понеделник, 6 януари 2014 г.

За проповедничеството

Мисля, че за последните 25 години съм си изработил правилото никога да не чета предварително евангелското четиво, което ще се чете на службата. Разбира се, аз и без това ги знам всичките почти наизуст, така че не мога да кажа, че това е едно внезапно и напълно непознато благовестие, но аз се старая да го прочета първо на глас пред богомолците, после да продължа да служа и да оставя текста да стигне дълбоко до мен. Опитът ми показва, че всеки път евангелското слово поражда някакъв отклик. И тогава, като изляза за проповедта, аз просто казвам: „Днес четохме това и това; ето какво искам да ви кажа по този повод...” и аз говоря точно за това, което ме е докоснало. 

Веднъж - как да ви кажа - имах много печален опит. Същият ден бях тъжен, уморен, прочетох текста, но той не стигна до мен. В продължение на цялата служба аз ужасен преживявах факта, че Господ се е обърнал към мен със словото Си, а в моята душа нищичко не е трепнало. Когато дойде време за проповедта (винаги проповядвам преди отпуста), излязох и казах: „Знаете ли какво се случи. Дали ще разберете колко страшно е това! Господ ми говори, а аз не мога да Му отговоря нищо друго освен: Не стигна до мен, нямам какво да Ти кажа. Думите Ти сякаш падаха върху камениста почва...” Така го казах и това също беше проповед, при това такава, която съответства на опита на мнозина от нас. Няколко души от енориашите после ми казаха: „Благодарим ви, че го изрекохте, защото и с нас се случва, само че ние никога не бихме се осмелили да си го признаем.” 


За проповедта човек се готви не просто като седне на писалището и се заобиколи с тълкуванията на светите отци. Отците са говорили и думите са излизали направо от сърцата им; те са викали от дълбочината на своя опит. Ако ние просто повтаряме това, което са казали те, техният вик няма да достигне до никого. Само ако словото на твоята проповед отекне в душата ти, ако прониже дълбоко като стрела собственото ти сърце, само тогава то ще отекне в душата на другия, ще прониже сърцето му. Но ако проповедникът говори на хората това, което си мисли, че „е полезно да знаят”, то в по-голямата си част то ще е безполезно, защото вероятно ще докосне съзнанието им, но не ще преобърне ничий живот. Разбира се, знания трябва да има, естествено, че трябва да се разбира за какво се говори в Евангелието или в съответния откъс от Свещеното Писание, но това не е достатъчно. Ако твоята проповед не отваря рана дълбоко в теб самия, ако ти не предстоиш в трепет пред Бога и не говориш в Негово име (може би за съд или осъждане на самия теб, но за спасение на другите), то такава проповед няма да промени ничий живот.

Живот в света

Живот в света (1)

Дванадесетте апостоли, обладани от Светия Дух, отиват в света. Те са придружавани и следвани от малка група последователи, всичко седемдесет души мъже и жени. Тези хора промениха света; това не стана изведнъж, но те поставиха началото на нов светоглед, на ново знание, на нов живот; те измениха посоката, в която светът се бе движил хиляди години. Днес има милиони християни от различни деноминации и въпреки това именно заради нас християните християнството като че ли става все по-неактуално.


Огромна част от обществото живее, действа, мисли, твори в един свят, който на пръв поглед няма нищо общо с Евангелието. Казвам "на пръв поглед", защото все пак това твърдение не е напълно вярно. Даже безбожните общества често са изградени на принципи, имащи християнски корени. Християнството донесе на света една идея, която не е съществувала в античния свят: абсолютната, пределната ценност на личността, на всяко отделно човешко същество. В миналото е имало господари и роби; понастоящем има уникални човешки същества, мъже, жени, деца и всеки от нас, може би дори, без да подозира, притежава абсолютна ценност и значимост в очите на Бог, а оттук и в очите на другите. И въпреки всичко това, ние сме станали неактуални. Не ви предизвиквам, не критикувам Църквата, но съм убеден, че има някои въпроси, на които трябва да обърнем внимание, да се замислим върху тях и да преценим какви изисквания поставят те пред нас.

Мисионери и поклонници 

Първото поколение християни: апостолите, техните последователи и онези, които са били обърнати във вярата от тях, са били поклонници. За тогавашното общество не е характерен уседналият живот; първите християни непрекъснато са пътували, за да занесат на другите неизказаната радост на новия живот в Христос и в Светия Дух. От друга страна, онези, които са се установявали на определено място, не са образували затворени в себе си групи без никакъв контакт с външния свят. Напротив тези общности са гледали към света с надежда да открият в него изгубената овца от Царството Божие. Като че ли ние сме загубили тъкмо този тип отношение към света. Всички Църкви, по един или друг начин, са развивали мисионерство. Но учудващото е, че твърде често мисионерите обладавали едно дразнещо, оскърбяващо и арогантно чувство на превъзходство. Те отивали в света, за да му дада онова, което притежават, без въобще да съзнават, че всъщност не притежават нищо, че единственото, което биха могли да направят, е да изрекат думите на Св. ап. Павел. Съзнавайки огромната, неподозирана трудност на своята мисия, той се обръща към Бог, за да изпроси сила, и Господ му отговаря: "...силата Ми се в немощ проявява". Малцината християни, които изпълнили заповедта на Христос "идете и научете всички народи" са знаели, че са немощни, беззащитни, че не могат да разчитат на ничия помощ, а - само на Бог. Св. ап. Павел заявява, че няма да се похвали с нищо друго,освен с немощта си, така че всичко, което се случва, да бъде дело Божие. Често пъти обаче християнските мисионери не са разсъждавали по този начин; не са осъществявали Божията любов в отношението си към ближния, не са отивали в света, за да жертват живота си в името на чуждия живот, не са се хвалили с немощта си, не са съзнавали, че те не могат да направят нищо, но Бог може всичко.


Има един епизод от живота на Св. Стефан Пермски, един от ранните руски мисионери. В околностите на град Перм той открива езичници, чийто език бил твърде различен от езика, който се говорел тогава от славяните. Затова тези хора били твърде далеч от Евангелието. Светецът научил техния език, отишъл сред тях и започнал да се моли. Местните шамани изпратили въоръжени мъже, за да го убият. Мъжете се върнали и шаманът ги попитал "Мъртъв ли е?". "Не, отговорили те, не можахме да го убием; когато видяхме лицето му, почувствахме откритост и обич, затова коленичихме и го помолихме да ни благослови." Това е истинското мисионерство.


