четвъртък, 6 февруари 2014 г.
Слово в деня на св. Йоан Златоуст
събота, 1 февруари 2014 г.
За Закхей
.JPG)
Закхей, за когото ние днес
четохме, бил митар, и като такъв, той бил обект и на презрение, и на ненавист.
Защо? Защото той по свободната си воля се подчинил на общия враг, защото заради
своята изгода той станал сътрудник на враговете, защото той живеел чрез
безпощадна жестокост за своя изгода.
Това, което се говори за
него, може, в значителна степен, често да бъде казано и за нас самите. Светът е
разделен: той е разделен между Бога и всичко онова, което е противно на Него,
между любовта и ненавистта, между светлината и тъмнината, между правдата и
неправдата, между великодушието и сърдечната теснота, и ние постоянно избираме
онова, което ни изглежда удобно и изгодно. Ние влизаме в сделка с врага, ние
свободно му се подчиняваме в надеждата, че от него ще получим някакви земни
блага. Онова изкушение, което отхвърли Христос в пустинята, изкушението на
властта, богатството, славата, ни държи в своите клещи. Какво може да ни спаси
от това?
Закхей го спасила срещата
лице в лице с Христа; той надникнал в Неговите очи, видял Неговия лик, уловил
нещо тайнствено, което може да се улови непосредствено от човек към човек, и му
станало ясно, че областта на тъмнината повече не е за него, че неправдата – не
е за него, че областта на нелюбовта не е за него. Той видял правдата,
красотата, смисълът, светлината, Бога, и той ги избрал, и това го спасило.
Срещата с Бога лице в лице може действително съвършено да преобърне нашият
живот; но има други неща, които също могат да го изменят, от тъмнина към
светлина, от смърт към живот – това е любовта. В моментите, когато нашето сърце
е пълно с любов, в това сърце умира алчността, умира себелюбието, умира
готовността да бъдеш дребен, подъл, низък, нищожен; човек става такъв какъвто
той е в действителност – светъл като ангел, сияещ от радост, великодушен,
щедър, дълбок, голям, мислещ за другия, а не за себе си, непримирим към
неправдата.
Но любовта не винаги
остава в това величие, тя се ражда в нашето сърце като живот и победа, но колко
често човекът, когото ние обичаме, човекът, запалил в нас цялото благородство,
цялото величие на което сме способни, постепенно става за нас предмет на
поклонение, идол, на когото започваме да служим и заради когото жертваме
всичко. И тогава любовта, която би могла да бъде живот, светлина, тържество,
става нова уловка на тъмнината, алчността, затвореността. Ние трябва, преди да
се издигнем до срещата лице в лице с Бога, която може да ни се даде или не, да
се научим да обичаме с тази любов, която ни освобождава не само от себе си, от
алчността, от страха, от ненавистта, която ни освобождава не само от
готовността, но даже и от самата способност да се подчиняваме на врага на
живота, врага на любовта, врага на правдата.
Нека се учим отначало на
това. Това ни е достъпно, ние можем да запазим своята любов от осквернение, ние
можем да запазим своята любов чиста, благородна, великодушна, голяма, и тогава
ние ще оздравеем от онова дребното, тъмното, ужасяващото, което ни отделя от
Бога, което ни пречи да влезем, както Закхей е влязъл, в един миг, от тъмния и
помръкнал живот, в живота на светлината, любовта, където ние и Бог сме едно,
съединени с радостта на победоносната среща. Амин.
----
понеделник, 6 януари 2014 г.
За проповедничеството
Мисля, че за последните 25
години съм си изработил правилото никога да не чета предварително евангелското
четиво, което ще се чете на службата. Разбира се, аз и без това ги знам
всичките почти наизуст, така че не мога да кажа, че това е едно внезапно и
напълно непознато благовестие, но аз се старая да го прочета първо на глас пред
богомолците, после да продължа да служа и да оставя текста да стигне дълбоко до
мен. Опитът ми показва, че всеки път евангелското слово поражда някакъв отклик.
И тогава, като изляза за проповедта, аз просто казвам: „Днес четохме това и
това; ето какво искам да ви кажа по този повод...” и аз говоря точно за това,
което ме е докоснало.
Живот в света
Живот в света (1)
Дванадесетте апостоли, обладани от Светия Дух,
отиват в света. Те са придружавани и следвани от малка група последователи,
всичко седемдесет души мъже и жени. Тези хора промениха света; това не стана
изведнъж, но те поставиха началото на нов светоглед, на ново знание, на нов
живот; те измениха посоката, в която светът се бе движил хиляди години. Днес
има милиони християни от различни деноминации и въпреки това именно заради нас
християните християнството като че ли става все по-неактуално.
Огромна част от обществото живее, действа, мисли,
твори в един свят, който на пръв поглед няма нищо общо с Евангелието. Казвам
"на пръв поглед", защото все пак това твърдение не е напълно вярно.
Даже безбожните общества често са изградени на принципи, имащи християнски корени.
Християнството донесе на света една идея, която не е съществувала в античния
свят: абсолютната, пределната ценност на личността, на всяко отделно човешко
същество. В миналото е имало господари и роби; понастоящем има уникални човешки
същества, мъже, жени, деца и всеки от нас, може би дори, без да подозира,
притежава абсолютна ценност и значимост в очите на Бог, а оттук и в очите на
другите. И въпреки всичко това, ние сме станали неактуални. Не ви предизвиквам,
не критикувам Църквата, но съм убеден, че има някои въпроси, на които трябва да
обърнем внимание, да се замислим върху тях и да преценим какви изисквания
поставят те пред нас.
