НЕДЕЛЯ ЧЕТВЪРТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ НА ПРЕПОДОБНИ ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днес честваме паметта на свети Йоан Лествичник. Св. Йоан Лествичник е наречен така, защото е оставил духовно ръководство - «Лествицата» на възхождането от земята на Небето, от дълбините на греха до висините на Божията любов и съединението с Него.

И ето на първото стъпало на това възхождане свети Йоан ни казва: Не за това, братя, ще бъдем осъдени на вечния съд, че не сме вършили чудеса, че не сме богословствали, но за това ще бъдем осъдени, че не сме плакали за греховете си...

Ето къде започва нашето спасение или се завръзва възелът на нашата погибел. Ние за много неща плачем: плачем за своите загуби, плачем за оскърбленията, които ни нанасят хората, плачем ние и за болест, плачем и за различната, многообразна мъка, която ни среща през нашия живот. И ние не виждаме, че болестта, и мъката, и страданието, и загубата – всички те могат да бъдат чисти и могат да бъдат звено, което ни съединява и с Бога, и с Хората.

Но едно забравяме: забравяме, че има грях в нашия живот, ставаме нечувствителни към него, забравяме го леко, скърбим за него малко. А заедно с това, той е единственото нещастие в човешкия живот. Всичко останало може да бъде чисто, грехът – е тъмен. Грехът осквернява, грехът убива човека, и не само него самия, даже не само неговите съобщници в греха – убива той и човешките и Божеските отношения! Какъвто и грях да сме извършили, пъвото, което търсим, което искаме, е да се скрием от Бога: дано Бог да не разбере за това! дано Той да не забележи, дано Той да забрави за това!

И когато казваме: «Как ли Той ще прости това», ние толкова често го казваме не от дълбината на раздиращата душата скръб за това, че сме скъсали отношенията на любов и вяра, и дружба, а защото се е случило нещо, от което ни става страшно, от което ледени тръпки побиват душата, защото, когато застанем пред Бога, ще ни е срам и ще ни е страх...

И грехът ни отделя от хората. За своята мъка, за загубата, за нещастието може да кажем, можем да споделим с ближните, може да получим от ближния подкрепа, може да получим сила от взаимното доверие, от това, че споделяме един с друг този ужас на земята. Но грехът ни отделя от човека. Той ни отделя от ония, пред които би ни било срам, отделя ни от ония, които са били съобщници на нашите грехове, защото те са ни живо и мъчително напомняне и защото ние знаем, че ние не само за себе си, но и един за друг ще отговорим на неумолимия съд на правдата и любовта Господня.

И ето грехът убива всичко в живота – и най-малко от всичко ние го усещаме като смърт. Плачем за всичко, жалим за всичко, тъгуваме за всичко, освен за това, че живи умираме, че постепенно около нас се образува непроходим пръстен на отчужденост и от грешник, и от праведник, и от Бога, че този пръстен не може да се разкъса даже от любовта на другите, защото ни е толкова по-срамно и по-страшно, колкото повече ни обичат... Ето защо в самата основа на нашето спасение, на нашето покаяние Йоан Лествичник поставя призив към това, да плачем за своите грехове.

Защо да плачем? Ние знаем от своя опит, че само тогава можем да заплачем, когато мъка, или радост, или срам, или ужас пронижат душата, като копие, че само когато стига нашето страдание до краен предел, се изтръгват от нас сълзите. Преди това има разкаяние – и от това трябва да се започне: да се ужасим за това, че сме могли така да постъпим, че сме могли да бъдем такива; а после ще дойде и покаянието, тоест оня решителен, безпощаден към себе си обрат на душата, който ни поставя лице в лице пред Бога, хвърля ни към Неговите нозе, учи ни да просим изцеление, очищение, милост, прошка – и не само за себе си, но и за жертвите на нашата греховност.

И после, когато съзнанието ни стига до такава острота и дълбочина, че вече ни е непоносима отчуждеността от Бога, съзнанието за извършеното от нас духовно престъпление убийството на себе си и другиго, - едва тогава могат от нашите очи да бликнат очистващи сълзи. Докато ние не умеем да плачем за своите грехове, ние можем с увереност да кажем, че още не сме ги осъзнали, че още сме нечувствителни, че още сме студени, че още сме в греха.

