Во имя Отца и
Сина и Святаго Духа.
Преди няколко
седмици четохме в Евангелието притчата на Христа Спасителя за това, как
приятелите на някой си цар били поканени на сватбения пир на неговия син.
Всички се
отказали от пира в последната минута; едни – защото си купили парченце земя и
искали да се установят на него, да го усвоят, да го направят свой – и чрез това
станали собственост на земята, както още в Стария завет е казано: земя си и в
земята ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с онзи прах, от
когото ги извикала всемилостивата Господня власт.
Другите се
отказали от сватбения пир, защото си намерили работа на земята, и им се
сторило, че да споделят радостта на приятеля винаги могат да успеят, а да
свършат работата си на земята могат само сега: да бъдат творчески, да бъдат
полезни. И те се отказали от дружбата заради работата, отказали се от любовта
заради това, да извършат някакви дела, кожито макар и да изглеждали дела на
любов, били обаче дела на себелюбие, дела, с които те себе си утвърдили, а не
любов.
А третият се
отказал, защото се оженил, и неговата душа била пълна с радост, и нямало в тази
душа място, за да сподели чуждата радост.
Всички тези
поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й,
творчеството на нея, земната радост, и се отказали да отидат по-нататък, да
забравят за себе си и да отидат там, където ги мканят да дойдат, молят да дойдат,
та чуждата радост да бъде преизпълнена, да прелива през край... И разгневил се
стопанинът, решил вече да не ги пуска при себе си на пира. Но празно било на
този пир. Имало много радост, готова за гостите, - кой тогава би споделил тази
радост с него? И той изпратил слугите си по пътища и кръстопътища, по плетища и
под плетища да събира бедните, хромите, слепите, скитащите, те да дойдат и да
споделят неговата радост. И станали те, и в недоумение отвърнали на този зов. С
трепет те отивали към царските палати: как да влезат там? Та животът износил
техните дрехи, раздрани били сандалите им, тялото било осквернено – как да
влезат в тези царски палати?
И ето те
вървели; и те, които, вероятно, в нищетата си така често спорели един с друг,
мърморели един срещу друг, съперничали си заради парченце хляб и заради
хвърлена им от минувачите медна стотинка, те, които се биели за топло кътче, за
защитна стена – те всички, навярно, се смирили. Те всички, вероятно, вървели,
вече без да мислят за своите спорове, за своята вражда, за своето
съперничество; те вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще
застана пред царя? Аз съм в дрипи, изхабен от живота, осквернен с душа и тяло –
как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това, как да избутам от пътя другиго,
да заема неговото място, да застана първи. Всеки, вероятно, мислев: как да се
вмъкна последен, може би, незабелязан, помилван?
Така и ние сега
отиваме в Царството Небесно. Онези, които с цялата си душа, без остатък са
прилепнали към земята, онези, за които тяхната земна работа е по-важна от
вечността и любовта, онези, които искат да опазят своята радост и които нямат
грижа за чуждата радост, - те дори и не мислят да отиват в Царството Небесно. И
Господ призовава всички, които така или иначе, по мъдрост или по безумие, са
разбрали, че колкото и да е богата земята, както и да е скъпоценно земното
творчество, колкото и да биха били вълшебно-чудни човешките отношения, - те
искрят и сияят с красота, само защото в тях вече започва вечността, и с това е
прекрасна земята, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Царство
Небесно. Такива сме ние, събраните тук, такива са милиони хора по лицето на
цялата земя, милиони хора, на родната Руска земя, на които тя е скъпа, които
искат всичките си сили да дадат за нейната слава, за това, да стане тя място на
щастие, и мир, и радост за всички – но които знаят, че след земната радост
изгрява сиянието на вечния живот, че Бог стана човек и с това освети всичко
земно,но нас, нас, хората, призова в Своето вечно, дивно царство.
Нека и ние
тръгнем към това Царство, към началото на това Царство – Кръста Господен и
Възкресението Господне, и тръгнем така, както тези бедни и нещастни вървели: да
забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, и съперничество, и
неразбиране, и нелюбов. Да помислим само, къде отиваме, пред Кого ще застанем.
Нека разберем, че за да застанем достойно, то ест да бъдем способни, Господ да
ни приеме, трябва само едно: да приемем един другиго с прошка и любов; по пътя
да подхванем слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, на всеки
до помогнем да стигне.
Днес встъпваме
във Великия Пост. Той като път, ни води към Страстната седмица, с която
Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разкрива пред нас вечните
врата. Нека стъпим на този път заедно и да стигнем заедно. И тогава ще има
радост: радост у Господа, радост у Божията Майка, у нашите Ангели-хранители, у
светиите, които също като нас, са минали по този път. И каква радост ще има у
всички онези, бедни и обезправени, каква радост ще ни бъде дадена, когато
всички влезем в милостта, в жалостта, в любовта и в ликуването на Царството
Небесно! Амин.
----
Няма коментари:
Публикуване на коментар