петък, 6 август 2021 г.

Личната и общата изповед

 
Въпросът за изповедта е толкова важен, че аз искам да се спра на него по-подробно и по-дълбоко.

Изповедта е два вида. Има лична, частна изповед, когато човек отива при свещеник и в негово присъствие разкрива душата си пред Бога. Има също така и обща изповед, когато се събира голяма или малка група хора и свещеникът прави изповед за всички, включвайки и себе си. Аз първо ще се спра на частната изповед и ето на какво ще обърна внимание.

Човек се изповядва на Бога. В поучението, което свещеникът произнася преди изповедта на отделния човек се казва: “Ето, чадо, Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел”. Това е важно да се помни: ние не се изповядваме пред свещеника и не той е нашия съдия. Даже бих казал нещо повече: дори Христос в този момент не е наш Съдия, а е състрадаващият ни Спасител. Това е много, много важно, защото когато идваме на изповед, ние сме в присъствието на свидетел.

Но какъв е този свидетел и каква е ролята му?
Има различни свидетели. Например: става катастрофа. Някакъв човек стоял близо до пътя и видял какво се е случило; питат го какво е станало. На него му е все едно кой е прав и кой е виновен, той просто казва: видях това и това. Има и друг род свидетели – в съда: едни свидетелства против подсъдимия, друг – в негова полза. Това е съвсем различно положение, и на този частично съответства свещеникът, защото той стои пред Христос и казва: “Господи, той е дошъл при Теб в покаяние – приеми го! Ако на мен ми е жал за него, то разбира се, че на Теб ти е жал много повече, отколкото на мен. Аз не мога да го спася, аз мога само да споделя с него някои неща, мога с нещичко да му помогна, но Ти можеш да го преобразиш”.

А има и трети вид свидетел. Когато се извършва брак, канят най-близкия човек. Той е този, който в Евангелието е наречен “приятел на младоженеца” (в нашата практика бихме могли да го наречем и “приятел на невестата”. Това е най-близкият човек на младоженеца и невестата, който може в пълнота да сподели с тях радостта от преобразяващата среща, от съединяващото чудо.


И ето свещеникът е в това положение: той е приятел на Младоженеца, приятел Христов, той довежда каещия се при Младоженеца-Христос. Той е този, който така дълбоко е свързан с каещия се чрез любовта, че е готов да сподели с него трагедията му и да го доведе до спасението. И когато казвам “да  сподели трагедията му”, го казвам съвсем сериозно. Спомням си едни подвижник, когото веднъж попитали: “Как така всеки човек, който идва при теб и разказва за житието-битието си, даже без чувство на покаяние или съжаление, изведнъж го обхваща ужас от това колко е грешен, и започва да се кае, да се изповядва, да плаче – и се променя?” И подвижникът дава забележителен отговор. Той казва: “Когато човек идва при мен със своя грях, аз възприемам този грях като свой. Ние с този човек сме единни; тези грехове, които той е извършил с действие, аз непременно съм извършил с мисъл или желание, или попълзновение. Затова аз преживявам неговата изповед, като своя собствена, аз (както той казваше) слизам стъпало след стъпало в дълбините на неговия мрак, и когато достигна до самата дълбочина, аз свързвам неговата душа със своята и се кая с всички сили на своята душа за греховете, които той изповядва и които аз признавам за свои. И тогава той обхванат от моето покаяние не може да не се кае, и излиза освободен; а аз по нов начин съм се покаял за своите грехове, защото аз и той сме едно чрез състраданието и любовта”.

Това е пример за дълбочината, с която един свещеник може да подходи към покаянието на друг човек, как той може да бъде “приятелят на младоженеца”, как той може да бъде този, който довежда каещия се до спасението. Но за това свещеникът трябва да се научи на състрадание, трябва да се научи да се чувства и съзнава себе си като едно с каещия се.

А когато произнася думите на разрешителната молитва, преди това свещеникът или дава някакво наставление или не дава. И това изисква честност и внимание. Понякога става така, че свещеникът слушайки изповедта изведнъж, сякаш от Бога, от Св. Дух, му се открива какво да каже на каещия се. На него може да му се стори, че това дори няма връзка със самата изповед, но той трябва да послуша този Божи глас и да произнесе тези думи, да каже, че Бог ги е вложил в неговата душа, сърце и ум. И ако той постъпи така, дори когато това, като че ли не се отнася към изповедта, произнесена от каещия се, той казва това, от което каещият се нуждае.