Грехът убива. Той убива нашата душа, правейки я нечувствителна и корава, той убива нашите отношения с Бога и с хората; той убива нашата съвест и живота в другите, той убива Христа на Кръста. Миналата неделя се покланяхме на Кръста, след още малко време ще съзерцаваме страстите Господни – ето какво прави грехът: той убива. И винаги невинния, винаги взима за себе си жертва оня, който не е заслужил това страдание, това унижение, тази болка.

Помислете, всеки, за своя живот, за всеки грях, замислете се строго и безпощадно, и принесете на Бога отначало разкаяние, после – истинско, все нарастващо покаяние, докато не се изтръгне от сърцето поток сълзи и ние не можем да кажем: «Кая се, Господи, наистина!» - и в тези сълзи не се умием от греховете си. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ДЕНЯТ НА СВЕТИЯ ДУХ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днес празнуваме денят на Светия Дух. Какво знаем за Него? Вчера, на празника на Троица, ние чухме дивните слова на молитвите, но ако помислим за Името, което Му дава Евангелието, което се превежда като «Утешител», в други преводи – «Параклит», Ходатай, Застъпник, то – Кой е Той? Наистина, Той е Утешителят, който запълва нашата раздяла с Христа, който ни утешава, като сираци, които тъгуваме по това да бъдем с Христа, нашия Бог, нашия Спасител, че докато сме в плът (това са думи на апостол Павел), ние сме отделени от Него. Но за да бъде Той наша Подкрепа, наш Утешител, преди всичко трябва да осъзнаваме, че ние действително сме разделени, отделени. И ето това е първият въпрос, който ние трябва да поставим пред себе си: съэнаваме ли това? Или живеем в илюзията, че ние сме в Бога, и Бог е в нас, и нищо повече не ни е нужно? А е нужно толкова много повече, отколкото си представяме.

Светият Дух също е и Онзи, Който, като Помощник, Крепост, ни дава сила да живеем, независимо от раздялата, да стоим непоколебимо, да бъдем изпълнители на волята Божия, изпълнители на заповедите Божии. Той е Онзи, Който дава на душата здравина, решимост, сила, - бих казал: власт да изпълни това. Но пак, единствено ако само се обърнем към Него и кажем: Ела! Всели се в нас! Очисти ни! Бъди не само наш Утешител, но и наша Крепост и Сила.

И, накрая, Той ни дава оща тук радостта от познанието на това, колко сме близки, независимо от това, че безкрайно излглежда разстоянието между Бога и нас. Той е Онзи, Който от нашите дълбини ходатайства в нас къ Бога с неизречени въздихания. Той е Онзи, Който, защото сме Христови, Негови братя, Негови сестри по човечество (и това са собствени слова на Христа), ни дава да познаем, че ние сме деца на Отца. Каква радост, какво чудо, какво е достоинството на това, но и каква е отговорността!

И ако се замислим за нашия свят, който е така чужд, откъснат от Бога, то за него Светият Дух е вече началото на вечния живот. Неговото присъствие в света е събитие решаващо: Той бие, удря, както морето о скалите, и разбива, сломява съпротивата. Той е радостта на вечността, чукаща на нашата врата, Той се втурва в нашия живот, напомня ни за Бога, за Христа, нашя Спасител, за нашето величие и достойнство пред Бога и за това, че всичко е възможно в укрепяващата ни сила Христова.

Нека поради това с всичката отговорност и благодарност да празнуваме този ден. И нега Духът Божий, дошъл като огнени езици над Апостолите, дойде и над нас, било наистина като огън, от който ние ще пламнем и ще пламенеем, като неизгарящата къпина, или като «лъх от тих вятър», който пророкът усетил в пустинята, където Бог бил в Неговото тихо смирение, в Неговото самоотдаване на нас, в Неговата любов към нас. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯТА НА ВСИЧКИ СВEТИИ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Днес празнуваме паметта на всички светии, всички онези, които са чули словото Христово, чиито сърце и ум са пламнали, и те излезли в света да донесат на целия свят благовестието. Да пренесат словото за това, че Бог така възлюби света, че влезе в този свят, та никога повече да не го напусне, и че в Своето възкресение Той е включил всичко, което е нашия свят: в Неговата плът – целия видим свят, в Неговата душа – целият човешки свят, и ги утвърдил одесную, откъм дясната ръка на Отца.

