Изповедта и причастието на децата

- Някои духовници предявяват високи аскетически изисквания към изповядващите се, включително към децата, настоявайки в частност за спазване на строг пост няколко дни преди причастие. В един от московските манастири възпитателка на детски дом довела за причастие група деца-сираци. Настоятелят на манастира попитал спазвали ли са децата поста три дни преди това; когато се разбрало, че не са, той не допуснал до причастие нито едно от тях. При това казал: "Запомнете, деца: при Бога нищо не е просто така".

- Мисля, че не е постъпил добре. Мисля, че Бог би приел с любов тези  деца, та нали са нарушили църковно правило, за което са си нямали понятие. Те не са били принудени да го спазят, защото възпитателката вероятно е искала да отидат при Бога с радост, а не с чувството, че при Бога може да се ходи само с напън, че не бива при Него да се отиде просто така.

Представете си следното: майка седи в стаята си на отворена врата. Облечена е в бяло, навън е пролет. Малкото й момче си играе в градината. Той си играе в пясъка, играе си на тревата, целият се е изцапал. И изведнъж се е сетил за мама, не с главата си, а сърцето му си е спомнило за мама, и у него се е родил порив да се хвърли към нея, да я прегърне, да я разцелува, - и той се затичва. И какво трябва да направи мама? Да го спре, да каже: "Какво правиш? Нима не виждаш, че съм в бяла рокля, че цялата ще ме изцапаш? Я иди първо да се измиеш!"? Ако тя е деликатна, умна майка, ще забрави за роклята си, за белотата си. Тя ще се отзове на тази ласкава любов на детето, ще го сложи на коленете си, ще го прегърне, ще му даде да я целуне - и ще се изцапа и роклята, и лицето й, пък след това ще го пусне отново да си играе. Така, мисля си, Бог се отнася към нас. Така че понякога, когато детето идва при нас за причастие, то трябва да дойде с порив, с радост: отивам при Христос, Който като мама ме обича, Който иска да ме прегърне, Който иска да ме приласкае, Който ми позволява, нищо че е Бог, да бъда Неговото момче или момиче... Ето как трябва да се отнасяме към дете, което идва за причастие.

А що се отнася до достойнството, то, простете ми, обаче милиони постят и спазват строг пост и преди причастие, и при други обстоятелства, а може ли да кажем честно, че от това стават по-добри, тоест по-близо до Бога? Не, не можем. Много често би трябвало да кажем: по-добре да не беше такъв фарисей, такъв верен изпълнител на всички устави - и да не забравяш за любовта и милостта, и за опрощаването, и за всички добродетели, за които говори Христос.

Сещам се за един разказ от живота на светителя Филарет Московски как в едно село имало свещеник пияница, а в друго село всички жители се пропили, и местният свещеник вече нямал сили. И Филарет си помислил: ами ако взема да събера пияния свещеник с пияната енория, щом тъй и тъй нищо не мога да направя за тях. Така и направил. Пиещият свещеник отишъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: "Ето какво е положението. Владиката се е отчаял и от вас, и от мен - ние сме пияници. Но аз като свещеник съм длъжен да извършвам Божествената Литургия всяка неделя, на всеки празник, и на Литургия да се причастявам, въпреки че съм пияница. Ето какво ви предлагам: елате и всички заедно ще се причастяваме; заедно ще се причастяваме, плачейки над себе си, каейки се пред Бога, че сме недостойни да се приближаваме до Него, но че вярваме в Неговата милост". И какво се случи? От житието на митрополит Филарет научаваме, че дали от изумление, от благодарност или от действието на Светия Дух чрез тайнството и непосредствено върху техните души, които се отворили към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството спряло - и свещеникът изтрезнял, и жителите на селото изтрезнели. Ето един пример. Те не са постили, не са спазвали строгите правила, отишли са при Бог, защото Той е бил единственият, съумял да ги обича недостойни. Има една руска пословица: "Обичайте ни като сме черни, бели всеки ще ни обикне"... Ето така се случва. И съм убеден, че ако човек поради небрежност нарушава някакви правила, това трябва да му се посочва. Но ако той просто не знае за тях или не му стигат сили, вяра, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се даде опит в близостта към Бога, а не да се изисква от него спазване на правила.

Затова мисля, че в дадения случай този свещеник не е постъпил както трябва. Той е трябвало да допусне всички деца до причастие, може би след кратка беседа и кратка, но сериозна лична изповед на всяко дете, като трябва да се говори не за това, че детето е нарушило някакви правила, а за Христос, за Божията любов...

Нека просто разкажа какво правя аз, когато при мен дóйде дете за първи път да се изповядва. Обикновено носи листче, на което майката е написала цял списък с негови простъпки. То започва да чете, аз го спирам: "Кой е съставил този списък?" - "Мама". - "А ти съгласен ли си с този списък?" - "Да, щом мама казва, че това не е хубаво". - "Хайде да оставим настрана списъка и да си поговорим. Ти знаеш ли нещо за Христос?" - "Да, мама ми е разказвала и ми е чела на глас Евангелието", - "И как ти се струва: харесва ли ти Христос, би ли искал да се запознаеш с него и да се сприятелите?" Детето мисли известно време и обикновено казва: "Да, бих искал Той да стане мой приятел". - "А знаеш ли, какво е това дружба? Дружбата е да бъдеш верен на приятеля си във всичко, да правиш всичко възможно да не го огорчаваш, да положиш всички усилия, за да го зарадваш. Ако той е по-голям, по-умен или по-добър от тебе, да направиш всичко възможно да приличаш на него. Как мислиш, би ли искал да имаш такива дружески отношения с Христос?" - "Да, бих искал да бъда Негов приятел!" - "Тогава ето какво. Забрави за този списък и ми кажи: ако сега пред тебе стоеше Христос видим (невидимо Той стои тук) и те попиташе: "Кажи, има ли нещо, което те е срам да Ми кажеш и е срамно Аз да знам, дори без да си го казал? Какво би отвърнал? И детето казва: "Аз излъгах, направих това, направих онова. Би ме било срам Христос да знае за това - а Той знае. Какво да правя?" - "А ти сам Му кажи, не Той да знае без твое участие, просто му кажи всичко - че си крал бонбони, че си лъгал, че не си слушал, че те е мързяло, че си се смял над някои свои приятели, че си бил неверен на дружбата си. Например, когато други момчета са обиждали приятеля ти, присмивали са му се, понякога дори може би са го били, ти застъпвал ли си се за него? Заставал ли си до него с думите: ако искате да биете него, бийте и мен?" - "Не". - "Ето в какво трябва да се покаеш." И така може да научиш детето да се кае за реални негови грехове, но в името на дружбата с Бога, в името на дружбата с Христос, защото Христос е негов приятел, и печатът на дружбата - това е верността, желанието да донесеш радост на другия и никога да не бъдеш причина за огорчение или болка за него. Ето как трябва да се говори с детето.

  

А това, което се отнася до детето, се отнася и до възрастните, защото безброй възрастни идват на изповед както и децата - със списък от грехове, знаейки, че не бива да правят едно, друго, но не ги изповядват, понеже това нарушава дружбата им с Бога, загрозява ги, прави невъзможно човек да се нарече Христов приятел, а по друга причина. И в това отношение списъците не помагат. Те дават на човека знание за грехове, за които той е нямал понятие и които не му трябва да знае, защото те не принадлежат нито на възрастта, нито на пола, нито на развитието му. А трябва да го учим да се вгледа в самия себе си, да търси в Евангелието местата, от които гори сърцето, събужда се желание да следваш тези заръки, прояснява се умът, волята укрепва. И ако момчето или момичето, или възрастният наруши това, той нарушава своята вярност към Бога там, където тя вече зачатъчно е съществувала. Ето къде трябва да започне въпросът за изповедта. А списъци - не!

А що се отнася до въпросите на половия живот, те не бива да се засягат грубо. Трябва да се намери някакъв начин да се каже на детето (или на възрастния) за целомъдрието, за това как той се отнася към своето тяло, за това, как се отнася към телата на другите хора, гледа ли на тях с благоговение, целомъдрено или не. Но никога да не се описват никакви грехове, които той може би още не знае, и да не му се дават списъци с грехове, за които дори не е и чувал. Помня един човек (това беше преди много години), на когото свещеник беше дал списък с грехове, и този циничен, невярващ човек беше върнал списъка с думите: "С какъв интерес само прочетох този списък! Дори и наум не са ми идвали тези неща. Колко интересно беше, колко любопитно и как ще мисля над това и ще си играя с въображението". Това ли искате като давате на човек списък с грехове? Можете ли с увереност да кажете, че той ще го възприеме именно с чувство на покаяние? Не, не можете. Затова, внимавайте.

