понеделник, 21 юли 2014 г.

НЕДЕЛЯ 18-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. ЧУДЕСНИЯТ УЛОВ НА РИБА

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

 Слушайки днешния евангелски разказ за улова на риба и за ужаса на апостол Петър, когато той изведнъж узнал Кой се намира редом с него в крехката му лодка, ние изпитваме или, по-точно, трябва да изпитваме страх за тази лекота, с която се приближаваме към Бога, очаквайки от Него среща лице в лице.

Към Бога ние трябва да се приближаваме и да отиваме към Него винаги, но да отиваме със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакво право на тази среща и че ако тя се случи, това е само по безграничната, неразбираема Божия милост.

Но обикновено ние не отиваме така към Бога. Ние заставаме на молитва – и направо очакваме дълбоки религиозни преживявания; ние идваме в храма – и сякаш искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. Ние живеем, от ден на ден забравяйки Неговото присъствие, но в тези моменти, когато ние изведнъж си спомняме за това присъствие, ние като че ли искаме от Бога Той веднага да се отзове на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото ако ние в такъв дух се обръщаме към Него, то срещата с Него би била за нас съд, пред който не бихме могли да устоим. Той би застанал пред нас и би казал: „Ти Ме повика – с какво ти заставаш пред Мене?...” И ние бихме останали безмълвни, разтреперани и осъдени. Затова, когато молим Бога по-забележимо да се отзове на нашия вопъл или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да чакаме трепетно този момент, когато Той ще пожелае да ни се яви.

Но и тогава, колкото и да сме богати духом, бихме ли били способни да преживеем тази среща, както я преживял Петър, който осъзнал Кой е с него, паднал пред нозете Му и казал: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!... Ние често се молим, въобразявайки си, че вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често би трябвало да си даваме сметка, че с целия си живот ние сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който във всяка минута може да потропа и заради когото сме способни да забравим всичко.

Ако бихме стояли така отвън и хлопали по вратата, ако бихме съзнавали колко сме чужди още на всичко това, което обозначава Царството Божие, тогава не бихме се опитвали, като много често правим това, да имаме някакви осезаеми религиозни преживявания или непосредствено Божие откровение за Неговото присъствие. Бихме стояли кротко, тихо, смирено, знаейки, че за нас по право няма места там, където Той се намира, но знаейки също, че Неговата любов се простира до краищата на земята, до пределите на бездната.

Нека си спомняме по-често тези дивни Петрови думи: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” – и когато пристъпваме към молитва, в този дух да пристъпваме, кротко стоейки пред вратата, хлопайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ?... Но ако не ни отвори, нека за нас бъде достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да Му покажем правдата на нашата любов, истинността на нашата вяра, честност, здравината на нашите стремежи към такъв живот, която би направила за нас възможно да се срещнем с Господа лице в лице и да чуем от Него радостен глас, а не скръбен. Амин.


Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

Няма коментари:

Публикуване на коментар