Това не е само слава църковна, това е зов, обърнат към всекиго от нас. Днес ни призовава Евангелското чтение, вдъхновява ни Апостолското послание така да любим Бога, че да станем Негови истински ученици. И това значи, че нашата вяра в Него трябва да бъде и от ден на ден да става все по-реално вярност, така, че като виждат нас, виждайки как ние живеем, кои сме ние, другите хора да могат да повярват, че Христос е дошъл да спаси света, и че си струва да Го следваме като Учител и приятел.

Апостол Яков, обръщайки се към хората от своето време, казва: покажи ми своята вяра без твоите дела, а аз ще ти покажа моята вяра от моите дела! Затова нека да отидем в света, та на този свят, който сега бедства и се мъчи, който е загубил своя път, да донесем благата вест: не само вестта за това, че Бог е дошъл и се намира сред нас, но че Той ни е показал пътя, че Той е пътят, и е дал пример на всекиго, как да Го следваме: не робски, не като наемници, но с радост. Това следване означава, че ни е дарувана пълнотата и че животът е дълбок в нас, и може да се излее върху другите.

В това е днешното благовестие. В следващите две седмици ще празнуваме по по-различен начин светиите на Земята Руска и православните светии на тази Земя – хора от нашата кръв, от нашата плът, наши ближни. Нека да мислим за тях, и да се стремим да преживеем живота си така, че да могат те да се радват, че имат последователи достойни за Христа и достойни за това, как те самите са преживяли своя живот. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

За значението на думата свобода

Ако помислим за значението на думата "свобода" на различните езици, пред нас се изправя нов свят на съвършено различни и по-богати понятия, които можем да съпоставим с понятието "послушание".

Латинското libertas – моето право да се разпореждам със съдбата си, с личността си и с живота си – е било юридическо понятие. Терминът означавал изначалното обществено положение на детето, родено то свободни родители, а не от роби. Но е ясно, че да се родиш с правата на свободен човек съвсем не означава да си свободен или да останеш свободен. Ако сте родени с правата на свободен човек, но сте се превърнали в роби на страстите си по какъвто и да било начин, няма как да говорим за свобода. Човек, който е станал наркоман или се е отдал на пиянство, или на която и да е друга страст, вече не е свободен. Затова свободата в този аспект е наразривно свързана с дисциплината: за да останеш свободен, след като си роден такъв, трябва да се научиш да се владееш, да бъдеш господар на себе си. Ако не съм способен да изпълнявам заповедите на своята съвест или да действам според убежденията си, значи не съм свободен човек.

Възпитаваме децата си по пътя на послушанието, но то може да се разбира по два начина:

Спомням си за двама мои връстници, които имаха много властна майка. Веднъж някой я попитал по какъв начин нейните синове, които вече са по на 30 години, веднага изпълняват заповедите й. Тя с трогателно умиление отговорила: аз имам ръце, те – бузи! ... Този вид послушание няма нищо общо с възпитаване на свободата у човека; това няма никога да доведе до свобода, то представлява заробване.

Има и друго понятие за послушание. Когато способността да се вслушваш била изпитвана от отците в египетската пустиня посредством абсурдни на пръв поглед заповеди, целта била не да се дресират хората ("каквото кажа, това прави"), но във всеки момент да забравиш собствените си съображения и да изпълниш онова, което ти е казано, като школа за вслушване в чуждата душа, в чуждия опит, в чуждото разбиране. Това послушание може да доведе до зрялост и до това, човекът да е способен да владее себе си. Ако мога да се откажа от своите мисли в дадения момент, от чувствата и емоциите си заради онова, което казва другият човек, когото ценя повече от себе си, тогава се освобождавам от себе си чрез овладяване на себе си.

Така послушанието и свободата са неразривно свързани, едното се явява условие на другото, негова школа.

Немското freiheit и английското freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда обичан", а като съществително – "моят любим", "моята любима". Ранната интуиция на санскритския език е определила свободата като – обичам те достатъчно, за да не те заробя, толкова те обичам, че искам ти да бъдеш самия себе си докрай, без аз да те определям, да те променям, да ти влияя. Струва ми се, че ситуацията, която откриваме в тези думи, е гениална: при това те са толкова древни, че почти говорят за раждането на мисълта от опита. Да, свободата действително е това състояние, при което двама души се обичат един другиго, отнасят се с такова уважение един към друг, така че не искат да се моделират един друг, да се променят един друг, тоест те гледат един на друг, казано вече по християнски, като на икона, като на жив Божий образ, който не бива да се докосва. Можеш да му се поклониш, да се възхитиш на красотата му, на дълбочината му, но не бива да го променяш.

