Духовност и духовничество

В началото съм длъжен да Ви помоля за прошка задето нямам текст на доклада си и се надявам само на молитвите на някои сред вас, щото днес да се получи някакъв въобще доклад.

(на катедрата пред митрополита звъни малък електронен будилник; той го взема в ръка, изключва го и настройва времето, продължавайки да говори)

Второ – с мен е този будилник, който честно ще звънне след 20 минути, така че да сте спокойни, че няма да прехвърля своето време.

Темата на моя доклад е „Духовност и духовничество” или, – ако предпочитате – духовно ръководство или душегрижие.

Бих искал…

(будилникът звъни, митрополитът го изключва и го слага в джоба си)

Бих искал отначало да определя думата духовност. Защото, както често се случва, когато говорим за духовност, ние говорим за определени религиозни изразявания на нашия духовен живот – такива, като молитвата и подвижничеството – и това е ясно от такива книги, като например книгите на Теофан Затворник.

На мен обаче ми се струва, че, говорейки за духовността, трябва да помним, че тя се заключава в това, че в нас действа Светият Дух. И това, което обикновено наричаме духовност, е проявление на това тайнствено действие на Светия Дух.

И това веднага ни поставя в много рязко очертано положение по отношение на духовността. Защото в този случай не говорим за това, човек да бъде възпитаван според някакви принципи и научен да се развива, в молитвата ли или аскетически, по някакви шаблони – не, духовничеството няма да се заключава в това. А в това, че духовникът, в каквато и степен на духовността сам да се намира, зорко ще следи, щото Дух Свети да действа над човека и в човека и ще подгрява това действие, ще го защитава от съблазни и падения, от колебанията на неверието. И в резултат от това духовническата дейност може да изглежда, от една страна, по-малко активна, а от друга – много по-значителна, отколкото често си мислим.

Предварително – преди да продължа нататък – искам да кажа няколко думи за това, че духовничество не е еднозначно понятие. Съществуват, както ми се струва, три степени или три типа духовници.

От една страна, на най-основно ниво, това е свещеникът, на когото е била дадена благодатта на свещенството, заключаваща в себе си не само правото, но и благодатната сила за извършване на тайнствата – на Евхаристията, Кръщението и Миропомазването, – но също и на тайнството Изповед, тоест на помиряването на човека с Бога.

Голямата опасност, на която е подложен младият неопитен свещеник, изпълнен с ентусиазъм и надежда, се заключава в това, че често младите хора, които излизат от духовните училища, си въобразяват, че тяхното ръкоположение им е дало и ум, и опит, и различаване на духовете, и се получава това, което в аскетическата литература наричат „младостарчество”. Тоест млади хора, които все още не притежават духовна зрелост, нито дори онова знание, което дава просто личният опит, но които си мислят, че тях са ги научили на всичко онова, което може да им помогне да хванат каещия се грешник за ръката и да го въздигнат от земята до небето.

И, за съжаление, това се случва твърде често и във всички страни: млад свещеник започва – но не затова, че е духовно опитен, не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство – да ръководи духовните си деца със заповеди: не прави това, а онова, недей чете такава и такава литература, ходи на църква, прави поклони…

И в резултат се получава някаква карикатура на духовния живот – жертви, които вършат всичко онова, което, вероятно, са вършили и подвижниците, но са го вършили от духовен опит, а не защото са дресирани животни. Погледнато откъм духовника пък, това е истинска катастрофа, тъй като той нахлува в област, в която няма нито правото, нито опита влезе. Настоявам върху това, тъй като за свещенството то е насъщен въпрос.

Старци можем да бъдем само по благодат Божия, това е харизматично явление, то е дар. И не можем да се научим да бъдем старци – по същия начин, както не можем и да изберем за свой житейски път гениалността. Ние всички можем да мечтаем да сме гениални, но отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, че Леонардо да Винчи или Рубльов, са обладавали такава гениалност, която не може да бъде научена в нито едно училище, нито дори чрез дългогодишен опит и която е Божествен дар на благодатта.

Настоявам върху това, може би, твърде дълго, тъй като, струва ми се, че темата е насъщна, при това тук тя е, може би, повече насъщна, отколкото на Запад, тъй като тук ролята на свещеника е много по-централна. И често млади – или по възрастта си, или по духовната си зрялост или незрялост – свещеници управляват своите духовни деца, вместо да ги отглеждат.

Да отглеждат – това означава те да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинар се отнася към цветята или растенията. Трябва да се познава природата на почвата, природата на растението, да се знаят условията, в които те са поставени – климатични или други – и едва тогава може да им се помогне – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на дадено растение да се развие така, както нему е свойствено според собствената му природа.

Не трябва да прекършиш някого, за да го направиш подобен на себе си. Един от духовните писатели на Запада беше казал, че духовното чедо може да бъде доведено единствено самò до себе си и пътят навътре – към неговия живот – понякога бива много дълъг.

Ако прочетете житията на светците ще видите как големите старци са умеели да правят това – как са умеели да бъдат себе си, но да прозрат в другия изключителните, неповторими негови свойства и да му дадат – както и на някой друг, и на някой трети – възможността също да бъде себе си, а не реплика на съответния старец или – в още по-лошия случай – негово трафаретно повторение.

Вземете пример от историята на Руската църква: срещата на Антоний Печорски и Теодосий. Теодосий бил възпитан от Антоний и все пак в техните жития няма нищо общо – в смисъл, че Антоний Печорски е бил отшелник, а Теодосий – основоположник на общежитието. И как е могъл Антоний да го подготви да прави нещо, което сам не би тръгнал да прави, и да бъде такъв, какъвто той [преподобният Антоний] не е искал да бъде и към което Бог не го е призовавал?

Струва ми се, че тук трябва особено внимателно да различаваме желанието си да направим човека подобен на себе си и това да го направим подобен на Христос.

Старчеството, както казах, е благодатен дар, духовна гениалност и затова никой от нас не трябва да си помисля да се прави на старец.

Но има и една промеждутъчна област – отцовството. И – отново – твърде често млади, и не така млади, свещеници – само защото ги назовават „отец еди-кой-си” – си въобразяват, че не са само свещеници-изповедници, а истински отци – в онзи смисъл, в който казва за себе си Павел в своето послание, че наставници у вас има много, но аз ви родих в Христос.[1] Същото, което – в своето време – е говорил и св. Серафим Саровски.

Отцовството се заключава в това, че някой човек – и той дори може и да не бъде свещеник – е родил за духовен живот друг човек. И този човек, вглеждайки се в него [в духовния отец], е видял – както казва старата поговорка – в очите му и на неговото лице сиянието на вечния живот и затова е могъл да иде при него и да го помоли да му бъде наставник и ръководител.

Второто, което отличава отеца, е това, че той е от една кръв и сякаш от един дух с ученика си и може да го води, тъй като между тях съществува истинско съзвучие – не само духовно, но и душевно. Вероятно помните, как някога египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници, но хората не са си избирали наставници по тяхната слава, не са отивали при някого, за когото се е говорело повече от най-доброто, а са намирали такъв наставник, когото са разбирали и който тях ги е разбирал.

И това е много важно, тъй като послушанието не се заключава в това да вършиш на сляпо това, което говори някой, имащ над теб материално-физическа или душевно-духовна власт. Послушанието се заключава в това, щото послушникът, избирайки си наставник, комуто да вярва безусловно, в когото да вижда това, което търси, се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му и се старае, чрез всичко, в което се проявяват личността на този старец и неговият духовен опит, да надрасте самия себе си и се приобщи към този опит, да стане човек, който вече е израснал отвъд пределите на онази мяра, която би могъл да достигне със собствените си усилия.

