четвъртък, 20 март 2014 г.

Трета неделя на Великия пост. Кръстопоклонна

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

С думите на Свещеното Писание ние провъзгласяваме, че Господ Иисус Христос е Цар, Първосвещеник и Пророк на всички твари, на цялото творение.

Господ ни е научил, че в Църквата и Царството цар е не този, който  със сила подчинява другите на себе си, за да ги доведе до безусловно и робско послушание, но този, който служи на другите и отдава живота си за тях. И свети Йоан Златоуст казва, че всеки може да управлява народа, но само цар(ят) може да положи живота си за  своя народ, защото по този начин, той се отъждествява с  народ си, така че за него няма нито съществуване, нито живот, нито друга цел, освен да  служи на  този народ с живота си , и ако трябва и със смъртта си.

И днес, покланяйки се на Кръста Господен, ние с нова сила можем да разберем, да уловим с нова дълбочина, какво означава царското служение на нашия Господ Иисус Христос: то означава любов толкова всецяла, толкова съвършена, че Христос може да забрави (за) Себе Си съвсем, неограничено; да забрави (за) Себе Си до такава степен и да отъждестви Себе Си с нас така, че Той се съгласява, в Своето човечество, да загуби чувството за Своето единство с Бога, с източника на вечен живот – и дори повече от това: с вечния живот в самия Себе Си, и да се съедини с нашата мъртвост, с нашата смъртност.  Такава любов прави Господ Иисус Христос наш достоен Цар; пред такава царственост се прекланя всяко коляно (Филип. 2:10) ... И защото Той е такъв, Той може да бъде и Първосвещеник на цялото творение, на всички твари. Първосвещениците на езическия свят, първосвещениците на Израел са извършвали жертвоприношения, с които са се отъждествявали само в преносен смисъл, символически, ритуално. Господ Иисус Христос обаче, пренесе в кръвна жертва самия Себе Си, макар че в Него нямало нищо, което да би Го осъдило на такава смърт, каквато Той взел върху Себе Си. Не говори ли Той в Своята Първосвещеническа молитва, в присъствие и в общение с учениците си: Приближава се княза на този свят, противник, и в Мен той няма нищо ... В Христа няма нищо, което да би принадлежало в областта на смъртта и греха. И на Своя Отец Той казва: Аз освещавам Себе Си за тях, в свещено жертвоприношение за Моя народ ... Първосвещеник, Сам приемащ заколение, освобождава всички останали твари, цялото творение, от ужаса на кървавите жертвоприношения, но с това същото ни поставя пред безкрайността, бездънната глъбина на Божествената любов, която иначе ние не бихме могли дори да помислим:  Животът, съгласяващ се да бъде изтощен, Светлината, съгласяваща се да бъде угасена, Вечността, съгласяваща се да умре със смъртта на падналия свят ...

И затова Словото Божие може да ни говори като Пророк. Пророк не е този който предвещава бъдещето; пророк – това е този, който говори от Бога. Една от книгите на Стария Завет ни казва, че пророк – това е този, с когото Бог дели (споделя) мислите Си. Христос не само може да ни говори от Бога, но въплъщава в действие, въплъщава в Своя живот и в Своята смърт Божията любов – жертвена, всецяла, съвършена, отдаваща се.

Ето защо почитанието на Кръста е така дивно възпято в Църквата.  Ние никога няма да бъдем способни да познаем опитно, какво е означавало за Христос да умре на кръста, и даже нашата собствена смърт няма да ни помогне да разберем, какво е била смъртта за Него: как Безсмъртието може да умре? Но ние можем да се научим, приобщавайки се със смели и самоотвержени усилия все по-дълбоко, все по-съвършено към живота и учението и пътя Христов, можем да се научим да обичаме с такава любов, която все повече и повече се приближава към тази Божествена любов, и чрез нея да познаем това свойство, с което смъртта – като забравяне на себе си, всецяло и съвършено – се съединява с победата на любовта, възкресението и вечния живот. Амин. 



 25. март 1984г.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

петък, 14 март 2014 г.

