително, когато аз се моля на Бога, т.е. когато говоря с Него, аз нищо не чувствам, а когато седя тихо, лице в лице с Него, чувствам се обгърната от Неговото присъствие.” Ние никога не ще можем да се молим на Бога по-истински и от все сърце, ако не се научим да пазим мълчание и да се радваме на чудото на Неговото присъствие.

Молитвата трябва да се корени в нашия живот и ако животът ни противоречи на молитвите ни или нашите молитви нямат нищо с нашия живот, те никога няма да бъдат ни живи, ни реални. Трябва да свържем живота си с молитвата така, че те да бъдат едно цяло, да изпълним своята молитва с живот. Голяма помощ за това ще ни окажат готовите молитви, защото те представляват един образец как трябва да се молим. Можете да кажете, че те са неестествени за нас и това е вярно, в този смисъл, че те изразяват живота на хора неизмеримо по-големи от нас самите, живота на истински християни; но затова и можем да се ползваме от тях, стараейки се да станем такъв род хора, за които тези молитви са естествени.

Да помним думите Христови:”В Твои ръце предавам духа Си”. Те, разбира се, са зад пределите нашия собствен опит; но ако от ден на ден се учим да бъдем такъв род хора, които са способни да произнесат тези думи най-искрено, с цялата им правдивост, ние не само ще направим своята молитва реална, ние сами ще станем реални – в нова, истинска реалност на ставане синове Божии.

Нека в заключение да отправим към Бога една кратка молитва, която да ни съедини пред Божия престол:

“Господи, не зная какво да искам от Тебе. Ти Единствен знаеш, какво ми е нужно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си. Дай ми да виждам моите нужди, които са скрити от мене. Не дръзвам да прося ни кръст, ни утешение, само предстоя пред Тебе. Моето сърце е открито за тебе. Възлагам цялата си надежда на Тебе. Съкруши ме и издигни ме. Порази ме и изцели ме. Благоговея и безмълвствам пред Твоята света воля. Принасям себе си в жертва на Тебе. Нямам друго желание, освен желание да изпълнявам Твоята воля. Научи ме да се моля, Сам в мене се моли. Амин.   

Източник: http://www.pravmladeji.org/

Неделя 15. след Петдесетница. Коя е най-голямата заповед?

Во имя Отца и Сина и Святого Духа.

Днес Христос ни дава или, по-скоро, ни напомня за двете основни заповеди: за това, да възлюбим Бога от всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичките си сили, (т.е. с цялата власт и способност да обичаме, които са ни дадени) и да възлюбим ближния си, като самия себе си.

Когато чуем думата „заповед”, ние винаги я възприемаме като нареждане за това, което сме длъжни да направим, а ако не го направим, ще понесем отговорност, ще последва възмездие: но тази дума има много по-широк смисъл. Тя означава завещание Божие за нас, когато, сътворявайки ни, Той ни е дарил със свобода, способността да стоим на собствените си крака, дал ни е властта на избора и властта да следваме нашето призвание или да се отвърнем от него. И ето, това не е „нареждане” от Бога: това е като напътствие или завещание в този смисъл, когато човек умира, оставя завещание, за да го изпълнят неговите наследници.

Да би имало в мен желание да умея да обичам Бога и с ума, и със сърцето, и с цялата сила на любовта, която би могла да се намери в мен! ... Но аз зная, че даже не се стремя да Го обичам с такова съвършенство, с такова пълно самоотдаване. Колко странно и колко печално – да бъдеш обичан така, както ни обича Бог, и да отговаряш с разделено/двойствено сърце ...  Той така ни обича, че ни извиква в битие, и поема риска, защото Той ни отдава Своята любов, знаейки, че тя може да бъде отхвърлена. А ние всички знаем, какво значи да откриеш сърцето си на човек – и да бъдеш отхвърлен: ти не си ми нужен; може, и да ме обичаш – и какво от това?! Аз искам да бъда свободен, искам да бъда себе си, защо ми е твоята любов ...