Послушанието е преди всичко дар на слушането, при това слушане не само с ума и не само с ухото, но и с цялото същество, с открито сърце, с благоговейно съзерцаване духовната тайна на другия човек.

От страната пък на духовния отец, който, може би, ви е родил или пък – веднъж вече родени – само ви е възприел, но за вас се е превърнал в отец, трябва да съществува дълбоко благоговение към това, което у вас върши Светият Дух.

Духовният отец – също както и най-простият, обикновен и с нищо незабележим свещеник – трябва да бъде в състояние (и това понякога може да се усвои чрез усилие, замисляне, благоговейно отношение към този, който отива при него) да вижда в човека красотата на Божия образ, която не може да бъде отнета. Ако дори някой е повреден от греха, свещеникът е длъжен да види в него икона, която е пострадала – било то от условията на живота, или от човешка небрежност, или от кощунство. Да види в него тази икона и да благоговее пред онова, което е останало от нея и само заради това, само заради тази божествена красота, която е в него [в човека], да работи над това, щото да отстрани всичко, което осакатява този образ.

Отец Евграф Ковалевски, когато все още бе мирянин, ми каза нещо от типа, че когато Бог гледа човека, Той не вижда в него нито добродетелите – които в него може и да ги няма, нито успехите, които той няма, но вижда неизменната, сияещата красота на Собствения си Образ.

И ето че, ако духовникът не е способен да види в човека тази извечна красота, да види в него вече започващото да се осъществява негово призвание да стане – по образа на Христос – богочовек, то той не може и да го води. Защото човека не го изграждат, не го правят, а му помагат да порасне по мярата на собственото му призвание.

И тук думата послушание, може би, следва малко да бъде пояснена. Обикновено говорим за послушанието като за подчиняване, като за поставяне под нечия власт, а много често и като за поробване от духовника или от този, когото сме нарекли – съвсем напразно и във вреда не само на самите себе си, но и на свещеника – духовен отец или свой старец.

Послушанието се заключава в това, което казах – във вслушване с всички сили на душата. Това обаче задължава в равна степен и духовника, и послушника. И това е така, защото духовникът е длъжен да се вслушва с целия си опит, с цялото си същество и с цялата си молитва и, ще кажа повече от това – с цялото действие в него на благодатта на Всесветия Дух, в това, което извършва Духът в човека, който му се е доверил. Да умее да проследи пътя на Светия Дух в него, да благоговее пред това, което Бог извършва, а не да се старае да възпитава – било по свой образец или според това, как му се струва, че този човек трябва да се развива – жертва на духовното му водителство.

Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и леко смирение от страна на послушника или духовното чедо. Но колко смирение е необходимо за свещеника, за духовника, щото никога да не нахлуе в светата област, щото да се отнася към душата на човека така, както на Моисей е било заповядано от Бога да се отнесе към почвата, която вече е обкръжавала Горящата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – вече е тази Къпина, и всичко, което го обкръжава, е тази свята почва, на която духовникът може да стъпи само след като е изул ботушите си, и никога да не стъпва по друг начин, освен като митарят, стоящ при прага на храма, който гледа към храма и знае, че това е област на Живия Бог, че е свято място и той няма право да влезе там другояче, освен ако Сам Бог иска това или Сам Бог му подскаже какво действие да извърши или каква дума да изрече.

И една от задачите на духовника се заключава в това, да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии. Да не го държи цял живот в състояние на инфантилност, така че той винаги да прибягва до духовния си отец за дреболии – напусто и напразно, а да израсне в такава мяра, че сам да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизречени думи в неговото сърце.

Ако вие помислите върху това, какво означава смирението, ще ви дам две кратки определения.

(настрана) Владико, спрете ме, тъй като времето ми свърши!

На руски език смирение означава състояние на примиреност, когато човекът се е примирил с волята Божия, тоест отдал ѝ се е неограничено, напълно, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото Ти искаш!”. Но и – в резултат от това – се е примирил с всички обстоятелства в своя живот: всичко е дар Божи – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови посланици на земята и Той ни праща тук, където е мрак, за да бъдем светлина, където е безнадеждно – за да бъдем надежда, където радостта е умряла – за да бъде радост. И така нататък. И нашето място не е там, където е спокойно – в храма, по време на литургията, когато сме защитени от взаимното присъствие, – а там, където стоим сами, като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.

От друга страна, ако помислим над латинските корени на думата, обозначаваща смирението, – humilitas – то тази дума произхожда от думата humus, която обозначава плодотворната земя. Помислете – за това пише дори Теофан Затворник – помислете за това, какво представлява земята. Лежи безмълвна, открита, беззащитна, уязвима, пред лицето на небето. От небето тя приема и зноя, и слънчевите лъчи, и дъжда, и росата. Но приема и това, което наричаме наторяване – оборския тор, всичко, което хвърляме по нея. И какво се случва? Тя принася плод. И колкото повече тя понася това, което ние в душевен смисъл наричаме унижение, оскърбление, толкова повече плод принася.

И ето, смирението се заключава в това, да се разкрием пред Бога така съвършено, че по никакъв начин да не се защитаваме против Него, против въздействието на Светия Дух или против положителния образ на Христос, на Неговото учение. Да сме уязвими в благодатта, както биваме уязвими в нашата греховност от човешките ръце, от острата дума, от жестоката постъпка, от насмешката, да се отдадем така, че Бог непосредствено според нашето собствено желание да извърши над нас това, което би пожелал. Всичко да приемаме, да се открием и тогава да дадем простор на Светия Дух да ни покори.

Струва ми се, че ако и духовникът се учи на смирение в този смисъл – в смисъла на виждането на извечната красота в човека, – той ще знае своето място (а това място е така свято, така дивно), което не е нищо друго, освен мястото на приятеля на жениха, на този, комуто тази невеста не е негова, но която той е поставен да опази до срещата ѝ с жениха – тогава духовникът може действително да бъде спътник на духовното си чедо, да върви стъпка по стъпка с него, като го предпазва и поддържа, без никога да нахлува в областта на Светия Дух.

И едва тогава духовничеството се превръща в част от онази духовност, от онова възрастване в светостта, към което всеки от нас е призован и да извършат което всеки духовник е длъжен да помогне на своите духовни деца.

Моля Преосвещения председател за прошка за това, че говорих по-дълго, но той също е виновен пред мен – нито веднъж не ме спря.

(Аплодисменти)

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блюм), митрополит Сурожский „Духовность и духовничество” – Пълен текст на доклада на автора пред Международна конференция при Издателския отдел на Московска Патриаршия, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия, Москва, 18 май 1987 г. Текстът, който след появата му на 18 юни 2012 г. е препечатан в стотици руски издания и в Интернет, е свален от видеозапис и подготвен за публикуване от архимандрит Тихон (Шевкунов): http://www.pravoslavie.ru/jurnal/54286.htm (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:15 (бел. прев.).

Източник: http://predanie.dveri.bg/

Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий (IV глава)

За евангелските притчи. Отношението на Христа към природата. Притчата за сеяча. Притчата за повиканите на брачния пир. Нечувствителността. Тайната на духовното израстване. Синаповото зърно. Тайното става явно. С каквато мяра мерите… Който има, ще му бъде дадено… Бурята в Тивериадското море

И пак захвана да поучава край морето; и понеже при Него се събра много народ, Той влезе в кораба и седеше в морето, а целият народ беше на сушата край морето. И поучаваше ги с много притчи (Марк 4:1-2).

