петък, 22 август 2014 г.

Неделя 11-та след Петдесетница. Притчата за немилосърдния длъжник

Снимка от филма "Венецианският търговец"
В името на Отца и Сина и Святого Духа.

Днешната притча е толкова ясна, толкова проста, но аз бих искал да ви обърна внимание на едно или две неща в нея. От притчата е ясно, че ако не прощаваме един на друг това малкото, с което съгрешаваме един на друг, Бог не може да ни прости това великото, с което ние сме Му длъжни. И това е вярно; но аз искам да се замисля за нещо друго.

Ние сме длъжни един на друг толкова малко: ние се раняваме един друг със и в самолюбие или гордост; ние разрушаваме надеждите един на друг, ние убиваме радостта един на друг: и също, много често, с това, как се обръщаме един с друг, ние помрачаваме, опорочаваме Божия образ в себе си и в другите хора. И ето когато иде реч за човешки взаимоотношения, за болката, която ние си причиняваме един на друг, нашият дълг може да бъде простен, защото жертвата на нашия грях, даже ако тя ни е предизвикала да грешим, или ако тази жертва е непорочна, получава в този момент власт да прости, истинска божествена власт да премахне злото, което ние сме извършили, и с думите на Христос „Прости им Отче, те не знаят какво вършат” да отпусне обиждащият, да зачеркне злото, да пусне на свобода този, който е свързал себе си с връзките на ненавистта, презрението или множество други неща.

Но има в тази притча и друга страна; в какво е работата, защо Христос казва, че ние сме длъжни един на друг сто монети, а на Бога - десет хиляди монети: толкова много, толкова много? Означава ли това, че когато ние съгрешаваме против Него, грехът като че ли се умножава от това, че Бог е велик, и да Го оскърбяваш – винаги е по-голямо престъпление, отколкото да оскърбиш ближния? Мисля, че такава представа за Бога би била чудовищна; мисля, това означава, че когато постъпваме зле, не слушайки Божия призив, не следвайки Неговите слова и Неговия пример, това помрачава Неговия образ в нас, разрушава тази красота, която Той е насадил в нас, която той е начертал в нас, с която Той ние запечатал, като със собствен печат. И ето това е непоправимо, ако само Бог не обнови, това което е овехтяло, повехнало, не върне загубената от нас красота.

В този смисъл ние сме длъжни да бъдем много внимателни, предпазливи, в нашите отношения с Бога. Простъпките един срещу друг да се изправят е лесно, защото те са малки, те са повърхностни; една дума на прошка е достатъчна.Но това, което ние извършваме над собствената си душа, над самите себе си, когато постъпваме против Божиите заповеди, Божия зов, против надеждата, която Бог възлага на нас, ние не можем да изправим, просто казвайки: „Аз постъпих лошо, прости!” Целият живот на Христа, цялото Негово страдание и смърт на кръста – това е цената, която възстановява това, което ние сме разрушили и изкривили, вместо да го направим право и прекрасно.

Да се замислим над това, защото да кажеш на Бога „Прости” означава много повече, от това да кажеш „Не ни вменявай това зло, което сме направили, тази неправда, която сме извършили”. Това означава да кажеш: „Обнови това, което не може да бъде възродено с човешки усилия”. Така че действително съществува несъразмерност, за която Хритос говори в притчата, между това, когато ние постъпваме неправо на Божиите пътища и когато постъпваме неправо в нашите взаимоотношения един с друг. Затова дайте да започнем с тези отношения един с друг, да започнем да се отнасяме към всеки човек, както бихме се отнесли към свята икона, повредена от времето, небрежността, злобата. Да се отнасяме един с друг с благоговение, с ласка: тогава при нашето обръщане към Бога, и Той ще постъпи така с нас.

Да ни благослови Бог да израстем в тази красота, която Той е насадил в нас и към която Той ни призовава, и да бъде благословението на Господа Иисуса Христа, и любовта Божия и причастие Светаго Духа са нас во веки! Амин.



Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

Няма коментари:

Публикуване на коментар