Ние също така може да познаем мярата на Божията любов към нас по Неговия дар в Христа: Той стана човек, Той стана един от нас, То ни нарича Свои братя и сестри, Той отдава Своя живот! Ако някой (той, тя)положи своя живот за приятел, за дълбоко любим човек, още повече за човек, който даже не си дава сметка за тази жертва, ние бихме били озадачени и потресени, ние бихме се спрели и замислили, бихме си поставили въпроси: Как е възможно, че нямам нищо, че в мен няма нищо, с което да отговоря на дара Христов, - на това, което не само е предложено, но и дадено на такава цена?! И все пак, аз зная за себе си, че това е така; и мисля, че сред нас няма нито един, който да не си е давал сметка, че даже не се и стреми истински да възлюби Бога, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката сила на любовта, с всичката мощ, която има!

И ето по нататък ни е дадено слово, предупреждение от свети Йоан Богослов в едно от неговите Послания: ако някой казва „аз обичам Бога”, но не обича ближния си, той лъже; защото как може той да говори за любов към невидимия, неосезаемия Бог, когато той даже е неспособен да обича своя ближен, който е конкретен, осезаем, чиято нужда вика към него, чиято любов се предлага, понякога толкова щедро, понякога толкова плахо?

И ето втората заповед на Христос, второ слово на живот, което Той ни предлага: ако ти искаш да се научиш, как да обичаш Бога, макар и зачатъчно, - научи се да обичаш своя ближен. Но как? В този момент, в нашето високомерие, ние мислим, как да възлюбим ближния великодушно, героически, жертвено: Но Христос казва: „Обичай ближния си, като себе си”. Какво означава това?

Преди всичко, на най-просто материално ниво, това означава, че каквото и да имаш, с каквото и ти да се ползваш в живота, да се погрижиш, макар и един човек, един-единствен човек да получи от теб толкова, колкото ти взимаш от живота ... И това може да ни отведе много далеко, защото нищо подобно не правим. Ако помислим за това, колко ние взимаме, и взимаме, и взимаме, и искаме, и отново искаме, а после кажем: Добре! Всяко мое искане – е искане на моя ближен; всичко, което аз взимам – е длъжно да бъде дадено в същата мяра на моя ближен, макар и на един човек! – то колко щедър би бил живота! И ако се научим на това, то много е възможно, че ние ще се научим да обичаме и Бога.

И днешното Евангелие ни дава указание за това: да обичаме нашия ближен, да обичаме даже най-скъпият ни от ближните от всичкото ни сърце, на мене (и на всеки от нас) щедро ми пречи моята съсредоточеност над самия себе си. Няма друг път, за да се научиш да обичаш когото и да било, освен да се отречеш от себе си.

И именно това казва Христос: отвърни се от себе си! „Отвърни се от себе си” означава именно това: вместо да живееш за себе си, не търси нищо друго, не се съсредоточавай над нищо друго – отвърни се, погледни, колко широк е живот, колко дълбок, колко богат! Отвърни се от себе си и погледни; вгледай се в човешките лица, вгледай се в човешките обстоятелства, вгледай се в човешките нужди, вгледай се в човешката радост! Погледаи и виж! – и се отвърни от самия себе си. И тогава ще можеш да видиш другите, каквито те са, да видиш техните нужди, да видиш техния глад, тяхната радост, тяхната нищета, - и тогава ти ще съумееш да дадеш, да даваш. Отначало немного: а после колкото повече ще даваш, толкова повече ще можеш да даваш, и да обичаш, както обичаш самия себе си, със същата мяра. Всеки от нас копнее за пълнотата на живота, изпълване, чудото на живота, - да го дадем на другия!

И когато се научим да се отвръщаме от себе си, за да даваме на другите, ние ще видим, че нашето сърце е станало способно да се обърне към Бога открито, любовно, благодарно, радостно!