Мисионери и поклонници
Първото поколение християни: апостолите, техните
последователи и онези, които са били обърнати във вярата от тях, са били
поклонници. За тогавашното общество не е характерен уседналият живот; първите
християни непрекъснато са пътували, за да занесат на другите неизказаната
радост на новия живот в Христос и в Светия Дух. От друга страна, онези, които
са се установявали на определено място, не са образували затворени в себе си
групи без никакъв контакт с външния свят. Напротив тези общности са гледали към
света с надежда да открият в него изгубената овца от Царството Божие. Като че
ли ние сме загубили тъкмо този тип отношение към света. Всички Църкви, по един
или друг начин, са развивали мисионерство. Но учудващото е, че твърде често
мисионерите обладавали едно дразнещо, оскърбяващо и арогантно чувство на
превъзходство. Те отивали в света, за да му дада онова, което притежават, без
въобще да съзнават, че всъщност не притежават нищо, че единственото, което биха
могли да направят, е да изрекат думите на Св. ап. Павел. Съзнавайки огромната,
неподозирана трудност на своята мисия, той се обръща към Бог, за да изпроси
сила, и Господ му отговаря: "...силата Ми се в немощ проявява".
Малцината християни, които изпълнили заповедта на Христос "идете и научете
всички народи" са знаели, че са немощни, беззащитни, че не могат да
разчитат на ничия помощ, а - само на Бог. Св. ап. Павел заявява, че няма да се
похвали с нищо друго,освен с немощта си, така че всичко, което се случва, да
бъде дело Божие. Често пъти обаче християнските мисионери не са разсъждавали по
този начин; не са осъществявали Божията любов в отношението си към ближния, не
са отивали в света, за да жертват живота си в името на чуждия живот, не са се
хвалили с немощта си, не са съзнавали, че те не могат да направят нищо, но Бог
може всичко.
Има един епизод от живота на Св. Стефан Пермски,
един от ранните руски мисионери. В околностите на град Перм той открива
езичници, чийто език бил твърде различен от езика, който се говорел тогава от
славяните. Затова тези хора били твърде далеч от Евангелието. Светецът научил
техния език, отишъл сред тях и започнал да се моли. Местните шамани изпратили
въоръжени мъже, за да го убият. Мъжете се върнали и шаманът ги попитал
"Мъртъв ли е?". "Не, отговорили те, не можахме да го убием;
когато видяхме лицето му, почувствахме откритост и обич, затова коленичихме и
го помолихме да ни благослови." Това е истинското мисионерство.
Позволете ми в контраст с казаното току-що да ви
припомня какво написал в писмо до своя игумен един западен мисионер в Индия:
"Изпратете ни свещеници, без значение с какви качества; колкото и да са
некадърни, ще свършат работа за тукашните диваци." Този човек явно не е
усетил нищо от дълбочината, красотата и богатството на Индия. Без значение с
какви качества! Такова нещо няма в Евангелието. Подобни мисионери не носят в
света Евангелието, радостта от новия живот, срещата с живия Бог. Има нещо
забележително, уникално в проповедта на първите християнски мисионери,
апостолите, което е изречено от Св. Йоан: "Ние говорим за онова, което са
видели очите ни, което са докоснали ръцете ни, което са чули ушите ни." Те
говорят от собствен опит. Някой би казал: "Те са били с Христос, говорели
са за онова, което са видели в Него." Но това не е цялата истина, защото
хиляди други са срещали Христос по пътищата на Палестина, но те не са Го
видели. Очите им са били слепи. Видели са външното, чули са странни,
озадачаващи, предизвикателни думи, но тези думи не са докоснали вътрешността
им, не са ги направили нови човеци. Когато Христос казва, че хлябът, който
дава, е Неговото Тяло, много от присъстващите Го напускат. Той се обръща към
Своите последователи и ги пита: "И вие ли искате да ме напуснете?", а
Петър Му отговаря: "Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот." Ако
прочетете Евангелието, ще забележите, че в него няма нито един пасаж, в който
Господ описва вечния живот. На места той посочва, че това е живот във
вечността, но не дава образни описания, подобни на тези, които се срещат в
мистическата литература. Думите на Петър всъщност означават, че, когато
говорим, словото ни трабва да кара сърцата на другите да искрят, подобно на два
камъка, които, когато се ударят един с друг, произвеждат искра. Ако успеем да
достигнем дълбините на сърцето, вечният живот, което е скрит във всекиго от
нас, ще разцъфти и ще заухае. Тъкмо това са правели първите християни, защото
те са притежавали личен опит от срещата с живия Бог лице в лице. Нямам предвид,
че били срещали Христос в плът - те придобили богопознание чрез Христос и чрез
богоозарените апостоли. Кагота Павел говорел за Бог, той се е преобразявал;
според един древен ръкопис, когато си почивал, апостолът изглеждал ужасно
грозен, но когато започвал да говори за Бог, лицето му се озарявало като на
Небесен ангел.
Не бойте се
Когато апостолите пътували, те не се движели
самоцелно от място на място, те разнасяли радостта от новия живот и я предавали
на другите. А ние? Дали ние предаваме нещо, на хората, които срещаме, които са
около нас. Всъщност след признаването на християнството от Константин и след
по-късния му разцвет християнската общност придобива спокойствие и стабилност.
Това са две големи изкушения. Спокоен означава, че ти не осъзнаваш колко опасни
са, както е казано в Посланията, пътищата, по които ходиш. Мислим си, че едва
ли не сме се качили на кораб, който ще ни преведе през океана на живота във
вечността. Но всъщност всяка стъпка е предизвикателство. Всяка стъпка е
опасност. Всяка стъпка е риск. Във всеки момент злото е пред нас, а Бог е с
нас. Твърде често забравяме, че мощта на Бог превишава цялата сила на дявола.
Ерм, един от седемдесетте, наставлява в своите послания: "Помни, никога
страхът ти от силата на дявола не бива да бъде по-силен от доверието ти в
Божията сила и любов." В езическите общества хората са изпитвали силен
страх от злото, злите сили, сатаната. Апостолите идвали при тях и им казвали:
"Не се страхувайте; Христос победи. Злото е победено. Ако вие сте с Него,
никой не може да ви надвие." Днес рядко чуваме подобни думи.