Позволете ми в контраст с казаното току-що да ви припомня какво написал в писмо до своя игумен един западен мисионер в Индия: "Изпратете ни свещеници, без значение с какви качества; колкото и да са некадърни, ще свършат работа за тукашните диваци." Този човек явно не е усетил нищо от дълбочината, красотата и богатството на Индия. Без значение с какви качества! Такова нещо няма в Евангелието. Подобни мисионери не носят в света Евангелието, радостта от новия живот, срещата с живия Бог. Има нещо забележително, уникално в проповедта на първите християнски мисионери, апостолите, което е изречено от Св. Йоан: "Ние говорим за онова, което са видели очите ни, което са докоснали ръцете ни, което са чули ушите ни." Те говорят от собствен опит. Някой би казал: "Те са били с Христос, говорели са за онова, което са видели в Него." Но това не е цялата истина, защото хиляди други са срещали Христос по пътищата на Палестина, но те не са Го видели. Очите им са били слепи. Видели са външното, чули са странни, озадачаващи, предизвикателни думи, но тези думи не са докоснали вътрешността им, не са ги направили нови човеци. Когато Христос казва, че хлябът, който дава, е Неговото Тяло, много от присъстващите Го напускат. Той се обръща към Своите последователи и ги пита: "И вие ли искате да ме напуснете?", а Петър Му отговаря: "Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот." Ако прочетете Евангелието, ще забележите, че в него няма нито един пасаж, в който Господ описва вечния живот. На места той посочва, че това е живот във вечността, но не дава образни описания, подобни на тези, които се срещат в мистическата литература. Думите на Петър всъщност означават, че, когато говорим, словото ни трабва да кара сърцата на другите да искрят, подобно на два камъка, които, когато се ударят един с друг, произвеждат искра. Ако успеем да достигнем дълбините на сърцето, вечният живот, което е скрит във всекиго от нас, ще разцъфти и ще заухае. Тъкмо това са правели първите християни, защото те са притежавали личен опит от срещата с живия Бог лице в лице. Нямам предвид, че били срещали Христос в плът - те придобили богопознание чрез Христос и чрез богоозарените апостоли. Кагота Павел говорел за Бог, той се е преобразявал; според един древен ръкопис, когато си почивал, апостолът изглеждал ужасно грозен, но когато започвал да говори за Бог, лицето му се озарявало като на Небесен ангел.

Не бойте се 

Когато апостолите пътували, те не се движели самоцелно от място на място, те разнасяли радостта от новия живот и я предавали на другите. А ние? Дали ние предаваме нещо, на хората, които срещаме, които са около нас. Всъщност след признаването на християнството от Константин и след по-късния му разцвет християнската общност придобива спокойствие и стабилност. Това са две големи изкушения. Спокоен означава, че ти не осъзнаваш колко опасни са, както е казано в Посланията, пътищата, по които ходиш. Мислим си, че едва ли не сме се качили на кораб, който ще ни преведе през океана на живота във вечността. Но всъщност всяка стъпка е предизвикателство. Всяка стъпка е опасност. Всяка стъпка е риск. Във всеки момент злото е пред нас, а Бог е с нас. Твърде често забравяме, че мощта на Бог превишава цялата сила на дявола. Ерм, един от седемдесетте, наставлява в своите послания: "Помни, никога страхът ти от силата на дявола не бива да бъде по-силен от доверието ти в Божията сила и любов." В езическите общества хората са изпитвали силен страх от злото, злите сили, сатаната. Апостолите идвали при тях и им казвали: "Не се страхувайте; Христос победи. Злото е победено. Ако вие сте с Него, никой не може да ви надвие." Днес рядко чуваме подобни думи.


Днес хората се прилепят един към друг и се страхуват да погледнат навън, страхуват се да живеят пълноценно, да пристъпват към непознатото, да се срещат лице в лице с онези, които биха ги отхвърлили или биха се опитали да им навредят. Епископ Василий [един от участниците в Конференцията] вече говори за кръвното кръщение. Колко далеч сме ние от това и въпреки това колко лесно говорим за него. Френският проповедник Босуе казва: "Колко утешително е да чуеш, че във всички Църкви свещениците проповядват за мъченичеството. Но когато мъченичеството наистина е реалност, човек не говори за него, а го понася. Щом толкова много говорим за мъченичеството, значи, уви, се чувстваме сигурни." Чувстваме сигурност. Но това наше чувство за стабилитет има и един друг израз. Ние сме се сраснали с определени места. Формирали сме християнски общности, които не гледат навън. Имаме си служби и хората чувстват, че именно службата е в центъра на всичко; християните идват на неделната служба и възкликват: "Ако можехме само да не напускаме църковния двор, толкова ни е чужд външният свят." Забравяме Христовите думи: "Идете като овце сред вълците, идете в света и научете всички народи." Всъщност това е призив за осъществяване на литургичността. В литургията ние влизаме в общение със Светия Дух и с Христос. След това нашата задача е да занесем славата, радостта и любовта на другите. Формирал се е манталитет, които ни кара да търсим сигурност между стените на Църквата, в границите на християнската общност. Смятаме, че е опасно да излизаме навън, а сме забравили, че трябва да правим тъкмо това.

Монашеството и отдаването на собствения живот 

Когато ние сме ставали християни, много неща в Църквата вече са били променени. Духовният ръст на онези мъжете и жени, които са били готови да живеят и да умрат заради Христос, е твърде различен от този на множеството, присъединило се към Църквата заради императора. Последните очаквали от Църквата сигурност, но сигурност в какво? В Бог? Не. В повечето случаи във властта на императора. Тогава обаче в Църквата се появява ново явление - заражда се монашеството. Намират се неустрашими мъже, които напускат големите градове и комфорта на държавното християнство, и отиват в пустинята, за да се борят със злото в себе си и със злото, разпространило се около тях. О. Георгий Флоровский обръща внимание на факта, че тези хора не бягат от обществото, което по онова време е все още езическо; те не бягат от преследване. Те бягат от едно християнство, което е загубило "солта" си. Те бягат, защото християнският живот губи вкуса си; християнската общност вече не е онова славно тяло, каквото е била в началото. Това дава тласък на монашеството тогава, а също и в годините по-късно. Дори и днес всеки, който прегръща монашеския живот, трябва да бъде движен именно от този мотив. Отказваме да приемем анемичното, слабото, безотговорното в отношението си към всичко уседнало общество. Искаме да останем насаме с Бог и заедно с Него да преминем през всички ситуации, в които трябва да се прояви Неговото присъствие, а, ако се наложи, да отдадем и живота си. Когато говоря за отдаване на живота, нямам предвид непременно умирането; понякога да живееш труден и изпълнен с болка живот е по-важно, отколкото да умреш за един миг. Един руски епископ, герой от годините на комунистическите репресии, често казваше, че понякога главната задача на вярващия християнин е да оцелее. От деня, в който Каин уби Авел, до днес, светът се опитва да убие всички Авеловци, но Авеловците имат да изпълняват определени задачи. Ние сме се научили да оцеляваме, колкото време е необходимо, за да изпълним възложените ни задачи без да правим компромиси. Трябва да оставим на Бог да избере момента, в който ще бъдем убити. И Авел наистина беше убит.

Юродиви заради Христа 

Безумните заради Христа се появяват в друг исторически момент. Те също отхвърлят сигурността на уседналото общество. Ако погледнете историята на Византийската империя или на Русия, ще видите, че юродивите заради Христа се появяват масово, в моментите когато империята заявява стремежа си да изгради общество, в което властва сигурността. А юродивите заради Христа са предизвикателство към всички прояви на тази сигурност. Те нарочно се държат като безумни, докато ние високо ценим разсъдъка си. Ние търсим безопасност, искаме да дадем възможност на разсъдъка си да работи, необезпокояван от нищо, защото всъщност загубата на разсъдъка, е съпроводена с телесно страдание. Но юродивите отказват да се държат по приемлив за обществото начин, защото държавата а с нея и Църквата налагат определено съществуване, определен начин на живеене, който е дълбоко неприемлив.


По-късно в Русия и в други страни се появяват поклонниците; тези хора обикаляли манастирите или прекарвали дълго време, скитайки се по безкрайните руски полета, където можели да бъдат изцяло насаме с Бог и да посещават места, в които те откривали искрици от божественото.