Това е начало: тази заповед на Христос „обичай ближния като себе си” е дадена на най-слабите от нас, защото всеки от нас, в крайна сметка, не обича никого по-добре, от колкото самия себе си, самото себе си. Така че ето най-простата мярка.  Ние знаем, какво да правим! Ние знаем, как, колко, с каква пълнота – така че да го направим! И тогава, освободили се от робството, от робството на самите себе си, ние ще видим, колко широко е нашето сърце, колко силно и колко много ние можем да обичаме, и как ние можем да започнем да обичаме Бога истински, истинно, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката си сила на любовта в нашата крехкост. Защото не силата съставлява същността на любовта, а крехкостта, уязвимостта на един, който се отдава щедро, срамежливо, радостно. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/

Неделя 12 след Петдесетница - Притча за богатия момък (Ев. Мат. 19:16-26)

Во имя Отца и Сина и Святого Духа.

Искам да ви обърна внимание на две или три черти от днешното евангелски четиво. Момъкът се доближава до Христос и Му казва: Учителю благий. И Спасителят го поставя пред действителност, за която той, може би, не е мислил. Момъкът се обърнал към Христос като към мъдър наставник: „Добри наставниче, какво да правя?” А Христос му отговорил: Никой не е благ, освен един Бог ... И тук Той го поставил пред лицето на това, че ако иска да получи окончателен, съвършен отговор на своя въпрос, той трябва да го чуе от устата Божии, т.е. от Спасителя Христос, Синът Божий, станал син човечески. Той трябва да чуе тези слова, признавайки безусловността на правото на Христос да възвестява тези слова.

И действително, ако говорим за вечния живот, - кой може да говори за него, освен Самият Бог, Който е и  Живот Вечен? Напразен е въпросът на момъка, ако той се обръща само към мъдрия, макар и свят, човек: на този въпрос може да отговори само Бог: и отговорът на това е само един: Приобщи се към Моята святост, приобщи се към Моята вечност – и ти ще бъдеш съвършен, и ще влезнеш във вечността Божия ...

Но Христос се обръща към своя събеседник на това равнище на което другия говори; Той му казва: пази заповедите, - нали заповедите също са дадени от Бога: какво повече ти е нужно?! – Кои? – пита момъкът, мислейки, че трябва да спазва някакви нови заповеди, че трябва да направи нещо такова, за което той досега от никого не е чувал. И действително, тук той слуша Този, Който може да му каже последно, съвършено слово. И Христос му указва на шест заповеди, но само последната - е от Второзаконие. Той не упоменава ни една заповед за поклонение на Бога; защо? Защото е така леко и на този момък и на нас да кажем: „Аз вярвам в Бога! Аз обичам Бога!” – и веднага да нарушим тези заповеди, които се отнасят до човека ... Изглежда, че всеки от нас може да каже от сърце, че той вярва в Бога, че той обича Бога – но това не е така. Ако вярвахме в Бога, не бихме поставяли под въпрос обстоятелствата в нашия живот, не бихме Го упреквали за това, че всичко което с нас се случва горчиво и мъчително – е Негова отговорност. Ние не винаги казваме, че Той е отговорен непосредствено, но че Той не ние съхранил, не ни е оградил, не ни е защитил – ние казваме постоянно. Ако бихме Го обичали, ако бихме вярвали в Неговата любов, то ние бихме възприемали всичко от Неговата ръка, като дар на любовта. Затова да говорим за това, че ние обичаме Бога и вярваме в Него, е нужно внимание, предпазливост. Но даже ако ние можем да кажем това, то апостол Йоан Богослов ни указва: когато ти казваш, че обичаш Бога, а хората около себе си не обичаш – ти си лъжец! ... Затова Христос не поставя на богатия момък въпрос за това, обича ли Бога, - той би се отзовал с положителен отговор, а пита: как ти се отнасяш с хората около теб? Обичаш ли хората, както обичаш самия себе си? Желаеш ли на хората всичкото това добро, което желаеш на себе си? Готов ли си да се отречеш от всичко, което е твое, за това, да обогатиш другият с любов, но конкретна любов; не на думи, а с дела на любов? ... Ето защо Христос казва на момъка: Пази заповедите.