Днес хората се прилепят един към друг и се страхуват
да погледнат навън, страхуват се да живеят пълноценно, да пристъпват към
непознатото, да се срещат лице в лице с онези, които биха ги отхвърлили или
биха се опитали да им навредят. Епископ Василий [един от участниците в
Конференцията] вече говори за кръвното кръщение. Колко далеч сме ние от това и
въпреки това колко лесно говорим за него. Френският проповедник Босуе казва:
"Колко утешително е да чуеш, че във всички Църкви свещениците проповядват
за мъченичеството. Но когато мъченичеството наистина е реалност, човек не
говори за него, а го понася. Щом толкова много говорим за мъченичеството,
значи, уви, се чувстваме сигурни." Чувстваме сигурност. Но това наше
чувство за стабилитет има и един друг израз. Ние сме се сраснали с определени
места. Формирали сме християнски общности, които не гледат навън. Имаме си
служби и хората чувстват, че именно службата е в центъра на всичко; християните
идват на неделната служба и възкликват: "Ако можехме само да не напускаме
църковния двор, толкова ни е чужд външният свят." Забравяме Христовите
думи: "Идете като овце сред вълците, идете в света и научете всички
народи." Всъщност това е призив за осъществяване на литургичността. В
литургията ние влизаме в общение със Светия Дух и с Христос. След това нашата
задача е да занесем славата, радостта и любовта на другите. Формирал се е
манталитет, които ни кара да търсим сигурност между стените на Църквата, в
границите на християнската общност. Смятаме, че е опасно да излизаме навън, а
сме забравили, че трябва да правим тъкмо това.
Монашеството и отдаването на собствения
живот
Когато ние сме ставали християни, много неща в
Църквата вече са били променени. Духовният ръст на онези мъжете и жени, които
са били готови да живеят и да умрат заради Христос, е твърде различен от този
на множеството, присъединило се към Църквата заради императора. Последните
очаквали от Църквата сигурност, но сигурност в какво? В Бог? Не. В повечето
случаи във властта на императора. Тогава обаче в Църквата се появява ново
явление - заражда се монашеството. Намират се неустрашими мъже, които напускат
големите градове и комфорта на държавното християнство, и отиват в пустинята,
за да се борят със злото в себе си и със злото, разпространило се около тях. О.
Георгий Флоровский обръща внимание на факта, че тези хора не бягат от
обществото, което по онова време е все още езическо; те не бягат от
преследване. Те бягат от едно християнство, което е загубило "солта"
си. Те бягат, защото християнският живот губи вкуса си; християнската общност
вече не е онова славно тяло, каквото е била в началото. Това дава тласък на
монашеството тогава, а също и в годините по-късно. Дори и днес всеки, който
прегръща монашеския живот, трябва да бъде движен именно от този мотив. Отказваме
да приемем анемичното, слабото, безотговорното в отношението си към всичко
уседнало общество. Искаме да останем насаме с Бог и заедно с Него да преминем
през всички ситуации, в които трябва да се прояви Неговото присъствие, а, ако
се наложи, да отдадем и живота си. Когато говоря за отдаване на живота, нямам
предвид непременно умирането; понякога да живееш труден и изпълнен с болка
живот е по-важно, отколкото да умреш за един миг. Един руски епископ, герой от
годините на комунистическите репресии, често казваше, че понякога главната
задача на вярващия християнин е да оцелее. От деня, в който Каин уби Авел, до
днес, светът се опитва да убие всички Авеловци, но Авеловците имат да
изпълняват определени задачи. Ние сме се научили да оцеляваме, колкото време е
необходимо, за да изпълним възложените ни задачи без да правим компромиси.
Трябва да оставим на Бог да избере момента, в който ще бъдем убити. И Авел
наистина беше убит.
Юродиви заради Христа
Безумните заради Христа се появяват в друг
исторически момент. Те също отхвърлят сигурността на уседналото общество. Ако
погледнете историята на Византийската империя или на Русия, ще видите, че
юродивите заради Христа се появяват масово, в моментите когато империята
заявява стремежа си да изгради общество, в което властва сигурността. А
юродивите заради Христа са предизвикателство към всички прояви на тази
сигурност. Те нарочно се държат като безумни, докато ние високо ценим разсъдъка
си. Ние търсим безопасност, искаме да дадем възможност на разсъдъка си да
работи, необезпокояван от нищо, защото всъщност загубата на разсъдъка, е
съпроводена с телесно страдание. Но юродивите отказват да се държат по приемлив
за обществото начин, защото държавата а с нея и Църквата налагат определено
съществуване, определен начин на живеене, който е дълбоко неприемлив.
По-късно в Русия и в други страни се появяват
поклонниците; тези хора обикаляли манастирите или прекарвали дълго време,
скитайки се по безкрайните руски полета, където можели да бъдат изцяло насаме с
Бог и да посещават места, в които те откривали искрици от божественото.
Да притежаваш и да бъдеш притежаван
Може би ще попитате какво трябва да правим ние? Не
можем да бъдем всички поклонници или безумни заради Христа, което, разбира се,
не ни пречи понякога да постъпваме като безумци. Всъщност въпросът не е в това
какво притежаваме. Истинският въпрос е какво е нашето отношение към
притежаваното. Притежаването е начин да бъдеш притежаван и човек може да бъде
притежаван даже от нещо крайно незначително. Това е характерно в една или друга
степен за всекиго от нас. В Евангелието има един изключително важен пасаж -
притчата за царя, който поканил своите най-близки приятели на сватбеното
тържество на сина си. Единият отказал, защото тъкмо бил купил пет чифта волове,
другият не приел поканата, защото самият той се женел. Какво всъщност означава
това? Когато купувам, да речем, земя, у мен се поражда чувството за притежание.