И третата дума, това е руското свобода. Руският философ, Хомяков, извежда думата свобода от "да бъдеш себе си".

Действително, ние сме родени свободни в съвършения смисъл на думата. Ако аз не владея себе си, не мога да дам себе си никому, нито на Бога, нито на човек – ние можем да получим власт само чрез послушанието. Това води до взаимна връзка с Онзи, Който е казал: Недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител – Христос (Мат. 23:5). Това е отношение на взаимна любов, при което Бог не навлиза в живота ни като нашественик, Той не ни "съблазнява" със заповеди – само ни казва: Това е пътят към вечния живот. Аз Съм пътят. Ако тръгнеш по този път, ще стигнеш до пълнотата на битието си и ще станеш самия себе си в пълния смисъл на думата, ще станеш богочовек, ще се приобщиш към Божествената природа, както говори за това св. ап. Петър (вж. 2 Петр 1:4).

Когато разсъждаваме за свободата, послушанието, дисциплината, трябва да имаме предвид тези неща, за да не превърнем свободата в анархия, а послушанието – в робство, вследствие на което бихме останали цял живот подвластни и недорасли – нещо, което се среща твърде често."

Из книгата "О встрече", беседата "О свободе и о подвиге", 1988 г.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/

За мъжа и жената

...Христос дойде на земята да спаси човечеството, Бог стана човек и извърши това спасение с цената на Своя земен живот и смърт. И това е първото, за което трябва да мислят мъжете, встъпващи в брак: от Бога им се връчва крехко същество, на което те са казали: "Обичам те!" И тази любов трябва, длъжна е да бъде такава, че мъжът да е готов всичко да пожертва, дори своя земен живот, от любов към жената и децата си. Той е глава на семейството не защото е мъж, а защото е образ на Христа! Съпругата и децата му трябва да виждат в него онова подобие Божие, образа на безграничната, предана, себеотдайна любов, готова на всичко, за да спаси, защити, нахрани, утеши, зарадва и възпита своето семейство. Това трябва да помни всеки човек. Прекалено лесно е за мъжа да мисли, че само защото е мъж, има права над съпругата и децата си. Не е вярно! Ако съпругът не е образ на Христа, никой не му дължи уважение, страх или послушание.

А жената е икона, образ на Църквата. Църквата, бих казал, има две лица. Тя е невеста, радваща се на това, че е възлюбена от Бога с любов, явена в Христа. Но заедно с това (и това е образ, използван от св.ап. Павел) тя се явява невеста на Агнеца - онази, която тъй дълбоко и съвършено възлюбила своя жених, че от непоколебима вярност може да остави всичко, всичко да забрави и от всичко да се откъсне заради тази любов. Да го последва където и да иде той: ако трябва - даже на страдания, ако е нужно - и на кръст...

Виждате, в това послание не се говори за властта на мъжа и подчинението на жената, а за взаимна любов, която е жертвено-героична за мъжа и на която жената може да отвърне със същата жертвоготовна любов...

Източник: http://www.pravoslavieto.com/

С думите на светците и с думи свои

Поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите (това не е трудно), а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение. Тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях.

Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.

Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко, човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става "възрастен" и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.

Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: "Амин!" - а това значи "Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това". На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема и тогава можем да кажем: "Господи - не разбирам! Как е възможно това?" Понякога изрази като "Аз съм най-големият грешник на земята", излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни и тогава ние ще кажем: "Господи, това не може да бъде и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!..." Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече, отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.

Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.

Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: "Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе..." Или може да се случи да станем и да кажем: "Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!..." Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чувства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: "Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли..."

Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.

И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: "Господи, аз Те знам, Ти си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб - какъв позор! Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си..." Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: "Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори..."

Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.

Митрополит Антоний Сурожки

Препечатано от Църковен вестник, брой 10 за 2002 година

ЗА ПОВЪРХНОСТНАТА ИЗПОВЕД

За изповедта ще кажа и следното. Ето, повече от четирийсет години, откакто сме разделили изповедта от причастието, тоест вярващият не е длcжен да се изповядва преди всяко причастяване. Това изисква значителна зрелост, изисква и ръководство от страна на свещеник. Причина за това е следната: дореволюционната практика е довела до това, че човекът, желаещ да се причасти, е идвал на изповед, събирайки определен брой „малки грехове”.