Започвайки анализа на четвърта глава из Евангелието от Марк, където се съдържат няколко притчи, с които Христос се обръщал към Своите слушатели, на мен ми се иска да поставя следния въпрос: защо Христос ни говори с притчи? Защо Той допуска мисълта, че някои хора ще чуват и няма да слушат, ще гледат и няма да виждат? И защо в това отношение Неговите ученици заемат особено положение? На тях като че ли всичко им се открива. Ако те самите не са разбирали, то Спасителят им е разяснявал…

Първо трябва ясно да си кажем, че притчата не е просто една илюстрация в книга, чрез която детето може да види онова, което не умее да прочете. Притчата е многопластов разказ, разказ, в който има множество оттенъци, различен смисъл; нейното съдържание може да бъде разбрано от всеки човек в зависимост от степента на неговото внимание, разбиране, неговата способност да улови намерението на говорещия. В това отношение разбирането на притчите зависи от онова, което е ценно за самия тебе, от онзи опит, който се е събрал в тебе. Древната поговорка казва: “Подобното се познава чрез подобното…” Ако в притчата звучи някоя дума или се спомене понятие, за което ти имаш поне някаква смутна представа, ти веднага ще уловиш смисъла на тази притча, макар и само в конкретното отношение. Тази притча е начало на едно последващо развитие в теб, сякаш, както се казва в притчата за сеяча (ние след малко ще я срещнем), семето е попаднало в почвата, която е целия твой вътрешен опит – и умствен, и сърдечен, и житейски, и започва да покълва. В това отношение притчата е много важна.

А представете си, кой е обкръжавал Спасителя Христа. Около Него – винаги е имало несметна тълпа народ – много пъстра, разнообразна. Имало е хора, които вече в значителна степен били съзряли за разбиране на това, което говорил Христос: у тях и вътрешният опит, и съзнателното разбиране за собствения опит и живот били дълбоки. Имало е хора, в които вече бил назрял въпрос, той бил ясен за ума им, сърцето търсело, но още не намирало в себе си отговора; в притчата те можели да намерят този отговор. Тези хора вече били съзряли да слушат притчата и да я разберат. Имало други хора, у които постепенно малко по малко си пробивало път осъзнаването на някой въпрос, или някакво вътрешно преживяване ги тревожело. Те сякаш чували, че трябва да разберат нещо, и не можели да уловят именно какво. (Ние всичко познаваме това състояние). А Христос разказва притча и изведнъж в тази притча те осъзнават своя въпрос, и своето недоумение, и своето желание, и може би, намират пълен или частичен отговор на онова, което постепенно се е формирало, но още не било съзряло. А други хора около Христа не преживявали нищо подобно, и затова когато станело дума  за притчата или дори за пряк отговор от Христа на един или друг поставен Му въпрос, те навярно, повдигали рамене: “Що за странен въпрос? И що за нелеп, неразбираем отговор?” Тези хора слушали, но нищо не достигало до тях, гледали – и все тъй не разбирали. Това се случва постоянно с нас. Ние слушаме нечии думи, но сме толкова заети със собствените си мисли или преживявания, че по никакъв начин не можем да схванем това, което човекът ни говори. Или гледаме нещо, гледаме го съвършено ясно, но не искаме да виждаме, като че ли нашето зрение е затъмнено. И, както е казано в притчата, слушайки, ние не слушаме, гледайки, ние не виждаме. Навярно притчата е казана също така, че ние да не я разберем: казано е така, че да разбират тези, които са съзряли, за които разбирането е необходимост, за които разбирането ще бъде източник на израстване, на нова стъпка навътре.

А тези, които биха могли в най-добрия случай, да разбират, но само главното, като по никакъв начин не съотнасят разбраното към своята дълбочина на живота, на тях не им е нужно да разбират, защото едно подобно разбиране само разрушава. Помня, моят духовният отец ми беше казал: “Мисли повече, отколкото чети, защото паметта винаги ще действа по-бързо от ума ти”. Става дума именно за това, човек да не се натоварва с някакво важно разбиране, което няма никакво отношение към вътрешния му опит. По-добре за него е, да не разбира нищо и да недоумява или заради своята глуповатост, затвореност на сърцето и ума, или просто заради това, че пред него стои такава тайна, в която въобще не може да вникне, за която е нужно той да съзре по съвършено различен начин.

Като говоря за притчите въобще, бих искал да обърна вашето внимание върху още едно нещо: Христовата любов към природата. Това е една много важна черта у Него. Доста голям брой от Христовите притчи са основани върху съзерцанието на природата, на това, как Той я вижда. Ако може за Бога, станал човек, да се употреби подобно сравнение – Той я вижда като художник. Той улавя в нея дълбината, красотата, чистотата; а ние много често гледаме на природата само от собствената си (утилитарна) гледна точка. Не помня, кой беше казал, че художникът като погледне към полето, си помисля: “Каква красота!” А християнинът поглежда към полето и казва:”Богата жътва!” Същото може да се каже и за отношението към хората. Като гледаме един на друг, виждаме само онова, на което сърцето е способно да се отзове. Един човек вижда красотата на другия, неговото (или нейното) лице или целия облик – и вижда само тази външна красота. Друг, като се вглежда в тази красота, прозрява зад нея вътрешния ред на човека. Понякога той вижда, че зад тази красота се крие една страшна, съблазнителна деформираност; а понякога е видно, че тази красота се явява сияние на вътрешния свят. И ето Христос гледа по този начин на природата. Той е човек, но човек без грях. Той гледа на природата не от гледна точка на земеделеца и не от гледна точка на такъв, който иска да обладае природата, като властва над нея. Той я гледа като израз на Божията премъдрост, Която е създала такава красота, вложила е в нея толкова дълбок, тънък смисъл.

В наше време е много важно да се върнем към Христовото отношение към природата, към нейната красота, към нейното значение само по себе си, не само в съотношението и с нас. Като се вглеждаме в нея, е важно да мислим не за това, каква полза можем да придобием от нея или каква опасност се крие в нея. Ние можем да гледаме на природата като на нещо, което е извикано от Бога към битие не само за това, за да яви съвършена красота, но също и за това, в свое време, освобождавайки се от робството на греха, което е наложил човек на природата, тя да може да стане част от Божественото Царство, за да бъде Бог всичко у всички ( I Кор.15:28). Има едно място у апостол Павел, където той говори, че всяка твар стене в очакване на прославянето на синовете Божии (вж. Рим. 8:19-22). Стене цялата природа, цялата земя, цялото небе, цялото мироздание, като очаква момента, когато човекът ще се върне към Бога и ще може да доведе всичко сътворено в дълбочината Божия, когато човекът ще съумее, ставайки сам обожено същество, т.е. същество, в което живее Бог и което е вкоренено в Бога, да приведе цялото създание в дълбината на Божествения живот, както пастирът води стадото. Това е нашето призвание.

В началото на Библията ни е казано, че на човека е била връчена власт над творението, но не за това, за да го пороби, не за това, да властва над него като тиранин, мъчител, диктатор, а за това, да сподели с творението всички свои знания, да го доведе до пълнотата, към която то е призвано, т.е. отново към онова, ако може така да се изрази, то да стане видима одежда на Божието присъствие.

