Живот в света (1)
Дванадесетте апостоли, обладани от Светия Дух,
отиват в света. Те са придружавани и следвани от малка група последователи,
всичко седемдесет души мъже и жени. Тези хора промениха света; това не стана
изведнъж, но те поставиха началото на нов светоглед, на ново знание, на нов
живот; те измениха посоката, в която светът се бе движил хиляди години. Днес
има милиони християни от различни деноминации и въпреки това именно заради нас
християните християнството като че ли става все по-неактуално.
Огромна част от обществото живее, действа, мисли,
твори в един свят, който на пръв поглед няма нищо общо с Евангелието. Казвам
"на пръв поглед", защото все пак това твърдение не е напълно вярно.
Даже безбожните общества често са изградени на принципи, имащи християнски корени.
Християнството донесе на света една идея, която не е съществувала в античния
свят: абсолютната, пределната ценност на личността, на всяко отделно човешко
същество. В миналото е имало господари и роби; понастоящем има уникални човешки
същества, мъже, жени, деца и всеки от нас, може би дори, без да подозира,
притежава абсолютна ценност и значимост в очите на Бог, а оттук и в очите на
другите. И въпреки всичко това, ние сме станали неактуални. Не ви предизвиквам,
не критикувам Църквата, но съм убеден, че има някои въпроси, на които трябва да
обърнем внимание, да се замислим върху тях и да преценим какви изисквания
поставят те пред нас.
Мисионери и поклонници
Първото поколение християни: апостолите, техните
последователи и онези, които са били обърнати във вярата от тях, са били
поклонници. За тогавашното общество не е характерен уседналият живот; първите
християни непрекъснато са пътували, за да занесат на другите неизказаната
радост на новия живот в Христос и в Светия Дух. От друга страна, онези, които
са се установявали на определено място, не са образували затворени в себе си
групи без никакъв контакт с външния свят. Напротив тези общности са гледали към
света с надежда да открият в него изгубената овца от Царството Божие. Като че
ли ние сме загубили тъкмо този тип отношение към света. Всички Църкви, по един
или друг начин, са развивали мисионерство. Но учудващото е, че твърде често
мисионерите обладавали едно дразнещо, оскърбяващо и арогантно чувство на
превъзходство. Те отивали в света, за да му дада онова, което притежават, без
въобще да съзнават, че всъщност не притежават нищо, че единственото, което биха
могли да направят, е да изрекат думите на Св. ап. Павел. Съзнавайки огромната,
неподозирана трудност на своята мисия, той се обръща към Бог, за да изпроси
сила, и Господ му отговаря: "...силата Ми се в немощ проявява".
Малцината християни, които изпълнили заповедта на Христос "идете и научете
всички народи" са знаели, че са немощни, беззащитни, че не могат да
разчитат на ничия помощ, а - само на Бог. Св. ап. Павел заявява, че няма да се
похвали с нищо друго,освен с немощта си, така че всичко, което се случва, да
бъде дело Божие. Често пъти обаче християнските мисионери не са разсъждавали по
този начин; не са осъществявали Божията любов в отношението си към ближния, не
са отивали в света, за да жертват живота си в името на чуждия живот, не са се
хвалили с немощта си, не са съзнавали, че те не могат да направят нищо, но Бог
може всичко.
Има един епизод от живота на Св. Стефан Пермски,
един от ранните руски мисионери. В околностите на град Перм той открива
езичници, чийто език бил твърде различен от езика, който се говорел тогава от
славяните. Затова тези хора били твърде далеч от Евангелието. Светецът научил
техния език, отишъл сред тях и започнал да се моли. Местните шамани изпратили
въоръжени мъже, за да го убият. Мъжете се върнали и шаманът ги попитал
"Мъртъв ли е?". "Не, отговорили те, не можахме да го убием;
когато видяхме лицето му, почувствахме откритост и обич, затова коленичихме и
го помолихме да ни благослови." Това е истинското мисионерство.