Разбира се, идваха хора, обременени с много грехове, но те не идваха само заради причастието, а заради самата изповед. Но често хората идваха с много повърхностна изповед, с такава изповед, каквато един човек в зряла възраст няма право да принася, или с такова разположение: „Да, аз дойдох, изповядах своите всекидневни грехове, затова имам право да получа разрешителна молитва и да се причастя”…

Първата година, когато бях тук, имах много остри конфликти с някои такива изповядващи се. Помня, дойде един човек и каза: „Батюшка, аз съм грешен като всички”. Аз казах: „Не зная как са грешни всички, а вие как сте грешен?” – „Ами, грешен съм…” – „Не, вие трябва да се изповядате по-сериозно”. Той започна да се дразни: „Е, какво да ви кажа: дошъл съм на изповед, следователно имам право на разрешителна молитва и утре на причастие!” Аз казвам: „Не, нито ще ви прочета разрешителна молитва, нито ще дойдете да се причастите – отидете си вкъщи и помислете”…

Имаше и друг случай. Дойде един човек и каза: „Грешен съм във всичко”. Аз отговорих: „Не може да бъде!” – „Да, във всичко, във всичко съм грешен”… Аз казвам: „Слушайте, вземете десетте Божии заповеди. Нима вие сте грешили против всяка от тези заповеди?! Аз ви познавам като един честен, порядъчен човек, а вие ми казвате, че сте крадец…” – „Как така, батюшка?!” – „Много ясно: има заповед, която казва: „не кради”. Ако вие сте съгрешили във всичко, то вие сте крали, а който краде, на руски се нарича крадец”. – „Не, батюшка!” – „Освен това ви смятах за морален човек, а вие спокойно ми съобщавате, че сте прелюбодеец?!” – „Батюшка, как смеете да ме оскърбявате!” – „Аз не ви оскърбявам. Има заповед „не прелюбодействай”. Вие ми казваме, че сте виновен във всичко, а значи, сте виновен и в това”. – „О – каза той, – аз не съм се замислял над това”. – „Ето, идете си у дома и се замислете! Когато измислите нещо, което е ваш конкретен грях, тогава елате да се изповядате”.

Войната беше дълга, и ние се разделихме с това, че човекът започна да се изповядва, когато в него съзрееше съдържанието на изповедта. Тогава свещеникът или прочита разрешителна молитва, или му казва, че не се е подготвил достатъчно и неговата изповед е твърде повърхностна: отиди си вкъщи и размисли… Или свещеникът може да каже: причасти се… Или да каже: при това, което изповяда, ти първо трябва да съзрееш за причастие – не се причастявай, ела отново на изповед след такъв и такъв срок… Или може да каже: добре, сега се причастявай няколко пъти подред, докато чувстваш, че си в мир с Бога, със своята съвест, със своите ближни и, както е казал Исаак Сирин, с вещите, които притежаваш…

И резултатът от това, струва ми се, е много плодотворен, защото хората идват да се изповядват сериозно, много сериозно и съдържателно. Разбира се, те не стават свети, защото са се изповядали добре, но искат поне да се изповядват честно, задълбочено и пристъпват към причастие не „защото им се полага”, а в съответствие със своята изповед. Помня, веднъж говорих за това в Загорск и един от студентите реагира: „Но, Владико, значи Вие не сте православен, защото при нас така не е прието”. Обърнах му внимание на това, че няма нито едно църковно правило, което да изисква изповед преди причастие. Има заповед на Петър Велики, която е била издадена с политически цели, за проверка на изповядващите се, но това е нещо съвсем друго.

Много хора чрез изповедта, която аз произнасям, са се научили да се изповядват, тоест да говорят за съдържанието на своята душа и своя живот, а не само да донасят списък с някакви „малки” грехове. Често съм имал чувството, че човек идва и донася списък именно с „малки” грехове, които не са по мащаба на самия човек. Веднъж говорих на децата, че хората понякога събират грехове, като човек, който знае, че трябва да мине край хапещо уче, и взема със себе си кокал. То се приближава – и той хвърля кокала на кучето, и докато то го глозга, сам се промъква незабелязано. Ето това, струва ми се, не бива да допускаме, нито в себе си, нито в другите.

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravmir.ru

Из книгата: Митрополит Антоний Сурожки. „Дом Божий”, М., 1995

Източник: http://www.bogonosci.com/