събота, 16 август 2014 г.

Неделя 10-та след Петдесетница, Изцеление на бесноватия юноша

В името на Отца и Сина и Светаго Духа

В днешното Евангелие ние още веднъж виждаме отчаяна човеческа нужда и неспособността на учениците Христови да изцелят човек. Неодавна ние четохме в Евангелието за това, че те са чувствали, че не са в състояние да нахранят народа окръжавал Христос; и Го попитали: Защо? Защо са така безсилни? Защо не могат да помогнат на тези, които идват при тях с такава надежда?

И Спасителят им казал две неща. Първо, преди тяхното питане, Той казал: Доведете болното дете при Мен ... Това е първото, което всеки от нас е в състояние да извърши. Когато пред нас виждаме нужда, болка, отчаяние и объркване, ние така често се стараем да помогнем със своя си ум; и понякога, в някаква степен, ние можем да направим това. Но в края на краищата пълната, пределната хармония, цялостността на човека може да бъде възстановена само от Самия Бог. И затова сме длъжни да помним, че сме изпратени в този свят за това, да приведем всеки нуждаещ се до Самия Христос, да станем толкова прозрачни, толкова незабележими, че хората да влезнат в общение с Христа, затова, че ние сме ги привели до Него за ръката – но само толкова.

Вторият въпрос бил поставен конкретно от учениците: Защо ние не можахме да го изцелим?.. – Защото не е стигала вярата. Не вярата в това, че у тях има сила да го извършат, а вяра в това, че Бог може да сътвори това, и че ролята на ученика е в това, да разтвори колкото се може по-широко вратите за Бога, за да може Той да влезне в живота и да сътвори чудо.

Но затова, да могат да бъдат способни  да постъпват така, както Спасителят им казал, трябва да се мине през молитвата и поста. Не постта в този смисъл, в който ние говорим за него така често: въздържание от храна: а постта в този основен смисъл, в който светите отци разбират тази дума: отказ – или, по-скоро, свобода – от всичко това, което ни поробва; свобода от всичко това, което ни съблазнява, царствена независимост, при която ние можем до край да принадлежим на Бога и да бъдем способни да се обърнем към Него и да слушаме, в глъбините на нашето битие, Неговото животворящо слово.

В това се заключава, в крайна сметка, молитвата: в това, отърсили от себе си всички връзки, забравили за земята, за небето и за себе си, да застанем пред Бога в дълбоко мълчание, слушайки, вслушвайки се с цялото си същество в Неговото присъствие, в Неговото мъчание, в Неговото животворящо слово, и отговаряйки Му понякога само с едно слово: Амин! Да Господи, приемам, да!..

И не напразно в края на този откъс Христос ни говори за това, че след няколко дни Той следва да бъде предаден в ръцете на хора, които са загрижени само за земята, и че те ще Го убият, защото такъв свидетел на свободата в Бога е непоносим за тях. Това е предела на това, към което Той зове учениците: да се отрекат от себе си до край! Влезте в Бога до край – тогава вие ще станете, вероятно, чужди на тези, за които Бог е чужд, в които не живее истинска жалост и любов. Следвайте Моя пример; вземете кръста си и Ме последвайте – но без страх! Защото Аз  няма да ви поведа по път, който Сам не съм минал, и този път, през кръстта, води към Възкресение. Амин!
12 август 1990г.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://mitras.ru

Няма коментари:

Публикуване на коментар