А що се отнася до допускането или недопускането до причастие на основание поста, тук трябва да се прави разлика. Има хора, на които им е нужно да се причастят най-вече, защото това ще бъде първият им жив контакт с Бога, и те не могат да се приготвят за него само като се въздържат от една или друга храна. За тях това е непонятно, не е съществено. Аз изповядвах в продължение на няколко години хора, които никога дотогава не бяха ходили в църква и никога не се бяха изповядвали, макар някога в детството си да са били кръстени тайно. На такива хора трябва да им се помогне да погледнат вътре в себе си, да погледнат Бога и да създадат нови отношения, и да се причастят, не защото са излели цялата си душа и са изповядали всичките си грехове без остатък, а защото идват при Този, Който може да им даде Живот. Причастяването към Светите Тайни е Живот, който се дава на тях, на нас. Това не означава, че можем с лекота да даваме тайнство, но означава, че понякога на човек му е необходимо да се причасти, за да познае Бога.

Ще разкажа един случай. Преди близо петдесет години при мен дойде млада жена с въпроса: "Аз съм от семейство на вярващи. Всяка година ме карат на Великден да се причастявам. Аз не вярвам нито в Бога, нито в причастието, нито в Църквата, нито в Христос, в нищо не вярвам, и не мога да продължавам да вземам причастие при тези обстоятелства. Какво да правя?" Аз казах: "Въпросът е решен: ако ти дойдеш да се причастиш, ще ти откажа причастие при тези обстоятелства, но искам да поговоря с теб за това". И в продължение на целия пост, всеки петък тя идваше при мен и аз споделях с нея онова неголямо познание, което притежавам, и онзи малък опит, събран през годините. И когато стигнахме до Разпети Петък, се оказа, че нищо не съм успял да й предам и тя просто си е загубила времето в разговорите с мен. Рекох й: "Знаеш ли, нищо не можах да ти дам, твоето семейство нищо не е успяло да ти разкрие. Нека идем и се помолим на Бога Той Самият да направи това". Отидохме в храма, застанахме на колене пред Плащаницата, и аз се обърнах към Бога с въпроса: Господи, какво да кажа на това момиче, за да й открия пътя към Тебе?.. И изведнъж ме осени една мисъл (тогава, през цялата тази среща, аз постъпвах - как да кажа? - "на вяра", тоест с увереност, че Бог иска да спаси този човек, колкото и да ми се струваше непонятно, по какъвто и неведом път Той да върви). Дойде ми мисълта да я попитам: "Необходимо ли е за тебе да намериш Бога или не?" Тя отвърна: "Ако няма Бог, няма смисъл да се живее, и аз не искам да живея. Какво да правя?" Аз отговорих: "Не знам!" - и зададох на Бога втори въпрос: какво да прави тя и какво да правя аз? Какво трябва да й кажа?.. След известно време отговорът дойде при мен, аз й казах: "Ако ти изпълниш това, което ще ти кажа, ти обещавам от името на Бога, че ще намериш вярата". Тя каза: "Да! Какво трябва да направя?" И аз отново отговорих: "Не знам, хайде да се молим още". И продължих да се моля; и дойде мисълта, която ме изплаши, но която сметнах за свой дълг да повторя, защото, след като попитах Бог, сметнах за невъзможно някак си да Му "забраня" да използва мене за отговора. Аз й казах: "Ето ти отговор. Утре, на Велика Събота, ще служа Литургия. Ти ще дойдеш за причастие, но преди да се причастиш ще се спреш и на глас ще ми кажеш: Господи, моите родители нищо не са ми дали; Твоята Църква ме излъга и нищо не ми даде. Твоите свещеници нищо не успяха да ми предадат, и сега просто стоя пред Теб с въпрос. Ако Ти Сам нищо не ми отговориш на този въпрос, си отивам и никога няма да се върна при Тебе". Тя възрази на това: "Ако има Бог, това е кощунство, аз не мога да го кажа". Отговорих й: "Не, ти ще кажеш това, защото аз ще отговарям за твоите думи". И тя дойде и каза тези страшни думи и се причасти към Светите Тайни. В същия ден заминах за Франция и получих от нея бележка: "Още не знам дали има Бог, но с увереност мога да кажа: онова, което получих с причастието, не беше хляб и не беше вино, а нещо съвсем друго". И оттук започна нейният духовен път.

  Казвам това, за да подчертая, че не спазването на правилата ни открива пътя към Бога. Когато този път вече е открит, тогава правилата могат да послужат за подпора, - не условие да се приближим към Бог, а подпора, която ни помага да вървим към Него, към приобщаването, към общия живот. Но когато този път още не се е открил, никакви правила не могат да помогнат.

Брак, монашество, Църква

Получих много предложения за темата на днешния ни разговор. Между другото ме молеха да поговорим за Църквата, а освен това – за брака и монашеството. Искам да се опитам да обединя тези две теми. За мен те се свързват по следния начин: нищо в Църквата не може да бъде съществено, изразяващо същността й, без едновременно да бъде израз на целия църковен живот, на човешките дела и творчество.

Бракът и монашеството също представляват два аспекта на църковната природа, на църковната същност. Бракът и монашеството в църковния опит не са просто начини на живот, които едни или други хора избират; те като че ли представляват две страни, две проявления, чрез които от различна гледна точка се осъществява природата на Църквата.

Ако прочетете внимателно Стария и Новия Завет, а особено книга Откровение, ще видите, че образът на брака е образ на пълнотата на живота, на неговата завършеност и съвършенство. В това отношение бракът представлява безусловна победа на любовта, тоест абсолютно тържество на Бога, но не над човека – Бог не тържествува над човека, – а тържество на Бога в самия човек; осъществяване на цялата пълнота както на Божествения, така и на човешкия живот. Старият Завет ни дава много образи на пълнота, щастие, радост и блаженство в картините на брачния живот. А в Новия Завет, в книга Откровение, се говори за брака на Агнеца, за съединението в любов – любов неразторгваема, любов и победила, и победоносна, която съединява всяко създание с Бога.

И затова бракът изразява нещо, което представлява същността на църковния живот: дивното чудо, че Бог толкова много обикна света, та отдаде Своя Единороден Син, за да се спаси света (Иоан. 3, 16) и да придобие онази бездънна дълбочина, чието измерение се явява единствено Сам Бог.

От друга страна, Църквата се изобразява и като Невестата на Агнеца. Сигурно помните този израз; на някои той изглежда странен, почти митологичен или приказен. Какво означава „невеста на Агнеца”? Невестата е тази, която е съумяла така да обикне, толкова всецяло и неразделно, че може да последва любимия си на края на света, в радости и в скърби, да бъде до него, където и да се окаже той. А Агнецът в израза „невеста на Агнеца” е Агнецът за жертва, онзи Агнец, за Когото известил св. Йоан Кръстител, когато видял Христа: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.” (Иоан. 1:29); онзи Агнец, Който е наречен Мъж на скърби (вж. Ис. 52, 53). И накрая, това е Синът Божи, станал Син човешки в действието на Въплъщението, което Го направило един от нас посредством брачната любов на Бога към творението.

Но пътят на Агнеца е кръстен път; Мъжът на скърбите, Христос, Агнецът, за Когото се говори в Стария Завет, е определен да отдаде живота Си – свободно и с любов – за света, за творението, които Бог обикна така, че отдаде Него за тяхното спасение. А невестата на Агнеца – това е творението, което отвръща на Божията любов с любов, готова да сподели с въплътилия Се Бог, дошъл в света на смърт, и то смърт кръстна, цялата Му земна съдба.