Да притежаваш и да бъдеш притежаван 

Може би ще попитате какво трябва да правим ние? Не можем да бъдем всички поклонници или безумни заради Христа, което, разбира се, не ни пречи понякога да постъпваме като безумци. Всъщност въпросът не е в това какво притежаваме. Истинският въпрос е какво е нашето отношение към притежаваното. Притежаването е начин да бъдеш притежаван и човек може да бъде притежаван даже от нещо крайно незначително. Това е характерно в една или друга степен за всекиго от нас. В Евангелието има един изключително важен пасаж - притчата за царя, който поканил своите най-близки приятели на сватбеното тържество на сина си. Единият отказал, защото тъкмо бил купил пет чифта волове, другият не приел поканата, защото самият той се женел. Какво всъщност означава това? Когато купувам, да речем, земя, у мен се поражда чувството за притежание. Заприличвам на дърво, което не може да се помести от корена си. Имам пет чифта волове, тоест, имам да върша нещо в този живот и това е по-важно за мен, отколкото приятелството, любовта, щедростта, саможертвата. Непременно трябва да си свърша работата. Оженил съм се за някого, сърцето ми е преизпълнено, в него няма място за радостта на някого другиго. А кои са поканени, след като тези първите отказват? Царят изпраща слугите си да доведат при него всички просяци. Скитниците се явили пред царския дворец с вълнение и страх: "Как можем ние, които се обличаме в парцали и живеем в кражби и разврат, да се явим лицето на царя?" При вратите те били посрещнати от Божиите ангели с думите: "Елате, ние ще ви изкъпем, ще ви облечем нови дрехи, ще срешем косите ви, така че да можете достойно да се явите пред царя." Само един от просяците отказал : "Бях поканен тук, за да се наям, а не да ме къпят и да ме глезят. Искам си храната!" Този последният, разбира се, бил изгонен. Но много често ние се държим по същия начин. Купили сме си парче земя, имаме си волове, привързали сме се към нещо земно и не сме способни да отдадем живота си на нищо извън нас и нашето рабство. Това не означава, че не сме свободни. Но въпросът е дали сме се привързали или не. Защото има огромна разлика между любовта и привързването към нещо. А иначе, човек може да бъде роб в една връзка, но въпреки това да бъде свободен в нейните граници.

Литургията

Литургичните форми също са изпитали влиянието на взаимоотношенията между християнството и държавата. Нашата православна литургия носи дълбокия отпечатък на дворцовия церемониал във Византия. В ранната Църква е имало различни литургии. Но във Византия литургията е трябвало да бъде съобразена с императорското достойнство и с дворцовия етикет. В резултат се е получила величествената литургия, която днес познаваме. Но би било погрешно да смятаме, че това е единствената литургична форма, тъй като в първите векове е имало различни литургии в рамките на единната Христова Църква. Известни са: Римска литургия, Литургия на Св. Григорий Двоеслов, Литургия на Св. Амвросий Медиолански, Лионска литургия, Арабска литургия, Литургия на Св. Герман от Париж и редица други. Те са били почти идентични, защото са притежавали едно и също ядро. Различавали са се по отношение на формата и изразността; те отразяват една свобода, която ние до голяма степен сме загубили, те съответстват на културата и специфичните обществени условия в съответния регион. Трябва да се научим да се молим по време на литургията, да черпим богатствата на всички наши служби, но в никакъв случай не бива да се превръщаме в техни роби.

Традицията като жива памет 

Бих искал да кажа няколко думи за значението традицията. Когато някой се опитва да въведе дори най-малка промяна в практиките на Църквата, той бива обвиняван, че нарушава традициите. Ние наистина трябва да ценим традициите, но трябва и да ги разбираме, а не да ставаме роби на някаква фалшива традиционност. Традицията е нещо, което се предава от поколение на поколение от самото начало. Предава се преди всичко същността и значението, а не формата. Един руски епископ в ранните години на емиграцията писа, че не е допустимо празничните служби да се водят на западен език, защото повечето ереси са се появили тъкмо на запад. Той беше забравил, че достатъчно много ереси произхождат от Византия, както и от други страни. Разбирана по този начин, традицията заприличва на затвор.Традицията е живата памет на Църквата. Ние също имаме памет, но не толкова рядко, а даже твърде често, забравяме собственото си минало. Църквата никога не забравя. Църквата има вечна, непрекъсваема памет. Но наличието на памет съвсем не означава, че опитът не може да бъде обогатен с нещо ново. Не бива паметта да ни тегли назад при всяка стъпка. Църквата е опит, вечно жив и непрекъснато обогатяващ се опит, основан на Бог и вдъхновен от Светия дух. Задача на Църквата е във всеки момент от живота да търси, по думите на на Св. ап. Павел, Христовия разум. Да се вслушва в наставленията на Светия Дух, Който е винаги млад, винаги нов, винаги модерен. Но Духът не ни учи да живеем така, както са живяли през XII в. По време на един разговор между руски епископи за ръкоположението на жени старшият епископ направил следния извод: "Нямам отговор на този въпрос, но преди такова нещо не се е случвало, следователно на бива да се случва и в бъдеще." Дали трябва да се случва е отделен въпрос. Но това в никакъв случай не е аргумент. Традицията е двухилядолетната жива памет на християнството, която непрестанно бива оживотоворявана от Светия Дух и която има за твърда основа словото и личността на Христос. По думите на един римокатолически теолог традиционализмът е мъртва памет, която живите поддържат. [Тук митрополит Антоний вероятно привежда цитат, приписван на лутеранския(преминал в Православието) учен Ярослав Пеликан "Kаква е разликата между Традиция и Традиционализъм? Традиция е живата вяра на мъртвите. Традиционализъм е мъртвата вяра на живите." - Бел.ред.]. Спомен за отдавна е несъществуващи неща, който се пази, макар да е напълно безполезен. Това е ерес. По този начин се отрича фактът, че Църквата е жива, а не мъртва. В своето първо видение (2) Св. Ерм говори за срещата си с една изключително красива жена с лице на девица и с бели коси. На неговия въпрос "Коя си ти?" тя отговаря "Аз съм Църквата." "Но защо си толкова млада? Ти съществуваш от дълго време." Нейният отговор е: "Аз нося младостта на вечността." "Но защо тогава са бели косите ти?" Отговор: "Защото това е знакът на мъдростта." Такава трябва да бъде Църквата - не някаква неясна, аморфна концепция, а ти, аз, ние. Това е Църквата. Ние трябва да носим младостта на новородилите си във вечността и мъдростта на вековете зад нас; или - Божията мъдрост, която се простира във вечността.

Ръководство и служение 

Няколко думи за структурата на Църквата. Структурата на Църквата е взаимствана от структурата на имперската даржава, която е строго йерархична. Но според о. Софроний държавата е пирамида, която стои върху основата си, докато Църквата е пирамида, която се опира на своя връх. На върха не стои нито човек, нито йерарх, нито някакъв съвет от епископи. На върха стои Господ Иисус Христос, Който е Главата на Църквата, а след Него стоят хората, които изпълняват Христовата дякония, т.е. носят на плещите си тежестта на пирамидата. Когато говорим за йерархичност, трябва да помним Христовите думи: "Аз съм сред вас като слуга." Тези от нас, които искат да са в Христа, трябва да се научат да бъдат слуги и нищо повече. Но в течение на историята се е развила властова йерархия: йерархия, която е в състояние да ръководи не защото онова, което казва, е убедително, а защото то може да бъде наложено. Ако в Църквата ние, с различните си рангове и титли, образуваме властова иерархия, това е отрицание на самата същност и живота на Църквата. Знаем колко често "незначителни" светци са били наставници на хора, които се намирали много по-високо от тях в йерархично и социално отношение. В Църквата властта трябва да бъде заместена със служба, дякония. Доколкото ние продължаваме да вярваме във властта на йерархията, а не в дяконията на йерархията, ние не сме Църква в евангелския смисъл.


