В името на Отца и Сина и Светаго Духа
В днешното
Евангелие ние още веднъж виждаме отчаяна човеческа нужда и неспособността на
учениците Христови да изцелят човек. Неодавна ние четохме в Евангелието за
това, че те са чувствали, че не са в състояние да нахранят народа окръжавал
Христос; и Го попитали: Защо? Защо са така безсилни? Защо не могат да помогнат
на тези, които идват при тях с такава надежда?
И Спасителят им
казал две неща. Първо, преди тяхното питане, Той казал: Доведете болното дете
при Мен ... Това е първото, което всеки от нас е в състояние да извърши. Когато
пред нас виждаме нужда, болка, отчаяние и объркване, ние така често се стараем
да помогнем със своя си ум; и понякога, в някаква степен, ние можем да направим
това. Но в края на краищата пълната, пределната хармония, цялостността на
човека може да бъде възстановена само от Самия Бог. И затова сме длъжни да
помним, че сме изпратени в този свят за това, да приведем всеки нуждаещ се до
Самия Христос, да станем толкова прозрачни, толкова незабележими, че хората да
влезнат в общение с Христа, затова, че ние сме ги привели до Него за ръката –
но само толкова.
Вторият въпрос бил
поставен конкретно от учениците: Защо ние не можахме да го изцелим?.. – Защото не
е стигала вярата. Не вярата в това, че у тях има сила да го извършат, а вяра в
това, че Бог може да сътвори това, и че ролята на ученика е в това, да
разтвори колкото се може по-широко вратите за Бога, за да може Той да влезне в
живота и да сътвори чудо.
Но затова, да могат
да бъдат способни да постъпват така, както Спасителят им казал, трябва да се
мине през молитвата и поста. Не постта в този смисъл, в който ние говорим за
него така често: въздържание от храна: а постта в този основен смисъл, в който
светите отци разбират тази дума: отказ – или, по-скоро, свобода – от всичко
това, което ни поробва; свобода от всичко това, което ни съблазнява, царствена
независимост, при която ние можем до край да принадлежим на Бога и да бъдем
способни да се обърнем към Него и да слушаме, в глъбините на нашето битие,
Неговото животворящо слово.
В това се
заключава, в крайна сметка, молитвата: в това, отърсили от себе си всички
връзки, забравили за земята, за небето и за себе си, да застанем пред Бога в
дълбоко мълчание, слушайки, вслушвайки се с цялото си същество в Неговото
присъствие, в Неговото мъчание, в Неговото животворящо слово, и отговаряйки Му
понякога само с едно слово: Амин! Да Господи, приемам, да!..
И не напразно в
края на този откъс Христос ни говори за това, че след няколко дни Той следва да
бъде предаден в ръцете на хора, които са загрижени само за земята, и че те ще
Го убият, защото такъв свидетел на свободата в Бога е непоносим за тях. Това е
предела на това, към което Той зове учениците: да се отрекат от себе си до
край! Влезте в Бога до край – тогава вие ще станете, вероятно, чужди на тези,
за които Бог е чужд, в които не живее истинска жалост и любов. Следвайте Моя
пример; вземете кръста си и Ме последвайте – но без страх! Защото Аз няма да ви поведа по път, който Сам не съм
минал, и този път, през кръстта, води към Възкресение. Амин!
12 август 1990г.
Превод: Димитър Петров
Източник: http://mitras.ru
Няма коментари:
Публикуване на коментар