В този смисъл Църквата има два съвършено различни аспекта. Тя е чудото на срещата на Бога и човека, на цялото творение с Бога; тя е и чудото, тържеството на това, че Бог е така безкрайно близък, че е станал толкова роден, толкова свой… Един от Отците на Църквата казва, че думата „Бог” е по-малко значима за нас от думата „Отец”, тъй като „Бог” обозначава разликата между нас и Него, а „Отец” подчертава родството: ние сме Негови деца, ние сме родни Нему, ние сме Му близки. И това чудо на Божията любов, която ни се дава и на която можем с радостно ликуване да отговорим, изпълва и осъществява всичко. Въплъщението на Христа се извършва във времето, в историята, която се развива и тече. Но то е също така пълнотата и осъществяването на историята; то е окончателната победа, завършекът и изпълнението на всичко.

Затова Църквата ликува. Църквата е не просто човешко общество, не просто общество от хора, събрани в името на Бога, които следват Неговите завети и живеят с Неговите дарове; Църквата е много по-голямо чудо. Тя е тяло, живо тяло, организъм, който е едновременно и Божествен, и човешки, в който на равни начала – защото любовта прави неравните равни – Бог и човек се срещат, съединяват се, стават неразделни. Църквата е мястото, където се извършва това чудо на срещата, на взаимно отдаващата се любов, на вече настъпилата вечност, на победата на любовта над всяка вражда и отделеност.

В този смисъл и досега Църквата съдържа в себе си брака на Агнеца. Светците, дори не само светците, а и грешниците знаят това: в един момент внезапно усещаме, че Бог е толкова близък, че Неговата любов е ласкава и тиха, че е такова щастие да Го познаваш и да бъдеш обичан от Него и според силите си да отговаряш на любовта с любов.

И същевременно именно Църквата, когато я преживяваме и разбираме по този начин, се явява предмет на вярата ни, а не просто на нашето знание, защото в Църквата изпъква човешката немощ, уязвимост, грях. Но ние знаем, Църквата е нещо много повече от това. Така бива понякога в семействата: голяма, дълбока, силна любов е съединила и държи заедно хора, които някога са се видели един другиго такива, каквито са в Божиите очи – облечени в слава и красота, обладаващи проникновена дълбочина. А околните понякога виждат само трудностите, напрежението в това семейство, чуват споровете и не разбират, че зад тях има такава дълбока, силна любов; че този спор, това бурно, мъчително съзряване са възможни, само защото съществува тази от нищо непоколебима любов.

В Стария завет наблюдаваме същото между човечеството и Бога; виждаме постоянен спор между Бога и човека, виждаме как на моменти се смрачава и в тъмнината в мъчителна борба се вкопчват Иаков и Ангелът Божи. И докато е тъмно тази битка ще продължава и ще побеждават ту Ангелът, ту грешникът, ту Бог, ту човекът. Но в това премерване на силите, в това противопоставяне, в тази борба, се случва нещо много важно – на зазоряване Иаков повдига очи и разбира, че цяла нощ се е борил с Ангела, покланя му се до земята и проси от него благословение (Бит. 32:24 и сл.).

Това се случва и в Църквата. Има видима част: борбата на Иаков с Ангела в мрака на неразбирането, на съзряването, в мъките на непълнота, стремяща се към пълнота, но загубила пътя към нея; и същевременно самата борба говори, че Бог и човек са се свързали неразделно и завинаги помежду си и нищо не може да ги откъсне един от друг. В това е чудото на Църквата: в нейното мъчително съзряване, в нейния мъчителен вътрешен живот, където човешкото и Божественото се преплитат и стават единни, но все още не във всеки от нас са достигнали това единство. И все пак, това вече е среща завинаги, това вече е вечно съединяване, това вече е някакво предчувствие, а на моменти и предвкусване на това, че ще дойде време, когато борбата ще бъде преодоляна и ще остане само неизказаната радост на творението, съединило се със своя Творец.

Но Църквата има и друг аспект, който по-горе посочих: тя е Невеста на Агнеца. Всеки от нас, всяка душа, всеки човек в своето съзряване се е вкопчил в борба с Бога, но същевременно ние сме заедно с Бога, защото любовта и вярата са ни съединили с Него. В този свят ние сме мястото, където живее Бог; Църквата, като място на срещата, също представлява място на Божественото присъствие в този свят. Църквата в този свят е така съединена с Бога, че върви по пътя на Христа. Понякога ни се струва непонятно как е възможно това. Каква е нашата връзка с Христос, по какъв начин можем да бъдем толкова единни с Него, че Той да каже на учениците Си: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан. 20:21)? Ако се замислим над това как ставаме Христови, можем да се обърнем към образите на Новия и Стария Завет. Апостол Павел ни казва, че ние сме дива маслина, присадена към здравата, жива маслина, към тялото Христово (Рим. 11:17 и сл.). Ако се замислим над този образ, какво можем да си представим? Ето, расте едно животоносно, животворно дърво и около него – цяла гора от растения. Животоносното дърво е вкоренено в Бога, животоносното дърво – Христос – е живо с Божествения живот, а всички ние сме враснали в земята с корените си, от нея черпим живота си. Но това, което взимаме от земята, тя на свой ред ще си прибере обратно: пръст си и в пръст ще се върнеш (Битие 3:19)… И ето Господ, като мъдър градинар-спасител, обикаля градината, където умират дървета и растения. Сред тези растения Той изведнъж забелязва едно, способно на живот; и Той отделя това растение, това клонче, от корена му. Той го откъсва от временния извор на временния, преходен живот; и откъснато от средата си, отделено от корените си, това клонче чувства, че животът изтича от него, че му остава само да умре. Но градинарят е направил нарез на животоносното дърво и към раната на животоносния ствол е прилепил раната на умиращото клонче; рана към рана, със своята кръв, със своя живот това дърво трябва да върне живота на умиращия филиз. И този живот си пробива път упорито и настойчиво, разлива се по тънките кръвоносни съдове на дивото клонче, прониква в най-отдалечените места, достига до най-големите дълбини на всяка клетка; и навсякъде носи живот, така че всичко, изобщо способно да живее, оживява; той не измества природните особености на клончето, а дава на всичко нова сила за живот.

И клончето започва да живее, защото е върху животоносния ствол; живее своя живот заедно с живота, който във всичко го превъзхожда. Това апостол Павел нарича: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Божественият, вечен, непреодолим и неумиращ живот се разлива и заменя временния, уязвим, неустойчив живот; и клончето става самото себе си, достига своята красота и разцвет. Христос говори за нас като за клонки на лоза: „който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод…” (вж. Иоан. 15 гл.).

Това съединение с Христос е именно условието за нашия живот и то е също толкова здраво и също толкова съвършено (съединението между човешкия живот и Спасителя), както и съединението на дивата клонка с животворното дърво. Така става ясно защо Христос може да каже: „Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас”, защото ние и Той в някакво отношение вече сме станали едно. Един и същ живот блика и в нас, и в Него. Ако го отдадем, пролеем, изчерпим, това ще бъде Божественият живот и кръв. И всичко, което в историята е било истина за Христос, трябва неминуемо да стане истина и за нас; както Отец обикна света и отдаде Своя Единороден Син, така Отец, Който обича света, отдава и нас за спасението на света.

В образа, предложен от апостол Павел, всичко изглежда толкова просто: клонче, градинар… А как се съединяваме с Христос толкова тясно и дълбоко, че всичко, което може да се каже за Него, може да се каже и за нас? – С любов, с вяра… И ние знаем, че това е възможно. Говорим за смъртта, за живота. Ако обичаме някого с голяма, силна, обикновена човешка любов, то животът му става наш живот; какво се случва с него за нас е по-важно от това, което се случва с нас; той или тя са в центъра на живота ни. Така е било с апостолите спрямо Христа: постепенно, посредством любовта, посредством вярата, Той станал за тях самият Живот, защото любовта им била такава, вярата им в Него била такава, че ако биха Го отнели от живота им, би останало само съществуването, но живот не би имало.

И това наше съединение с Христос, нашето единение с Него – на всеки от нас като член на тялото със самото тяло (отново образ на апостол Павел) – е така тясно и дълбоко, че ни прави по отношение един на друг едно тяло, някакво единно същество, цялостен човек или човечество, онова, което Свещеното Писание нарича Новия Адам: просто човек, обновен чрез съединението с Христос. Размишлявайки колко тясно и неразлъчно сме свързани с Христа, св. Ириней Лионски отбелязва, че ако действително сме толкова единни с Него, то вече не може да се говори за Единороден Син Божи и Божии чеда по някакво приобщаване; той казва, че чрез нашето единство с Единородния ние всички – като ново човечество, като Църква – ставаме единороден син Божи.