Това е темата за съвременната екология, една много важна за нас тема. Ние сме длъжни да разберем, че нашето християнско призвание се заключава между другото и в това, сами да се потопим в Божествената стихия, като се очистим от всеки грях, от всяка нечистота, от всяка тъмнина, която ни закрива общението с Бога. А следващата стъпка – с примера си, с любовта си, с мъдростта си да увлечем със себе си цялото мироздание в дълбините Божии.

След тези предварителни бележки можем да пристъпим към Христовите притчи, изложени в четвърта глава на Евангелието от Марк. Първо идва притчата за сеяча:

Слушайте: ето, излезе сеяч да сее; и случи се, когато сееше, едни зърна паднаха край пътя, и долетяха небесните птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст, и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока; а когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните, заглушиха семето, и то не даде плод. И други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто. И казваше им: който има уши да слуша, нека слуша! А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата. И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи; за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете. И им казва: нима не разбирате тая притча? Как тогава ще разберете всички притчи? Сеячът сее словото. Посеяното край пътя означава ония, у които се сее словото, но при които, след като го чуят, тозчас дохожда сатаната и грабва словото, посято в сърцата им. Също и посеяното на каменисти места означава ония, които, след като чуят словото, веднага с радост го приемат, ала нямат в себе си корен и са непостоянни; после, кога настане скръб или гонение заради словото, тозчас се съблазняват. Посеяното в тръни означава слушащите словото, но у които грижите на тоя век, примамливото богатство и други пожелания, като влязат в тях, заглушават словото, и то бива безплодно. А посеяното на добра земя са ония, които слушат словото и приемат и принасят плод: едни трийсет, други шейсет, а други сто (Марк 4:3-20).

Първият въпрос, който ведната изниква в мен от прочетената притча е следният: дали има хора, които са обречени да не разбират, защото самите те представляват една или друга неплодородна земя? Не са ли само неколцина, изобразени като добро поле, плодородна земя, които могат да разбират и така да намерят спасение? Ако е така, това би било една дълбока несправедливост у Бога и би било голяма неправда.

Трябва да разберем едно много важно нещо: тази притча не определя хората въобще, разделяйки ги на категории. Тази притча ни говори за тези състояния, които се случват в нас. Всеки от нас се променя ден след ден. Понякога човек е чувствителен и може да възприеме всяка дума в дълбочината на душата си, а там това слово, като семе в полето, се поставя в самата дълбочина и започва да оживява, да расте и в свое време да дава богат плод. В други моменти ние сме безчувствени, неспособни да се отзовем не само на притчата – неспособни сме да се отзовем даже на мъката на най-ближния ни, на сродния ни човек, когато сме вкаменени от своите нещастия или от някаква своя вътрешна грижа. Тогава дори ако семето падне в нас, дори ако слушаме, че ближният ни говори нещо много важно за своите страдания : детето му е починало, жена му го е изоставила, с него се е случило нещо, което му се струва непоправимо – то ние не слушаме, защото всичко пада на камъка, в който се е превърнало нашето сърце. В друго време се случва ние да се отзивчиви, но тази отзивчивост е повърхностна, ние още сме си останали повърхностни хора, у нас я няма тази дълбочина, която е способна да възприеме енергично това, което отвън идва до нас. Това може да се отнася към терзанията на другия или към неговата радост. Човек идва при нас с мъка и за кратко време – час, час и половина – ние можем да постоим с него, ласкаво да го слушаме, да го утешим, да му стиснем ръката. А когато той си отиде, сме готови да отблъснем всичкото му нещастие от себе си и да се потопим в обичайния си живот, в най-простите неща. Свършили сме си работата, “утешили” сме другия човек, взели сме участие в неговите страдания, сега страданията са останали при него, а какво остава за мен? Сега мога да отида и на кино, и да почета, или да отида на гости, или да се занимавам с нещо друго, което ми е нужно… “ Ето какво показва тази притча, когато говори за хората, които са повърхностни, в които няма корен, дълбочина. Да, това слово е паднало и порастнало – но само временно.

Когато става дума за Божието слово, уви, се случва същото. Пада семето на подобна почва и временно се вкоренява, защото го приемаме с радост, с интерес, с оживление, но дълбочината  у нас я няма. Може би мъката не е разкопала нашата душа; може би земните, човешките радости никога не са идвали до нас, ние само сме докосвали с устни, но никога не сме пили от купата на мъката или радостта и затова ги изживяваме недостатъчно дълбоко…

 А се случва (това също е казано в тази притча) да възприемем словото, но с толкова много грижи, с толкова много нужди в живота ни, та кога да се замислим над чутото? Вечността? – тя е още далеч, “има време”, а сега трябва да забогатеем, трябва да останем с приятелите, малко ли има да се прави? И тогава се оказва, че грижите на сегашния век, както казва притчата, заглушават словото, все някога ще се отдадем на вечността, а сега ни занимава само временното.

У Достоевски има едно забележително място, където той споменава за своето пристигане в Неапол. Той стои на корабната палуба и вижда неописуема красота: синьото бездънно небе и природата, горите, градът, морето. Той целият е погълнат от тази красота, а пристигналите заедно с него не забелязват природата, небето. За това ще имат много време, но в момента трябва да се занимават с багажа си, да слязат на брега възможно най-бързо, преди другите, за да успеят да намерят файтонджии… Достоевски гледа и казва: Да, небето е дълбоко, бездънно, но небето винаги ще пребъдва, “има достатъчно време” да бъде съзерцавано, а сега трябва да слезем на брега…

Не живеем ли твърде често по подобен начин – не само по отношение на Бога, но и по отношение на хората? Доста често, чувайки нещо дълбоко, над което бихме могли да се замислим, ние го отстраняваме, защото има нещо друго – малко, нищожно, но то “трябва” да бъде свършено сега. То може да си отиде от нас, багажът ми може да остане на кораба или да го загубя по пътя – но ще имам време да погледам небето.. Така се случва и с Бога. Ще “имам време” да дойда и при Бога.

За това искам да поговоря по-подробно, като използвам друга притча.

      Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си… (Лук. 14:16-21).

Притчата продължава, но ще се спра на това, защото то е единственото, което исках да ви прочета. Това е ясна картина за това, което се случва с нас. Ние сме призвани за Царството Божие, т.е. призвани сме да встъпим с Бога в отношения на такава близост, такава взаимна любов, че да станем с Него най-близки приятели. Но разбира се, за това трябва да намерим време за Него, трябва просто да намерим време да пообщуваме с Него, така както става с приятели. Ние не наричаме приятел човека, който понякога, като ни срещне на улицата казва: “Ах, колко се радвам да те видя!” – и след това никога не идва в дома ни, било при нещастни, било при радостни поводи. Това е същото.

Господарят (тук се говори за Бога) поканил приятелите си на брака на своя син. И всеки от тях започнал да му отказва. “Купих си парче земя, сега притежавам земята, тя е моя…” И той не разбира, че това съвсем не е вярно: защото в този момент, когато той “притежава” земята, той е станал роб на земята. Той не може да се освободи от нея, той не може да я остави, за да сподели радостта на най-близкия си приятел, земята го държи в плен. Не е задължително това да е някакво голямо богатство, това може да бъде най-нищожна привързаност. Помислете какво ще се случи, ако вземете в ръка дори и най-малката монета, с която за нищо на света не искате да се разделите. Сграбчете я в юмрук – какво можете да правите сега с този юмрук? Нищо. А с тази ръка? Предмищница? Рамо? Нищо не можете да направите, в противен случай ще изпуснете тази монета. И в крайна сметка, затова, че сте взели в ръка някаква нищожна монетка, някакъв грош, вие сте заробили цялото си тяло, цялото си внимание, цялото си сърце на този грош, на тази медна монетка. Тази картина би трябвало да бъде понятна за всички нас. Затова човекът, който казва: “Сега съм собственик на земя” – наистина е само роб на този къс земя, поле, в което е пуснал корени и тези корени не му дават да отиде никъде другаде.