Това означава, че трябва дълбоко да преосмислим мястото на миряните, свещенството и епископата. Не бива да забравяме, че дяконите се появяват известно време след Възнесение Христово. Тоест, те не са ръкоположени от Христос. Те са избрани от апостолите и техните последователи, за да изпълняват специфични задачи. Те не принадлежат на Евангелието, което четем. След това се появили презвитерите, които били посочени от апостолите. Така се появява старшинството, основано на достойнството и длъжността. По принцип развитието на църковната йерархия не противоречи на Евангелието. Но Църквата винаги е помнела, че: тя е Тяло Христово, храм на Светия Дух, непрекъснато осъществяване на Боговъплъщението в границите на историята, гласът на Светия Дух, Който ни учи да неотклонно да свидетелстваме за Христос и Неговото учение. Това е божият народ, "царственото свещенство", както е казано в апостолското послание, което е призвано да освещава всичко, до което се докосне, но само след като първо е осветило себе си. За да може Бог наистина да бъде "всичко във всички". Св. Василий напомня, че всеки може да управлява, но само царят е в състояние да даде живота си за своите поданици. В този смисъл всеки от нас притежава царско достойнство, дарено от Христос: Той иска от нас да бъдем готови да умрем за нашия ближен и за спасението на света. Тялото на Христос се състои от миряни. Вярно е, че вътре в Него има ръководители, но - само вътре в Него. Много е важно да помним, че всички ние, даже и епископите, с цялото им епископско достойнство, сме миряни. Ние сме членове на Тялото Христово и, за да бъдем членове в буквалния смисъл, трябва да бъдем готови да отдадем живота си за другите.

Свобода, покорство, вяра 

Позволете ми да кажа няколко последни думи за свободата и вярата. Често пъти ние не познаваме свободата, защото твърде много са ни говорили за добродетелта на подчинението. Подчинението най-често се разбира като заробване - да бъдеш отстъпчив, да бъдеш управляван, да се подчиняваш. Но това не е свобода. Християнското покорство е нещо твърде различно. Покорството означава да се вслушваш, то е училище за слушане и вслушване, а не за изпълняване на чужди заповеди. Покорството означава да се възползваш от някого, който има повече опит, за да можеш и ти да изградиш свой собствен опит; да положиш усилие да се отречеш от своеволието, от тесногръдието, от предразсъдъците; да се опиташ да достигнеш духовната висота на онзи, който те наставлява; да се научиш със сърцето си да схващаш думите на Светия Дух. Когато четем Евангелието, трябва да чуваме не само думите и заповедите, но и гласа на истината. Този глас трябва да ни разтърси, да ни промени и преобрази. Тогава свободата престава да бъде отрицание на покорството. Думата "свобода" [Митрополит Антоний има предвид етимологията на английската дума freedom - Бел. прев.] произлиза от priyia на санскрит. Нейната глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда обичан", а съществителното се превежда като "мой възлюбен". Свободата е отношение на взаимна любов; тя е готовност да отдадеш себе си в дар на другия, да слушаш и да обичаш другия с целия си разум, с цялото си сърце, с цялото си същество. Ако това е вярно, свободата трябва да се прояви като начин на живот. Прекалено често ние си въобразяваме, че сме християни или православни, защото се придържаме към определен набор от догми, приети на съборите или подкрепени от "авторитетите" (в големи кавички). Всъщност трябва да се научим да черпим от богатствата на миналото, да черпим от тях с ново сърце и нов ум, с вяра, която бива изразявана по всеки възможен начин. Вярата се определя като убеденост в неща, които не се виждат, но вярата още е вярност, а също и начин на живот.


Така че, ако с целия си кураж, с цялата си енергия се опитаме да живеем според Евангелието (а, когато ни липсват енерегия и кураж, ако се обърнем към Бог с думите: "Господи, излекувай слабостта ми с Твоята мощ, замени страха ми с Твоята смелост, премахни леността ми, като ми вдъхнеш Твоята несломима сила!"), тогава и само тогава имаме право да кажем, че сме православни. Ще завърша с думите на пастор Висер Хуфт, генерален секретар на Световния съвет на църквите: "Макар да твърди, че се придържа към всяка дума от Символа на вярата, човек може да бъде еретик, ако чрез живота си изменя на една от тях или на всички. Човек е еретик, когато отрича истината, когато не живее според истината."





(1) Оригиналното заглавие на статията е "Срещайки едно неправославно общество". Текстът е четен на Конференцията "Нашето православно присъствие във Великобритания", провела се в Хедингтън /Англия/ през 1995 г. Преценихме, че заглавието "Живот в света" най-пълно отразява на български основната цел на автора - Бел. прев.


(2) Митрополит Антоний цитира сборника "Пастир" на Ерм. Целия текст, в превод на Никола Антонов, можете да прочетете на този адрес - Бел. прев.



Радостта от поста

Противно на онова, което много хора мислят или чувстват, Великият пост е време на радост. Това е време, в което се връщаме отново към живота. Време на отърсване от всичко зло и мъртво в нас, което ни дава възможност да продължим да живеем, да живеем с широтата, глъбината и силата, за които сме призвани.

Ако не проумеем тази специфична радост на Великия пост, ще го превърнем в чудовищна карикатура, време, през което в името на Бог правим живота си ужасен. Идеята за радостта, съчетана с напрегнато усилие, с аскетичен опит, наистина може да изглежда странна, но всъщност тя присъства в целия ни духовен живот, в живота на Църквата и на Евангелието.

Божието Царство трябва да бъде завоювано. То не се дава на онези, които лениво го очакват. За очакващите го по този начин то също ще дойде: ще дойде в полунощ като Божи съд, като крадеца, който се вмъква неочаквано, като младоженеца, който пристига, когато глупавите девици са заспали. Не бива по този начин да очакваме Съда и Царството. Трябва да си възвърнем онова състояние на ума, което обикновено остава дълбоко скрито, което е станало крайно непривично за нас: радостното очакване на Господния Ден, макар да знаем, че този Ден ще бъде и Ден на съд. Може да ни се стори странно, че в Църквата провъзгласяваме Съда като Евангелие, т.е., като “блага вест”. Провъзгласяваме Господния Ден не със страх, а с надежда: Ела по-скоро, Господи Иисусе! Ако не можем да усвоим този начин на мислене, значи съществува някаква съществена празнота в нашето християнско съзнание. Това означава че ние, каквото и да казваме, сме си езичници, преоблечени в евангелски одежди. Означава, че все още сме хора, за които Бог е отвън, за които Неговото идване носи тъмнина и страх, а Неговият Съд е не изкуплеие, а осъждане. Означава, че за нас срещата с Бог е ужасно събитие, което желаем да избегнем. Ако не осъзнаем всичко това, Великият пост няма как да бъде радост. Постът преди всичко означава съд и отговорност. Трябва да станем съдници на самите себе си, за да се променим, за да станем способни да посрещнем Господния Ден, Възкресението, с отворено сърце и с вяра, готови да се зарадваме на Неговото идване. Всяко идване на Бога е съд за нас. Отците правят паралел между Христос и Ной. Те казват, че присъствието на Ной било едновременно осъждане и спасение за неговите съвременници. Осъждане, защото присъствието дори на един човек, съхранил вярата си, на един-единствен праведник, е доказателство, че светостта не е нещо невъзможно и че грешниците, отхвърлили и презряли Бога, са имали и друг избор. Затова присъствието на праведника било осъждане. Но в онова време то било и спасение, защото само благодарение на него Бог проявил милост към човечествотво. Същото може да се каже и за идването на Господа.

