НЕДЕЛЯ 18-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. ЧУДЕСНИЯТ УЛОВ НА РИБА

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

 Слушайки днешния евангелски разказ за улова на риба и за ужаса на апостол Петър, когато той изведнъж узнал Кой се намира редом с него в крехката му лодка, ние изпитваме или, по-точно, трябва да изпитваме страх за тази лекота, с която се приближаваме към Бога, очаквайки от Него среща лице в лице.

Към Бога ние трябва да се приближаваме и да отиваме към Него винаги, но да отиваме със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакво право на тази среща и че ако тя се случи, това е само по безграничната, неразбираема Божия милост.

Но обикновено ние не отиваме така към Бога. Ние заставаме на молитва – и направо очакваме дълбоки религиозни преживявания; ние идваме в храма – и сякаш искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. Ние живеем, от ден на ден забравяйки Неговото присъствие, но в тези моменти, когато ние изведнъж си спомняме за това присъствие, ние като че ли искаме от Бога Той веднага да се отзове на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото ако ние в такъв дух се обръщаме към Него, то срещата с Него би била за нас съд, пред който не бихме могли да устоим. Той би застанал пред нас и би казал: „Ти Ме повика – с какво ти заставаш пред Мене?...” И ние бихме останали безмълвни, разтреперани и осъдени. Затова, когато молим Бога по-забележимо да се отзове на нашия вопъл или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да чакаме трепетно този момент, когато Той ще пожелае да ни се яви.

Но и тогава, колкото и да сме богати духом, бихме ли били способни да преживеем тази среща, както я преживял Петър, който осъзнал Кой е с него, паднал пред нозете Му и казал: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!... Ние често се молим, въобразявайки си, че вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често би трябвало да си даваме сметка, че с целия си живот ние сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който във всяка минута може да потропа и заради когото сме способни да забравим всичко.

Ако бихме стояли така отвън и хлопали по вратата, ако бихме съзнавали колко сме чужди още на всичко това, което обозначава Царството Божие, тогава не бихме се опитвали, като много често правим това, да имаме някакви осезаеми религиозни преживявания или непосредствено Божие откровение за Неговото присъствие. Бихме стояли кротко, тихо, смирено, знаейки, че за нас по право няма места там, където Той се намира, но знаейки също, че Неговата любов се простира до краищата на земята, до пределите на бездната.

Нека си спомняме по-често тези дивни Петрови думи: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” – и когато пристъпваме към молитва, в този дух да пристъпваме, кротко стоейки пред вратата, хлопайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ?... Но ако не ни отвори, нека за нас бъде достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да Му покажем правдата на нашата любов, истинността на нашата вяра, честност, здравината на нашите стремежи към такъв живот, която би направила за нас възможно да се срещнем с Господа лице в лице и да чуем от Него радостен глас, а не скръбен. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛЕПИЯТ ВАРТИМЕЙ

Слепият човек, който седял край вратите на Йерихон, знаел, че е сляп. Ние също сме слепи - и ние не знаем това. Той знаел, че е сляп, защото всички около него могли да свидетелстват, че те виждат, а той не вижда, могли да му опишат какво те виждат и той могъл да разбере от какво е лишен.

Ние сме слепи и, ако ни сравняват със светиите – те са също като нас хора, но които са просветлели душевно, прозрели са със сърцето, с ума, - ще стане ясно колко много ние не виждаме. Но първата ни беда е в това, че така редки са сред нас хората със зрение, а още по-страшно е това, че ние вярваме, че състоянието на мнозинството е нормално състояние, а ако някой вижда, слуша, чува, разбира, преживява нещо необичайно, то той е извън нормата, той не се явява задължително мярка за нас и съд над нашата слепота, неотзивчивост, безжизненост. В тези времена на тези места, където се проявявали светите, с тях постъпвали, също така, както хората постъпили с Христос: слушали недоверчиво, възприемали думите им насмешливо, не се вслушвали в техните съвети, не следвали техния път. Понякога се удивлявали на това, което им е дадено, но считали това дотолкова необичайно, дотолкова неестествено, че нямало и смисъл да се стремят към това. Така и сега ние сме слепи, ние не виждаме, не чуваме. И трябва поставим пред себе си въпроса: какво не виждаме, за какво сме слепи? Тогава, може би, ще ни дойде на ум мисълта да се вслушаме и да се опитаме да разберем.