Другият човек си купил пет чифта волове, той имал призвание, той бил длъжен да направи нещо с тези волове: дали да обработят земята, дали да ги впрегне в кола, за да носят някакво негово богатство. Той също не може да се отзове на поканата на приятеля си, той “си има работа”, има си призвание, трябва нещо да направи на земята. Когато той направи това на земята, тогава, той може да си спомни за небето, тогава може да си спомни и за Бога, може да си спомни за приятеля си, може да си спомни за нечии нужди, може да си спомни за нечия радост…

Именно за радост се говори в третия пример. Третият поканен отговаря на приятеля си (или на Бога – назовете го, както желаете): “Аз току-що се ожених, не мога да дойда на твоя пир. Как мога да дойда в твоята радост, като сърцето ми е препълнено с моята собствена? В сърцето ми няма място за твоята радост. Ако дойда в твоята радост, трябва за минута да забравя своята. Не, това няма да го направя!” Ако не точно това, не  правим ли така доста често под една или друга форма? Искам да кажа, че сърцето ни е преизпълнено с нещо и в нас няма място, за да споделим чуждата радост или чуждата мъка. Това е страшно да се помисли! Но ето за какво ни говори притчата. Това е много важно да го възприемем, защото иначе ще продължим да живеем, като пускаме корени в земята, като си мислим, че сякаш я обладаваме, когато сме и роби. (“Земята” тук обозначава всичко онова, което може материално да ни пороби: богатство от какъвто и да е характер).

Или имаме твърде висока представа за нашето призвание. Трябва да свършим нещо грамадно; аз съм художник, аз съм писател, аз съм умен човек; да кажем дори: аз съм свещеник, аз съм проповедник, аз съм богослов. Нямам време да се занимавам с Бога, защото се занимавам по отношение на другите хора с изложение на това, кой е Той, какво е Той, говоря им за тайните на Царството Божие… Страшно е да се помисли за това по отношение на нас, но и на другите!

Сега ние може би ще успеем да разберем, каква свобода тази притча изисква от нас по отношение на това, което слушаме; свобода – това не значи отказ, а независимост. Наистина голяма част от онова, което наричаме любов, всъщност е поробване на другия и едновременно заробване на самите себе си, то е такова отношение към някого, когато ние сме привързани към този човек, както магаре е привързано към стената; това не е любов. Подобна привързаност – то е нещо съвсем друго; това е робство. Ние сме призвани към такава любов, която се отрича от себе си, която рязко и пламенно е обърната към другия и е способна да вижда него или нея, а не отражение на себе си.

Вие навярно помните откъса от Посланието към римляни, където апостол Павел казва: вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие (Рим. 10:17). Вярата, макар да е зараждащо се знание за Бога, макар да е някаква представа, идва при нас благодарение на това, че някой ни е казал нещо. Когато това слово идва при нас не във вид на умствено понятие, а като нещо, което докосва и възпламенява нашето сърце, тогава мигновенно чувстваме нов живот, възторг. Но е невъзможно възторгът да продължи дълго. Възторгът може да продължи няколко мига или няколко часа (както влюбеният може, като в мъгла, да изживее своето преживяване в течение на някакво време); а след това се налага да се върнем към ежедневието. И възторгът трябва да умре в нас, както огънят умира и оставя пепел зад себе си; възторгът трябва да се превърне в сериозна възприемчивост на чутото от нас, и във вярност не само към чутото, но и по отношение на това, как ние сами сме се отзовали на чутото.

Помня неиздадените стихове на един поет емигрант:

Казаха ни: идете в пустинята -

Пазете се, дръжте се о пътя.

Спаси ви незнанието; занапред

може да ви спаси само вярността…

Вярност… Ако не бъдем верни, то ние сме изменници не само на Бога, не само по отношение на това, което сме преживяли, но ставаме изменници на самите себе си. Затова ако сме съумели да преживеем дълбоко онова, което ни е било открито чрез слово или на което сме станали свидетели – и го забравим, то ние изменяме на себе си, ние сме вече недостойни за самите нас. И затова вярността  е страшно важна черта на характера. Вярността трябва да развива решимост, да развива самовъзпитание и устойчивост. Само тогава ние можем да възприемем словото и да изорем земята – ако тя не е дълбока, да изчистим тази земя – ако тя е обрасла с тръни, да изгорим тези тръни върху самата земя, дори ако с това земята изгори на повърхността. Тогава с решителност можем да тръгнем към тази цел, която се е разкрила в душата ни – не защото Бог е казал, не защото някой, когото уважаваме, ни го е казал, а защото сърцето и умът ни са се отзовали, и ние сами сме отвърнали на чутото: “Колко истинско е това! Колко е прекрасно! Заради това си струва да се живее, може да се живее!” Както апостол Павел е казал, може и да се умре заради това, защото то е толкова ценно, толкова дивно, толкова скъпоценно…

Вече говорих за това, че някои хора слушат и словото не достига до тях, гледат и остават слепи. Пророк Исайя говори именно за това, но не толкова подробно. Пророкът говори с думите Божии:

Тогава Той рече: иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате – и не ще видите. Защото сърцето на тоя народ е закорявало, и с уши тежко слушат и затворили са очите си, да не би с очи да видят, с уши да чуят и със сърце да разберат, та да се обърнат, за да ги изцеря (Ис. 6:9-10).

Тези думи са насочени към всички нас. Пази се, човече, пази се, защото ако заради младостта си, заради отсъствието на зрялост, не можеш да разбереш всичко, то ти си длъжен да разбереш поне онова, което ти е достъпно. А ако не разбираш нищо, постави си въпроса: какво става с мен? Защо? Говорят се прости думи, думи, които всеки човек може да разбере като думи – а те не достигат до мен. Не разбирам, това за мен нищо не означава. Да не би сърцето ми е да станало толкова грубо, че е способно да се отзове само на нещо грубо, земно? Или съм си закрил очите, защото не искам да видя?…

Има едно страховито място в Евангелието в разказа за събитията през Страстната седмица. Войниците хванали Христос, завързали Го за стълба, закрили Му очите, започнали да Го удрят в лицето и казвали: “Нали си пророк? Проречи ни сега, кой Те удари…” (вж. Мат. 26:68). Дали и ние не постъпваме по този начин – не само по отношение на Бога, но и спрямо доста хора? Закриваме си очите, за да не виждаме, удряме човека в лицето и казваме: “Нима съм те ударил? Та аз те обичам, аз съм ти приятел.” Да си поставим въпроса: от добра воля ли сме си закрили очите? Запушили ушите? Не оглупяваме ли от това, че се занимаваме с всичко, освен с това, което е насъщно? (Тук говоря не само за Божественото, но и за човешкото). Не виждам ли, че в мен има нещо най-дълбоко и човешко: чувство за благородство, чувство за величие, чувство за достойнство, чувство за красота, чувство за справедливост? Открит ли съм за всичко това? Готов ли съм да чуя гласът, който ме призовава към справедливост, честност, към жертва, към благородство? Или отвръщам слуха си и закривам очите си?..