Заприличвам на дърво, което не може да се помести от корена си. Имам пет чифта
волове, тоест, имам да върша нещо в този живот и това е по-важно за мен,
отколкото приятелството, любовта, щедростта, саможертвата. Непременно трябва да
си свърша работата. Оженил съм се за някого, сърцето ми е преизпълнено, в него
няма място за радостта на някого другиго. А кои са поканени, след като тези
първите отказват? Царят изпраща слугите си да доведат при него всички просяци.
Скитниците се явили пред царския дворец с вълнение и страх: "Как можем
ние, които се обличаме в парцали и живеем в кражби и разврат, да се явим лицето
на царя?" При вратите те били посрещнати от Божиите ангели с думите:
"Елате, ние ще ви изкъпем, ще ви облечем нови дрехи, ще срешем косите ви,
така че да можете достойно да се явите пред царя." Само един от просяците
отказал : "Бях поканен тук, за да се наям, а не да ме къпят и да ме
глезят. Искам си храната!" Този последният, разбира се, бил изгонен. Но
много често ние се държим по същия начин. Купили сме си парче земя, имаме си
волове, привързали сме се към нещо земно и не сме способни да отдадем живота си
на нищо извън нас и нашето рабство. Това не означава, че не сме свободни. Но
въпросът е дали сме се привързали или не. Защото има огромна разлика между
любовта и привързването към нещо. А иначе, човек може да бъде роб в една
връзка, но въпреки това да бъде свободен в нейните граници.
Литургията
Литургичните форми също са изпитали влиянието на
взаимоотношенията между християнството и държавата. Нашата православна литургия
носи дълбокия отпечатък на дворцовия церемониал във Византия. В ранната Църква
е имало различни литургии. Но във Византия литургията е трябвало да бъде
съобразена с императорското достойнство и с дворцовия етикет. В резултат се е
получила величествената литургия, която днес познаваме. Но би било погрешно да
смятаме, че това е единствената литургична форма, тъй като в първите векове е
имало различни литургии в рамките на единната Христова Църква. Известни са:
Римска литургия, Литургия на Св. Григорий Двоеслов, Литургия на Св. Амвросий
Медиолански, Лионска литургия, Арабска литургия, Литургия на Св. Герман от
Париж и редица други. Те са били почти идентични, защото са притежавали едно и
също ядро. Различавали са се по отношение на формата и изразността; те
отразяват една свобода, която ние до голяма степен сме загубили, те
съответстват на културата и специфичните обществени условия в съответния
регион. Трябва да се научим да се молим по време на литургията, да черпим
богатствата на всички наши служби, но в никакъв случай не бива да се превръщаме
в техни роби.
Традицията като жива памет
Бих искал да кажа няколко думи за значението
традицията. Когато някой се опитва да въведе дори най-малка промяна в
практиките на Църквата, той бива обвиняван, че нарушава традициите. Ние
наистина трябва да ценим традициите, но трябва и да ги разбираме, а не да ставаме
роби на някаква фалшива традиционност. Традицията е нещо, което се предава от
поколение на поколение от самото начало. Предава се преди всичко същността и
значението, а не формата. Един руски епископ в ранните години на емиграцията
писа, че не е допустимо празничните служби да се водят на западен език, защото
повечето ереси са се появили тъкмо на запад. Той беше забравил, че достатъчно
много ереси произхождат от Византия, както и от други страни. Разбирана по този
начин, традицията заприличва на затвор.Традицията е живата памет на Църквата.
Ние също имаме памет, но не толкова рядко, а даже твърде често, забравяме
собственото си минало. Църквата никога не забравя. Църквата има вечна,
непрекъсваема памет. Но наличието на памет съвсем не означава, че опитът не
може да бъде обогатен с нещо ново. Не бива паметта да ни тегли назад при всяка
стъпка. Църквата е опит, вечно жив и непрекъснато обогатяващ се опит, основан
на Бог и вдъхновен от Светия дух. Задача на Църквата е във всеки момент от
живота да търси, по думите на на Св. ап. Павел, Христовия разум. Да се вслушва
в наставленията на Светия Дух, Който е винаги млад, винаги нов, винаги модерен.
Но Духът не ни учи да живеем така, както са живяли през XII в. По време на един
разговор между руски епископи за ръкоположението на жени старшият епископ
направил следния извод: "Нямам отговор на този въпрос, но преди такова
нещо не се е случвало, следователно на бива да се случва и в бъдеще." Дали
трябва да се случва е отделен въпрос. Но това в никакъв случай не е аргумент.
Традицията е двухилядолетната жива памет на християнството, която непрестанно
бива оживотоворявана от Светия Дух и която има за твърда основа словото и
личността на Христос. По думите на един римокатолически теолог традиционализмът
е мъртва памет, която живите поддържат. [Тук митрополит Антоний вероятно
привежда цитат, приписван на лутеранския(преминал в Православието) учен Ярослав Пеликан "Kаква е разликата между Традиция и Традиционализъм? Традиция е живата вяра на мъртвите. Традиционализъм е мъртвата вяра на живите." - Бел.ред.].
Спомен за отдавна е несъществуващи неща, който се пази, макар да е напълно
безполезен. Това е ерес. По този начин се отрича фактът, че Църквата е жива, а
не мъртва. В своето първо видение (2) Св. Ерм говори за
срещата си с една изключително красива жена с лице на девица и с бели коси. На
неговия въпрос "Коя си ти?" тя отговаря "Аз съм Църквата."
"Но защо си толкова млада? Ти съществуваш от дълго време." Нейният отговор
е: "Аз нося младостта на вечността." "Но защо тогава са бели
косите ти?" Отговор: "Защото това е знакът на мъдростта." Такава
трябва да бъде Църквата - не някаква неясна, аморфна концепция, а ти, аз, ние.
Това е Църквата. Ние трябва да носим младостта на новородилите си във вечността
и мъдростта на вековете зад нас; или - Божията мъдрост, която се простира във
вечността.