Това отново е тържество на любовта, която премахва всички прегради, прави неравните равни, съединява по невъобразим начин обичащите и обичаните. И ако ние действително обичаме Христа, ако действително обичаме Бога с Христовата любов, можем да следваме Агнеца като невеста, да влезем с Него в областта на смъртта, в областта на страданието, в областта на греха, на богооставеността, да слезем в дълбините и в най-мрачните потайности на човешкия ад и да внесем в тях, както това е направил Христос, светлина, живот и победата на любовта.

Бракът и монашеството в Църквата изразяват сложното съчетание на вече удържана победа и изпитано тържество на любовта с кръстния път, който някога трябва да доведе целия свят в царството Божие. Ако се замислите над основните черти на взаимното отношение между брака и монашеството, ще откриете в тях много сходства. Първият обет, който монахът дава при пострижението си, първият отговор на въпроса на подстригващия: „Задължаваш ли се да останеш в това братство до смъртта си?” – обикновено се възприема, съгласно практиката и опита на Църквата, като задължение, встъпвайки в братството, повече да не го оставяш, постъпвайки в манастир, повече да не го напускаш. Но той, разбира се, предполага нещо много повече; предполага вярност и постоянство: вярност към своята първа или окончателна любов и постоянство, тоест готовност, независимо от обстоятелствата и напора на всички враждебни сили, да останеш лице в лице с тези, които е избрала твоята любов. За монаха това постоянство означава, че той ще стои пред Божието лице, в каквото и настроение да се намира, каквито и да бъдат обстоятелствата; ще стои пред Божието лице, покланяйки се и служейки, и никога няма да се отвърне от Този, Когото е обикнал и Комуто е обещал живота и сърцето си.

В брачния живот говорим за брачна вярност и това всъщност представлява също обет за такова постоянство и твърдост (разбира се, имам предвид не браковете, които са резултат на случайност, а тези, които са плод на зрял избор). В началото на венчалната служба има кратка молитва, с която молим сключващият се брак да бъде подобен на брака на Исаак и Ревека в Стария Завет. Ако прочетете внимателно този разказ (Бит. 24), ще видите, че това е бил брак на любов, но в него има нещо особено. В Стария и Новия Завет и в историята на Църквата има и други разкази за много съвършена и дълбока любов, но тук сам Бог е открил на слугата на Авраам коя трябва да стане невеста и жена на Исаак. Тогава това е станало във видение, но любовта е също такова чудо.

Вероятно в живота си сте ставали свидетели на това, как няколко души живеят, работят и постоянно се срещат, а сред тях има двама, които дори не се забелязват; до определен ден, когато изведнъж се погледнат един друг и видят това, което по-рано не са виждали и което никой не е видял. Те се виждат един друг като единствени, като неповторими. В едно от своите писания св. Методи Патарски казва: докато юношата не е обикнал някоя девойка, той е заобиколен от мъже и жени; когато намери своята невеста, той е заобиколен от хора… Ето този момент, когато един човек вижда друг като единствен и неповторим, е моментът, от който започва темата за окончателната устойчивост в отношенията – все още като проблем, защото видяното, преживяното в някакъв миг, не остава постоянно достояние на двамата. Преди всичко това, което са видели един в друг, може да е било и грешка; много, много често поради духовна незрялост, поради молитвено-духовна неподготвеност се прави избор на любов, който не е плод на това Божие откровение за другия човек, и тогава бракът се разпада, защото в него е липсвало именно това, което съставлява чудото на Исаак и Ревека.

Но се случва – и то постоянно – двамата, видели се един другиго сякаш в светлината на Преображението, на следващия ден да се срещнат, да се погледнат и да се видят един друг отново такива, каквито винаги са били – също както учениците, слезли от Таворската планина, виждали Христос такъв, какъвто Той бил всеки друг ден преди и след Преображението. И тук влиза в сила онова свойство, което наричаме вяра, тоест увереност, че невидимото, онова, което сега е станало невидимо, онова, което другите никога не са виждали, е по-достоверно от видимото; че човекът, който вчера е сияел с невечерна светлина и божествена слава, със светлината на Преображението и който днес е толкова обикновен, тогава ни е бил показан в неповторима дълбочина и красота такъв, какъвто е излязъл от Божиите ръце, какъвто е призван от Бога да бъде.

И тук е нужна именно вяра, постоянство, непоколебима увереност в това, че видяното веднъж е по-истинско от онова, което виждам ежедневно. Когато погледът ни се изостри, когато сетивата ни станат по-чувствителни, можем постоянно да виждаме това. Светците са можели да виждат Божието сияние върху грешното творение. В една от своите проповеди митрополит Филарет Московски казва, че стига да можехме да виждаме както трябва, бихме видели как Божията благодат почива върху всичко, което Бог е сътворил; тя искри, сияе във всичко и върху всичко. Но ние не виждаме това; виждаме мъртвото или помръкнало вещество и затова често не съумяваме да устоим на сумрака на нашето зрение.

Но независимо дали става дума за монашество или за брак, всичко започва с това, че ние сериозно, премислено и от сърце правим избор; това е избор на любовта и вярата и означава, че ще му останем верни завинаги. Това се нарича брачна вярност, нарича се монашеско постоянство и твърдост и без него не може по-нататък да има нищо.

След това говорим за монашеските обети за бедност, нестяжание, послушание и целомъдрие. Но нали те са също толкова реални в брачния живот, колкото и в монашеския! Бедността като материално състояние е само един от аспектите на истинската бедност; да бъдеш ощетен материално все още не означава да си евангелски беден. Йоан Златоуст казва, че беден е този, който желае онова, което няма. Човек може да бъде безкрайно богат, но ако страстно желае това, което няма, цялото му богатство е нищо в неговите очи и той е бедняк. От друга страна, човек, който е дори много беден материално, но не иска нищо, може да се чувства богат.

Примери за това има колкото искате и в светската литература. Но спомнете си например разказа за това, как цар Давид, който имал всичко, видял жената на пълководеца Урия и всичко останало му се сторило нищо в сравнение със страстното желание да я има. По негова заповед Урия бил изпратен на най-опасното място на битката и загинал, а Давид взел жена му при себе си. Тогава пророк Натан бил пратен от Бога да изобличи Давид и му разказал една притча: Имало някога човек с несметно богатство; той имал съсед бедняк, притежаващ само една овчица, която обичал, за която се грижел, която милвал, сякаш му била дъщеря, защото освен нея си нямал нищо и никого. Дошъл при богаташа някакъв приятел на гости и богаташът решил да устрои за него пир; но му дожаляло за неговите собствени овце и заповядал да вземат овчицата, която била цялото богатство на бедния му съсед, и да я заколят… Цар Давид пламнал от гняв: „Кажи ми кой е този богаташ, за да го накажа?”. И Натан му отговорил: „Това си ти; ти имаше всичко; Урия имаше само любовта си и ти му я отне…” При цялото си богатство Давид се оказал беден, защото желанието му се разпростряло върху нещо, което нямал.

Има и един разказ от съвършено друга област, из живота на полските евреи от XVIII век. В някакво малко градче в глад, студ и нищета живял равин, който всеки ден възпявал Божията милост. Един от съседите му го упрекнал: „Как може да благодариш така на Бога? Нима това не е лицемерие? Нима Бог не знае, че нямаш нищо и цялата ти благодарност е напразна?...” А старецът равин му отговорил: „Ти не разбираш за какво става дума. Бог е видял душата ми и си е помислил: Какво е нужно на този човек, за да достигне в пълнота себе си? – Глад, студ, лишения, самота… И всичко това Той ми е дал в преизобилие…” Този човек се смятал богат със своите лишения, а другият – беден при цялото си богатство. И това е много важно, защото, разбира се, материалната бедност съставлява част от монашеския подвиг; по-точно не толкова бедността, колкото неувереността в утрешния ден, това, че можеш да се надяваш само на Бога, на милостта – човешка и Божия.