Притчата за сеяча е обърната към нас сурово, но заедно с това и с толкова надежда, защото, както казах, ние не сме винаги едни и същи. Днес аз съм камък, утре целият съм покрит с тръни, днес у мен няма никаква дълбочина, но само ако дам възможност на Бог всеки ден да пристъпва или непосредствено откривам своя вътрешен инстинкт, било то чрез четене на Евангелието, или чрез ближния, който се обръща към мен – ако правя това, незабелязано в някой ден ще стана тази добра почва, която принася плод тридесеткратно, шестдесеткратно, стократно, която Бог възнаграждава заради Своята любов, заради Своя кръст.

След като толкова дълго се спрях на притчата за сеяча, преминавам към разбор на следващите стихове от четвърта глава.

И рече им: затова ли се донася светило, за да се тури под крина или под одър? Не затова ли, за да се тури на светилник? Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да излезе наяве. Ако някой има уши да слуша, нека слуша! И казваше им: обърнете внимание на това, което слушате: с каквато мярка мерите, с такова ще ви се отмери и ще се прибави вам, които слушате. Защото, който има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има. И казваше: царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, защото е настанала жетва. И казваше: на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подсланят птиците небесни. И с много такива притчи им проповядваше словото, според както можеха да слушат. И без притчи не им говореше, а на учениците Си разясняваше насаме всичко. (4:21-34).

Искам да обърна вашето внимание върху цялата поредица от моменти в този кратък откъс. За какво служи свещта? За да свети. На кого? Разбира се, не само на този, който носи и пали свещта. Тя трябва да свети на всички, които се намират в стаята. Тази свещичка, поставена на прозореца или просто стояща на масата в хижата, може да се превърне в пътеводна звезда за изгубилия се човек. Същото говори и Христос за това, което слушаме, което сме научили, което се е разкрило и разцъфнало в душата ни, за тези слова, тези разбирания, които вече са принесли някакъв плод в душата ни. По-рано казах, че ни е дадено да споделяме с другите това богатство, което е попаднало на наша земя, да даваме на другите това, което сме получили. А какво ще стане иначе? Иначе ще загубим това, което ни е дадено. Защото може да се каже, че в крайна сметка всичко, разбира се, е Божие дело. Апостол Павел в Посланието си до коринтяни казва: аз посадих, Аполос полива, но възрасти Бог (1 Кор. 3:6). И трябва да помним това. С това трябва да помним: скоростта, с която думите растат, не съответства задължително на нашето желание, всичко да се изпълни възможно най-скоро. Както са попаднали в душата ни едни думи, картина, разбиране, както са влезли – така понякога си остават непостижими. Духовно събудилият се човек не става зрял човек изведнъж. Трябва да имаме търпение и към себе си, и към другите. Напразно падаме духом понякога, не виждайки в себе си и в другите желание за растеж – Божието семе рано или късно ще поникне. Преди да може класът да се покаже над земята, трябва да се случи нещо неизбежно със семето под земята: то трябва да се разложи, сякаш че изчезва. Семето престава да бъде затворена единица, то се просмуква, пропива се с влага, повече не можеш да го познаеш, не можеш да го различиш от земята. И само когато това семе вече не може да се различи от почвата, в която се намира, тогава започва раждането на плода. И този плод може да има не само драматичен, някакъв потресаващ вид, но и най-малък, незабележим образ.

За това ни говори разказът за синаповото зърно. Мъничкото зрънце пада на земята, задълбава се в нея, започва да се топи, като че ли изчезва, спира да има своя обособена личност, за да се сроди, да се срасне с почвата, в която се намира. После това малко зрънце дава плод и израства цял храст, където могат да се скрият птиците небесни, които са огромни в сравнение с малкото зърно. И затова трябва да помним, че не сме длъжни обезателно да принасяме нещо огромно, да даваме някакво откровение. Понякога едни думи казани навреме, дори казани неочаквано, може да променят живота на човека. При това не е задължително да са Божествени думи – просто думи, която излизат от недрата на това, което самите ние сме научили.

Навремето преподавах в Руската гимназия в Париж. Помня, че веднъж една девойка на четиринадесет години седеше и плачеше през целия урок. Когато тя излизаше, аз  стоях пред вратата. Спрях я и и казах: „Никога не се отчайвай!“. Тя излезе тихомълком. Не знаех, какво се е случило с тези думи; но за мен тези думи имаха огромно значение, защото в това отношение аз вярвам в Божията помощ. Двадесет и пет години по-късно тя ме издири и ми написа писмо, че в онзи ден тези думи и дали сили за живот и надежда за бъдещето; това бъдеще се разкрило пред нея като победа. В онзи момент аз само казах едни ласкави думи на бедното плачещо момиче, но те бяха казани от вътре, от моя собствен опит и от това, на което Христос ме беше научил. И това значително променило нещо за нея.

По-нататък в Евангелието се казва: няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да излезе наяве (ст. 22). Изглеждат трудни думи. Какво означават? Във връзка с казаното в предния стих за свещта (нали затова се носи свещта, да се постави в свещника?), това може да се разбира по следния начин. Ако в твоята душа, в твоето съзнание, дори в плътта ти има нещо положително и нещо отрицателно, то рано или късно ще излезе наяве. Човек, който тайно страда от плътска страст, става различен, него го възприемат като такъв, това се предава на другите, които или с отвращение се отвръщат от него, или се съблазняват. Това става с човек, който е постигнало нещо духовно или друго. Той може да не говори за това, но в него настъпва такава промяна, която се усеща около него. Хората, които имат съприкосновение с него, виждат, чувстват, надушват, че общуват с човек, у когото има нещо особено. Помня думите на моя духовен отец за това, че никой не може да се откъсне от земята и да отиде в небесното, т.е. в Царството Божие, ако не види в очите, или на лицето дори и на един човек сиянието от вечния живот. Хората, които идвали при свети Серафим Саровски, при Сергий Радонежки, въобще при светци, или дори просто при по-обикновени хора, но които са живяли – и сега живеят задълбочен духовен живот, усещат, че той съществува. И затова знайте: няма нищо тайно, което да не излезе наяве. Няма тайни грехове, тайна вътрешна несправедливост, която да не се покаже и да не се предаде на другите във вид на смъртна зараза. Рано или късно всичко излиза наяве. Това вие навярно знаете от собствен опит.

И тук Христос още веднъж предупреждава: Който има уши да слуша, нека слуша. Слушайте това, което ви казвам, обърнете внимание, защото вие можете и да спасите, и да погубите най-близките вам хора не с това, което вършите, не с това, което говорите, а с това, което вие самите представлявате.

И по-нататък: С каквато мяра мерите, с такава мяра ще ви бъде отмерено и ще се прибави вам, които слушате. С каквато мяра мерите… В Господнята молитва „Отче наш“ ние казваме: „И прости нам съгрешенията, както и ние прощаваме на тези, които са виновни пред нас..“ Ето за какво става дума. Ако ние не прощаваме на другите, то и за нас няма да има опрощение. Ако ние гледаме милосърдно, със съжаление, просто по човешки на другите, върху нас се случва и ще се случи Божият съд. И това е извънредно важно да го запомним. Ние често си мислим, че другите са длъжни да се приспособяват към нас, че другите са длъжни да направят първата крачка. По правило този, който е виновен, трудно прави първата крачка към примирението; този, който е прав, знае, че е прав (не този, който се кичи с праведността си, обиждайки другия и считайки, че въпреки всичко е прав, а става дума за този, който действително, наистина е прав), може, без да унижава себе си, а от глъбините на състраданието си към човека, който е бил наранен, да се приближи към него и да иска прошка или да търси път за помирение. Затова запомнете: с каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери, защото никой в отношението си към вас, към мен, към когото и да било, не ще се отнася по друг начин, освен така, както ние се отнасяме към другите.