Слепи сме за това, че Бог е посред нас; в храма, вън от храма – навсякъде присъства Господ; а ние живеем, сякаш Него Го няма. Той е редом с нас, ние чрез Него дишаме, движим се, съществуваме - и не си даваме сметка за това, приписваме на себе си живот, сила, ум, преживявания, дарования, успех; обаче преминаваме покрай Този, Който е източник на всичко. Ние сме слепи в това отношение: сред нас е Господ - а ние сме обзети от празни помисли, отдадени сме на безсмислени преживявания, водим помежду си празнодумни и покваряващи разговори. А Той стои безмълвно, както бедняк стои пред вратата: ще погледне ли някой към Него, ще обърне ли някой внимание, ще усети ли някой Неговото присъствие, ще промени ли Неговото присъствие нещо в сърцата, в мислите, в думите на хората?

И ние не виждаме; и сме така много, невиждащите, че за нас това не е и странно: всички сме слепи - значи, това е норма! Колко е страшно това. Всеки човек е образ Божи, икона, подобие; а ние нищо подобно не виждаме в него. Дори, разбира се, тази икона да е обезобразена - но нима ние към иконата, обезобразена от човешката грубост, се отнасяме така, както се отнасяме към човека? Ако ние намерим иконата стъпкана, осквернена - с какво благоговение, с каква сърдечна болка ние ще я вдигнем, ще я притиснем към сърцето си, ще я вземем със себе си, ще я почистим, ще я поставим, като мъченица, на свято място и ще разглеждаме това, което я е обезобразило като рани, и ще благоговеем пред нея, защото ще видим образа на това, което се случило с Бога, когато Той станал Човек: как хората Го били, блъскали, как Го оплювали, как се надсмивали над Него – това ние можем да видим в иконата, изписана с краски и пострадала.

А когато пред нас е неръкотворният образ - човека, ние виждаме в него - не зная какво, само не образа Божи, и се отнасяме към него, разбира се, не така, както бихме се отнесли към иконата, за която сега ви казах... Нима не ни се разкъсва сърцето от уродството на човека – че той е зъл, че той е завистлив и т. н.? Не! Не ни е болно за това, противно ни е! И на другия е също така противно да ни гледа, защото ние сме същите като този, когото осъждаме... И ето слепият в мрака бие слепия, и никой от тях не признава, че самият той е сляп и че това е ужас...

И още: всичко е в ръката Господня; Божиите пътища са неизповедими: те биват страшни; те биват така светозарни, че ослепяват очите; те биват така скромни, незабележими, че е нужно цялото ни внимание, за да уловим действието Божие. И целият ни живот, животът на всеки отделен човек, всеки от нас е в ръката Господня. И всичко, без изключение, което става в нея, има смисъл, ако само прозрем и поставим въпроса: Къде ни води Господ? Какво значи това?-— а не да крещим: Неудобно ми е! Болно ми е! Това ме дразни! Не искам това! Махни се, Господи, с Твоите блаженства, които говорят за глад, и за плач, и за гонения, и за самота... Не искам това!

И ние сме слепи: слепи в своя живот, слепи в сложния, богат живот на другите, които с нас са свързани; слепи в разбирането на Божите пътища в историята, слепи по отношение на отделните лица и към целите групи хора - вярващи, невярващи, свои, чужди; към своите сме също така слепи, както към чуждите... Нима не е ясно това, ако само помислим?

А ние седим в прахта край портите на Йерихон и си въобразяваме, че сме зрящи. Преминава Христос и ние глас не ще повишим, не ще викнем за помощ; няма нужда, защото са ни казвали: „Мълчи, не тревожи Учителя”... Какво ми е нужно от Него? Аз всичко знам... Какво може Той да ми даде? Аз съм зрящ, аз съм жив... Не е истина! - и сляп, и мъртъв! И само Той може да даде проглеждане, и само Той може да даде живот. Но ето, ние не виждаме това и не искаме — а Той преминава; нещо повече: спира се, хлопа по вратата на ума, на сърцето, на живота с всички събития, с всички хора, с всички преживявания, с всичко без изключения, с което е пълен моя личен живот, и животът на всеки наоколо, и на всички, и на целия свят и на вселената. А ние не чуваме даже хлопането, даже гласа Господен, и не отваряме...