Има и друга радост, свързана със съда. Съдът не е нещо, което ни връхлита отвън. Ще дойде ден, когато ще стоим пред Бог и ще бъдем съдени. Но, докато нашето странстване в света все още продължава, докато все още работим върху себе си, докато пътят, водещ към Христа, е все още пред нас, присъдата трябва да бъде произнесена от самите нас. През целия си живот ние непрекъснато водим спор със себе си. Спомняте си притчата, в която Христос казва: “Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница” . Някои духовни писатели виждат в образа на противника не дявола с когото ние не можем да се помирим, а нашата съвест, която цял живот ни преследва и не ни оставя намира. Нашата съвест е в непрекъснат спор с нас, непрекъснато ни възразява и наше задължение е да постигнем съгласие с нея, защото, в противен случай, ще дойде време, когато, стигайки до Съдията, нашият противник ще се превърне в обвинител и ние ще бъдем осъдени. Затова, докато сме все още по пътя, съдът се случва вътре в нас; това е спор, противоборство между нашите мисли, емоции, чувства и действия, които се изправят пред нашия съд и пред чийто съд сме изправени.

През повечето време ние ходим в тъмнина и тази тъмнина е резултат от затъмнение на съзнанието, на сърцето, на погледа. Бог е Този, Който може да хвърли светлина в нашата душа и в нашия живот, за да започнем да виждаме кое в нас е добро и кое не. Има един забележителен пасаж от съчиненията на Йоан Кронщадски, руски свещеник от ХIХ и началото на ХХ в., в който той казва, че Бог не ни показва грозотата на душите ни, ако не е убеден, че в нас има достатъчно вяра и достатъчно надежда, за да не рухнем при вида на собствените си грехове. С други думи, винаги когато съзираме нашата тъмна страна, винаги когато узнаваме нещо ужасно за самите себе си, всъщност се виждаме по-ясно в светлината на Бог, т.е., в светлината на божествения съд. Това означава, че неминуемо ще скръбим, когато открием собствената си грозота, но в същото време можем и да се радваме, защото Бог ни е гласувал доверие. Той ни е позволил да се видим такива, каквито сме, и каквито Той винаги ни е виждал. Понякога Той крие от нас това знание, защото ние не можем да понесем истината. Съдът се превръща в радост, защото, съзирайки греховете си, узнаваме, че Бог е видял достатъчно вяра, достатъчно надежда и достатъчно твърдост в нас, за да ни повери това знание; тоест, уверил се е, че сме способни да действаме. Това е важно, ако искаме да проумеем, че радостта и Великият пост вървят ръка за ръка. В противен случай постоянното, настойчиво усилие на Църквата – а и на Божието слово – да ни накара да осъзнаем греховете си може да доведе до отчаяние и мрак. Докато най-накрая затънем толкова дълбоко, че вече да не сме способни да посрещнем Христовото възкресение с радост, защото сме осъзнали – или си въобразяваме, че сме осъзнали –, че Възкресението няма нищо общо с нас.

Ние сме в мрак, а Бог е светлина. В момента, в който започнем да изплуваме от тъмнината и погледнем към Бога, не виждаме нищо друго освен осъждане, което едновременно с това е и спасение.

Из беседа, изнесена от митрополит Антоний пред Лондонския филиал на Братството “Св. Албан и Сергий”, 17 февруари 1968 г.

ЗА СТРАШНИЯ СЪД

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Не веднъж и не два пъти Евангелието ни предупреждава, че ще бъдем съдени и, как можем да се спасим и да не бъдем осъдени. В едно място Господ казва: Не всеки, който Ми казва “Господи, Господи”, ще влезе в Царството Небесно! Някои ще дойдат и ще кажат: Не преломявахме ли ние хляб в двора на Твоя Храм? Не се ли молехме, не възпявахме ли слава на Теб?.. И Аз ще им кажа: Идете си от Мен, вие, които вършехте неправда!

И така, не с външни прояви на благочестие се спасяваме ние. Евангелието, което четохме в деня на Митаря и Фарисея, вече ни казваше нещо за това. Фарисеят бил верен във всичко външно, но вътрешно си оставал мъртъв и студен към единственото, което е важно: към любовта. Той можел да каже на Господа: Не се ли молех аз така често в Твоя храм? – и би чул думите, които аз току що ви цитирах. Той би могъл също да си спомни откъса от Стария Завет, където се казва, че мерзост пред Господа е молитвата на онзи, който не прощава на своя брат.

И ето днес пред нас стои Евангелието за последния, Страшния съд. Ще дойде ден – и не е задължително, когато ще сме умрели, а това може да бъде мигът, когато внезапно прогледаме, когато внезапно стане ясен нашият ум и ние попитаме себе си: в какво е спасението? Мога ли да се надявам въобще на каквото и да било?.. И първият отговор на този въпрос ние сме получили в образа на митаря. Митарят не можел да се похвали с нищо; той бил предател на своя народ, той бил користен, той бил недостоен за своя народ, недостоен за Завета, който бил закон на този народ. И той разбирал, че е абсолютно, пределно, безнадеждно недостоен, и стоял, без да смее даже да влезе в храма, защото Храмът бил място, където живее Бог, място толкова свято, колкото го прави Божието Присъствие. И той се биел в гърдите, казвайки: Прости ми, аз съм грешник! Това е първата крачка към прошката, към изцелението на нашия живот и душа.

Днес пред нас се изправя нещо различно. Нас няма да ни спаси строгото спазване на формите на живота, няма да ни спаси благочестието, - онова благочестие, което може да бъде сложено в кавички, няма да ни спаси молитвата, ако се молим недостойно. На Страшния съд, както ясно се очертава от днешния евангелски откъс, Господ нищо няма да ни попита за нашата вяра, за нашите убеждения или за това, как външно сме се стараели да Му угодим. Той ще ни попита: били ли сте вие човечни – или не сте били? Когато сте видели гладен, обърнали ли сте се към него със сърце състрадателно, дали ли сте му храна? Когато сте видели бездомен, помисли ли сте за това, как да му осигурите подслон, мъничко топлина, мъничко защита? Когато са ни съобщили, че някой, може би наш познат, е опозорил себе си и е попаднал в затвора, преодолели ли сме срама, че ние сме негов (или неин) приятел, и навестили ли сме го? Когато сме видели някого, на когото бихме могли да дадем своя излишък, излишно палто, излишен предмет, който сме имали – обърнали ли сме се и дали ли сме го? И това е всичко, което Господ пита, когато говори за Страшния съд.
Както вече казах, единственият Негов въпрос е: били ли сте вие човечни, в най-простия смисъл, в който бива човечен всеки езичник? Който и да е може да бъде човечен, ако има сърце, способно да откликне. Ако вие имате такова сърце, то дверите са отворени за вас, за да влезете в Царството и да се приобщите към Бога, - не със сакраментално приобщаване, а с причастие много по-дълбоко даже от Тайнството – да станете единни с Него и да израснете в Храм на Духа, в Тяло Христово, в място на Неговото Въплътено Присъствие.