Ръководство и служение
Няколко думи за структурата на Църквата. Структурата
на Църквата е взаимствана от структурата на имперската даржава, която е строго
йерархична. Но според о. Софроний държавата е пирамида, която стои върху
основата си, докато Църквата е пирамида, която се опира на своя връх. На върха
не стои нито човек, нито йерарх, нито някакъв съвет от епископи. На върха стои
Господ Иисус Христос, Който е Главата на Църквата, а след Него стоят хората,
които изпълняват Христовата дякония, т.е. носят на плещите си тежестта на
пирамидата. Когато говорим за йерархичност, трябва да помним Христовите думи:
"Аз съм сред вас като слуга." Тези от нас, които искат да са в
Христа, трябва да се научат да бъдат слуги и нищо повече. Но в течение на
историята се е развила властова йерархия: йерархия, която е в състояние да
ръководи не защото онова, което казва, е убедително, а защото то може да бъде
наложено. Ако в Църквата ние, с различните си рангове и титли, образуваме
властова иерархия, това е отрицание на самата същност и живота на Църквата.
Знаем колко често "незначителни" светци са били наставници на хора,
които се намирали много по-високо от тях в йерархично и социално отношение. В
Църквата властта трябва да бъде заместена със служба, дякония. Доколкото ние
продължаваме да вярваме във властта на йерархията, а не в дяконията на
йерархията, ние не сме Църква в евангелския смисъл.
Това означава, че трябва дълбоко да преосмислим
мястото на миряните, свещенството и епископата. Не бива да забравяме, че
дяконите се появяват известно време след Възнесение Христово. Тоест, те не са
ръкоположени от Христос. Те са избрани от апостолите и техните последователи,
за да изпълняват специфични задачи. Те не принадлежат на Евангелието, което
четем. След това се появили презвитерите, които били посочени от апостолите.
Така се появява старшинството, основано на достойнството и длъжността. По
принцип развитието на църковната йерархия не противоречи на Евангелието. Но
Църквата винаги е помнела, че: тя е Тяло Христово, храм на Светия Дух,
непрекъснато осъществяване на Боговъплъщението в границите на историята, гласът
на Светия Дух, Който ни учи да неотклонно да свидетелстваме за Христос и Неговото
учение. Това е божият народ, "царственото свещенство", както е казано
в апостолското послание, което е призвано да освещава всичко, до което се
докосне, но само след като първо е осветило себе си. За да може Бог наистина да
бъде "всичко във всички". Св. Василий напомня, че всеки може да
управлява, но само царят е в състояние да даде живота си за своите поданици. В
този смисъл всеки от нас притежава царско достойнство, дарено от Христос: Той
иска от нас да бъдем готови да умрем за нашия ближен и за спасението на света.
Тялото на Христос се състои от миряни. Вярно е, че вътре в Него има
ръководители, но - само вътре в Него. Много е важно да помним, че всички ние,
даже и епископите, с цялото им епископско достойнство, сме миряни. Ние сме
членове на Тялото Христово и, за да бъдем членове в буквалния смисъл, трябва да
бъдем готови да отдадем живота си за другите.
Свобода, покорство, вяра
Позволете ми да кажа няколко последни думи за
свободата и вярата. Често пъти ние не познаваме свободата, защото твърде много
са ни говорили за добродетелта на подчинението. Подчинението най-често се
разбира като заробване - да бъдеш отстъпчив, да бъдеш управляван, да се
подчиняваш. Но това не е свобода. Християнското покорство е нещо твърде
различно. Покорството означава да се вслушваш, то е училище за слушане и
вслушване, а не за изпълняване на чужди заповеди. Покорството означава да се
възползваш от някого, който има повече опит, за да можеш и ти да изградиш свой
собствен опит; да положиш усилие да се отречеш от своеволието, от
тесногръдието, от предразсъдъците; да се опиташ да достигнеш духовната висота
на онзи, който те наставлява; да се научиш със сърцето си да схващаш думите на
Светия Дух. Когато четем Евангелието, трябва да чуваме не само думите и
заповедите, но и гласа на истината. Този глас трябва да ни разтърси, да ни
промени и преобрази. Тогава свободата престава да бъде отрицание на
покорството. Думата "свобода" [Митрополит Антоний има предвид
етимологията на английската дума freedom - Бел. прев.] произлиза от priyia на
санскрит. Нейната глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда
обичан", а съществителното се превежда като "мой възлюбен".
Свободата е отношение на взаимна любов; тя е готовност да отдадеш себе си в дар
на другия, да слушаш и да обичаш другия с целия си разум, с цялото си сърце, с
цялото си същество. Ако това е вярно, свободата трябва да се прояви като начин
на живот. Прекалено често ние си въобразяваме, че сме християни или
православни, защото се придържаме към определен набор от догми, приети на съборите
или подкрепени от "авторитетите" (в големи кавички). Всъщност трябва
да се научим да черпим от богатствата на миналото, да черпим от тях с ново
сърце и нов ум, с вяра, която бива изразявана по всеки възможен начин. Вярата
се определя като убеденост в неща, които не се виждат, но вярата още е вярност,
а също и начин на живот.
Така че, ако с целия си кураж, с цялата си енергия
се опитаме да живеем според Евангелието (а, когато ни липсват енерегия и кураж,
ако се обърнем към Бог с думите: "Господи, излекувай слабостта ми с Твоята
мощ, замени страха ми с Твоята смелост, премахни леността ми, като ми вдъхнеш
Твоята несломима сила!"), тогава и само тогава имаме право да кажем, че
сме православни. Ще завърша с думите на пастор Висер Хуфт, генерален секретар
на Световния съвет на църквите: "Макар да твърди, че се придържа към всяка
дума от Символа на вярата, човек може да бъде еретик, ако чрез живота си изменя
на една от тях или на всички. Човек е еретик, когато отрича истината, когато не
живее според истината."
(1) Оригиналното заглавие на статията е
"Срещайки едно неправославно общество". Текстът е четен на
Конференцията "Нашето православно присъствие във Великобритания",
провела се в Хедингтън /Англия/ през 1995 г. Преценихме, че заглавието
"Живот в света" най-пълно отразява на български основната цел на
автора - Бел. прев.