Да препрочетем този разказ. Христос пита: Какво искаш от Мене?... Ние бихме отговорили: Нищо не ми е нужно, Господи; всичко си имам... Или, обратното, какво ли само не ни е нужно - богатство, слава, дружба, хиляди неща, само не Него и не Неговото Царство. И затова и не чуваме или чуваме така рядко: „Прогледай! Ти вярваш, ти повярва! Ти си на границата на проглеждането, така че прогледай, това е в твоите ръце!” Не чуваме това, не защото имаме някаква теоретическа вяра, която е безсилна, а защото нищо не ни е нужно, ние сме „зрящи”. Колко страшно е това!

Да се замислим над всичко това внимателно, докато още може да прогледнем и да видим колко богат със слава е животът, колко близко е Господ, как сияе Той със славата на вечността, колко е безгранично смирен, кротък, близък до нас, как това Господне сияние лежи върху всяко лице, както върху икона, животът бурно кипи във всяко събитие, във всеки човек, зове ни: Разкрий се! Отвори очи, отвори сърцето, разкрий се! Нека твоята воля бъде гъвкава, свободна! Нека твоето тяло бъде като богата земя пред Господния посев и тогава ще има живот! Ражда се животът в човека и около него се разширява като светлина, като топлина, като радост, като вечност. Всичко ни е дадено и колко малко вземаме от това... Да ни даде Господ мъжество да бъдем правдиви, и да ни даде Господ радост – радостта да прогледаме! Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ЧУДОТО С ПЕТТЕ ХЛЯБА И ДВЕТЕ РИБИ

   Ние четем в светото Евангелие за Христовите чудеса и поставяме пред себе си въпроса: защо в тези времена това е било възможно, а толкова малко чудеса виждаме в наши дни?.. И на мен ми се струва, че на това може да се отговори с три неща.

Първото е, че ние не виждаме тези чудеса, които ни заобикалят; ние приемаме всичко като дължимо, като естествено. Приемаме всичко добро от Божията ръка, като нещо, което така и трябва да бъде. И не виждаме, че животът е дивно, радостно чудо, че Бог е поискал да ни сътвори, че Той ни е призовал от небитие към битие, открил е пред нас цялото чудо на съществуването. И Той не се ограничил с това: Той ни е призовал во веки веков да бъдем Негови приятели, во веки веков да живеем вечен, божествен живот. А на земята Той не само ни е дал съществувание и живот: Той ни е открил Себе Си; ние знаем, че Той е, ние Го познаваме в Христос като Бог с такава любов, която не се спира и пред собствената смърт, за да спаси любимия.

А какво да кажем за тези чудеса, още по-малко забележими за нас, като здравето, като мирът, като дружбата, като любовта? Всичко това е непрестанно чудо! Да ги купим – не можем; да принудим някого да ни даде своето сърце е невъзможно; а толкова сърца са открити едно за друго и толкова любов, толкова дружба има около нас! А нашето телесно съществуване, което ние приемаме така естествено – нима то не е чудо? И ето това е първото, към което ми се иска насоча вашето внимание: че целият живот е чудо. О, аз зная, че в него има твърде много болка, твърде много е страшното – много! Но редом с това, в тъмнината, в тъмата сияе толкова тиха и заедно с това неколеблива светлина; ако само бихме, както казва Христос, вярвали в светлината, бихме станали чада на светлината, деца на светлината, носители на светлината!..

И още две неща ми се иска да кажа: днес ние четохме как хората били в нужда, тази нужда забелязали апостолите, насочили към нея вниманието Господне, и Господ им казал: Вие трябва да посрещнете тази нужда, да нахраните тези гладни хора!.. С какво? Имаме всичко две риби, пет хляба – нима ще стигнат за такава тълпа?.. И Христос благословил тези хлябове и тази риба, и те стигнали за тълпата. Ето какво се очаква от нас, за да може Бог свободно, със Своята величествена власт да сътвори на земята небесни чудеса: да забележим чуждата нужда. Колко често минаваме покрай нея, не отваряме вратата пред Бога, за да влезе Той и да направи това, което за нас е невъзможно. Да отворим очи, за да видим нуждата на хората около нас: материална, душевна, духовна, мъка и самота, и толкова други нужди.