Но ако сме били безчовечни, как можем да мислим да станем божествени? Как можем да мислим да станем причастници на Божествената природа, обладатели на Светия Дух, живи за вечността? Нищо от това не може да се сбъдне.

И днес, с яснота и острота, пред нас стои Божият Съд, и стои пред нас Неговото милосърдие; защото Бог е милосърден. Той ни предупреждава навреме. Един миг е достатъчен, за да променим своя живот, - необходим е единствено само миг, не години, така че и най-старият от нас може да види своето уродство, ужас, празнота, неправда на своя живот и да се обръне към Бога с плач, викайки за милосърдие. И най-младият може също да се научи сега, докато има време, стъпка след стъпка, да бъде просто човечен. Ако ние сме човечни, тогава ставаме другари на Бога, защото да бъдеш християнин – означава да избереш Бога за своя другар. А вие знаете, какво означава дружбата: дружбата означава солидарност, дружбата означава лоялност, дружбата означава вярност, дружбата означава да бъдеш единен в душата си, в сърцето си, в действията си с онзи, който е твой другар. Това е избор, който всички ние, очевидно, някога сме направили, - и сме забравяли за него толкова често!

И ето днес ние стоим пред това Евангелие за Съда. Но можем и да направим нещо пред неговото лице. След службата до вратата ще има събиране на парични дарения за организация, която се грижи за онези, които са бездомни и на които им се налага да живеят на улиците, по входовете, които зависят от минувача, за да имат възможност да се нахранят, които зависят от милосърдието на хората. Та ето, застанете пред днешното Евангелие; застанете не само емоционално, но с дело, и когато видите паничката до вратата на храма, дайте, дайте щедро, дайте от цялото си сърце, дайте така, както бихте искали, да ви дадат, ако бяхте вие на улицата, незащитени, самотни, надявайки се зад пределите на надеждата или загубили надежда за човешко милосърдие.

Имаме само няколко мига, за да направим нещо безкрайно просто. Нека го направим, и нека Божието благословение бъде със всеки, който направи нещо: не просто мъничко, но толкова, колкото е възможно, за да остане другият човек жив, за да може той да диша, а не да пропадне. Амин!

----

НЕДЕЛЯ НА ПРОШКАТА, ВЕЧЕРНЯ

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Преди няколко седмици четохме в Евангелието притчата на Христа Спасителя за това, как приятелите на някой си цар били поканени на сватбения пир на неговия син.

Всички се отказали от пира в последната минута; едни – защото си купили парченце земя и искали да се установят на него, да го усвоят, да го направят свой – и чрез това станали собственост на земята, както още в Стария завет е казано: земя си и в земята ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с онзи прах, от когото ги извикала всемилостивата Господня власт.

Другите се отказали от сватбения пир, защото си намерили работа на земята, и им се сторило, че да споделят радостта на приятеля винаги могат да успеят, а да свършат работата си на земята могат само сега: да бъдат творчески, да бъдат полезни. И те се отказали от дружбата заради работата, отказали се от любовта заради това, да извършат някакви дела, кожито макар и да изглеждали дела на любов, били обаче дела на себелюбие, дела, с които те себе си утвърдили, а не любов.

А третият се отказал, защото се оженил, и неговата душа била пълна с радост, и нямало в тази душа място, за да сподели чуждата радост.

Всички тези поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й, творчеството на нея, земната радост, и се отказали да отидат по-нататък, да забравят за себе си и да отидат там, където ги мканят да дойдат, молят да дойдат, та чуждата радост да бъде преизпълнена, да прелива през край... И разгневил се стопанинът, решил вече да не ги пуска при себе си на пира. Но празно било на този пир. Имало много радост, готова за гостите, - кой тогава би споделил тази радост с него? И той изпратил слугите си по пътища и кръстопътища, по плетища и под плетища да събира бедните, хромите, слепите, скитащите, те да дойдат и да споделят неговата радост. И станали те, и в недоумение отвърнали на този зов. С трепет те отивали към царските палати: как да влезат там? Та животът износил техните дрехи, раздрани били сандалите им, тялото било осквернено – как да влезат в тези царски палати?

И ето те вървели; и те, които, вероятно, в нищетата си така често спорели един с друг, мърморели един срещу друг, съперничали си заради парченце хляб и заради хвърлена им от минувачите медна стотинка, те, които се биели за топло кътче, за защитна стена – те всички, навярно, се смирили. Те всички, вероятно, вървели, вече без да мислят за своите спорове, за своята вражда, за своето съперничество; те вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще застана пред царя? Аз съм в дрипи, изхабен от живота, осквернен с душа и тяло – как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това, как да избутам от пътя другиго, да заема неговото място, да застана първи. Всеки, вероятно, мислев: как да се вмъкна последен, може би, незабелязан, помилван?

Така и ние сега отиваме в Царството Небесно. Онези, които с цялата си душа, без остатък са прилепнали към земята, онези, за които тяхната земна работа е по-важна от вечността и любовта, онези, които искат да опазят своята радост и които нямат грижа за чуждата радост, - те дори и не мислят да отиват в Царството Небесно. И Господ призовава всички, които така или иначе, по мъдрост или по безумие, са разбрали, че колкото и да е богата земята, както и да е скъпоценно земното творчество, колкото и да биха били вълшебно-чудни човешките отношения, - те искрят и сияят с красота, само защото в тях вече започва вечността, и с това е прекрасна земята, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Царство Небесно. Такива сме ние, събраните тук, такива са милиони хора по лицето на цялата земя, милиони хора, на родната Руска земя, на които тя е скъпа, които искат всичките си сили да дадат за нейната слава, за това, да стане тя място на щастие, и мир, и радост за всички – но които знаят, че след земната радост изгрява сиянието на вечния живот, че Бог стана човек и с това освети всичко земно,но нас, нас, хората, призова в Своето вечно, дивно царство.

Нека и ние тръгнем към това Царство, към началото на това Царство – Кръста Господен и Възкресението Господне, и тръгнем така, както тези бедни и нещастни вървели: да забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, и съперничество, и неразбиране, и нелюбов. Да помислим само, къде отиваме, пред Кого ще застанем. Нека разберем, че за да застанем достойно, то ест да бъдем способни, Господ да ни приеме, трябва само едно: да приемем един другиго с прошка и любов; по пътя да подхванем слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, на всеки до помогнем да стигне.

Днес встъпваме във Великия Пост. Той като път, ни води към Страстната седмица, с която Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разкрива пред нас вечните врата. Нека стъпим на този път заедно и да стигнем заедно. И тогава ще има радост: радост у Господа, радост у Божията Майка, у нашите Ангели-хранители, у светиите, които също като нас, са минали по този път. И каква радост ще има у всички онези, бедни и обезправени, каква радост ще ни бъде дадена, когато всички влезем в милостта, в жалостта, в любовта и в ликуването на Царството Небесно! Амин.