Втора неделя на Великия пост. Св. Григорий Палама

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Подготвителните седмици преди Великият пост ни поставят пред лицето на нашата греховност; Великият пост , който в църквните песнопения се нарича духовна  пролет, ни призовава да се повдигнем духом, в сърцето и умът да разцъфнат радост и благоговение пред Христа и Неговото спасително дело  -  защото ние сме спасени, тъй като ние Го обичаме  - и пред  великите чудеса и дела Господни. В днешните апостолско и евангелско четива ни се открива Божеството, несравнимостта и величието на Спасителя. Кой може да прощава грехове, освен един Бог? – питат хората. И Спасителят, извършвайки чудото пред тях, утвърждава, че както Той може да възстанови човешката цялост в плътта, така също може и да възстанови неговата духовна цялост, прощавайки всички грехове, очиствайки от всяка нечистота, възстановявайки в него Божият образ в слава и красота.

И още: всяка неделя на Великия пост ни говори за това, как Бог излива в нас Своята Божествена благодат. И ние я назоваваме Божествена според учението на Православната църква, провъзгласено от свети Григорий Палама, чиято памет честваме днес. Той провъзгласил, въз основа опита на светиите, че благодатта на Всесветия Дух не е нещо тварно, както това утвърждавали западните църкви, а самото Божество изливащо се в творението, пронизващо творението до самите му глъбини и правещо човека, по словата на апостол Петър, участник в Божественото естество ( 2. Пет. 1:4). Това учение, основано на личния опит на светиите и на опита на цялата Църква, в нейната цялостност и съвкупност, се явява, може би, най-великата наша радост: ние сме способни да станем не само духоносни в някакъв преносен смисъл, но истински богоносци, ставайки, чрез благодатта, която е самото Божество, причастници на Божественият живот и Божественото естество. Това е славата на човека, това е нашето призвание; и затова свети Ириней Лионски говори че, славата Божия, сиянието Божие, Божието тържество – това е човекът възраснал в пълната мяра на своето величие. Това е нашето призвание, това е гласът Божий, зовящ ни да станем такива, каквито Бог ни е замислил, да станем такива, каквито Той ни е пожелал.


Да встъпим във Великия пост така, че да възраснем в пълната мяра на нашето човешко достойнство, че в нас да възсияе Божията слава и така чрез нас тази благодат да се разпространи из цялата вселена, защото апостол Павел казва, че цялото творение стене в очакване на момента, времето, когато ще се яви славата на синовете Божии, когато човекът ще стане достоен за своето звание и ще въведе цялото творение в Царството Божие. Амин!

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

четвъртък, 6 март 2014 г.

Римският стотник (Мат. 8:5-13)


Евангелският разказ за стотника ни говори за човек, чиято вяра, макар сам той да бил езичник, надминала вярата на израилския народ.

Бил болен скъп за него човек, и стотникът пристъпил към Христа, молейки за чудо, молейки Господ да помилва болния; така постъпваме ние през цялото време, обръщаме се към Бога, очаквайки от Него чудодейна помощ. И Христос му отговорил: Ще дойда и ще го изцеля. И ето тук се проявила изумителната вяра на този човек. Когато ние се молим, толкова често, така настойчиво молим, Господ да се приближи към нас, да ни даде да Го почувстваме и да ни стане ясно, че Той има власт. Този човек, обаче, постъпил с удивителна простота: Не - казва той на Спасителя, - не си прави труд; аз съм човек грешен, Господи, не съм достоен да влезеш под стряхата ми; но кажи само една дума, и слугата ми ще оздравее. Само слово Божие: не тази радост от срещата, за която ние всички мечтаем; ето за какво молел този човек. Ние молим Господ да изпълни това, което ни е нужно, но свръх това - да ни даде и чудодейната радост от Своето присъствие.

Този човек разбирал със сърцето си колко свят е Господ, колко Той е велик, и бил готов да се откаже от тази радост, искал само да изцели неговия слуга, само да оздравее неговият другар.