(2) Митрополит Антоний цитира сборника
"Пастир" на Ерм. Целия текст, в превод на Никола Антонов, можете да
прочетете на
този адрес - Бел. прев.
Радостта от поста
Противно на онова, което много хора мислят или
чувстват, Великият пост е време на радост. Това е време, в което се връщаме
отново към живота. Време на отърсване от всичко зло и мъртво в нас, което ни
дава възможност да продължим да живеем, да живеем с широтата, глъбината и
силата, за които сме призвани.
Ако не проумеем тази специфична радост на Великия
пост, ще го превърнем в чудовищна карикатура, време, през което в името на Бог
правим живота си ужасен. Идеята за радостта, съчетана с напрегнато усилие, с
аскетичен опит, наистина може да изглежда странна, но всъщност тя присъства в
целия ни духовен живот, в живота на Църквата и на Евангелието.
Божието Царство трябва да бъде завоювано. То не се
дава на онези, които лениво го очакват. За очакващите го по този начин то също
ще дойде: ще дойде в полунощ като Божи съд, като крадеца, който се вмъква
неочаквано, като младоженеца, който пристига, когато глупавите девици са
заспали. Не бива по този начин да очакваме Съда и Царството. Трябва да си
възвърнем онова състояние на ума, което обикновено остава дълбоко скрито, което
е станало крайно непривично за нас: радостното очакване на Господния Ден, макар
да знаем, че този Ден ще бъде и Ден на съд. Може да ни се стори странно, че в
Църквата провъзгласяваме Съда като Евангелие, т.е., като “блага вест”.
Провъзгласяваме Господния Ден не със страх, а с надежда: Ела по-скоро, Господи
Иисусе! Ако не можем да усвоим този начин на мислене, значи съществува някаква
съществена празнота в нашето християнско съзнание. Това означава че ние,
каквото и да казваме, сме си езичници, преоблечени в евангелски одежди.
Означава, че все още сме хора, за които Бог е отвън, за които Неговото идване
носи тъмнина и страх, а Неговият Съд е не изкуплеие, а осъждане. Означава, че
за нас срещата с Бог е ужасно събитие, което желаем да избегнем. Ако не
осъзнаем всичко това, Великият пост няма как да бъде радост. Постът преди
всичко означава съд и отговорност. Трябва да станем съдници на самите себе си,
за да се променим, за да станем способни да посрещнем Господния Ден,
Възкресението, с отворено сърце и с вяра, готови да се зарадваме на Неговото
идване. Всяко идване на Бога е съд за нас. Отците правят паралел между Христос
и Ной. Те казват, че присъствието на Ной било едновременно осъждане и спасение
за неговите съвременници. Осъждане, защото присъствието дори на един човек,
съхранил вярата си, на един-единствен праведник, е доказателство, че светостта
не е нещо невъзможно и че грешниците, отхвърлили и презряли Бога, са имали и
друг избор. Затова присъствието на праведника било осъждане. Но в онова време
то било и спасение, защото само благодарение на него Бог проявил милост към
човечествотво. Същото може да се каже и за идването на Господа.
Има и друга радост, свързана със съда. Съдът не е
нещо, което ни връхлита отвън. Ще дойде ден, когато ще стоим пред Бог и ще
бъдем съдени. Но, докато нашето странстване в света все още продължава, докато
все още работим върху себе си, докато пътят, водещ към Христа, е все още пред
нас, присъдата трябва да бъде произнесена от самите нас. През целия си живот
ние непрекъснато водим спор със себе си. Спомняте си притчата, в която Христос
казва: “Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към
съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а
съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница” . Някои духовни
писатели виждат в образа на противника не дявола с когото ние не можем да се
помирим, а нашата съвест, която цял живот ни преследва и не ни оставя намира.
Нашата съвест е в непрекъснат спор с нас, непрекъснато ни възразява и наше
задължение е да постигнем съгласие с нея, защото, в противен случай, ще дойде
време, когато, стигайки до Съдията, нашият противник ще се превърне в обвинител
и ние ще бъдем осъдени. Затова, докато сме все още по пътя, съдът се случва
вътре в нас; това е спор, противоборство между нашите мисли, емоции, чувства и
действия, които се изправят пред нашия съд и пред чийто съд сме изправени.
През повечето време ние ходим в тъмнина и тази
тъмнина е резултат от затъмнение на съзнанието, на сърцето, на погледа. Бог е
Този, Който може да хвърли светлина в нашата душа и в нашия живот, за да
започнем да виждаме кое в нас е добро и кое не. Има един забележителен пасаж от
съчиненията на Йоан Кронщадски, руски свещеник от ХIХ и началото на ХХ в., в
който той казва, че Бог не ни показва грозотата на душите ни, ако не е убеден,
че в нас има достатъчно вяра и достатъчно надежда, за да не рухнем при вида на
собствените си грехове. С други думи, винаги когато съзираме нашата тъмна
страна, винаги когато узнаваме нещо ужасно за самите себе си, всъщност се
виждаме по-ясно в светлината на Бог, т.е., в светлината на божествения съд.
Това означава, че неминуемо ще скръбим, когато открием собствената си грозота,
но в същото време можем и да се радваме, защото Бог ни е гласувал доверие. Той
ни е позволил да се видим такива, каквито сме, и каквито Той винаги ни е
виждал. Понякога Той крие от нас това знание, защото ние не можем да понесем
истината. Съдът се превръща в радост, защото, съзирайки греховете си, узнаваме,
че Бог е видял достатъчно вяра, достатъчно надежда и достатъчно твърдост в нас,
за да ни повери това знание; тоест, уверил се е, че сме способни да действаме.