----

МИСЛИ ЗА ПОСТА

Из беседата на 15 април 2000
----

Постът вече в значителна степен премина, но имам чувството, че твърде често ние възприемаме поста като период на скръб, като период на безрадостно потапяне вътре в самите себе си или обратно, като период, когато с голяма скръб виждаме, че така сме свикнали да не се вглеждаме в своите дълбини, че постът като че е чисто външно упражнение. Постът, като че ни лишава от нещо, но не дава, ако не нищо, то онова, за което ние можем да мечтаем. А постът – всъщност е нещо съвършено различно. За това говори много ясно английската и немската дума, която означава пост – “Lent”, “Lenz”. Това на старонемски език значи “пролет”. Времето на поста – това е духовна пролет. За това можем да прочетем и в богослужебните книги, когато ни се показва, че по време на поста ние трябва да оживеем с душите си, че това е начало, това не е край и не затъване в дълбините на греха, а време, когато започваме нов живот.

И ако е пролет, тогава това трябва да е време на голяма радост. А откъде да вземем радост, когато сме призвани, да отделим внимание и то много внимание на своето минало и своето настояще, които не винаги, разбира се, предизвикват в нас радост? Но това е времето, когато Господ ни казва: “Нима забрави, колко дълбоко, как всецяло Аз теб – не човешкия колектив, а всекиго от нас – теб лично преди твоето раждане още те възлюбих, че Аз те призовах да живееш, че Аз те призовах да влезеш в този свят, който Аз сътворих, и че Аз те възлюбих така, че отдадох живота Си, за да можеш да повярваш в тази Моя любов”. Христос умря на Кръста за всекиго от нас. И смъртта Христова на кръста е мярката на Неговата любов към нас. Ние сами разбираме, ако не от опит, то от някакви преживявания, че да дадем своя живот за друг човек – това действително е доказателство за това, че го обичаме, обичаме го повече от своя живот.

И нас така ни е възлюбил Господ. В известен смисъл, когато мислим за това, може да ни обхване страх за себе си, защото всеки от нас по отделно, доколкото греши със всеки свой грях, малък или голям, е принудил Сина Божий да стане Син Човечески и да умре с моята смърт, за да мога аз да оживея с Неговия живот. Но победата не е смърт, а живот.

И Господ ни призовава по време на този пост да преживеем тези седмици като духовна пролет, като време, когато ще се събудим от студения, зимния, тъмния сън и ще влезем в новия живот. Това не значи, че в това търсене на Бога, в тази устременост към него няма да има скръб, няма да има срам, няма да има болка, но това значи несъмнено, че сме устремени към Онзи, Който стои с разтворени обятия, очаквайки ни така, както бащата очаквал блудния син. Вие сигурно помните разказа за блудния син от Евангелието и си представяте, как този син, напуснал дома си, отрекъл се от родния си дом и то баща си, и от роднините, и от близките си за да живее свой независим живот, как той се връщал в дрипи, разбит от живота и как той видял, че до прага на тяхната колиба, на тяхната къщурка стои бащата, бащата който е побелял, остарял, защото го е боляла душата за неговия блуден син, и който е излизал всеки ден и много пъти, вероятно, очаквайки: ами ако изведнъж момченцето ми се покаже на завоя на пътя? И ето той внезапно се показал. И бащата се устремил към него, прегърнал го: “Моят син беше мъртъв, и ето, отново е жив”. Ето как ни очаква нашият Господ Иисус Христос.

Нека така да мислим за поста, за този период, когато разглеждаме своята душа, за да стане тя чиста, за да стане правдива, за да стане истинна, за да срещнем Христа с радост, не защото ние сме такива чисти и светли и добри, а защото сме така любими, и ние така вярваме в Божията любов. И трябва да помним, че нашият път на завръщане към Христа – е духовна пролет, която нараства в моята душа, във вашата душа, в нашия живот. Ние заедно вървим към Бога и не можем да стигнем до Него, да се съединим с Него, ако не се приемем един другиго. Ние не можем да очакваме прощка, усиновяване от Бога, ако се отказваме да приемем като брат или сестра когото и да било, да простим когото и да било. И това възлага върху нас на този път такава отговорност.

Представете си, че някаква група хора се е устремила нанякъде, където те очакват радост, ликуване, нов живот и, едновременно с това се озъртат надясно и наляво с готовност да кажат: “Само че ти няма да влезеш в Царството Божие, с теб не искам да бъда в Царството Божие. Такова Царство Божие не е за мен, махни се от пътя ми”. Как мислите, възможно ли е за такъв човек да влезе в Царството Божие, да дойде и да бъде приет в прегръдките на Бога, Който е умрял за този човек, когото ние отхвърляме?

Ние, разбира се, не се отхвърляме един друг с такава жестокост, безпощадност, която току що описах, но и това става, когато човек е в опасност и има възможност или да се спаси или не, но да спаси другиго, и го оставя встрани – нека загива, но аз нали ще се спася. Това е така ярко, толкова грубо в нашия живот не се случва, но колко често става така, че ние не подаваме ръка за да помогнем на този човек да измине пътя към спасението. Макар и да ни е чужд, макар той, може би е, да, отвратителен, противен, но той е любим от Бога с целия живот и цялата смърт на Христа Спасителя. Бог го обича също така както и мен, че Той е дал Своя живот и Своята смърт за него. Затова на този път, на който се намираме, който е пролет, и докато все повече оживяваме, ставаме нова твар, трябва да се обърнем към нашето минало и към нашето настояще и да си помислим: “Няма ли някой, заради когото нямам достъп в Царството Божие?”

И ето ние сега сме в периода на тази пролет, когато ще премръзне новият живот в нас, ако само не обърнем внимание на онова, което ни казват и Евангелието, и Господ, и нашата собствена съвест. Това е пътят, когато трябва да смъкваме от раменете си всичко, което ни притиска, приземява, което не ни дава да се стремим към Бога, да тичаме, а само позволява да пълзим. Понякога става така, че ние съзнаваме своята греховност, и тогава чувстваме: че какво право имам да вървя към Бога, като към приятел, когато с целия си живот съм Му бил неверен? Е, не съм бил враг, но чужд, предател, да. Думата “предател” у нас е свързвано с мисълта за Юда. А нима не се случва така, че предаваме Бога със своето поведение, предаваме Христа със своето поведение по отношение към другите хора или към самите себе си, да не говорим пък за Него Самия.
Пролет е, когато можем да хвърлим от рамената си всичко онова, което ни пречи да се устремяваме към Бога: ето в какво е пролетта. Ако говорим за поста с обикновен език, то това означава на всяка крачка, на всеки завой да хвърлим нещо от раменете си.

Когато поглеждам наоколо и виждам други хора, виждам ли аз Божии икони? Да, всеки човек е икона, понякога осквернена, обезобразена, но икона. Вие, навярно, сте слушали за това, как по време на революцията изхвърляли иконите, нацепвали ги, осквернява ли ги, и с какво благоговение остатъците били събирани от вярващите, защото тези остатъци, тези осквернени икони били мъченици, икони-мъченици, осквернени, да, но в смисъла на мъченичество, на страдание. И така всеки човек, който е наоколо нас, който е близо до нас, той е образ Божий, той е икона, да обезобразена, да замърсена, да, станала понякога неузнаваема като икона, да, но ако аз умея да надникна отвъд това повърхностно замърсяване, в дълбините на човека – о, “в дълбините” е твърде силно казано – просто малко по-надълбоко да надникнем и да си помислим: “Това е човек, когото Бога е сътворил от любов, за когото Христос е умрял на кръста, когото Той очаква в Царството Небесно, какво мога да направя за този човек, да се отнеса към него или към нея с благоговение, с трепет, независимо от това, какво говорят хората за него”

Вие сигурно си спомняте Евангелските разкази за това, как Христос се намирал в дома на фарисея, и как дошла една блудница, и как тя изливала миро на Неговите крака и ги отривала с косите си, и как фарисеят казал: “Нима Ти не знаеш, коя е тая, която се допира до Тебе?” И Той отвърнал: “Да, зная. Аз дойдох тук, и ти не ми даде вода да умия краката Си, а тя със сълзите си уми Моите нозе. Ти не ми даде масло, за да помажа косите си, а тя ги помаза с миро” Тя не се каела, така да се каже, в църковно-формален смисъл. Сърцето и се късало. Тя не знаела какво е това - покаяние ли или не. Тя знаела, че това е Христос, и Христос не виждал в нея блудница, Той видял в нея безутешна болка, болката на човек, комуто е нужна любов, помощ, грижа и който е отхвърлен от другите хора. Когато влизаме в храма, нима не можем да се погледнем един друг по този начин, и нима това не може да изцели душата на другия човек, но едновременно и моята душа да изцели със състрадание, силна любов, жалост, грижа, разбиране, готовност за това, да ме причислят към този човек и да кажат: “Ето, аз си мислех, че той е приличен човек, а с кого дружи той?”. Това казвали за Христа.