И друго, към което призовава Господ Своите ученици: Дайте всичко, което имате, и ние ще нахраним всички... Учениците не отделили за себе си хляб или риба: те всичко дали на Господа. И защото те отдали всичко, се въдворило Царството на любовта, Царството, където Бог може да действа неограничено, свободно и всички се наситили. И към нас е отправен този призив: когато ние виждаме нуждата – да отдадем всичко и всичко ще бъде добре...

И последното, от Евангелието от миналата неделя: виждайки вярата на околните, Господ изцелил болния. Ние можем да принесем на Бога тази вяра, която не достига у заобикалящите ни хора, да ги понесем на нашата вяра като на носилки. Но вярата не е достатъчна; в това събитие на изцелението на разслабения имало не само вяра, че Господ може да изцели болния: към него имало грижовна любов. Ако около нас, сред нас имаше такава любов, тогава началото на Царството Божие би било вече въдворено в нашата среда и Бог би могъл да действа свободно.

Да помислим за това, защото всяко чудо Божие е било предизвестено и сякаш обусловено от съучастието на човека: от нас зависи да се въдвори на земята това Царство, за което ние молим, мечтаем, но което сме призвани да строим с Бога и в името Божие. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

От момента на зачатието зародишът вече е човек

- Владико, какво е мнението ти относно узаконяването  на абортите?

- Поставянето на въпроса за извършването на аборти разкрива изумителната безчувственост на човека, на цялото човечество към човешкия живот. Немислимо е да се говори за светостта на човешкия живот и едновременно с това да се разрешава и да се узаконява аборта. Мисля, че в държава, в която абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и завършвайки с обикновения гражданин - няма право да говори за това, че човешкият живот е свещен, защото абортът е убийство.

Разбира се, има случаи, когато абортът е неизбежен, но тези случаи са от компетентността на медицината. Когато с заченато дете, което няма да може да се роди, което ще бъде урод, което ще бъде чудовище – да, в такъв случай абортът е допустим. Но когато абортът се прави от някоя двойка или от жена, която е допуснала да зачене нежелано дете и иска да се отърве от него, това си е просто престъпление.

Да се говори за това, че може да се прави аборт на даден етап, преди който зародишът видимо още не прилича на дете, също не е изход от положението, поне не за вярващия. Можем ли да кажем, че когато Божията Майка е заченала Спасителя Христос, до някакъв момент – до 14-та, 18-та, до 28 –а седмица – Той не е бил човек, не е бил раждащ се Бог? Не, от момента на зачатието зародишът на детето вече е човек, неговото унищожаване е убийство на човек. На това трябва да се гледа директно и сериозно, в това отношение няма никакво извинение. Абортът е резултат или от безхаберието на хората, които не взимат никакви мерки, за да не заченат дете, или става дума за пълна безчувственост към човешкия живот.  От гледна точка на Църквата, от гледна точка на Евангелието, та дори от гледна точка на здравия човешки разум това е престъпление. Това е единственото, което може да се каже.

Жените, които правят аборт, не знаят какви ще са последствията от това, и психологическите, и физиологичните. Много често се случва така, че жената, която е направила аборт, впоследствие не може да има други деца; и тогава изпада в отчаяние, тя се оказва лишена от радостта на майчинството, от която тя се е отказала в някакъв момент и за която тя сега напразно мечтае.

Освен това чисто психологически става така, че рано или късно двойката или отделният човек, изведнъж се опомнят; изведнъж разбират какво са направили, осъзнават, че това, което са извършили е непоправимо; едно живо същество е било унищожено от тях, било е лишено от живота, който те самите така ценят и обичат.