Често бихме могли да се обърнем към Господа и да кажем: Господи, помогни! Но не ми е нужно да зная какво се е случило, нито да почувствам Твоето действие; само извърши безмълвно, отдалеч, като че незабелязано за мене това, което е Твоя воля... Ако можехме с такава вяра, с такова съзнаване на светостта Божия да се обръщаме към Него - колко близък би бил за нас Господ! Защото Той се приближава към нас винаги, Той винаги е близък, но ние Го усещаме само със сърце любящо и смирено. Искрица любов понякога имаме - смирение много малко.

И ето, ако се обръщаме към Бога и казваме: Господи, нека бъде това добро, това свято, за което мечтае моята душа за моите близки, но мен можеш да заобиколиш, мини встрани от мен, но стигни до тях... - каква радост би била у Господа за такава любов, която е готова да положи живота и радостта си заради другите! Амин.

Превод
Теменужка ВИТАНОВА

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/index.htm

Изцеляване на гергесинските бесновати


Иди си, иди си от нас, иди си от нашите предели!” - казвал народът, който предпочел това, що му било по-скъпо: богатството, стадата, спокойния живот пред здравето, изцелението на човека; иди си - Ти ни отнемаш това, което ни е по-скъпо от човека... „Иди си от нас - казвал Великият Инквизитор, - Ти ни пречиш да строим земното добро, пречиш ни да обезпечим с щастие безмълвното, безответно стадо; иди си! Ти ни откриваш пътища, по които твърде трудно ще им бъде да вървят...” Иди си от нас! - казвали вождовете на еврейския народ пред лицето на Пилат - а щом Ти Сам не си отиваш, нека силата - земната, грубата сила ни избави от Теб... и се обръщали към Пилат със словата: Разпни, разпни Го, - за да не звучи повече по нашите улици тази страшна проповед за безусловната, кръстната любов, това безумие за кротостта и смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко; защото няма нищо по-ценно от човека...


И през цялата история звучи този вик: Иди си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към безгрижието, към забравата... Това казва през цялата история човешкият род. А ние? Нима ние единствени, с малка шепичка ученици, не изричаме и никога не сме казвали пряко или косвено тези страшни слова? Нека си спомним притчата Христова за овците и козлите: нима не е идвал при нас човек в нужда, и нима не сме му казвали „Иди си”? Човекът не е имал какво да облече, но ние сме му отвръщали: Износени дрехи нямам, а нови, хубави, разбира се, не мога да ти дам - иди си! Не се ли е приближавал към нас просяк и не сме ли му отговаряли, държейки в чантата купената храна: Всичко похарчих, не мога да ти дам нищо... От чантата нищо не сме извадили, от портмонето нищо не сме дали; казали сме: Иди си... Или просто, което може би е още по-страшно, нарочно не сме го видели, минали сме покрай него, плъзнали сме поглед така, че той е знаел, че сме го видели, но че за нас той не съществува, от битието сме го прогонили в небитието...


Случва се и крадец, и престъпник да почука на вратата ни: направо от затвора съм, трябват ми малко пари, трябва да се облека, за да намеря работа... И колко пъти такъв човек е чувал от мнимия вярващ: С такива като теб не общувам - иди си!... Колко пъти се е случвало, че трябва да се посети болен в болницата - но не! - там може да се заразиш, там по-добре е да не се ходи! Нека той върви по своя път - а от моя - да си иде!...


Така е било и някога, когато в декемврийската нощ възрастният мъж, който водел със себе си младата бременна Майка, чукал на всички врати витлеемски; но нито една врата не се отворила: у нас е тихо, у нас е топло, ние сме се събрали цялото семейство - чужд не ни е нужен; търси си друго пристанище, иди в онази пещера, в онзи подслон, където бедняците държат своя вол, осел: иди си от нас!...


Колко пъти е било в живота - и моя, и вашия, - човек с мъката си да идва при нас, когато в душата ни е пролет, и му е отвръщано: Иди си, не трови нашата радост! В нашия дом е сватба, в нашия дом е имен ден, в нашия дом е ликуване - не помрачавай тази радост: толкова малко я има!... А се случва да влезе в дома на скръбта и му казват: Иди си! У нас е тъмно, имаме си достатъчно мъка - не прибавяй и твоята, чашата е пълна, през край прелива - Иди си от нас!