Позволете ми в контраст с казаното току-що да ви
припомня какво написал в писмо до своя игумен един западен мисионер в Индия:
"Изпратете ни свещеници, без значение с какви качества; колкото и да са
некадърни, ще свършат работа за тукашните диваци." Този човек явно не е
усетил нищо от дълбочината, красотата и богатството на Индия. Без значение с
какви качества! Такова нещо няма в Евангелието. Подобни мисионери не носят в
света Евангелието, радостта от новия живот, срещата с живия Бог. Има нещо
забележително, уникално в проповедта на първите християнски мисионери,
апостолите, което е изречено от Св. Йоан: "Ние говорим за онова, което са
видели очите ни, което са докоснали ръцете ни, което са чули ушите ни." Те
говорят от собствен опит. Някой би казал: "Те са били с Христос, говорели
са за онова, което са видели в Него." Но това не е цялата истина, защото
хиляди други са срещали Христос по пътищата на Палестина, но те не са Го
видели. Очите им са били слепи. Видели са външното, чули са странни,
озадачаващи, предизвикателни думи, но тези думи не са докоснали вътрешността
им, не са ги направили нови човеци. Когато Христос казва, че хлябът, който
дава, е Неговото Тяло, много от присъстващите Го напускат. Той се обръща към
Своите последователи и ги пита: "И вие ли искате да ме напуснете?", а
Петър Му отговаря: "Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот." Ако
прочетете Евангелието, ще забележите, че в него няма нито един пасаж, в който
Господ описва вечния живот. На места той посочва, че това е живот във
вечността, но не дава образни описания, подобни на тези, които се срещат в
мистическата литература. Думите на Петър всъщност означават, че, когато
говорим, словото ни трабва да кара сърцата на другите да искрят, подобно на два
камъка, които, когато се ударят един с друг, произвеждат искра. Ако успеем да
достигнем дълбините на сърцето, вечният живот, което е скрит във всекиго от
нас, ще разцъфти и ще заухае. Тъкмо това са правели първите християни, защото
те са притежавали личен опит от срещата с живия Бог лице в лице. Нямам предвид,
че били срещали Христос в плът - те придобили богопознание чрез Христос и чрез
богоозарените апостоли. Кагота Павел говорел за Бог, той се е преобразявал;
според един древен ръкопис, когато си почивал, апостолът изглеждал ужасно
грозен, но когато започвал да говори за Бог, лицето му се озарявало като на
Небесен ангел.
Не бойте се
Когато апостолите пътували, те не се движели
самоцелно от място на място, те разнасяли радостта от новия живот и я предавали
на другите. А ние? Дали ние предаваме нещо, на хората, които срещаме, които са
около нас. Всъщност след признаването на християнството от Константин и след
по-късния му разцвет християнската общност придобива спокойствие и стабилност.
Това са две големи изкушения. Спокоен означава, че ти не осъзнаваш колко опасни
са, както е казано в Посланията, пътищата, по които ходиш. Мислим си, че едва
ли не сме се качили на кораб, който ще ни преведе през океана на живота във
вечността. Но всъщност всяка стъпка е предизвикателство. Всяка стъпка е
опасност. Всяка стъпка е риск. Във всеки момент злото е пред нас, а Бог е с
нас. Твърде често забравяме, че мощта на Бог превишава цялата сила на дявола.
Ерм, един от седемдесетте, наставлява в своите послания: "Помни, никога
страхът ти от силата на дявола не бива да бъде по-силен от доверието ти в
Божията сила и любов." В езическите общества хората са изпитвали силен
страх от злото, злите сили, сатаната. Апостолите идвали при тях и им казвали:
"Не се страхувайте; Христос победи. Злото е победено. Ако вие сте с Него,
никой не може да ви надвие." Днес рядко чуваме подобни думи.
Днес хората се прилепят един към друг и се страхуват
да погледнат навън, страхуват се да живеят пълноценно, да пристъпват към
непознатото, да се срещат лице в лице с онези, които биха ги отхвърлили или
биха се опитали да им навредят. Епископ Василий [един от участниците в
Конференцията] вече говори за кръвното кръщение. Колко далеч сме ние от това и
въпреки това колко лесно говорим за него. Френският проповедник Босуе казва:
"Колко утешително е да чуеш, че във всички Църкви свещениците проповядват
за мъченичеството. Но когато мъченичеството наистина е реалност, човек не
говори за него, а го понася. Щом толкова много говорим за мъченичеството,
значи, уви, се чувстваме сигурни." Чувстваме сигурност. Но това наше
чувство за стабилитет има и един друг израз. Ние сме се сраснали с определени
места. Формирали сме християнски общности, които не гледат навън. Имаме си
служби и хората чувстват, че именно службата е в центъра на всичко; християните
идват на неделната служба и възкликват: "Ако можехме само да не напускаме
църковния двор, толкова ни е чужд външният свят." Забравяме Христовите
думи: "Идете като овце сред вълците, идете в света и научете всички
народи." Всъщност това е призив за осъществяване на литургичността. В
литургията ние влизаме в общение със Светия Дух и с Христос. След това нашата
задача е да занесем славата, радостта и любовта на другите. Формирал се е
манталитет, които ни кара да търсим сигурност между стените на Църквата, в
границите на християнската общност. Смятаме, че е опасно да излизаме навън, а
сме забравили, че трябва да правим тъкмо това.