Това ни напомня разказа за Страшния съд, който ние четем в Евнгелието според Матей преди Поста, за това, как Господ разделя овцете от козите. Ние винаги мислим за тази притча в асоциация със съда; но в какво е съда, за какво пита Христос-Съдията застаналите пред Него? Той пита само за това, оказали ли са се те в течение на своя живот човечни, достойни за името човек: Нахранихте ли гладния? Облякохте ли голия? Дадохте ли покрив на този, който е бил бездомен? Посетихте ли болния, дори ако ви е страх от неговата зараза? Засрамихте ли се или не от това, че вашият приятел се намира опозорен в затвора? ... Ето за какво пита Съдията, - за това, какви сме били по отношение към човека. Иначе казано: били ли сте вие достойни за званието човек? Ако вие сте недостойни даже за званието човек, - не мислете за това, да се приобщите към Божествената святост, да се приобщите към Божествената природа, да се приобщите към вечността Господня.

И това е отправено към момъка, който е богат: с какво е богат? Той е богат не само с материални богатства; той е богат с това, че чувства себе си за праведник: той е изпълнил всички Божии заповеди, той е направил всичко, каквото може да поиска от него Бог, - какво повече да се изисква от него? Да възлюби ближния, като себе си. Това не е една от Десетте заповеди; тази заповед ние намираме на друго място в Стария завет (Лев. 19:18) и я слушаме повтаряна от Христос; тя означава: да се отречеш от себе си, да забравиш за себе си! Нека цялото твое внимание да бъде обърнато към другия, към неговата нужда: нека твоето сърце да бъде пълно само с любов към другия, каквото и да ти струва това! ... И ето тук момъка се спъва в своето материално богатство: той е готов да обича хората, но само от положението на своята материална обезпеченост. А Христос му говори: Отдай всичко: и когато у тебе няма нищо, не остане нищо, тогава обичай хората свободно, и Ме следвай, където и да отида ... И ние знаем, къде Христос е: отрече се от Себе Си до край и даде живота Си.

Тази заповед се отнася отчасти към всички нас. От материалното богатство не сме задължително длъжни да се лишим, пък и често не го притежаваме, но ние сме богати с това, което ни прави горди, самодоволни, - ето от какво трябва на първо място да се откажем: да забравим за себе си, и да обърнем внимание на ближния. И тогава ще чуем от Христа слово на утешение, слово на утвърждение. Да, – със собствени сили човек не може да направи това, но, по думите на Спасителя към апостол Павел, силата Му се в немощ напълно проявява. Ние можем да действаме със Божията сила; и както е казано в днешното Евангелско четиво, това което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. И отново с думите на апостол Павел: Всичко ми е възможно в укрепващата ме сила на Господ нашего Иисуса Христа. Амин.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

Любовта Христова

Да любите един другиго така, както Аз ви възлюбих... Тези думи достигат сърцето ни и радват душата ни, в същото време ни се струва изключително труден подвиг, когато трябва да ги изпълним, да ги въплътим в живота. За любовта може да се говори на различни плоскости; има обичайна проява на любовта, както се обичат членовете на едно семейство, както бащата и майката обичат своите деца, както децата отговарят на тази любов, както радостната светла любов съединява младоженеца и булката; това е радостта, светлината, която пронизва тъмата на обичайния живот. Но в нея има крехкост и несъвършенство. Сигурно знаете как децата са обичани от родителите, но са безсилни да отговорят на тази любов; в определени моменти - да, но не постоянно. Вие знаете, че между брятата и сестрите има естествена обич, но в същото време тя не ги изпълва изцяло. Затова не бива да се твърди, че тази естествена човешка любов е изпълнение на Христовата заповед, че тя представлява Царството Божие на земята дошло в сила.

За какво тогава става дума? Христос ни казва, че трябва да любим един другиго; Той не прави никакви разлики; какво иска да ни каже с това? Че трябва да ценим всеки човек, всеки срещнат, познат и непознат, чужд, привлекателен или не, като човек с вечна съдба. Това е човек, когото Бог е призовал от небитие към живот, за да направи своя неповторим принос в живота на човечеството. По човешки той може да не ни харесва, да ни е чужд, непонятен за нас - но той е извикан от Бога и поставен в света, за да внесе в него нещо, което ние не сме в състояние да внесем. И още повече: той е поставен на моя жизнен път, за да ми се открие нещо. Най-напред, за да ми се открие, моята неспособност да виждам всеки човек като икона; умеем ли да се гледаме един другиго по този начин? Боя се, че не умеем, че има хора, които са ни близки, скъпи, а другите, в най-добрия случай, са ни просто чужди.