Аз мисля, че за вярващия към това може да се прибави още едно нещо. Става така, че човек извършва грях и този грях трябва да бъде поправен, така или иначе.  С човек, с когото сме се скарали, можем да се сдобрим. Злото, което сме направили на някого, по някакъв начин може да се поправи. Но да отнемеш живота на живо същество – това е непоправима загуба. Единственото, което може да се направи е да се моли на Бога да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се въплъти и да стане жив човек. Аз мисля, че тук има зачатък на надежда, че наистина, пред Бога всяко заченато същество е живо същество; на него трябва да му се даде име, трябва за него да се молим и трябва до края на живота си да се каем за това, че това живо същество е било лишено от живот – поради лекомислие, поради липса на целомъдрие или поради някаква телесна или душевна алчност. Това е въпрос на покаяние. Но покаянието е безсмислено, ако не принася плод; и когато говорим за това, че има и повторни аборти, това означава, че човекът не е осмислил и още не е разбрал какво е извършил. Плодът, резултатът от покаянието е съзнанието, че човек никога повече няма да направи това нещо.  

- Владико, обикновено въпросът за аборта се поставя „ретроспективно”, когато жената идва на изповед и се кае за извършеното. Но какво ще посъветваш жена, ако дойде при теб и иска съвет, а може би и благословение, да направи аборт поради медицинско предписание?

- Аз мисля, че този случай е много по-сложен, отколкото им се струва на хората, които само четат църковните правила.  В поучителното наставление за духовника преди изповед ясно е посочено, че абортът е убийство и след извършването му следва наказание от запрещение за причастяване за минимум 20 години. От тази гледна точка е ясно, че Църквата е гледала на  аборта толкова строго, колкото на убийството.

Веднъж много ме порази изказването на един мирянин в разговор с жена, която имаше намерение да направи аборт. Той я попита: „Как мислите, животът, който се зачева във вас, кога става човешки живот? Или вие си мислите, че до някакъв момент от вас ще бъде изваден не-човек?” Тя отговори: „Мисля, че може би след няколко седмици зародишът приема човешки образ, но не и по-рано.” Събеседникът й каза: „А как мислите, зачатието на Христос кога се е случило, в момента на благовещението или след 24 седмици?” Това страшно ме порази. Защото действително Христос, Синът Божи, е приел плът в този момент, а не по-късно.

Затова си мисля, че Църквата, наистина не изразява нещата по този начин, но разглежда проблема в същите тези категории: в момента, в който двете клетки, женската и мъжката, се съединяват и започва развитието на новото същество, това същество вече е човек. Затова да се каже, че извършването на аборт до някакъв определен момент е разрешено, а след това – не е – медицински е допустимо, но нравствено – не е. Мисля, че има случаи, когато абортът по медицински причини е допустим: когато детето няма да се роди живо или може майката да умре при раждането. Това не  е обществен въпрос, това не е и въпрос на вяра или неверие. Това е чисто медицински въпрос, за това дали заченатото същество ще живее, или ще умре при раждането, дали това същество при раждането няма да погуби по медицински причини майка си или себе си. 

Има още един пролем: децата, които ще се родят с физически или психически  увреждания… Този въпрос вече е много сложен. Някои жени толкова много желаят дете, че са готови да родят и дете, което със сигурност ще страда физически и психически. Те са готови на това само защото „искат да имат дете”.

На мен ми се струва, че това е чисто егоистичен подход; тези майки не мислят за детето. Те мислят за своето майчинство, за това как ще излеят върху това дете цялата си любов и нежност. Но много от тези майки не знаят дали са способни да проявят любов и нежност към дете, което ще предизвиква физическо отвращение и ужас.

- Но така или иначе, дори уродът е човек, а човек не бива да се убива. Как да се подходи в такъв случай?

- Честно казано, не знам как да се подходи. Мисля, че има случаи, когато е по-добре детето да не се роди, отколкото да се роди страшно увредено физически или психически. Като си помислиш: ето, роди се дете…Докато е още съвсем мъничко, увреждането е едва забележимо, но този човек расте, става на 20, на 30 и още толкова години, и в течение на целия си живот няма да види нищо друго освен физическо или психическо страдание. Имаме ли право за осъждаме някого на десетилетия психическо и физическо страдание само защото искаме това дете да се роди и да бъде мой син или моя дъщеря.

Не знам как може това да се оправдае канонически, но от медицинска гледна точка това е много сериозен въпрос, който лекарят, дори и вярващият, може да реши. Виждал съм такива деца, които са се раждали и са били увредени за цял живот; виждал съм какво се случваше в резултат на това с психиката на майките и бащите им и какво ставаше с взаимоотношенията им.