А по-нататък идват едни много тайнствени думи: Който има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има. (ст. 25). Какво означава това? Ако някой няма нищо, какво може да му се отнеме? В Евангелието от Лука има пояснение, което ми се струва много значително, важно: Който има, ще му се даде; а който няма, ще му се отнеме и това, що мисли, че има. (Лук. 8:18). И това е много важно. Ние много често мислим за себе си с едно чувство за себеправедност: в нас всичко е добро, всичко е наред, всичко е хубаво. Но след това, когато отидем пред Божия съд, ще се окаже, че не е било нищо подобно, че ние само сме сивъобразявали… Въобразявал съм си, че съм добър; а всъщност съм разделил някакви трохи от масата с другите, но никога не съм споделял с тях своя хляб. Мислел съм си, че съм гостоприемен, но съм приемал само приятелите си, и то до момента, до който са ми дотегнали, когато ми се е поискало да се видя с някой друг, или да остана в семейния си кръг, или просто спокойно да поседна и да си почета. И така нататък; може да се дадат безброй такива примери. Можем да си въобразяваме, било то, че сме гостоприемни, или дружелюбни, или щедри, дори можем да си въобразим, че сме мъдри, че притежаваме някакво знание за живота, което можем щедро да раздаваме – и всичко това може да се окаже просто огромна илюзия. И с това трябва да помним, че преди да дойде съдът, преди да ни се поиска сметка за живота, трябва да се запитаме: какво у мен е реално и какво е въображаемо? Какво е плод на някаква фантазия, която имам аз за себе си, и какво всъщност реално има в мен?

Него ден вечерта им казва: да минем на отсрещната страна. И като разпуснаха народа, учениците Го взеха със себе си, както беше в кораба; имаше и други ладии с Него. И подигна се голяма буря; а вълните прехвърляха в кораба, тъй че той вече се пълнеше с вода. А Иисус беше заспал при кърмилото на възглавница. Будят Го и Му казват: Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме? И като се събуди, запрети на вятъра и каза на морето: млъкни, престани! И вятърът утихна, и настана голяма тишина. И им рече: що сте тъй страхливи? Как нямате вяра! И обзе ги голям страх, и казваха помежду си: кой ли е Този, та и вятърът, и морето Му се покоряват? (4:35-41)

Картината е толкова ярка, изразителна. Христос с учениците плава по морето. Надигнала се буря – тъй силна, че с нея не могат да се справят професионалните рибари: Петър, Андрей, Иаков, Иоан. Водата изпълва лодката; а Христос сякаш ги оскърбява със Своя покой, не просто спи при кърмилото – Той спи на възглавница.. Нима не Го интересува, че те загиват?..

Дали в тази картина не можем да си зададем един въпрос, който толкова хора ни поставят пред нас: нима вашият Бог не е толкова безразличен към нашата съдба? Нима можем да живеем, да умираме, а Той да нехае?..

Христос – Богът, станал човек, спи спокойно на възглавнициата, докато учениците Му се борят с морето, гледат да спасят живота си. И учениците подхождат към Него не само със страх, но и с някакво негодувание: „Учителю, нима не Те е грижа, че погиваме? Нима нехаеш, че ние сега умираме?“ А Христос става и им отговаря: Защо сте тъй страхливи? Вяра ли нямате, какво? Нима не вярвате, че Бог няма да ви изостави? Нима още не вярвате след всичко, което видяхте, след всички чудеса, които извърших, че мога да ви помогна?..“ И като се обърнал към вятъра и вълните, Той им заповядал да притихнат. Тази картина не се отнася само за бурята в Тивериадското море, която за малко не погубила учениците; тук става дума косвно и за нас. Ние плаваме в житейското море, т.е. преминаваме през живота, който е изпълнен и с бури, и с усложнения, и с проблеми. И понякога ни се иска, тези проблеми просто да се разрешат, Бог да стане и да заповяда на проблемите да притихнат, на морето да се успокои, на вятъра да заглъхне, и тогава би било толкова хубаво да си плаваме по лазурното море. Но това не е нашето призвание. Нашето призвание е – с вяра, непобедима, непоколебима вяра, да вървим напред през всички трудности, всички ужаси, които можем да си представим. През тези ужаси вече са минали апостолите. Ако се обърнем към апостол Павел, то ето какво казва той в посланието си до коринтяни: Понеже сме съработници Христови, ние ви молим, да не приемате напразно благодатта Божия. Защото казано е: “в благоприятно време те чух и в ден на спасение ти помогнах”. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение! (това е откъс от 49-та глава на книгата на прор. Исайя, осми стих.) Ние никому с нищо не туряме препънка, за да се не опорочи служението ни, но във всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светий, с нелицемерна любов, със слово на истина, със сила Божия, чрез оръжията на правдата в дясна и лява ръка, при чест и безчестие, при укори и похвали; смятат ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме. Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено. Вам не е тясно в нас, а е тясно в сърцата ви. (2 Кор. 6:1-12).

Ето какво казва апостол Павел, което не само опитно е преживял това, но и го е изпълнил. Нищо не можело да го спре по пътя на проповедта за това, че Бог в Христа наистина се явява Спасителя, и че ние можем да Му се доверим, можем да преминем и през най-страшните изпитания, и без значение на изпитанията, ние можем да победим – да победим в себе си, да победим заради другите и да заплатим за тази чест със своите страдания, ако е нужно – със своята кръв, уподобявайки се на Спасителя Христа.

превод от руски: Мартин Димитров

Източник: http://zadrugata.com/

Седма Неделя след Неделя подир Въздвижение - възкресяването на Иаировата дъщеря

Колко приличаме на тези хора, които са обкръжавали умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, Той Самият казва: Не плачете, тя не е умряла, заспала е... И с каква увереност хората, както е казано в Евангелието „знаели“, че тя е умряла. Макар Самият Бог да говори - Самият Господ, Който бил повикан от тях да направи чудо, а сега те Му се надсмивали с думите си. Докато тя била болна е можело да се надяват на чудо; сега тя е умряла и е смешно да се говори, че има някаква надежда...

Така се случва и с нас. Господ живя, умря, възкръсна и Сам Той ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея има живот, който вече живеят човешките души, живот, който ще обхване също и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да говорим: „Той умря, тя умря“. А когато слушаме думите на Апостола: аз не искам, вие да сте без надежда, както другите, които вярват в смъртта... – слушаме тези думи, и все пак „знаем“, че пред нас лежи човек, който е умрял, и се стремим да бъдем безутешни. Не вярваме и в думите на възкръсналия Господ, че и ние ще възкръснем, и в думите на Господа, Който възкресявал хора по време на земния Си живот – дъщерята на Иаир, Лазар, - че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че има живот. Колко странно и ужасно е, че тази очевидност на смъртта закрива пред нас реалността на живота! Ето поставете пред себе си този въпрос, всеки един от вас: колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отговаряли: Да, знам, че животът е победил, че побеждава смъртта!..