На тези „чужди” хора трябва да обърнем особено внимание, защото те поставят пред нас въпроса: ти с Христа ли си, или без Него? Защото този човек, когото Христос възлюби до смърт кръстна, ти не щеш да го знаеш. Той ти е чужд, той ти е непонятен, не ти влиза в работата; ако го нямаше на света, би ти било също така просто и хубаво. Нима това е християнска любов? Трябва да се научим, когато срещаме някой човек да го погледнем и да кажем: това е икона Христова, това е образ Божий, този човек е пратеник Божий. Той е изпратен, за да ме научи на нещо, за да ми донесе нещо, за да постави пред мен въпрос, изискване Божие. Понякога ние можем да направим това след време; а понякога не успяваме, докато не стане късно.

Спомням си разговор с един руски свещеник от ранната емиграция, който е бил воин в Бялата армия, който всички години на емигрантския си живот беше посветил на борбата с болшевизма, който с цялата си душа отхвърляше Сталин. И в един момент той разбра, че Сталин е умрял. И в този момент с него се случило нещо, което той не очаквал; той помислил: ами ако Бог съди Сталин така, както аз го съдех и досега не мога да престана да го съдя?! Аз го ненавиждах; нима Бог, когато той застане пред Него, ще го срещне с ненавист, с отхвърляне, и то не временно, а навеки!? И аз си спомням, че той ми каза как изпаднал в такъв ужас за себе си, че се втурнал в олтара, хвърлил се на колене и казал: Господи, прости ми за ненавистта, която имах към този човек! Той сега е пред страшния съд; Господи, не приемай моето осъждане против него... Това е крайност; това е такова положение, в което никой от нас не се намира, и дай Боже, да не попада; но кой знае? Колко хора има, които ние не обичаме, не приемаме, отхвърляме, макар и не в такава степен...

Та нека помислим за това, на какво ниво на любовта се намираме. Намираме ли се на нивото на любовта на децата към родителите, на булката и младоженеца един към друг, на неразделните приятели, на които никога не им се е налагало да се сблъскат с болката и отрицателните качества на любимия? Или се намираме в положението на тези хора, които са заобиколени от чужди, за които моят ближен не съществува - обичам го, доколкото той не ми пречи да живея, отхвърлям го в момента, когато той застане на пътя ми... Ако можем да мислим така за когото и да било (и аз съм сигурен, че ние можем да мислим така за мнозина около нас), то ние още не сме се научили какво значат Христовите думи: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих... Той възлюби всекиго от нас не за неговата добродетел, не за неговата красота, не за това, че той е толкова добър, а заради това, че му е толкова нужна любов, за да стане човек, заради това - да може той да се опомни, за да стане нова твар, за да влезе в него живот...

И ето, да се погледнем един другиго, макар и в нашия храм, макар и сред нашите познати, и да се запитаме: обичам ли аз този човек с такава любов? А ако не, то аз още не съм започнал да обичам с Христовата любов. И колко е страшно това, колко страшно е да си помислиш: когато застана пред Бога, около мене ще има хора, които съм познавал цял живот, и ще кажа: тези хора никога не съм обичал, не ги обичам и не желая да ги зная. Искам да вляза в Твоя рай, Господи, там няма място за тях, както няма за тях място и в моето сърце на земята!.. Да помислим, защото тази заповед Христова: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих - не е обикновена заповед; тя изисква от нас съвършено нов обрат в живота. Да помислим, да помислим даже просто за този човек, който стои сега до нас: той свой ли ни е, или чужд? Той съществува ли за мене, или не съществува? А ако съществува, то в каква степен? Как?