Монашеството и отдаването на собствения
живот
Когато ние сме ставали християни, много неща в
Църквата вече са били променени. Духовният ръст на онези мъжете и жени, които
са били готови да живеят и да умрат заради Христос, е твърде различен от този
на множеството, присъединило се към Църквата заради императора. Последните
очаквали от Църквата сигурност, но сигурност в какво? В Бог? Не. В повечето
случаи във властта на императора. Тогава обаче в Църквата се появява ново
явление - заражда се монашеството. Намират се неустрашими мъже, които напускат
големите градове и комфорта на държавното християнство, и отиват в пустинята,
за да се борят със злото в себе си и със злото, разпространило се около тях. О.
Георгий Флоровский обръща внимание на факта, че тези хора не бягат от
обществото, което по онова време е все още езическо; те не бягат от
преследване. Те бягат от едно християнство, което е загубило "солта"
си. Те бягат, защото християнският живот губи вкуса си; християнската общност
вече не е онова славно тяло, каквото е била в началото. Това дава тласък на
монашеството тогава, а също и в годините по-късно. Дори и днес всеки, който
прегръща монашеския живот, трябва да бъде движен именно от този мотив. Отказваме
да приемем анемичното, слабото, безотговорното в отношението си към всичко
уседнало общество. Искаме да останем насаме с Бог и заедно с Него да преминем
през всички ситуации, в които трябва да се прояви Неговото присъствие, а, ако
се наложи, да отдадем и живота си. Когато говоря за отдаване на живота, нямам
предвид непременно умирането; понякога да живееш труден и изпълнен с болка
живот е по-важно, отколкото да умреш за един миг. Един руски епископ, герой от
годините на комунистическите репресии, често казваше, че понякога главната
задача на вярващия християнин е да оцелее. От деня, в който Каин уби Авел, до
днес, светът се опитва да убие всички Авеловци, но Авеловците имат да
изпълняват определени задачи. Ние сме се научили да оцеляваме, колкото време е
необходимо, за да изпълним възложените ни задачи без да правим компромиси.
Трябва да оставим на Бог да избере момента, в който ще бъдем убити. И Авел
наистина беше убит.
Юродиви заради Христа
Безумните заради Христа се появяват в друг
исторически момент. Те също отхвърлят сигурността на уседналото общество. Ако
погледнете историята на Византийската империя или на Русия, ще видите, че
юродивите заради Христа се появяват масово, в моментите когато империята
заявява стремежа си да изгради общество, в което властва сигурността. А
юродивите заради Христа са предизвикателство към всички прояви на тази
сигурност. Те нарочно се държат като безумни, докато ние високо ценим разсъдъка
си. Ние търсим безопасност, искаме да дадем възможност на разсъдъка си да
работи, необезпокояван от нищо, защото всъщност загубата на разсъдъка, е
съпроводена с телесно страдание. Но юродивите отказват да се държат по приемлив
за обществото начин, защото държавата а с нея и Църквата налагат определено
съществуване, определен начин на живеене, който е дълбоко неприемлив.
По-късно в Русия и в други страни се появяват
поклонниците; тези хора обикаляли манастирите или прекарвали дълго време,
скитайки се по безкрайните руски полета, където можели да бъдат изцяло насаме с
Бог и да посещават места, в които те откривали искрици от божественото.