А понякога е налице чисто безнравствен подход. Например, наскоро четох за една семейна двойка, в която жената е носител на хемофилия, но настоява да им се раждат деца, макар да знае, че те ще умират, но – „ние искаме деца”. В този случай, разбира се, абортът не е изход, а въздържанието, противозачатъчните средства – тези, които не предизвикват увреждания.

- Владико, защо говориш такива неща? От какво са продиктувани, от жал към човека или може да се каже, че това е истинският християнски подход?

- Ти ми поставяш много труден въпрос, в смисъл, че аз не мога да кажа, че съм зрял и съвършен християнин, който може да отговори от името на Христос. Мога само да кажа от позицията на вече дългия ми живот, че става дума не за това да се преразглеждат съществуващите църковни правила; но трябва да се замислим, при какви условия са били създадени, какво са знаели тогава хората за живота, за смъртта, за зачатието, тогава, във времето, когато тези и други такива правила, са били създадени. Това, в което съм сигурен, е че някои правила са приложими в тази област в степента, която съответства на знанието. Но когато се появява ново знание, ново разбиране, не се налага да се променят каноните, а да се замислим над това, в каква степен и в каква пълнота можем да ги приложим и имаме ли право да ги прилагаме.

Ние правим това постоянно. Когато човек идва на изповед, например, ние никога не прилагаме съществуващите правила за отлъчване от Църквата, за лишаване от причастие за десетки години. И това е така не защото сме безразлични към случващото се, а защото целта на всеки закон и на всяко прилагане на закона е спасението на човека, да му се помогне. Аз не мога да отделя в себе си човека, християнина, епископа, лекаря. Има ситуации, в които бих поел отговорност да постъпя така или иначе, защото в изкривения свят, в който живеем, е нереално да прилагаме идеални правила. Трябва да разглеждаме тези правила като идеална мярка, спрямо която да се прилага всичко, което е възможно, и то в такава степен, в която то да съответства на ръста, спасението и живота – в най-силния смисъл на тази дума.

-Как вярващият човек, а и невярващият, трябва да се отнася към изкуственото оплождане?

-Ако някоя жена няма възможност да зачене по естествен път, то може да се вземе семе от нейния мъж и с него да я заплодят. Това ми се струва съвсем законно, защото понякога се случва така, че заради определено здравословно състояние мъжът не може да оплоди жена си. Но ако жената не може да получи семе от своя мъж и приеме да бъде заплодена със семе, което идва от друг, то в този случай мисля, че има голяма вероятност да се стигне (дори не на съзнателно ниво, а на подсъзнателно)  до отчуждение между мъжа и детето на жената: това не е негово дете, това е синът или дъщерята на неговата жена, но той няма нищо общо. И това положение е по-лошо, отколкото положението на мъж, оженил се за жена, която има деца от предишен брак. В този случай той знае с какво се захваща – познава възлюбената си, познава децата й, знае с кого се е разделила и е готов да приеме всичко това; докато в споменатия случай той се оказва лице в лице с непознато същество.

- Значи вече говорим за тайнството на брака, за основния елемент на съпружеския живот…?

-Да, защото ако говорим за вярващи хора, то, разбира се, не можем да заобиколим този подход. Бракът не е само начин за размножаване. Бракът в основата си е връх на взаимоотношенията на две същества, които са съединени от любов. Забележително е това, което казва един от отците на Църквата. Според него телесното съединение на мъжа и жената може да се сравни само със съединяването на вярващия с Христа при причастяването със Светите Тайни. Ето това е нивото. И затова за вярващия въпросът е поставен, може да се каже, по-сурово. Когато мъжът и жената не могат да имат деца поради физиологичното си състояние, това може да се приеме като Божия воля. Не е задължително с всички средства да се стремят да преодолеят този проблем; това положение трябва да се приеме с мъдрост. Може би Господ иска да прекъсне този род, може би Той иска да създаде между този мъж и тази жена такива отношения, които, не бих казал са по-висши, но са напълно различни, отколкото тези, които биха имали при наличието на деца.