Това е важно, ако искаме да проумеем, че радостта и Великият пост вървят ръка
за ръка. В противен случай постоянното, настойчиво усилие на Църквата – а и на
Божието слово – да ни накара да осъзнаем греховете си може да доведе до
отчаяние и мрак. Докато най-накрая затънем толкова дълбоко, че вече да не сме
способни да посрещнем Христовото възкресение с радост, защото сме осъзнали –
или си въобразяваме, че сме осъзнали –, че Възкресението няма нищо общо с нас.
Ние сме в мрак, а Бог е светлина. В момента, в който
започнем да изплуваме от тъмнината и погледнем към Бога, не виждаме нищо друго
освен осъждане, което едновременно с това е и спасение.
Из беседа, изнесена от митрополит Антоний пред
Лондонския филиал на Братството “Св. Албан и Сергий”, 17 февруари 1968 г.
ЗА СТРАШНИЯ СЪД
Во имя Отца и
Сина и Святаго Духа.
Не веднъж и не
два пъти Евангелието ни предупреждава, че ще бъдем съдени и, как можем да се
спасим и да не бъдем осъдени. В едно място Господ казва: Не всеки, който Ми
казва “Господи, Господи”, ще влезе в Царството Небесно! Някои ще дойдат и ще
кажат: Не преломявахме ли ние хляб в двора на Твоя Храм? Не се ли молехме, не
възпявахме ли слава на Теб?.. И Аз ще им кажа: Идете си от Мен, вие, които
вършехте неправда!
И така, не с
външни прояви на благочестие се спасяваме ние. Евангелието, което четохме в
деня на Митаря и Фарисея, вече ни казваше нещо за това. Фарисеят бил верен във
всичко външно, но вътрешно си оставал мъртъв и студен към единственото, което е
важно: към любовта. Той можел да каже на Господа: Не се ли молех аз така често
в Твоя храм? – и би чул думите, които аз току що ви цитирах. Той би могъл също
да си спомни откъса от Стария Завет, където се казва, че мерзост пред Господа е
молитвата на онзи, който не прощава на своя брат.
И ето днес пред
нас стои Евангелието за последния, Страшния съд. Ще дойде ден – и не е
задължително, когато ще сме умрели, а това може да бъде мигът, когато внезапно
прогледаме, когато внезапно стане ясен нашият ум и ние попитаме себе си: в
какво е спасението? Мога ли да се надявам въобще на каквото и да било?.. И
първият отговор на този въпрос ние сме получили в образа на митаря. Митарят не
можел да се похвали с нищо; той бил предател на своя народ, той бил користен,
той бил недостоен за своя народ, недостоен за Завета, който бил закон на този
народ. И той разбирал, че е абсолютно, пределно, безнадеждно недостоен, и
стоял, без да смее даже да влезе в храма, защото Храмът бил място, където живее
Бог, място толкова свято, колкото го прави Божието Присъствие. И той се биел в
гърдите, казвайки: Прости ми, аз съм грешник! Това е първата крачка към
прошката, към изцелението на нашия живот и душа.
Днес пред нас се
изправя нещо различно. Нас няма да ни спаси строгото спазване на формите на
живота, няма да ни спаси благочестието, - онова благочестие, което може да бъде
сложено в кавички, няма да ни спаси молитвата, ако се молим недостойно. На
Страшния съд, както ясно се очертава от днешния евангелски откъс, Господ нищо
няма да ни попита за нашата вяра, за нашите убеждения или за това, как външно
сме се стараели да Му угодим. Той ще ни попита: били ли сте вие човечни – или
не сте били? Когато сте видели гладен, обърнали ли сте се към него със сърце
състрадателно, дали ли сте му храна? Когато сте видели бездомен, помисли ли сте
за това, как да му осигурите подслон, мъничко топлина, мъничко защита? Когато
са ни съобщили, че някой, може би наш познат, е опозорил себе си и е попаднал в
затвора, преодолели ли сме срама, че ние сме негов (или неин) приятел, и
навестили ли сме го? Когато сме видели някого, на когото бихме могли да дадем
своя излишък, излишно палто, излишен предмет, който сме имали – обърнали ли сме
се и дали ли сме го? И това е всичко, което Господ пита, когато говори за
Страшния съд.
Както вече
казах, единственият Негов въпрос е: били ли сте вие човечни, в най-простия
смисъл, в който бива човечен всеки езичник? Който и да е може да бъде човечен,
ако има сърце, способно да откликне. Ако вие имате такова сърце, то дверите са
отворени за вас, за да влезете в Царството и да се приобщите към Бога, - не със
сакраментално приобщаване, а с причастие много по-дълбоко даже от Тайнството –
да станете единни с Него и да израснете в Храм на Духа, в Тяло Христово, в
място на Неговото Въплътено Присъствие.
Но ако сме били
безчовечни, как можем да мислим да станем божествени? Как можем да мислим да
станем причастници на Божествената природа, обладатели на Светия Дух, живи за
вечността? Нищо от това не може да се сбъдне.
И днес, с яснота
и острота, пред нас стои Божият Съд, и стои пред нас Неговото милосърдие;
защото Бог е милосърден. Той ни предупреждава навреме. Един миг е достатъчен,
за да променим своя живот, - необходим е единствено само миг, не години, така
че и най-старият от нас може да види своето уродство, ужас, празнота, неправда
на своя живот и да се обръне към Бога с плач, викайки за милосърдие. И
най-младият може също да се научи сега, докато има време, стъпка след стъпка,
да бъде просто човечен. Ако ние сме човечни, тогава ставаме другари на Бога,
защото да бъдеш християнин – означава да избереш Бога за своя другар. А вие
знаете, какво означава дружбата: дружбата означава солидарност, дружбата
означава лоялност, дружбата означава вярност, дружбата означава да бъдеш единен
в душата си, в сърцето си, в действията си с онзи, който е твой другар. Това е
избор, който всички ние, очевидно, някога сме направили, - и сме забравяли за
него толкова често!