----

Кръщението на Иисус Христос

 Тогава Иисус дохожда от Галилея на Иордан при Иоана, за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска. И като се кръсти, Иисус веднага излезе от водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:13-17).

Искам да кажа нещо за кръщението на Иисуса Христа. Хората идвали при Иоан да се кръстят, да изповядат своите грехове. Те идвали при Иоан - ето, потресени от неговата проповед, от това, че има правда на земята, че има небесна правда, че има съд на земята, а във вечността - съд Божий; и че този, който не се помири със своята съвест на тази земя, ще стане безответен пред съда Божий. Иоан Предтеча говорил за покаянието именно в този смисъл: обърнете се към Бога, отвърнете се от всичко това, което ви пленява, което ви прави роби на вашите страсти, на вашите страхове, на вашата алчност, отвърнете се от всичко това, което е недостойно за вас и за което вашата съвест ви казва: не, това е прекалено низко, ти си много по-велико същество, много по-дълбоко, много по-значително, за какво ти е да се предаваш на тези страсти, на тези страхове...

Но може ли да се каже нещо подобно за Христа? Ние знаем, че Христос е бил Син Божий не само в някакъв преносен смисъл, но и в най-прекия смисъл на тази дума. Той e Бога, Който се е облякъл в човечество, въплътил се е. Всичката пълнота на Божеството, както говори апостолът, обитава в Него телесно (вж. Кол.2:9); и можете ли да си представите, че човешко същество, пронизано от Божеството, както желязото бива пронизано от огъня, може едновременно да бъде грешно, т.е. хладно, мрачно? Разбира се, че не; и затова ние утвърждаваме, ние вярваме, ние знаем опитно, че нашият Господ Иисус Христос и като човек е бил безгрешен, а като Бог- във всичко съвършен. Защо Му е било да се кръсти? Какъв е смисълът от това? Това Евангелието не го обяснява и ние имаме право да си задаваме въпроси, имаме право да недоумяваме, имаме право дълбоко да се замислим над това, какво означава то.

Ето едно обяснение, което ми даде някога един възрастен свещеник. Тогава бях млад и му поставих този въпрос; и той ми отговори: “Знаеш ли, представям си, че когато хората идвали при Иоана, те изповядвали своите грехове, своята неправда,  и цялата своя душевна и телесна нечистота я умивали символично във водите на река Иордан. И тези води, които били чисти, като всяка вода, постепенно станали осквернени води (както знаете, в руските приказки се казва, че има мъртви води, води, които изгубили своята жизненост, които могат единствено да предават смърт). Тези води, наситени с човешка нечистота, неправда, човешки грехове, човешко безбожие, постепенно станали мъртви води, способни само да убиват. И Христос се потопил в тези води, защото Той е искал не само да стане човек съвършен, но е искал като съвършен човек да понесе върху Себе Си целия ужас, цялата тежест на човешкия грях. Той се потопил в тези мъртви води, и тези води Му предали смърт, смъртност, която принадлежала на тези хора, които съгрешили и носели в себе си смъртността, смъртта, като платка за греха (вж. Рим.6:23), т.е. възмездие за греха.” Това е моментът, когато Христос се приобщава не към нашия грях, а към всички последствия от този грях, включително самата смърт, която, в каквото и да е отношение няма нищо общо с Него, защото, както казва св. Максим Изповедник, не е възможно човешко същество, което е пронизано от Божеството, да бъде смъртно. И наистина, църковната песен, която слушаме през Страстната седмица казва: О, Светлина, как така Ти угасваш? О, Живот вечен, как така Ти умираш?... Да, Той е вечния живот, Той е светлината и Той угасва с нашата тъмнота, и Той умира с нашата смърт. Затова и Той казва на Иоан Кръстител: остави, не Ми пречи да се потопя в тези води, трябва да изпълним всяка правда - т.е., всичко, което е справедливо, всичко, което трябва да се направи за спасението на света, трябва сега  да бъде изпълнено от нас ...

Но защо тогава Той е дошъл да се кръсти на тридесет години, а не по-рано и не по-късно? Все пак тук може да се замислим  какво може да означава това.

Когато Бог е станал човек в утробата на Майката, това е съвършен едностранен акт на премъдростта и любовта Божия. Телесността, душевността, човешката природа на раждащия се Христос сякаш били взети от Бога без да могат да се съпротивляват. Но за това е дала съгласието си и Божията Майка: “Ето Рабинята Господня, нека ми бъде по думата Ти” (вж. Лука 1:38)... Родило Се е Дете, Което е било в пълния смисъл на думата човек, т.е. самовластен, с право на избор между добро и зло, с право на избор между Бога и Неговите противници. И в течение на целия си живот- детство, юношество, по-зряла възраст- Той е съзрявал в пълното Си отдаване на Бога. От страна на Своята човешка природа, като човек Той  е приел в Себе Си всичко, което Бог Му възложил чрез вярата на Божията Майка, чрез нейното себеотдаване на Него. Той е дошъл в този момент, за да вземе и като човек върху Себе Си всичко, което е поел като Бог, като Син Божий, когато на Предвечния Съвет Той взел решение да сътвори човека и – когато този човек падне- да понесе всички последствия от Своя първичен акт на творение и от този страшен дар на свободата, който бил даден на човека. В славянския текст на Стария Завет, в пророчеството на Исаия (вж.Ис.7:16) за Христос се казва, че ще се роди Младенец, Който, преди да може да отличава добро от зло, ще избере доброто, защото и в своята човешка природа Той е съвършен.   

И ето този човек Иисус Христос, като израства до пълнотата на Своята човешка природа,  в пълнота понася върху Себе Си това, което Бог Му е възложил, което Му е възложила вярата на Пречистата Дева Богородица. Като се потапя в тези мъртви води, Той, като чист лен потопен в бояджийница, встъпва белоснежен и излиза, както все пак се казва в пророчеството на Исаия, в окървавена одежда, в одежда на смъртта, която Той е длъжен да понесе върху Себе Си.

Ето за какво ни говори кръщението Господне: ние сме длъжни да разберем, какъв подвиг има в него, каква любов има към нас. И пред нас стои въпроса - не за пръв път, а отново и отново, настойчиво: как ние ще отговорим на това?...


(Откъс от книгата с беседи на митр. Антоний -"Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий", превод от руски: Мартин Димитров)

Източник: http://sveticarboris.net/