И именно тук започва Царството Божие. Помните първата заповед на блаженствата: Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството Небесно. Блажени, които разбират, че са нищо, че нямат нищо собствено; но те са и тези, които, ползвайки всичко, което им дава животът – самото съществуване, жизнеността, дружбата, родството, храната, пиенето, покрива над главата, въздуха, красотата, истината и т.н. – знаейки, че нищо от това не им принадлежи, разбират, че всичко, което имат, е знак на Божествената или човешка любов. А от мига, когато можем да кажем за дадена вещ: тя е моя, никой не може да ми я отнеме и никой не може да ми я даде, защото тя ми принадлежи по право, ние изземваме, отделяме тази вещ от чудото на любовта. Само когато съзнаваме, че всичко, което имаме, говори за любов, когато вече нямаме права, нямаме нищо „наше”, тогава сме влезли в Царството на любовта. В една от своите книги отец Александър Шмеман казва, че всичко е любов: дори всичко, с което можем да се храним – нима то не е Божествената любов, станала заради нас храна?

И това е истина. Обетът за бедност и стремежът към духовна нищета, които Христос предлага не на определени хора, а на всеки християнин, са еднакво необходими и в брака, и в монашеството, защото без тях Царството Божие е непостижимо. Ако човек не ги достигне в брака, неговият брак ще бъде земен и няма да се разтвори към измерението на вечността и Царството. Ако монахът гладува, студува и не притежава нищо, но не израсне именно в мярата на тази решеност, на тази свобода, той няма да бъде в Царството Божие.

Следващият монашески обет е послушанието. Послушанието неизменно се разбира като подчиненост, подвластност. И в педагогически план възпитанието на монаха, възпитанието на детето, се изразява именно в това. Но в основата си послушанието е нещо съвършено различно. Послушанието е състоянието на човек, който слуша, вслушва се, който наостря слух, за да чуе. И тук има цял ред думи, които могат да ни помогнат да разберем какво се очаква от нас. Говорим за църковна или монашеска дисциплина и отново я разбираме формално – като военната, училищната, или служебната дисциплина; думата постепенно се е отдалечила от първоначалното си значение и е придобила специализирано. Всъщност дисциплина произлиза от латинската дума discipulus, която означава ученик, последовател. Дисциплината не е просто дисциплинираност на поведението или ума, а представлява състоянието на ученик, който е намерил своя учител, избрал го е, вижда в него човек, който го превъзхожда; с всички сили на душата и ума си, на сърцето, волята и тялото си иска така да се вслушва в неговото учение, че да възприеме изцяло онова, което учителят може да му предаде. И не само да възприеме думите и правилата, но чрез това вслушване, чрез това разбиране, да се приобщи към цялото богатство на превъзхождащия го по ум, сърце, опит и святост човек. В това отношение послушанието и дисциплината вървят ръка за ръка. Послушанието е живото, стремително желание на човек да възприеме всичко: не само да чуе думите, но да улови мисълта; не само да улови мисълта, но да разбере защо тази мисъл се е родила и намерила своя израз, от какви дълбини на опита на този човек идват думите му.

Така се отнася послушникът, младият монах, към своя старец, но така се отнася и старецът към своя послушник и към своя наставник, защото, който сам е ученик и послушник, само той може да учи и ръководи другиго. В крайна сметка, послушанието спрямо даден човек трябва се простира много по-далеч от него; вслушвайки се в това, което говори старецът, послушникът трябва да чува онова, което Бог му предава чрез този старец. Ненапразно Христос казва: Един е вашият Наставник – Христос (Мат. 23:10). Условието, при което старецът може да научи на нещо послушника, е вътрешна прозрачност – такава прозрачност, която би позволила светлината на Самия Христос да протече през него и да достигне до ученика.

Но този закон на послушанието, това вслушване, внимание към другия човек, представлява също и закон на всички човешки взаимоотношения и особено на брачните. Ако двама души, встъпили в брак, съумеят да не превърнат своята пристрастеност и заслепение един към друг в идолопоклонничество, да не станат един за друг идол, който закрива Бога, ако двамата се слушат един друг и същевременно се вслушват в Бога, ако бъдат прозрачни за Божието въздействие, така че Божията светлина да може да се излее върху възлюбения, тогава се осъществява същият закон на послушанието.

Свободата е свързана с любовта. Свободен е този, който е обичан и който обича, който се е освободил от себе си, който е пренесъл центъра на тежестта на цялото си същество, на целия си живот върху друг – било върху човек (стига този човек да не е превърнат в идол чрез богоподобно поклонение пред него), било върху Самия Бог. Свободата е състояние на любов. Един френски писател (Габриел Марсел, бел. прев.) отбелязва: да кажеш на някого „Обичам те”, е все едно да му кажеш „Ти никога няма да умреш”… И това е истина по отношение и на Бога, и на човека. Когато говорим за любов, става дума за много сложно чувство и състояние, но в крайна сметка любовта, каквато я виждаме в Бога, в Христа, е онова състояние на душата, онова отношение към другия, при което човек забравя напълно себе си и помни само любимия; състоянието, при което субективно човек престава да съществува за себе си, а съществува само защото е обичан и утвърден от другия – човека или Бога.

В крайна сметка свободата, послушанието и взаимното внимание произлизат от своя първоизточник и се връщат към него – било то в брака или в монашеството. Това е способността, но и подвигът, при който сами си казваме: „Върви си от мен, сатана, махни се от пътя ми! Не искам вече да слушам себе си, искам изцяло да се вслушвам в другия човек, изцяло да се вслушвам в Бога…” Това е състоянието на послушание по отношение на стареца, това е състоянието на послушание по отношение на другия човек; без това другият никога няма да почувства, че има обективно, реално значение за вас.

И накрая, няколко думи за целомъдрието. За целомъдрието обикновено мислим в телесни категории. Често говорим за греховете на плътта и забравяме казаното още в V век от един подвижник: Греховете на плътта са грехове, които заблуденият ни дух извършва против нашата невинна плът… Целомъдрието не може да се постигне само със сдържаност и дисциплина на тялото или с дисциплина на въображението. За неговото постигане е необходим своеобразен подход, представляващ един от аспектите на любовта: когато гледаме другия и с помощта на вярата и любовта прозираме в него човека, възлюбен от Бога, сътворен за вечен живот, изкупен с целия живот, страдания и смърт Христови, човека, когото Бог ни е поверил, за да му отворим пътя към вечния живот. От момента, когато можем да възприемаме така другия, ние ставаме целомъдрени и в мислите си и по плът; и това е единственият начин, който може да ни направи целомъдрени докрай. Но това отношение не е физическо, а е духовно, даже не душевно; и то има място не само в монашеството, но и в брака, защото в брака мъжът и жената трябва да осъзнават, че са дадени един на друг от Бога, Който взаимно ги е поверил един на друг, за да се опазят, съхранят, осветят, да си отворят един другиму пътя към вечния живот. И то не към такъв вечен живот, който би бил в противоречие със земния, а към живот, в който чрез благодатта, чрез тайнствата, чрез приобщаването към Божествеността всичко земно получава вечно измерение.

По такъв начин, всичко важно в брака и в монашеството съвпада – монашеската твърдост и постоянство и брачната вярност, обетът за нестяжание или бедност и блаженството на бедните духом (защото само те влизат в Царството на любовта), обетът за послушание, който представлява пределно внимание към Божието в човека и посредством човека – към гласа Божи; обетът за целомъдрие, който се състои в това да виждаш в другия всичко, което той представлява в своята нетленна святост и красота, и да служиш на това.

И все пак, освен сходства, между тези два пътя има и разлика. В брака, както показва Свещеното Писание, преобладава ликуване за възтържествувалата любов; в монашеството преобладава готовност да се откажеш от всичко – не само от лошото, а и от доброто – единствено и само за да последваш Агнеца Христос. Ние обаче живеем в свят, в който вече е удържана Божествената победа, но който още не е достигнал своята пълнота. И в резултат на това, в сърцевината си брачното тържество е белязано с кръст: животоносен, спасителен кръст, на който трябва да бъде разпънат и да умре Ветхият Адам във всеки от нас. А в монашеството – тъй като и с Въплъщението, и с Кръста, и със слизането в ада, и с Възкресението, и с Възнесението, и с дара на Светия Дух Божията победа е вече удържана – има ликуване за Царството Божие, което вече е настъпило, което още сега можем да вкусваме в тайнствата, в молитвата и в самата тайна на Църквата, представляваща среща на Живия Бог с всеки човек и с всички нас, животворна среща, която още сега е Вечността.

С това ще завърша тази беседа. Вероятно на мнозина от вас тя се е сторила трудна или поне много странна като подход; но помислете върху нея, помислете върху своя житейски опит и ще откриете в казаното от мен значително повече проста, непосредствена и опитна истина, отколкото ви е изглеждало отначало.

Превод: София Ангелова

Източник: pravoslavie.bg

Мисли за религиозното възпитание на децата

Напълно съм убеден, че да се занимава с децата може всеки, който ги разбира и може да им предаде вярата си – не само умствените знания на религиозни теми, а горенето на собственото сърце и разбирането за Божиите пътища. Струва ми се, че в идеалния случай с това трябва да се занимават родителите у дома или такива хора от Църквата, които притежават съответните способности.

Има семейства, чиито деца са добре образовани православно, но в общия случай за родителите е по-трудно да научат детето си, отколкото за свещеника, защото детето слуша свещеника по различен начин. Наистина, на свещеника обикновено му е трудно да се занимава с това: той има и богослужение, и треби, и много други задължения.

При нас преди 38 години създадохме енорийско училище и оттогава то непрекъснато се разраства. Два пъти месечно след литургия има урок, после водят децата да поиграят в близкия парк, за да се опознаят по-добре. Много е важно те да образуват семейство, което в бъдеще да стане енорийска общност. През лятото им организираме лагер. Започнахме с малка група, а тази година (1987 – б. ред.) ще имаме сто човека. За руските мащаби това е капка в морето, но за нашите е много. Децата живеят заедно две седмици. Сутрин и вечер има молитва; провеждат се занятия по предметите на вярата на групи, занятия по ръкоделие, спорт, походи. И това създава между децата отношения, които им позволяват, когато поотраснат и стигнат до възрастта, в която младежите се опълчват против родителите си, да споделят впечатленията си или да търсят съвет и помощ не в училище или на улицата, а да отидат при своите приятели от лагера, от неделното училище (тоест в крайна сметка от Църквата) и, разбира се, да получат съвършено друг род отговори.

Преди да достигне мярата на християнин, детето трябва да стане просто човек. Ако прочетете притчата за козите и овцете (вж. Мат. 25 гл.), там въпросът е поставен ясно: били ли сте човечни, изпълнили ли сте мярата на истински човек? Само тогава можете да достигнете мярата на приобщеност към Бога… Затова трябва да учим детето на правдивост, вярност, мъжество, на такива черти, които правят от него истински човек; и, разбира се, трябва да го учим на състрадание и любов.

Ако говорим за вярата, трябва да преподаваме на децата Живия Бог – не устав, не някакви формални знания, а онзи огън, който Христос донесе на земята, за да може цялата земя, или във всеки случай всеки вярващ, да стане неизгаряща къпина, да гори, да бъде светлина, топлина и откровение за другите. И затова трябва да преподаваме именно Живия Бог, с примера на своя живот. Моят духовен отец ми казваше: никой не може да се отдръпне от света и да се обърне към вечността, ако не види в очите на поне един човек сиянието на вечния живот… Ето това трябва да се преподава: Живия Бог, вярата, реалността на Бога; всичко останало ще дойде от само себе си.

Не се възхищавам, когато методично учат децата, да речем, че животът на Иисус Христос е преминал така и така. Децата се нуждаят не от осведоменост, а от нещата, които могат да достигнат до тях; нужен им е жив контакт, който може да развълнува душата, да ги вдъхнови. Нужна е не просто историята като История. Нека разказите бъдат откъслечни – когато му дойде времето, те ще се наместят. Много е скъпоценно това, че детето често знае за Бога и за Божиите тайни повече от родителите си. И първото, на което трябва да се научат родителите му, е да не му пречат да знае, да не превръщат опитното знание в мозъчен катехизис. Не искам да осъждам катехизиса като такъв; но се случва детето да знае, а го заставят да формулира. И в момента, когато вместо да знае с цялото си същество, са го накарали да запамети някаква фраза или образ, всичко започва да умира.

Както вече казах, на детето не му помага особено да знае всички факти от Евангелието само като факти. Разбира се, ако човек обича някого, му се иска да знае, какво се е случило с него; но първо трябва да обикнеш, а след това да започнеш да събираш факти. Спомням си преподаването на Закон Божи в руската гимназия в Париж: на децата разказваха живота на Господ Иисус Христос; трябваше да се научи наизуст или някой тропар, или откъс от Евангелието; и всичко това „трябваше” да се прави, за всичко това се пишеха оценки наравно с аритметиката или естествознанието. И това само погубваше живото възприятие, защото не е ли все едно в каква последователност се е случило нещо?

Но, от друга страна, самите евангелски факти и разказите за тях са толкова интересни и красиви, че ако целта не е в заучаването им, а в приобщаването на децата към това чудо, то може да се получи нещо. В Лондон шест години се занимавах с деца от седем до петнайсетгодишна възраст. Те бяха прекалено малко, за да ги разделим в групи по възраст и беше много трудно да им се „преподава”. Затова сядахме около една дълга маса, избирахме някой евангелски откъс и го обсъждахме заедно. И понякога се оказваше, че някое пъргаво седемгодишно момченце може да бъде много по-жив събеседник от четиринайсетгодишния, и така трудностите се изглаждаха. Това зависеше от възприемчивостта, от реакцията, не само от ума, но и от цялата чувствителност. Така изучавахме неделните Евангелия, празничните Евангелия. Отначало им разказвах Евангелието колкото се може по-живо и цветисто, като тук-там използвах фрази от текста, но без задължително да го чета целия, защото много често евангелският текст е твърде гладък и вниманието на децата се плъзга по него. След това го обсъждахме и постепенно пристъпвахме към това, да прочетем текста такъв, какъвто е в Евангелието. Според мен, трябва да се създава жив интерес и жива любов, желание да се узнае какво следва по-нататък и защо.

В други случаи обсъждахме нравствени проблеми. Спомням си например как едно момче, Андрей, беше счупило прозорец вкъщи, и ние го помолихме да ни обясни защо чупи прозорци вкъщи? Не искам да кажа, че да се чупят прозорците на съседа е по-правилно, а защо въобще му е дошло наум? И между децата се получи голяма, жива дискусия относно случилото се. И постепенно в хода на дискусията започнаха да изплуват фрази от Свещеното Писание, описващи или характеризиращи онези настроения, които децата изразяваха. И тогава децата ми казаха: Но това е поразително! Всичко, каквото има в нас – и добро, и зло – може да се изрази с думите на Спасителя или апостолите. Значи там има всичко – аз целият съм в Евангелието, целият съм в Посланията… Ето това, мисля, е много по-полезно от заучаването.

Ето това е цялото ми, твърде оскъдно, знание за възпитанието на децата. Самият аз не съм бил вярващо дете, до петнайсетгодишна възраст Бог не съществуваше за мен и не знам как постъпват с детето, за да го възпитат във вярата. Затова не се захващам с малки деца, заемам се само с такива, с които мога да говоря аз самият, тоест на около 9-10 години. Знам и едно: над детето трябва да се молим. Бременната жена трябва да се моли, трябва да се изповядва, да се причастява, защото всичко, което се случва с нея, се случва и с детето, което очаква. Когато детето се роди, трябва да се молите над него и за него даже ако по някаква причина не се молите заедно с него. А за да се молите заедно, струва ми се, че трябва да потърсите молитви (може и да си ги съчините), които могат да достигнат до детето – не до детето изобщо, а именно до това дете. Какво го занимава, какво представлява то, как може да бъде самото себе си и да говори с Бога – това знаят само родителите, защото знаят как детето им говори с тях.

Има и още нещо: ние се изхитряме да превърнем в неприятно задължение това, което би могло да бъде чиста радост. Спомням си как веднъж, на път за църквата, минах да взема семейство Лоски (в Париж живеехме на една улица). Те се приготвят, облекли са три от децата, а четвъртото стои и чака, но него не го обличат. То попита: „Ами аз?”. А баща му каза: „Ти така се държа тази седмица, че нямаш работа в църквата! Да се ходи на църква е чест, привилегия; ако цяла седмица не си се държал като християнин, а като малък бяс, стой си в безпросветна тъмнина, стой вкъщи…”

А ние постъпваме точно наопаки, като казваме: „Хайде отивай, отивай да се покаеш, кажи на свещеника…” или нещо от този род. И в резултат на това срещата с Бога все повече се превръща в задължение, необходимост, а понякога и в много неприятна карикатура на Страшния Съд. Отначало внушават на детето колко страшно и ужасно ще бъде, когато станат явни греховете му, а след това насила го подкарват натам. Мисля, че това е лошо.

Децата при нас се изповядват от седем години, понякога малко по-рано или малко по-късно, в зависимост от това, дали са достигнали възрастта, когато могат да разсъждават за своите постъпки. Понякога детето идва и дава дълъг списък на прегрешенията си; и вие знаете, че прегрешенията е записала майката, защото тези провинения по някакъв начин тормозят нея. А ако попиташ детето: „Ти наистина ли чувстваш, че това е много лошо?” – то често поглежда учудено и казва: „Не…” – „Тогава защо го изповядваш?” – „Мама каза така…”

Ето това, според мен, не трябва да се прави. Трябва да се чака момента, когато детето вече има някакви нравствени представи. При първата изповед аз не го питам колко, как и в какво е съгрешило (не ви давам себе си за пример, просто разказвам какво правя аз). Казвам примерно следното: „Ето, ти вече си голямо момче (или момиче). Христос винаги ти е бил верен приятел; досега си приемал това като нещо естествено и разбиращо се от само себе си. Сега вече си стигнал до възрастта, когато на свой ред можеш да бъдеш верен приятел. Какво знаеш за Христос, което да те привлича в Него?”. Най-често детето разказва едно или друго нещо, което му харесва или го трогва в Христос. Аз отговарям: „Значи в това отношение ти Го разбираш, в това отношение Го обичаш и можеш да Му бъдеш верен и предан приятел, също както можеш да си верен и предан на приятелите си в училище или на родителите си. Можеш например да намериш начин да Го радваш. Как можеш да Го зарадваш? Има неща, които казваш или правиш, от които може да Го заболи…” Понякога децата сами казват нещо, понякога – не. В някои случаи можеш да подскажеш, например: „Лъжеш ли? Заблуждаваш ли другите при игра?”. На този етап никога не говоря за послушание към родителите, защото те често употребяват това средство, за да направят детето покорно, използвайки Бога като пределна сила, която да въздейства върху него. Старая се децата да не бъркат изискванията на родителите си със своите отношения с Бога. Като се съобразяваме с всяко дете, могат да се зададат различни въпроси (за лъжата или нещо друго) и да му се каже: „Е, добре. Зарадвай Бога с това, че повече няма да правиш еди какво си или поне ще се стараеш да не го правиш. А ако го направиш, покай се, тоест спри се и кажи – „Господи! Прости ми! Не Ти бях добър приятел. Хайде да се помирим!..” След това ела на изповед, за да може свещеникът да ти каже: „Щом се каеш и съжаляваш, мога от името на Бога да ти кажа, че Той ти прощава това. Но помисли си само: колко е жалко, че такава красива дружба е била развалена…”

Постът на децата трябва да се провежда разумно, тоест не така, че да се превърне в истинско и безсмислено мъчение, а да има възпитателен характер. Струва ми се, че за детето е по-важно да започне поста с някакъв нравствен подвиг. Трябва да му се предложи, да му се даде възможност да се ограничи в нещо, към което проявява по-голяма ненаситност и лакомия, а не да се лиши от една или друга храна. Доколкото може, то трябва да прави това със съзнанието, че по този начин доказва своята преданост към Бога, че побеждава в себе си едни или други отрицателни наклонности, добива самообладание и власт над себе си, че се учи да се владее. Постът трябва да се усилва постепенно, според възможностите на детето. Ясно е, че не е необходимо да се яде месо: вегетарианците никога не го ядат и все пак са живи и здрави, така че не е вярно, че детето не може да пости без месо. Но, от друга страна, трябва да се съобразяваме с това, какво е по силите на детето предвид здравето и издръжливостта му.

Превод: София Ангелова

Източник: pravoslavie.bg

За творението и спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения. Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение... Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му?

Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед. Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?... В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието. Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в Лице. Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и види не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често – о, вихър на мигновението! – двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!... Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му, които се отнасят не до нас, а до самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога – да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, а благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности. Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем. Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко – вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да потиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси. Ако трябва да определим някаква основна черта на християнския Бог, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен – верен докрай, верен до кръстна смърт. Извиквайки от небитието всеки един от нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си. И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало – рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях – и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов – ликуваща радост – се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Източник: Църковен вестник, 1998 г.

Между два велики празника

Намираме се между празниците Възнесение Господне и Света Троица и затова бих искал да говоря за нещо, което има отношение и към двата празника. В 53 глава от книгата на пророк Исаия се разкрива следното пророчество за очаквания Месия: Той, Христос, бе изпоранен заради нашите грехове, като взе върху Си, върху Своите плещи нашите немощи и чрез Неговите язви и рани ние се изцелихме...

Когато мислим за възкръсналия Христос, Който се явява на Своите ученици и им дава да Го докоснат, и призовава ап. Тома да се увери в реалността и дълбочината на раните Му, ние пропускаме нещо предвид. Ние забравяме, че Христос се възнася с изранена от греховете ни плът и че по непостижим за нас начин не само Възкръсналият, но и Възнеслият се Христос, встъпил в славата Божия, седящ отдясно на Бога Отца, носи върху Своята човешка плът раните, нанесени Му от човешките грехове. Той все още носи на плещите Си човешката немощ, и сега сякаш Възкресение Христово и Страстната седмица са включени в тайната на Триединния Бог, Троица Свята, Непостижима, Велика. Цялата скръб на земята, цялата болка, целият ужас се стоварват върху Христос, но Той не ги отхвърля нито при Възкресението, нито при Възнесението Си в слава. Христос остава Божият Агнец, принесен в жертва преди сътворението на света, за спасението на света...

И когато в деня на св. Петдесетница, който празнуваме като ден на Св. Троица, Той изпраща Духа на учениците Си, на апостолите, на Църквата и на целия свят, Той Го изпраща сякаш двояко. От една страна, ние сме Тяло Христово, живо и трептящо: измъченото и изранено през хилядолетията Тяло Христово, по думите на св. ап. Павел, носещо върху си раните на Спасителя и изпълняващо в Себе Си това, което е липсвало в земните скърби и страдания на Христа; от векове Църквата е призвана да бъде Тяло Христово, преломявано за спасение на човечеството. И ние като това Тяло, колкото и да сме недостойни, само поради това, че сме Христови, само поради това, че сме Църквата – сме приобщени към този дар на Светия Дух.

Но Духът снизхожда върху нас не само защото по един непостижим начин ние вече сме съединени с Христос, а и защото сме немощни, безсилни, греховни, и само силата Божия, изявяваща се в немощта човешка, може да ни спаси. Ние получаваме Светия Дух не само като Тяло Христово, но поотделно и заедно като грешно общество и като грешници, отчаяно нуждаещи се от силата Божия за нашето спасение...

И затова за празника, който ни очаква в бъдещото Възкресение, ние трябва да се готвим по-различно: трябва да осъзнаем своята немощ, но с цялата искреност, с цялата тъга по Бога, с цялата наша жажда и глад да дойде Господ, за да съживи душата ни и да измени живота ни... Да прекараме неделята съсредоточено: да прекараме тази неделя в очакване и молитва, та като запеем заедно със Светия Дух призивната молитва: „Ела и се всели в нас” – това да не бъде поредната молитва, а завършекът на цялата наша тъга по Бога, цялата наша любов към Бога, за да се открие пред Него нашата немощ, както душата се открива за любовта и радостта.

И тогава, колкото и да сме греховни и немощни, ние ще можем да възприемем отново и по-нов начин безкрайната благодат, която ни прави по-близки и по-свои на Бога, този Бог, Който издигна в слава плътта, изранен от нашите грехове, все още неизлекуван, защото нашият грях все още съществува...

Дивен е нашият Бог! Ние, маловерниците, водещи толкова лош живот, можем да мислим за Него само с благодарност, задето сме Му любими. Той вярва в нас, на всичко се надява и е готов да ни даде цялата Си сила, ако само Му предоставим това право и власт над нас, простор да действа свободно.

Да се готвим благоговейно за слизането на Светия Дух над нас. Амин.

Превод: Мария Иванова

Източник: pravoslavie.bg

Неделята на Блудния син

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Отново и отново ми се случва да проповядвам върху притчите за блудния син и за митаря и фарисея, и всеки път забелязвам, колко леко е – о, не на практика, не в действителност, а с въображението си – да се отъждествявам с грешника, намерил своя път обратно към Бога, с митаря, който в сърдечно съкрушение стоял до вратата на църквата, без да бъде в състояние да пристъпи в святото Божие място, или с блудния син, който, независимо от своята невероятна безчувственост, жестокост, все пак намерил своя път към дома. И колко рядко ме е засягала на живо съдбата на фарисея, съдбата на големия син. Да, Бог не осъдил ни единия, ни другия. За митаря Той казал: този човек си отиде повече опростен, повече осветен, отколкото онзи… Бог не казал, че фарисеят си отишъл без съпровождащата го любов Божия, че Бог не помни неговата вярност, неговата изпълнителност.

Ние също стоим днес пред образа на големия син. Целия си живот той преживял рамо до рамо с бащата, целият му живот бил грижа за това, което представлявало интерес за неговия баща: той работел усърдно, предано, забравял себе си, не обръщал внимание на умората, не искал възнаграждение, защото чувствал, че постъпвайки така, той се държи правилно; едно не му достигало: топлина, ласка, радост за своя баща. Но имало нещо, което така поразява у него: неговата преданост. Независимо, че сърцето му не горяло, той оставал верен; независимо, че не получавал видимо възнаграждение или видимо признание, той оставал верен, той работел; както той казва, бил “роб”. И как жестоки сме ние, когато мислим, че той не заслужава нашето съчувствие; и колко малко от нас сме способни да бъдем дотолкова предани, така съвършено и неотклонно послушни на зова на дълга, както е бил той, когато не срещаме признание, не чуваме одобрение, не получаваме ни най-малко възнаграждение, защото подобно на това, как бащата е постъпил по отношение на големия син, онези, които ни заобикалят, онези на които ние служим, за които, може би, робски се трудим, тоест чиито интереси представляват сърцевината на нашия живот, приемат това като даденост: нима това не е естествено? Та нали той ми е син! Нали той ми е баща! Нали той ми е брат! Нали той ми е мъж, жена! Не ми ли е той приятел? Не предполага ли това пълна, безгранична преданост, която и представлява своето собствено възнаграждение?

Как често сме жестоки към хората около нас, които поставяме в положението на големия син, никога непризнат, винаги очаквайки, че той ще направи, което трябва, неотклонно и съвършено. Да, блудният син имал топлота, блудният син се върнал със съкрушено сърце, той бил готов да стане нов, докато големият син можел само да продължава да работи в своето сурово постоянство; и само пред лицето на бащиното състрадание той би разбрал какво означава, че неговият по-малък брат действително бил мъртъв и оживял, действително бил загубен и се намерил.

Да се замислим за себе си: редом с всеки от нас има някой, към когото се отнасяме със същата студенина, с която мислим за големия брат, но също така редом с всеки от нас има някой, с когото се отнасяме също така надменно и сурово, както големият брат се е отнесъл към своя по-малък брат, когато онзи се върнал в къщи. Той го бил отписал, онзи вече не бил негов брат. По-малкият изменил на баща им – той не заслужавал прошка. Обаче бащата, жертвата на синовното отхвърляне, лекомислие, жестокост, прощава с цялото си сърце, с всичката си нежност.

Нека да намерим своето място в тази трагична и красива притча, защото тогава ние, може би, ще намерим своя път да станем големият брат, макар, може би, много по-малко усърден, по-малко предан на интересите на нашия баща, нашия, приятел, нашия роднина. Или, може би, ще можем да намерим в своето сърце творческото разположение на по-малкия син и ще се научим от него отначало, че няма такова положение, от което не може да ни изведе искреното разкаяние, решителното обръщане, и че има Някой Един, в крайна сметка – Бог – и, вероятно, един човек или няколко, който е готов да ни приеме, да ни изкупи, да ни възстанови и да ни помогне да започнем нов живот, заедно: бащата, малкият син и големият син. Амин.

Превод: Татяна Сестримска

Източник: pravoslavie.bg

Неделя на св. Тома

Днес почитаме паметта на св. апостол Тома, запомнен от всички като човекът, който се усъмни във възкресението на Христос, когато другите ученици му разказаха за него. И рядко си задаваме въпроса, кой е бил той, какъв човек е бил, и защо е могъл да се усъмни.

Освен при споменаването, че Спасителят го избира да стане апостол, за апостол Тома четем в Евангелието още само два пъти. И първото място е много важно: когато Христос казва на учениците, че трябва да се върне в Иудея, за да възкреси приятеля си Лазар, те се стараят да го убедят да остане по-далече от убийствения, опасен Йерусалим. И само Тома казва: да отидем с Него и да умрем с Него.

Още преди възкресението на Христос, когато за учениците Той е само наставник, апостол Тома бил готов от любов и вярност просто да умре с Него: не да Го защити, тъй като не се е надявал на нищо, но да сподели съдбата Му.

И ето че този човек, който с такава вярност е бил готов да сподели със Спасителя смъртта, поставя на другите ученици въпроса: Възможно ли е това?... Те му разказват, че са видели възкръсналия Христос, и той не може да повярва. Защо?

Дали не, защото до светата Петдесетница, до момента на слизането на Светия Дух над апостолите, те си остават все такива страхливи, често неразбиращи и колебаещи се хора? Как е могъл той да повярва, че Христос е възкръснал, по единственото свидетелство – ликуването и радостта на учениците, когато вижда, че те са все същите хора, останали са непроменени, с нищо не са по-различни отпреди.

За да приеме вестта за възкресението, той се е нуждаел от друга достоверност, по-голяма от ликуващите думи на апостолите. Защото е разбирал, че ако Христос е възкръснал, то всичко в света се е изменило; че последната победа е не на човека, а на Бога, че любовта, а не омразата вече владее над всичко, че сега ние живеем в нов свят, защото действително Бог е влязъл в този свят и го е преобразил в свят на вечния живот, а не само на тлеещия, понякога дълъг, но само временен живот...

Апостол Тома повярвал, когато Спасителят застанал пред него. Повярвал, защото всичко в Спасителя било сияние на вечния живот и Той застанал пред Своите ученици вече не като Иисус от Назарет – техният учител, а като възкръсналият Господ, в силата и славата на Своето възкресение, макар ръцете, краката и тялото Му да били прободени с гвоздеи и копия.

Христовото възкресение не премахва трагичното в живота. Христос е влязъл в живота, за да понесе цялата негова трагедия и да я преобразува в победа. Но тялото Му остава тяло на разпънатия Христос, докато има и един грешник на земята. Във вечността Той навярно ще застане пред нас именно такъв, защото Неговото разпятие говори за безкрайната Божия любов.

И виждайки Него, разпънатия Христос, в славата на Възкресението, апостол Тома Му се покланя и произнася последното тържествуващо свидетелство, което ние трябва да пренесем през света чрез живота си и чрез живота на света: Господ мой и Бог мой!...

Но как хората, на които ще кажем за Христовото възкресение и ще известим, че Той възкръсна, че Той е Бог, че Той е победил – как тези хора ще повярват, ако сме подобни на апостолите, които могат да ликуват за това, което са преживели, но не могат да явят нито силата, нито славата на Възкресението!...

Затова ние, които вярваме, трябва да станем народ от нови, обновени, различни хора: хора, които вярват във вечния живот, хора, в които тържествува победата над смъртта още сега. Защото приобщавайки се към смъртта на Христос, ние живеем – трябва да живеем! – вечния живот на възкръсналия Христос; да живеем Божествения живот. Тогава не бихме се страхували от смъртта и страданията; не бихме се страхували от нищо на света, защото никой не може да ни отнеме този живот. И тогава бихме станали живи, тържествуващи и убедителни свидетели на това, че Христос възкръсна, защото другите ще виждат в нас вечно живите хора, научили се да обичат, дори когато това им струва временния живот; научили се да вярват в човека, както само Бог умее да вярва в него, на всичко да се надяват и всичко да побеждават, отдавайки себе си безгранично в радостта, любовта и победата Господни. Амин.

превод: Илиана Александрова

Източник: pravoslavie.bg