Да помислим за това, защото рано или късно ще застанем пред Христос, Който ще ни каже: Аз заради този човек дойдох на света, заради този човек умрях на Кръста. И ако ти го отхвърляш, то отхвърляш и целия Мой подвиг на любовта; ти по свой избор ставаш чужд на Мене. Амин!

Превод Теменужка ВИТАНОВА  

Неделя 11-та след Петдесетница. Притчата за немилосърдния длъжник

Снимка от филма "Венецианският търговец"

В името на Отца и Сина и Святого Духа.

Днешната притча е толкова ясна, толкова проста, но аз бих искал да ви обърна внимание на едно или две неща в нея. От притчата е ясно, че ако не прощаваме един на друг това малкото, с което съгрешаваме един на друг, Бог не може да ни прости това великото, с което ние сме Му длъжни. И това е вярно; но аз искам да се замисля за нещо друго.

Ние сме длъжни един на друг толкова малко: ние се раняваме един друг със и в самолюбие или гордост; ние разрушаваме надеждите един на друг, ние убиваме радостта един на друг: и също, много често, с това, как се обръщаме един с друг, ние помрачаваме, опорочаваме Божия образ в себе си и в другите хора. И ето когато иде реч за човешки взаимоотношения, за болката, която ние си причиняваме един на друг, нашият дълг може да бъде простен, защото жертвата на нашия грях, даже ако тя ни е предизвикала да грешим, или ако тази жертва е непорочна, получава в този момент власт да прости, истинска божествена власт да премахне злото, което ние сме извършили, и с думите на Христос „Прости им Отче, те не знаят какво вършат” да отпусне обиждащият, да зачеркне злото, да пусне на свобода този, който е свързал себе си с връзките на ненавистта, презрението или множество други неща.

Но има в тази притча и друга страна; в какво е работата, защо Христос казва, че ние сме длъжни един на друг сто монети, а на Бога - десет хиляди монети: толкова много, толкова много? Означава ли това, че когато ние съгрешаваме против Него, грехът като че ли се умножава от това, че Бог е велик, и да Го оскърбяваш – винаги е по-голямо престъпление, отколкото да оскърбиш ближния? Мисля, че такава представа за Бога би била чудовищна; мисля, това означава, че когато постъпваме зле, не слушайки Божия призив, не следвайки Неговите слова и Неговия пример, това помрачава Неговия образ в нас, разрушава тази красота, която Той е насадил в нас, която той е начертал в нас, с която Той ние запечатал, като със собствен печат. И ето това е непоправимо, ако само Бог не обнови, това което е овехтяло, повехнало, не върне загубената от нас красота.

В този смисъл ние сме длъжни да бъдем много внимателни, предпазливи, в нашите отношения с Бога. Простъпките един срещу друг да се изправят е лесно, защото те са малки, те са повърхностни; една дума на прошка е достатъчна.Но това, което ние извършваме над собствената си душа, над самите себе си, когато постъпваме против Божиите заповеди, Божия зов, против надеждата, която Бог възлага на нас, ние не можем да изправим, просто казвайки: „Аз постъпих лошо, прости!” Целият живот на Христа, цялото Негово страдание и смърт на кръста – това е цената, която възстановява това, което ние сме разрушили и изкривили, вместо да го направим право и прекрасно.

Да се замислим над това, защото да кажеш на Бога „Прости” означава много повече, от това да кажеш „Не ни вменявай това зло, което сме направили, тази неправда, която сме извършили”. Това означава да кажеш: „Обнови това, което не може да бъде възродено с човешки усилия”. Така че действително съществува несъразмерност, за която Хритос говори в притчата, между това, когато ние постъпваме неправо на Божиите пътища и когато постъпваме неправо в нашите взаимоотношения един с друг. Затова дайте да започнем с тези отношения един с друг, да започнем да се отнасяме към всеки човек, както бихме се отнесли към свята икона, повредена от времето, небрежността, злобата. Да се отнасяме един с друг с благоговение, с ласка: тогава при нашето обръщане към Бога, и Той ще постъпи така с нас.