И това се отнася не само за телесната смърт. Ако само вярвахме в живота, бихме вярвали и, че когато някой роднина, близък човек умира, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот в отношението към него продължава. За да намерим жив човека, не трябва да казваме „вчера“, „когато“, „в миналото“, не трябва да поглеждаме назад, а трябва сега да живеем с този жив човек, и този жив живот, и да очакваме по-голямото, а не по-малкото.

Това се отнася също и за душевните, и за духовните явления. Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че приятелството е умряло, умряла е любовта, умряло е това, което е било най-скъпоценно между хората. И когато Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но живее (защото всичко, което съществува: любовта, приятелството, ласката – живее, умира само онова, което вече носи на земята печата на смъртта и тлението), ние въпреки това казваме: Не, Господи, аз знам – това е изчезнало до корен...

А Христос чрез притчата за изсъхналото дърво, което три години било обгрижвано, докато не оживяло, ни напомня, че дори и нещо да умре до корен, животът идва от Него; всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в миналото тление, а в съвършено ново сияние - не на временния живот, а на вечния. Всяка година слушаме пророчеството на Иезекиил за костите: „Кажи, сине човешки, ще оживеят ли тези кости?“ – и отговаряме: Не, това вече е в долината на смъртта... Пророкът обаче бил мъдър, той казал:  Ти знаеш, Господи, Ти знаеш, аз не знам...

И ето, това се отнася за всички - дали за нашите лични отношения, или за нашите разсъждения за съдбата на човешката душа, или за каквото и да е било. Да се поучим от този разказ: това не е притча, това е истинска история за това как възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла. И Христос знаел това, но само за Него смърт няма: има живот и има сън. Да погледнем към нашия живот, към нашите отношения с тези, които са починали, то ест които сега са заспали и отдъхват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които сме осъдили и над които сме произнесли окончателен съд: „ Този е мъртъв, не прави труд на Учителя, Бог няма нужда да идва тук – няма да се изправи“. Да се замислим за нашите мъртви приятелства и отношения – дали наистина са мъртви или просто временно са потъмняли, намират се в застой? Да се зачетем в тази притча: това е притча за живота срещу смъртта, притча за надеждата срещу очевидността, притча за безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие... Амин.

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

ПРИТЧАТА ЗА МИЛОСЪРДНИЯ САМАРЯНИН

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

В днешното Евангелско четиво в сбита форма е изразена цялата същност на пътя на християнина. Първата заповед ни говори за това, че сме длъжни да обичаме Бога с цялото си сърце, с всичкия си разум, с всичките си сили, с цялото си същество, и ближния си, като самия себе си. Да обичаме – тоест, да предпочетем всичко онова, което е скъпо за любимия човек, пред онова, което е скъпо за нас. Да обичаме бога – тоест да живеем, по-точно, да бъдем онези, за които Той би могъл да се зарадва. Това значи, че в нашия живот не трябва да има нищо, което Му е чуждо. И тук се сблъскваме с втората заповед, която не разбрал законникът: за това, че сме длъжни да обичаме своя ближен, като самия себе си, да обичаме до самозабрава. Много често ние мислим за себе си, че сме достойни християни, тъй като чувстваме в сърцето си топлината на любовта към Бога. Но това не е достатъчно. Изпитанието на тази любов е в това, да споделим с Бога любовта към ближния.

Спомням си един печален епизод от своя живот, когато моят баща ме попита: “Коя е най-голямата ти мечта?” Аз бях млад тогава и отговорих: “Да бъда насаме с Бога”. Тогава той ме погледна с тъга и каза: “Ти още не си и започнал да бъдещ християнин”. Защото ако обичаме Бога, то сме длъжни да споделим с Него Неговата грижа за целия свят и за всеки човек в този свят.

И нека във връзка с това да вземем за указание това кратко събитие в живота на Христа, тази притча. Ние никога няма да можем да узнаем, доколко обичаме Бога. Това е трудно, защото е толкова лесно да се излъжем. Даже когато казваме, че обичаме някого, то може да настъпи момент, когато самолюбието, равнодушието, кавгата, ще сложат край, било то и за известно време, на взаимната дружба и близост. Но за тази любов има истинско мерило. Как ти се отнасяш към ближния? Какво значи той за теб? Ако нищо не значи, ако е като минувач, ако той просто стои на пътя ти, или ти му отделяш внимание, само когато имаш добро настроение, то значи, че още не сме започнали да обичаме Бога, а също и да споделяме с Него Неговата любов към света.

Нека тогава да се замислим над това, да си зададем съответните въпроси и да преоценим своя живот. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ВЪВЕДЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА В ХРАМА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

В началото на Рождественския пост ние благоговейно празнуваме Въведението на Божията майка в храма. Храмът – е дял, област Божия, това е място, което принадлежи на Бога неразделно, място, където не може да има ни мисъл, ни чувство, ни воля, различна от волята Божия. И ето Пречистата Дева Богородица в младите, детските си години се довежда в храма Господен, встъпва в онази област, където освен Бога и Неговите пътища няма нищо; Тя е потопена в молитвата, Тя предстои пред Живия Бог, Тя се предава на женски свят труд, който може да бъде израз – ако само сърцето на човека е чувствително и чисто – единствено на любов и грижовност.

И потопена в тази стихия на Божественото присъствие и човешкото преклонение, Тя израства, година след година, в пълнята мяра на Своята зрялост. И когато застава пред Нея великият Архангел на Благовещението и Й възвестява за това, че, тайнствено и непостижимо, ще се роди от Нея Господ, Тя Му се отдава безпрекословно, в трепет и смирено послушание: Ето, рабинята Господня, нека ми бъде според волята Му... За тези години на всецяло потапяне в тайната Божия, в тайната на любовта Тя е станала способна да стане Онази, чрез Която спасителната, преобразяваща, жертвена и кръстна любов Божия ще влезе в света. Свети Григорий Палама ни казва, че би било също така невъзможно въплъщението на Сина Божий без съизволението на Неговата земна Майка, както и без волята на Небесния Отец. Влизайки всецяло в Божията воля, в тайната на любовта към Него и в Него – към цялата твар, Тя могла да произнесе името Божие, святото, тайнствено име, което съвпада с Неговата личност, с всичката Си мисъл, с цялото Си сърце, с всичката Си воля и с цялото Си тяло, и това Слово станало плът, и затова ние благоговейно съзерцаваме тази неповторима, единствена святост на Божията Майка.

Но не напразно този празник е поставен като преддверие на нашето шествие насреща на Рождеството Христово, въплъщението на Словото Божие: и на нас ни надлежи така да се приготвим, така да се задълбочим, така да очистим своето сърце, да осветим своята мисъл, да обновим своята воля, да осветим и своята плът, че вечния живот, явéн в Христа, да би могъл да се роди в нас, та ние, потопени в Неговата смърт, възстанали с Неговото Възкресение в деня на нашето кръщение, да бихме могли действително така да се срастнем с него, така да бъдем с Него единни, както членовете на тялото помежду си са единни, както цялото тяло съставя едно цяло с главата. Божията Майка родила в света Словото творческо и Любовта въплътена; и на нас ни е дадено с молитва, с вярност на евангелския път, с любов към Бога и ближния, с отречение от самите себе си, с отдаване себе си без остатък и на Бога и на нашия ближен – и на нас ни е дадено да се съединим с Бога така тайнствено, че и ние ще възкръснем с Христа и в Христа. Пред нас сега лежи път, - нека изминем този път не просто в очакване на чудо в края на този път, а като станем живи, творчески участници в този път, за да се роди Господ и с Него да се роди в нас нова, ликуваща, побеждаваща всичко любов и живот вечен. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=