Да притежаваш и да бъдеш притежаван
Може би ще попитате какво трябва да правим ние? Не
можем да бъдем всички поклонници или безумни заради Христа, което, разбира се,
не ни пречи понякога да постъпваме като безумци. Всъщност въпросът не е в това
какво притежаваме. Истинският въпрос е какво е нашето отношение към
притежаваното. Притежаването е начин да бъдеш притежаван и човек може да бъде
притежаван даже от нещо крайно незначително. Това е характерно в една или друга
степен за всекиго от нас. В Евангелието има един изключително важен пасаж -
притчата за царя, който поканил своите най-близки приятели на сватбеното
тържество на сина си. Единият отказал, защото тъкмо бил купил пет чифта волове,
другият не приел поканата, защото самият той се женел. Какво всъщност означава
това? Когато купувам, да речем, земя, у мен се поражда чувството за притежание.
Заприличвам на дърво, което не може да се помести от корена си. Имам пет чифта
волове, тоест, имам да върша нещо в този живот и това е по-важно за мен,
отколкото приятелството, любовта, щедростта, саможертвата. Непременно трябва да
си свърша работата. Оженил съм се за някого, сърцето ми е преизпълнено, в него
няма място за радостта на някого другиго. А кои са поканени, след като тези
първите отказват? Царят изпраща слугите си да доведат при него всички просяци.
Скитниците се явили пред царския дворец с вълнение и страх: "Как можем
ние, които се обличаме в парцали и живеем в кражби и разврат, да се явим лицето
на царя?" При вратите те били посрещнати от Божиите ангели с думите:
"Елате, ние ще ви изкъпем, ще ви облечем нови дрехи, ще срешем косите ви,
така че да можете достойно да се явите пред царя." Само един от просяците
отказал : "Бях поканен тук, за да се наям, а не да ме къпят и да ме
глезят. Искам си храната!" Този последният, разбира се, бил изгонен. Но
много често ние се държим по същия начин. Купили сме си парче земя, имаме си
волове, привързали сме се към нещо земно и не сме способни да отдадем живота си
на нищо извън нас и нашето рабство. Това не означава, че не сме свободни. Но
въпросът е дали сме се привързали или не. Защото има огромна разлика между
любовта и привързването към нещо. А иначе, човек може да бъде роб в една
връзка, но въпреки това да бъде свободен в нейните граници.
Литургията
Литургичните форми също са изпитали влиянието на
взаимоотношенията между християнството и държавата. Нашата православна литургия
носи дълбокия отпечатък на дворцовия церемониал във Византия. В ранната Църква
е имало различни литургии. Но във Византия литургията е трябвало да бъде
съобразена с императорското достойнство и с дворцовия етикет. В резултат се е
получила величествената литургия, която днес познаваме. Но би било погрешно да
смятаме, че това е единствената литургична форма, тъй като в първите векове е
имало различни литургии в рамките на единната Христова Църква. Известни са:
Римска литургия, Литургия на Св. Григорий Двоеслов, Литургия на Св. Амвросий
Медиолански, Лионска литургия, Арабска литургия, Литургия на Св. Герман от
Париж и редица други. Те са били почти идентични, защото са притежавали едно и
също ядро. Различавали са се по отношение на формата и изразността; те
отразяват една свобода, която ние до голяма степен сме загубили, те
съответстват на културата и специфичните обществени условия в съответния
регион. Трябва да се научим да се молим по време на литургията, да черпим
богатствата на всички наши служби, но в никакъв случай не бива да се превръщаме
в техни роби.
Традицията като жива памет
Бих искал да кажа няколко думи за значението
традицията. Когато някой се опитва да въведе дори най-малка промяна в
практиките на Църквата, той бива обвиняван, че нарушава традициите. Ние
наистина трябва да ценим традициите, но трябва и да ги разбираме, а не да ставаме
роби на някаква фалшива традиционност. Традицията е нещо, което се предава от
поколение на поколение от самото начало. Предава се преди всичко същността и
значението, а не формата. Един руски епископ в ранните години на емиграцията
писа, че не е допустимо празничните служби да се водят на западен език, защото
повечето ереси са се появили тъкмо на запад. Той беше забравил, че достатъчно
много ереси произхождат от Византия, както и от други страни. Разбирана по този
начин, традицията заприличва на затвор.Традицията е живата памет на Църквата.