Да ни благослови Бог да израстем в тази красота, която Той е насадил в нас и към която Той ни призовава, и да бъде благословението на Господа Иисуса Христа, и любовта Божия и причастие Светаго Духа са нас во веки! Амин.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

Неделя 10-та след Петдесетница, Изцеление на бесноватия юноша

В името на Отца и Сина и Светаго Духа

В днешното Евангелие ние още веднъж виждаме отчаяна човеческа нужда и неспособността на учениците Христови да изцелят човек. Неодавна ние четохме в Евангелието за това, че те са чувствали, че не са в състояние да нахранят народа окръжавал Христос; и Го попитали: Защо? Защо са така безсилни? Защо не могат да помогнат на тези, които идват при тях с такава надежда?

И Спасителят им казал две неща. Първо, преди тяхното питане, Той казал: Доведете болното дете при Мен ... Това е първото, което всеки от нас е в състояние да извърши. Когато пред нас виждаме нужда, болка, отчаяние и объркване, ние така често се стараем да помогнем със своя си ум; и понякога, в някаква степен, ние можем да направим това. Но в края на краищата пълната, пределната хармония, цялостността на човека може да бъде възстановена само от Самия Бог. И затова сме длъжни да помним, че сме изпратени в този свят за това, да приведем всеки нуждаещ се до Самия Христос, да станем толкова прозрачни, толкова незабележими, че хората да влезнат в общение с Христа, затова, че ние сме ги привели до Него за ръката – но само толкова.

Вторият въпрос бил поставен конкретно от учениците: Защо ние не можахме да го изцелим?.. – Защото не е стигала вярата. Не вярата в това, че у тях има сила да го извършат, а вяра в това, че Бог може да сътвори това, и че ролята на ученика е в това, да разтвори колкото се може по-широко вратите за Бога, за да може Той да влезне в живота и да сътвори чудо.

Но затова, да могат да бъдат способни  да постъпват така, както Спасителят им казал, трябва да се мине през молитвата и поста. Не постта в този смисъл, в който ние говорим за него така често: въздържание от храна: а постта в този основен смисъл, в който светите отци разбират тази дума: отказ – или, по-скоро, свобода – от всичко това, което ни поробва; свобода от всичко това, което ни съблазнява, царствена независимост, при която ние можем до край да принадлежим на Бога и да бъдем способни да се обърнем към Него и да слушаме, в глъбините на нашето битие, Неговото животворящо слово.

В това се заключава, в крайна сметка, молитвата: в това, отърсили от себе си всички връзки, забравили за земята, за небето и за себе си, да застанем пред Бога в дълбоко мълчание, слушайки, вслушвайки се с цялото си същество в Неговото присъствие, в Неговото мъчание, в Неговото животворящо слово, и отговаряйки Му понякога само с едно слово: Амин! Да Господи, приемам, да!..

И не напразно в края на този откъс Христос ни говори за това, че след няколко дни Той следва да бъде предаден в ръцете на хора, които са загрижени само за земята, и че те ще Го убият, защото такъв свидетел на свободата в Бога е непоносим за тях. Това е предела на това, към което Той зове учениците: да се отрекат от себе си до край! Влезте в Бога до край – тогава вие ще станете, вероятно, чужди на тези, за които Бог е чужд, в които не живее истинска жалост и любов. Следвайте Моя пример; вземете кръста си и Ме последвайте – но без страх! Защото Аз  няма да ви поведа по път, който Сам не съм минал, и този път, през кръстта, води към Възкресение. Амин!

12 август 1990г.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://mitras.ru

Слово за Десета неделя след Петдесетница

“Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс и зле страда, водих го при учениците Ти, ала не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и Развратен! Докога ще ви търпя? Доведете Ми тука. И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя" (Мат.17:14-18).

Година след година в неделя ние слушаме едни и същи откъси от Евенгелието. И понякога хората питат: защо те се повтарят и повтарят? Не затова ли, че ние слушаме, но не изпълняваме това, което сме чули? Не се ли налага на Господ да ни повтаря същите тези заповеди, да слушаме за същите тези събития от живота на Христа с надежда, че рано или късно те ще достигнат до нашите сърца и ще променят живота ни?

