Слепият човек, който седял край вратите на Йерихон,
знаел, че е сляп. Ние също сме слепи - и ние не знаем това. Той знаел, че е
сляп, защото всички около него могли да свидетелстват, че те виждат, а той не
вижда, могли да му опишат какво те виждат и той могъл да разбере от какво е
лишен.
Ние сме слепи и, ако ни сравняват със светиите – те
са също като нас хора, но които са просветлели душевно, прозрели са със
сърцето, с ума, - ще стане ясно колко много ние не виждаме. Но първата ни беда
е в това, че така редки са сред нас хората със зрение, а още по-страшно е това,
че ние вярваме, че състоянието на мнозинството е нормално състояние, а ако
някой вижда, слуша, чува, разбира, преживява нещо необичайно, то той е извън
нормата, той не се явява задължително мярка за нас и съд над нашата слепота,
неотзивчивост, безжизненост. В тези времена на тези места, където се проявявали
светите, с тях постъпвали, също така, както хората постъпили с Христос: слушали
недоверчиво, възприемали думите им насмешливо, не се вслушвали в техните
съвети, не следвали техния път. Понякога се удивлявали на това, което им е
дадено, но считали това дотолкова необичайно, дотолкова неестествено, че нямало
и смисъл да се стремят към това. Така и сега ние сме слепи, ние не виждаме, не
чуваме. И трябва поставим пред себе си въпроса: какво не виждаме, за какво сме
слепи? Тогава, може би, ще ни дойде на ум мисълта да се вслушаме и да се
опитаме да разберем.
Слепи сме за това, че Бог е посред нас; в храма, вън
от храма – навсякъде присъства Господ; а ние живеем, сякаш Него Го няма. Той е
редом с нас, ние чрез Него дишаме, движим се, съществуваме - и не си даваме
сметка за това, приписваме на себе си живот, сила, ум, преживявания, дарования,
успех; обаче преминаваме покрай Този, Който е източник на всичко. Ние сме слепи
в това отношение: сред нас е Господ - а ние сме обзети от празни помисли,
отдадени сме на безсмислени преживявания, водим помежду си празнодумни и
покваряващи разговори. А Той стои безмълвно, както бедняк стои пред вратата: ще
погледне ли някой към Него, ще обърне ли някой внимание, ще усети ли някой
Неговото присъствие, ще промени ли Неговото присъствие нещо в сърцата, в
мислите, в думите на хората?
И ние не виждаме; и сме така много, невиждащите, че
за нас това не е и странно: всички сме слепи - значи, това е норма! Колко е
страшно това. Всеки човек е образ Божи, икона, подобие; а ние нищо подобно не
виждаме в него. Дори, разбира се, тази икона да е обезобразена - но нима ние
към иконата, обезобразена от човешката грубост, се отнасяме така, както се
отнасяме към човека? Ако ние намерим иконата стъпкана, осквернена - с какво
благоговение, с каква сърдечна болка ние ще я вдигнем, ще я притиснем към
сърцето си, ще я вземем със себе си, ще я почистим, ще я поставим, като
мъченица, на свято място и ще разглеждаме това, което я е обезобразило като
рани, и ще благоговеем пред нея, защото ще видим образа на това, което се
случило с Бога, когато Той станал Човек: как хората Го били, блъскали, как Го
оплювали, как се надсмивали над Него – това ние можем да видим в иконата,
изписана с краски и пострадала.
А когато пред нас е неръкотворният образ - човека,
ние виждаме в него - не зная какво, само не образа Божи, и се отнасяме към
него, разбира се, не така, както бихме се отнесли към иконата, за която сега ви
казах... Нима не ни се разкъсва сърцето от уродството на човека – че той е зъл,
че той е завистлив и т. н.? Не! Не ни е болно за това, противно ни е! И на
другия е също така противно да ни гледа, защото ние сме същите като този,
когото осъждаме... И ето слепият в мрака бие слепия, и никой от тях не признава,
че самият той е сляп и че това е ужас...
И още: всичко е в ръката Господня; Божиите пътища са
неизповедими: те биват страшни; те биват така светозарни, че ослепяват очите;
те биват така скромни, незабележими, че е нужно цялото ни внимание, за да уловим
действието Божие. И целият ни живот, животът на всеки отделен човек, всеки от
нас е в ръката Господня. И всичко, без изключение, което става в нея, има
смисъл, ако само прозрем и поставим въпроса: Къде ни води Господ? Какво значи
това?-— а не да крещим: Неудобно ми е! Болно ми е! Това ме дразни! Не искам
това! Махни се, Господи, с Твоите блаженства, които говорят за глад, и за плач,
и за гонения, и за самота... Не искам това!
И ние сме слепи: слепи в своя живот, слепи в
сложния, богат живот на другите, които с нас са свързани; слепи в разбирането
на Божите пътища в историята, слепи по отношение на отделните лица и към целите
групи хора - вярващи, невярващи, свои, чужди; към своите сме също така слепи,
както към чуждите... Нима не е ясно това, ако само помислим?
А ние седим в прахта край портите на Йерихон и си
въобразяваме, че сме зрящи. Преминава Христос и ние глас не ще повишим, не ще
викнем за помощ; няма нужда, защото са ни казвали: „Мълчи, не тревожи
Учителя”... Какво ми е нужно от Него? Аз всичко знам... Какво може Той да ми
даде? Аз съм зрящ, аз съм жив... Не е истина! - и сляп, и мъртъв! И само Той
може да даде проглеждане, и само Той може да даде живот. Но ето, ние не виждаме
това и не искаме — а Той преминава; нещо повече: спира се, хлопа по вратата на
ума, на сърцето, на живота с всички събития, с всички хора, с всички
преживявания, с всичко без изключения, с което е пълен моя личен живот, и
животът на всеки наоколо, и на всички, и на целия свят и на вселената. А ние не
чуваме даже хлопането, даже гласа Господен, и не отваряме...
Да препрочетем този разказ. Христос пита: Какво
искаш от Мене?... Ние бихме отговорили: Нищо не ми е нужно, Господи; всичко си
имам... Или, обратното, какво ли само не ни е нужно - богатство, слава, дружба,
хиляди неща, само не Него и не Неговото Царство. И затова и не чуваме или
чуваме така рядко: „Прогледай! Ти вярваш, ти повярва! Ти си на границата на
проглеждането, така че прогледай, това е в твоите ръце!” Не чуваме това, не
защото имаме някаква теоретическа вяра, която е безсилна, а защото нищо не ни е
нужно, ние сме „зрящи”. Колко страшно е това!
Да се замислим над всичко това внимателно, докато
още може да прогледнем и да видим колко богат със слава е животът, колко близко
е Господ, как сияе Той със славата на вечността, колко е безгранично смирен,
кротък, близък до нас, как това Господне сияние лежи върху всяко лице, както
върху икона, животът бурно кипи във всяко събитие, във всеки човек, зове ни:
Разкрий се! Отвори очи, отвори сърцето, разкрий се! Нека твоята воля бъде
гъвкава, свободна! Нека твоето тяло бъде като богата земя пред Господния посев
и тогава ще има живот! Ражда се животът в човека и около него се разширява като
светлина, като топлина, като радост, като вечност. Всичко ни е дадено и колко
малко вземаме от това... Да ни даде Господ мъжество да бъдем правдиви, и да ни
даде Господ радост – радостта да прогледаме! Амин.
Превод:
Прот. Йоан Карамихалев
Източник: http://www.pravmladeji.org/
Няма коментари:
Публикуване на коментар