Ние също имаме памет, но не толкова рядко, а даже твърде често, забравяме
собственото си минало. Църквата никога не забравя. Църквата има вечна,
непрекъсваема памет. Но наличието на памет съвсем не означава, че опитът не
може да бъде обогатен с нещо ново. Не бива паметта да ни тегли назад при всяка
стъпка. Църквата е опит, вечно жив и непрекъснато обогатяващ се опит, основан
на Бог и вдъхновен от Светия дух. Задача на Църквата е във всеки момент от
живота да търси, по думите на на Св. ап. Павел, Христовия разум. Да се вслушва
в наставленията на Светия Дух, Който е винаги млад, винаги нов, винаги модерен.
Но Духът не ни учи да живеем така, както са живяли през XII в. По време на един
разговор между руски епископи за ръкоположението на жени старшият епископ
направил следния извод: "Нямам отговор на този въпрос, но преди такова
нещо не се е случвало, следователно на бива да се случва и в бъдеще." Дали
трябва да се случва е отделен въпрос. Но това в никакъв случай не е аргумент.
Традицията е двухилядолетната жива памет на християнството, която непрестанно
бива оживотоворявана от Светия Дух и която има за твърда основа словото и
личността на Христос. По думите на един римокатолически теолог традиционализмът
е мъртва памет, която живите поддържат. [Тук митрополит Антоний вероятно
привежда цитат, приписван на лутеранския(преминал в Православието) учен Ярослав Пеликан "Kаква е разликата между Традиция и Традиционализъм? Традиция е живата вяра на мъртвите. Традиционализъм е мъртвата вяра на живите." - Бел.ред.].
Спомен за отдавна е несъществуващи неща, който се пази, макар да е напълно
безполезен. Това е ерес. По този начин се отрича фактът, че Църквата е жива, а
не мъртва. В своето първо видение (2) Св. Ерм говори за
срещата си с една изключително красива жена с лице на девица и с бели коси. На
неговия въпрос "Коя си ти?" тя отговаря "Аз съм Църквата."
"Но защо си толкова млада? Ти съществуваш от дълго време." Нейният отговор
е: "Аз нося младостта на вечността." "Но защо тогава са бели
косите ти?" Отговор: "Защото това е знакът на мъдростта." Такава
трябва да бъде Църквата - не някаква неясна, аморфна концепция, а ти, аз, ние.
Това е Църквата. Ние трябва да носим младостта на новородилите си във вечността
и мъдростта на вековете зад нас; или - Божията мъдрост, която се простира във
вечността.
Ръководство и служение
Няколко думи за структурата на Църквата. Структурата
на Църквата е взаимствана от структурата на имперската даржава, която е строго
йерархична. Но според о. Софроний държавата е пирамида, която стои върху
основата си, докато Църквата е пирамида, която се опира на своя връх. На върха
не стои нито човек, нито йерарх, нито някакъв съвет от епископи. На върха стои
Господ Иисус Христос, Който е Главата на Църквата, а след Него стоят хората,
които изпълняват Христовата дякония, т.е. носят на плещите си тежестта на
пирамидата. Когато говорим за йерархичност, трябва да помним Христовите думи:
"Аз съм сред вас като слуга." Тези от нас, които искат да са в
Христа, трябва да се научат да бъдат слуги и нищо повече. Но в течение на
историята се е развила властова йерархия: йерархия, която е в състояние да
ръководи не защото онова, което казва, е убедително, а защото то може да бъде
наложено. Ако в Църквата ние, с различните си рангове и титли, образуваме
властова иерархия, това е отрицание на самата същност и живота на Църквата.
Знаем колко често "незначителни" светци са били наставници на хора,
които се намирали много по-високо от тях в йерархично и социално отношение. В
Църквата властта трябва да бъде заместена със служба, дякония. Доколкото ние
продължаваме да вярваме във властта на йерархията, а не в дяконията на
йерархията, ние не сме Църква в евангелския смисъл.
Това означава, че трябва дълбоко да преосмислим
мястото на миряните, свещенството и епископата. Не бива да забравяме, че
дяконите се появяват известно време след Възнесение Христово. Тоест, те не са
ръкоположени от Христос. Те са избрани от апостолите и техните последователи,
за да изпълняват специфични задачи. Те не принадлежат на Евангелието, което
четем. След това се появили презвитерите, които били посочени от апостолите.