Един от отците на Църквата е казал, че можем да разберем Евангелието само в тази мяра, в каквато ние ставаме творци на това, което говори Господ, и Негови последователи, само когато вършим това, което сме чули.

В житията на светиите ние срещаме примери, как понякога една фраза от Евангелието е обърнала живота на човека в съвършено друго измерение; кой от нас може да каже, че той е чул Господа, обърнал се със слово лично към него, че се е отзовал с цялото си същество на Божия призив, казвайки: Да, Господи! Това е истина, и аз ще живея по тази истина.

И ето днешното свето Евангелие – един от тези откъси, които се четат всяка година. Господ слиза със Своите ученици от планината на Преображението, където всичко засияла Божията слава и всичко наоколо било обхванато от тази слава. Това бил моментът, когато любовта горяла като пожар: този момент, когато Христос беседвал с Мойсей и Илия за Своето разпятие; моментът, когато Той им говорил за Своята жертва, т.е. за съвършената пълнота, за пределната интензивност на Своята любов към човека и към Бога.. В този миг всичко, което е било в Него: Неговото божество, Неговата човешка душа, Неговата човешка плът, които се принасяли в жертва, били самопожертвани – всичко достигнало върха на любовта: и тогава станало така, че не само Христовото лице, или ръце, или тялото Му просияли, но и самите Му одежди станали бели като светлина, защото те били обхванати и включени в тази тайна на спасяващата любов.

И ето след това Христос с учениците Си се оказва в низината на смъртната сянка, в долината на сълзите, където те срещат човек обзет от сърдечна мъка: синът му бил болен. Той се обръщал за помощ към Христовите ученици, но нищо не се случило. Христос се обръща към тях и им казва: Нищо не е се е получило, защото нямате вяра...

Но имало ли у бащата на бесноватия юноша такава вяра, която може да премества планини? Всичко, което той смогнал да събере от дълбините на своето отчаяние, било доверието, доверието в Христовото състрадание, доверие в Христовата любов и доверието в това, че Този, Който може така дълбоко да бъде ранен от нуждата на другия човек, има и силата да му помогне...

Ако можеш да повярваш, макар и малко, казва му Христос, твоето дете ще бъде изцелено...  И отговорът на бащата е:"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!"

Братя и сестри, ние се страхуваме да повярваме; ние не се решаваме да се доверим изцяло на Бога, не се решаваме да изкажем от дълбочина душераздиращото състрадание, което ни съединява със страдалеца, което прави физическото или душевното страдание на човека непоносимо за нас – ние не сме способни да кажем: Аз мога да направя нещо, и ще го направя...

В това е нашата главна трагедия; ние се боим, че ако кажем:"Ще се помолим на Господа, и Той ще помогне" – то нищо не ще се случи, и ние ще бъдем посрамени, а заради нас ще бъде посрамен и Господ. Но трябва да знаем, че любовта Божия е такава, че Той се отзовава и на най-недостойната молитва, ако тази молитва е искрена, ако се ражда от дълбоко състрадание, от цялата любов, която ние можем да съберем, колкото и оскъдна да е тя.

Ние не можем да достигнем това ниво на вяра, че да можем болни да изцеряваме и бесове да изгонваме, но ние можем да направим макар и само това, което Господ Иисус Христос заповядал на Своите ученици: "Доведете Ми го!"

Ако ние не можем нищо да направим, ако нямаме вяра, ако нямаме мъжество, ако нямаме надежда, ако не изпитваме състрадание, ако нашата любов се колебае – да доведем нуждаещия се от помощ при Господа...  И това ние можем да направим по отношение на всеки, който около нас се намира в нужда, който страда душевно или телесно и животът му е в опасност. Да го доведем при Христа, за да застане той пред лицето Господне в цялото свое страдание. И колкото по-голямо е отчаянието, колкото по-безнадеждно е положението, толкова по-голяма ще бъде способността му да срещне Бога, ако ние сме също такива предвестници на Христа, какъвто бил св. Иоан Предтеча, или каквито са били апостолите: такива предвестници, които откриват пътя към Христа, за да дадат възможност на Бог да действа. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org