И ето днес ние
стоим пред това Евангелие за Съда. Но можем и да направим нещо пред неговото
лице. След службата до вратата ще има събиране на парични дарения за
организация, която се грижи за онези, които са бездомни и на които им се налага
да живеят на улиците, по входовете, които зависят от минувача, за да имат
възможност да се нахранят, които зависят от милосърдието на хората. Та ето,
застанете пред днешното Евангелие; застанете не само емоционално, но с дело, и
когато видите паничката до вратата на храма, дайте, дайте щедро, дайте от
цялото си сърце, дайте така, както бихте искали, да ви дадат, ако бяхте вие на
улицата, незащитени, самотни, надявайки се зад пределите на надеждата или
загубили надежда за човешко милосърдие.
Имаме само
няколко мига, за да направим нещо безкрайно просто. Нека го направим, и нека
Божието благословение бъде със всеки, който направи нещо: не просто мъничко, но
толкова, колкото е възможно, за да остане другият човек жив, за да може той да
диша, а не да пропадне. Амин!
----
НЕДЕЛЯ НА ПРОШКАТА, ВЕЧЕРНЯ
Во имя Отца и
Сина и Святаго Духа.
Преди няколко
седмици четохме в Евангелието притчата на Христа Спасителя за това, как
приятелите на някой си цар били поканени на сватбения пир на неговия син.
Всички се
отказали от пира в последната минута; едни – защото си купили парченце земя и
искали да се установят на него, да го усвоят, да го направят свой – и чрез това
станали собственост на земята, както още в Стария завет е казано: земя си и в
земята ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с онзи прах, от
когото ги извикала всемилостивата Господня власт.
Другите се
отказали от сватбения пир, защото си намерили работа на земята, и им се
сторило, че да споделят радостта на приятеля винаги могат да успеят, а да
свършат работата си на земята могат само сега: да бъдат творчески, да бъдат
полезни. И те се отказали от дружбата заради работата, отказали се от любовта
заради това, да извършат някакви дела, кожито макар и да изглеждали дела на
любов, били обаче дела на себелюбие, дела, с които те себе си утвърдили, а не
любов.
А третият се
отказал, защото се оженил, и неговата душа била пълна с радост, и нямало в тази
душа място, за да сподели чуждата радост.
Всички тези
поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й,
творчеството на нея, земната радост, и се отказали да отидат по-нататък, да
забравят за себе си и да отидат там, където ги мканят да дойдат, молят да дойдат,
та чуждата радост да бъде преизпълнена, да прелива през край... И разгневил се
стопанинът, решил вече да не ги пуска при себе си на пира. Но празно било на
този пир. Имало много радост, готова за гостите, - кой тогава би споделил тази
радост с него? И той изпратил слугите си по пътища и кръстопътища, по плетища и
под плетища да събира бедните, хромите, слепите, скитащите, те да дойдат и да
споделят неговата радост. И станали те, и в недоумение отвърнали на този зов. С
трепет те отивали към царските палати: как да влезат там? Та животът износил
техните дрехи, раздрани били сандалите им, тялото било осквернено – как да
влезат в тези царски палати?
И ето те
вървели; и те, които, вероятно, в нищетата си така често спорели един с друг,
мърморели един срещу друг, съперничали си заради парченце хляб и заради
хвърлена им от минувачите медна стотинка, те, които се биели за топло кътче, за
защитна стена – те всички, навярно, се смирили. Те всички, вероятно, вървели,
вече без да мислят за своите спорове, за своята вражда, за своето
съперничество; те вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще
застана пред царя? Аз съм в дрипи, изхабен от живота, осквернен с душа и тяло –
как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това, как да избутам от пътя другиго,
да заема неговото място, да застана първи. Всеки, вероятно, мислев: как да се
вмъкна последен, може би, незабелязан, помилван?
Така и ние сега
отиваме в Царството Небесно. Онези, които с цялата си душа, без остатък са
прилепнали към земята, онези, за които тяхната земна работа е по-важна от
вечността и любовта, онези, които искат да опазят своята радост и които нямат
грижа за чуждата радост, - те дори и не мислят да отиват в Царството Небесно. И
Господ призовава всички, които така или иначе, по мъдрост или по безумие, са
разбрали, че колкото и да е богата земята, както и да е скъпоценно земното
творчество, колкото и да биха били вълшебно-чудни човешките отношения, - те
искрят и сияят с красота, само защото в тях вече започва вечността, и с това е
прекрасна земята, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Царство
Небесно. Такива сме ние, събраните тук, такива са милиони хора по лицето на
цялата земя, милиони хора, на родната Руска земя, на които тя е скъпа, които
искат всичките си сили да дадат за нейната слава, за това, да стане тя място на
щастие, и мир, и радост за всички – но които знаят, че след земната радост
изгрява сиянието на вечния живот, че Бог стана човек и с това освети всичко
земно,но нас, нас, хората, призова в Своето вечно, дивно царство.
Нека и ние
тръгнем към това Царство, към началото на това Царство – Кръста Господен и
Възкресението Господне, и тръгнем така, както тези бедни и нещастни вървели: да
забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, и съперничество, и
неразбиране, и нелюбов. Да помислим само, къде отиваме, пред Кого ще застанем.
Нека разберем, че за да застанем достойно, то ест да бъдем способни, Господ да
ни приеме, трябва само едно: да приемем един другиго с прошка и любов; по пътя
да подхванем слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, на всеки
до помогнем да стигне.
Днес встъпваме
във Великия Пост. Той като път, ни води към Страстната седмица, с която
Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разкрива пред нас вечните
врата. Нека стъпим на този път заедно и да стигнем заедно. И тогава ще има
радост: радост у Господа, радост у Божията Майка, у нашите Ангели-хранители, у
светиите, които също като нас, са минали по този път. И каква радост ще има у
всички онези, бедни и обезправени, каква радост ще ни бъде дадена, когато
всички влезем в милостта, в жалостта, в любовта и в ликуването на Царството
Небесно! Амин.
----
Абонамент за:
Публикации (Atom)