Така се появява старшинството, основано на достойнството и длъжността. По
принцип развитието на църковната йерархия не противоречи на Евангелието. Но
Църквата винаги е помнела, че: тя е Тяло Христово, храм на Светия Дух,
непрекъснато осъществяване на Боговъплъщението в границите на историята, гласът
на Светия Дух, Който ни учи да неотклонно да свидетелстваме за Христос и Неговото
учение. Това е божият народ, "царственото свещенство", както е казано
в апостолското послание, което е призвано да освещава всичко, до което се
докосне, но само след като първо е осветило себе си. За да може Бог наистина да
бъде "всичко във всички". Св. Василий напомня, че всеки може да
управлява, но само царят е в състояние да даде живота си за своите поданици. В
този смисъл всеки от нас притежава царско достойнство, дарено от Христос: Той
иска от нас да бъдем готови да умрем за нашия ближен и за спасението на света.
Тялото на Христос се състои от миряни. Вярно е, че вътре в Него има
ръководители, но - само вътре в Него. Много е важно да помним, че всички ние,
даже и епископите, с цялото им епископско достойнство, сме миряни. Ние сме
членове на Тялото Христово и, за да бъдем членове в буквалния смисъл, трябва да
бъдем готови да отдадем живота си за другите.
Свобода, покорство, вяра
Позволете ми да кажа няколко последни думи за
свободата и вярата. Често пъти ние не познаваме свободата, защото твърде много
са ни говорили за добродетелта на подчинението. Подчинението най-често се
разбира като заробване - да бъдеш отстъпчив, да бъдеш управляван, да се
подчиняваш. Но това не е свобода. Християнското покорство е нещо твърде
различно. Покорството означава да се вслушваш, то е училище за слушане и
вслушване, а не за изпълняване на чужди заповеди. Покорството означава да се
възползваш от някого, който има повече опит, за да можеш и ти да изградиш свой
собствен опит; да положиш усилие да се отречеш от своеволието, от
тесногръдието, от предразсъдъците; да се опиташ да достигнеш духовната висота
на онзи, който те наставлява; да се научиш със сърцето си да схващаш думите на
Светия Дух. Когато четем Евангелието, трябва да чуваме не само думите и
заповедите, но и гласа на истината. Този глас трябва да ни разтърси, да ни
промени и преобрази. Тогава свободата престава да бъде отрицание на
покорството. Думата "свобода" [Митрополит Антоний има предвид
етимологията на английската дума freedom - Бел. прев.] произлиза от priyia на
санскрит. Нейната глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда
обичан", а съществителното се превежда като "мой възлюбен".
Свободата е отношение на взаимна любов; тя е готовност да отдадеш себе си в дар
на другия, да слушаш и да обичаш другия с целия си разум, с цялото си сърце, с
цялото си същество. Ако това е вярно, свободата трябва да се прояви като начин
на живот. Прекалено често ние си въобразяваме, че сме християни или
православни, защото се придържаме към определен набор от догми, приети на съборите
или подкрепени от "авторитетите" (в големи кавички). Всъщност трябва
да се научим да черпим от богатствата на миналото, да черпим от тях с ново
сърце и нов ум, с вяра, която бива изразявана по всеки възможен начин. Вярата
се определя като убеденост в неща, които не се виждат, но вярата още е вярност,
а също и начин на живот.
Така че, ако с целия си кураж, с цялата си енергия
се опитаме да живеем според Евангелието (а, когато ни липсват енерегия и кураж,
ако се обърнем към Бог с думите: "Господи, излекувай слабостта ми с Твоята
мощ, замени страха ми с Твоята смелост, премахни леността ми, като ми вдъхнеш
Твоята несломима сила!"), тогава и само тогава имаме право да кажем, че
сме православни. Ще завърша с думите на пастор Висер Хуфт, генерален секретар
на Световния съвет на църквите: "Макар да твърди, че се придържа към всяка
дума от Символа на вярата, човек може да бъде еретик, ако чрез живота си изменя
на една от тях или на всички. Човек е еретик, когато отрича истината, когато не
живее според истината."
(1) Оригиналното заглавие на статията е
"Срещайки едно неправославно общество". Текстът е четен на
Конференцията "Нашето православно присъствие във Великобритания",
провела се в Хедингтън /Англия/ през 1995 г. Преценихме, че заглавието
"Живот в света" най-пълно отразява на български основната цел на
автора - Бел. прев.
(2) Митрополит Антоний цитира сборника
"Пастир" на Ерм. Целия текст, в превод на Никола Антонов, можете да
прочетете на
този адрес - Бел. прев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар