Иконите на Божията Майка

Има два вида икони на Божията Майка. На обичайния, който можете да срещнете на Изток и на Запад, Божията Майка държи Дете. Това е образ не само на Божията Майка като личност, но и на няколко други неща: образ на Въплъщението; утвърждаване на реалността на Въплъщението; утвърждение на истинното и реално майчинство на Девата. И ако се вгледате внимателно, ще видите, че държейки Детето, Богородица никога не гледа към Него. Тя не гледа и към вас, нито в пространството; нейните широко отворени очи са обърнати дълбоко в нея самата. Тя не гледа, тя съзерцава. И нейната нежност е изразена от свенливостта на ръцете й. Тя държи Детето, без да Го прегръща. Обгърнала е Детето както някой, който държи нещо свято, което принася, и цялата нежност, цялата човешка любов е изразена от Детето, а не от Майката. Тя си остава Майката на Бога и се отнася към детето си не като към малкия Иисус, но като към Въплътения Син Божи, станал син на Девата; а Той, бидейки истински човек и истински Бог, изразява цялата любов и нежност на човек и Бог към нея, като към Негова майка и Негово творение. Това е единият образ.

Вторият образ, който можете да срещнете твърде рядко,

представя Божията Майка сама, без явното присъствие на Христа. Ще опиша само един пример. Това е руска икона от XVII век. На нея виждате руско селско момиче със смъкната забрадка, чиито коси, разделени на път по средата, просто падат от двете страни на леко четвъртитото лице. Големите й очи гледат в

безкрайността или в някаква дълбина. Във всеки случай не към нещо определено пред нея. Ако се вгледате повече, ще видите и две ръце - две ръце, които не биха могли да бъдат там, където са, просто защото анатомията не го позволява. Тези ръце не са там като част от реалистична картина, те са там, за да изразят онова, което нито лицето, нито ръцете, нито очите биха могли да предадат, без да престанат да изразяват нещо по-важно. Това са ръце, показващи болка, страдащи ръце. Освен това, в ъгъла на иконата, почти невидими, бледо-жълти на жълтеникавата основа - малко възвишение и един празен кръст. Това е Майката, съзерцаваща разпятието и смъртта на своя Син.

Когато се обръщаме към Божията Майка с молитва, би трябвало по-често да си представяме, че всяка молитва, отправена към нея, означава: „Майко, аз убих сина ти. Ако ми простиш, може да ми бъде простено. Ако задържиш прошката си, нищо не може да ме спаси от осъждане.” И е удивително, че чрез всичко, което е разкрито в Евангелието, тя ни дава да разберем и ни окуражава да дойдем при нея именно с тази молитва, защото няма нищо друго, което бихме могли да кажем. За нас тя е Майката на Бога. Тя е тази, която доведе самия Бог на земята. В този смисъл ние настояваме на израза „Божия Майка”. Чрез нея Бог стана човек и се роди сред хората. За нас тя не е просто инструмент на Въплъщението. Тя е тази, чието лично предаване на Бога, чиято любов към Бога, чиято готовност да бъде това, което отреди Божията воля, нейната покорност (в смисъла, за който вече стана дума) е това, поради което Бог се роди от нея. Един от нашите велики светци и богослови от XIV век (св. Григорий Палама - бел. прев.) казва: „Въплъщението би било невъзможно без думите на Девата: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти” (Лука 1: 38), точно както би било невъзможно без волята на Отца.” Така че тук има пълно съдействие между Бога и нея. Английският писател Чарлз Уилямс е успял да опише в романа си „В навечерието на Вси светии” Въплъщението и участието на светата Дева в него по забележителен начин. Той казва, че уникалността на Въплъщението произтича от това, че едно еврейско момиче се е оказало способно да произнесе святото Име с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялото си тяло, така че в него Словото е станало плът. Мисля, че това е много добро богословско твърдение, което показва мястото на Богородица във Въплъщението.

Ние я обичаме, виждайки в нея по особен начин Божието Слово, казващо чрез св. ап. Павел „силата Ми се в немощ напълно проявява” (2Кор. 12:9). Виждаме тази крехка израилска дева, надвиваща греха в себе си, надвиваща ада, побеждаваща всичко със силата на Бога, Който е в нея. Именно поради това в моменти на преследване, когато Божията сила не се проявява в нищо друго освен в слабост, тя се откроява така чудесно и така могъщо пред нашите очи. Щом е могла да надвие пръстта и ада, в нейно лице имаме крепост и прибежище: някой, който може да се застъпва и да спасява. Ние отбелязваме факта, че в нея няма никакво несъгласие с Божията воля, че тя е в съвършена хармония с Него, като използваме в молитвите си думи, с които се обръщаме само към Него и към нея: „Спаси ни” - не казваме само „Моли се за нас”.

превод Михаил ШИНДАРОВ

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/