Превод Полина СПИРОВА

Източник: http://dveri.bg/

Митрополит Антъни Блум - Коледно интервю

Първа публикация:
www.glasove.com

8. Неделя след Пасха, Ден на Светата Троица, Петдесетница

Храм "Света Троица", с. Гела, Родопа планина

В името на Отца и Сина и Светия Дух

Ние сега ще се молим за пълнотата на Светия Дух, Който е изпълнил Църквата, Който живее в Църквата, Който сме получили в деня, когато сме били кръстени и миропомазани, но Който губим - чрез греха, разсеяността, и живот не по Христа.

Ще се молим затова, че на нас да дойде Вседържителят Дух Светий, и ще полагаме усилия да принасяме тези плодове на Духа, които са описани от свети апостол Павел от недрата на неговия опит: мир, радост,любов, дълготърпение и други плодове, които той упоменава, и венец на които, връх на които е – самозабравената, жертвена, радостна, всичко свое отдаваща любов.

Ще се молим, Господ да ни даде Духа, а самите ние се ангажираме сега да се трудим над това, снизхождането на Светия Дух над нас да не е било напразно.

Амин.

17 юни 1973 г.

Храм "Света Троица", с. Гела, Родопа планина

Храм "Света Троица", с. Гела, Родопа планина

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

ПРАЗНИКЪТ НА СВЕТИЯ ДУХ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес ние празнуваме празника на Светия Дух. Какво знаем за Него? Вчера, на празника Петдесетница, ние чухме дивните думи на молитвите, но ако помислим за Името, което Му дава Евангелието, което се превежда като „Утешител”, в други преводи – „Параклит”, Ходатай, Застъпник, тогава - Кой е Той? Наистина, Той е Утешител, запълващ нашата раздяла с Христос, утешаващ ни, като сирачета, тъгуващи за това, че искаме да бъдем с Христос, нашия Бог, нашия Спасител, че докато сме в плът (това са думи на апостол Павел), ние сме отделени от Него. Но за да бъде Той наша Подкрепа, наш Утешител, преди всичко ние трябва да осъзнаваме, че действително сме разделени, отделени. И ето това е първият въпрос, който трябва да поставим пред себе си: съзнаваме ли това? Или живеем с илюзии, че сякаш сме в Бога и Бог е в нас, и нищо повече не ни е нужно? А е нужно много повече, отколкото ние си въобразяваме.

Светият Дух също така е Този, Който като Помощник, Крепост, ни дава сила да живеем, въпреки раздялата, да стоим непоколебимо, да бъдем изпълнители на Божията воля, изпълнители на Божиите заповеди. Той е Този, Който дава на душата твърдост, решимост, сила, аз бих казал: власт да изпълняваме това. Но все пак, само ако се обърнем към Него и кажем: Ела! Всели се в нас! Очисти ни! Бъди не само наш Утешител, но наша Крепост и Сила!

И, накрая, Той ни подава вече сега радостта на познанието колко сме близки, въпреки, че разстоянието между Бога и нас изглежда безкрайно. Той е Този, Който от нашите дълбини ходатайства в нас към Бога с неизказани въздишки. Той е Този, Който, защото сме Христови, Негови братя, Негови сестри по човечество (и това са собствени думи на Христос), ни дава да познаем, че ние сме деца на Отца. Каква радост, какво чудо, какво достойнство е това, но и каква отговорност!

И ако помислим за нашия свят, който е така чужд, откъснат от Бога, тогава за него Дух Свети е вече начало на вечния живот. Неговото присъствие в света е събитие е решаващо: Той бие, удря като морето о скалите и разбива, сломява съпротивата. Той е радостта за вечността, хлопаща към нас по вратата, Той се вкоренява в нашия живот, напомня ни за Бога, за Христос, нашия Спасител, за нашето величие и достойнство пред Бога и за това, че всичко е възможно с укрепяващата ни сила Христова.

Нека затова с цялата отговорност и благодарност да празнуваме този ден. И нека Духът Божий, дошъл с огнени езици върху апостолите, да дойде и върху нас, или действително като огън, от когото ние да се разгорим и нека пламенеем като къпина неопалима, или като „тих и тънък глас”, веене на тих ветрец, което пророкът слушал в пустинята, където бил Бог в Неговото тихо смирение, Неговата самоотдаденост на нас, Неговата любов към нас. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/