И така е възможно да дадем безкрай образи, примери, не от чуждия живот - от своя, от моя, от вашия... И така постъпили с Христа; а нима Спасителят не ни е казал: Каквото сте сторили на едного от тези малките - Мене сте го сторили? Значи на Него сме казвали: Иди си! Ти ни лишаваш от това, което ни е по-скъпо от Твоето присъствие и присъствието на тези, които Ти толкова си възлюбил, че за тях си дал Своя живот, Своята страшна Гетсиманска нощ, Своето телесно разпятие, оставеността от Бога на кръста; всичко това ми е безразлично: Ти ги обичаш така - не аз...


Ние не сме викали: „Разпни, разпни Го”, но нима когато човек умира от глад, когато човек се измъчва в самота, когато е изоставен, когато няма място за него сред хората, както за Христа не се намерило място даже да умре в град Йерусалим, - нима това не е прикованост към кръста, не е разпятие, не е смърт на изоставеността, бавна, често горчива смърт, когато преди тялото ще умре вярата в човека и вярата в Бога, ще умре и угасне надеждата, ще помръкне и умре любовта...


Ето за какво ни говори тази притча, с която толкова сме свикнали; целият този разказ води към това, което е било казано на Христа в момента, когато Той е явил Своето състрадание и милосърдие, и любов и Божествена сила: Иди си, Ти ни отнемаш земното, а небесното не ни е нужно... Да си спомним словото на Спасителя и да се опомним: Търсете първом Царството Божие - и всичко останало ще ви се придаде; и именно „придаде”: не ще се отнеме, но ще намери своето място там, където небето е на земята, и ще бъде тогава пълнота. Амин.


Превод Теменужка ВИТАНОВА


Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/index.htm

Преображение Господне

Преображение Господне. 
Икона от ок. 1403 година от Теофан Грек 
“Човек е създаден не само за цар на творението, но и за свещеник на света. Светът е създаден като материя на една всеобемаща Евхаристия, а човекът - като свещеник, който завършва това космическо тайнство”
прот. Александър Шмеман



Празникът Преображение разкрива пред нас славата на създаденото от бога творение. През този ден не само Христос се е показал в славата на Отца си и в своята божественост на учениците Си. Евангелието ни казва, че Божествената светлина е струяла от Неговото физическо тяло и от всичко, което е заобикаляло христа. Тук се натъкваме на нещо, което съкровено ни е разкрито още във въплъщението христово. Ако мислим сериозно за това Въплъщение е трудно да го възприемаме без недоумение. Как се е оказало възможно човешката плът, материята на този свят събрана в тялото на Христа не само да стане място за вселяване на Живия Бог - така става например с храма - но и да се съедини с божественото така, че и това тяло, пронизано от божественост да седне вече отдясно на Бога и Отца във вечна слава. Тук пред нас се разкрива цялото величие, цялата значителност не само на човека, но и на самия материален свят и неговите неописуеми възможности, не просто земни и временни, но и вечни и божествени. В деня на Господнето Преображение виждаме с каква светлина е призван да блесне нашия материален свят, с каква слава е призован той да сияе в Царството Божие, във вечността Божия... И ако внимателно и сериозно приемем това, което ни се разкрива тук, то би трябвало да изменим най-дълбоко отношението си към всичко видимо, към всичко осезаемо; не само към човечеството, не само към човека, но и към самото му тяло; и не само към човешкото тяло, но и към всичко телесно и веществено, към всичко видимо около нас... всичко това е призвано да стане място и селение на благодатта Господня. всичко е призвано някога, в края на времената да бъда пропито с тази слава и да засияе с нея.
И на нас, хората, ни е дадено да знаем това, дадено ни е не само да го знаем, но и да бъдем сътрудници божии в освещаването на сътвореното от Господа. Ние извършваме освещаване на плодове, освещаване на вода, освещаване на хлябове; извършваме освещаване на хляба и виното в Тяло и Кръв Господни и вътре в пределите на Църквата това е начало на чудото на преображението и богоявлението. Чрез вярата човешка веществото, материята на този свят предадена на тленност също от човешкото безверие и предателство се предава отново в собственост на Бога, приема се от Него и в Бога сега вече наистина (макар и още зачатъчно) става нова твар. Но това би трябвало да се разпростре далеч зад пределите на храма: всичко подвластно на човека без остатък може да бъде осветено чрез него; всичко над което работим, до което се докосваме, всички предмети на всекидневния живот - всичко може да стане част от Царството Божие, ако това Царство бъде в нас и като сиянието христово на Преображение се разпространява над всичко до което се докосваме.
Да помислим за това. И отнасяйки се внимателно и благоговейно към целия този тварен и видим свят да послужим в него като съработници Христови, за да може той да достигне своята слава, и всичко тварно чрез нас да влезе в радостта на Господа.
В духовния живот дори и в най-простите моменти на човешкото всекидневие, има мигове, които са така прекрасни и удивителни, че ни се иска времето, животът и вечността да спрат в тях и никога да не се случва нищо ново. Това е станало с апостолите, които Христос е взел със себе си на планината на Преображението и именно това е изразил апостол Петър казвайки: ”Господи, добре ни е да бъдем тук! Да направим три сенника, един за Теб, един за Мойсея и един за Илия и да останем тук огрени от тази невеществена, божествена светлина обгърнати от този дивен покой”. Тогава нито Петър, нито другите апостоли, успели да забележат онова, което по-късно известили на другите: че Христос се е преобразил и показал в сиянието на вечната Си слава в момента, когато Мойсей и Илия говорили с Него за предстоящия Вход в Ерусалим и за разпятието. Тук, както на толкова други места в Новия завет можем да се уверим, че и апостолите като нас много пъти са виждали светлото и чудесното без да забележат какво струва то на Христа. (Св. Серафим Саровски казал веднъж на свой събеседник: ”Моли Бога за това, което ти е нужно, но помни на каква цена Христос е получил власт да ти го даде.”)
Христос стоял на Таворската планина между Мойсей и Илия - единият представящ закона, а другия всички пророци - и беседвал с тях за предстоящото, за това че сега предстои да умре, да се разпъне по своята Божествена любов и човешко отдаване за спасението на света. И в този момент Божествената светлина проникнала и обхванала цялото Му естество, а в отговор засияла човешката Му природа отдадена до смърт на Живия Бог. И тогава учениците му видели кой е Той: Агнецът Божи разпнат за спасението на света още преди да бъде създаден светът. И влезли в славата Божия в същия облак, осенил Синайската планина, където Бог разговарял с Мойсей като със свой приятел и им било толкова добре, че не се нуждаели от нищо друго, освен да стоят пред лицето на славата Божия. Но и тогава учениците не схванали причината на ставащото, не могли да разберат, че славата Божия им се открива само защото техния Учител, Господ и Приятел отива да умре. На тях им се щяло да останат в тази радост и да не се отделят никога от преобразения Христос. Но всъщност Мойсей и Илия били дошли, за да беседват със Спасителя именно за тази раздяла. И когато учениците пожелали да останат (така както на нас ни се иска в най-светлите моменти времето да спре и да останем в забрава) Христос им казал: “Не! Да си вървим оттук!” - и ги отвел в долината, от висината на Таворската слава в ужаса на земната нужда и трагедия. Там те срещнали един баща отчаян за спасението на детето си, там заварили другите ученици на Христос, които не можели да направят нищо за него и детето му.
Тавор и славата са неразривно свързани със завръщането в мрака и с разпятието, със смъртта и със съшествието на Христа в ада. И едва после, когато всичко това бъде извършено Господ ще възкръсне в слава - вече неотнимаема.
Нека разберем, че когато ни бъде дадено да съзрем човек или Живия Бог в тази слава, тогава ни е дошло времето с поглед в таворската тайна да влезем в света, в трагичния свят и световния мрак, за да занесем там онази светлина, която свети в мрака и която мракът не може да обземе. Така е постъпил Христос и това е призванието на неговите ученици! Амин.
(Избрано и преведено от проповеди за празника,
четени през периода между 1973 и 1990 г.)
Михаил Шиндаров