Понякога свещеникът няма чувството, че тези думи са от Бога. Но това не означава, че думите на свещеника, са нещо, което той си е измислил; това е нещо, което той познава от личния си опит, и той споделя своя опит – опит от греховността, опит от покаянието и това, на което са го научили други хора, по-чисти и по-достойни от него самия.

А понякога и това го няма. Тогава свещеникът може да каже: “Ето какво съм чел от св. отци, от Свещ. Писание. Това мога да ти предложа, ти го вземи под внимание, помисли, и може би чрез тези думи на Божественото Писание Бог ти казва това, което аз не мога да ти кажа”.

А понякога честният свещеник трябва да каже: “Аз с цялата си душа бях причастен на твоята изповед, но не мога нищо да ти кажа за нея. Аз ще се моля за теб, но не мога да ти дам съвет.” Ние имаме пример за това. В житието на преп. Амвросий Опитнски са описани два случая за това как при него идват хора, откриват душата си, своите грижи, и той три дни не им дава отговор. И когато накрая те настояват да получат отговор, той казал: “Какво мога да отговоря? Ето вече три дни моля Божията майка да ме просвети, да ми даде отговор – и тя мълчи, как мога да говоря без нейната благодат?”

Ето какво исках да кажа за частната, личната изповед. Човек трябва да дойде и да излее душата си. Не да повтаря чужди думи, гледайки в някоя книжка, а да си зададе въпроса: ако сега бях пред лицето на Христос Спасителя и всички хора, които ме познават, за какво бих се срамувал? Какво не съм готов да открия пред всички, защото ще е прекалено страшно ако ме видят такъв, какъвто аз се виждам? Ето за какво трябва да се изповядваме. Задай си въпроса: ако моята жена, моите деца, моят най-близък приятел, моите колеги знаеха за мен това или онова, ще се срамувам ли или не? Ако се срамуваш – изповядай го. Ако едно или друго нещо те е срам да го откриеш на Бога (Който и без това го знае, но от Когото аз се старая да скрия това) или те е страх – открий го пред Бога. Защото в момента, в който ти го разкриеш, всичко излиза на светло и става светло. И тогава ти ще можеш да се изповядваш и да казваш своята си изповед, а не шаблонната, която е чужда, празна и безсмислена.

А когато става дума за децата трябва да помним, че на тях не бива да им бъде налагана изповед, която не е тяхна собствена.  Не трябва да им казваме”Запомни добре, че ме ядоса с еди-кое си, че за това ти не постъпи правилно, и се покай за него”. Трябва да дадем на детето свободата да застане пред Бога като пред приятел и да сподели с Него целия си живот и душата си – дори своята болка за родителите си, даже това, че понякога му е тежко с тях.

А сега искам да кажа нещо накратко и за общата изповед. Общата изповед може да се провежда по различни начини. Обикновено става така: народът се събира, свещеникът казва някаква встъпителна проповед и след това чете от книгата колкото се може повече грехове, които очаква да са извършени от присъстващите. Това изреждане може да бъде съвсем формално. То не е формално в този смисъл, че това, което се чете са реалните грехове на някакви хора, възможно е дори на самия свещеник, но това не е задължително да са реалните грехове на тези хора, реалните грехове са други.


Ще ви разкажа как аз провеждам общата изповед. При нас общата изповед е четири пъти в годината. Преди изповедта аз правя две беседи, които са насочени към разбирането на изповедта, какво е грях, какво е Божията правда, какво е живота в Христа. Всяка беседа трае 45 минути. Всички събрани седят, слушат, след това настъпва половин часово мълчание, в което всеки трябва да помисли върху това, което е чул, да погледне в душата си и да помисли върху своята греховност. А след това е общата изповед. Ние се събираме в средата на храма, аз си слагам епитрахила, пред нас е Евангелието и обикновено аз чета Покайния канон към Господ Иисус Христос. И под влияние на канона произнасям на глас своята собствена изповед – не за формалностите, а за това, в което ме изобличава моята съвест и каквото разкрива пред мен четения канон. Всяка изповед е различна, защото всеки път думите на този канон ме изобличават по различен начин, за различни работи, и аз се кая пред всички хора, наричам нещата с истинските им имена. Не така, че след това да ходят и да ме обвиняват конкретно за този или онзи грях, а така, че всеки грях да бъде разкрит пред хората, като мой собствен. И ако докато произнасям  изповедта не чувствам, че истински се кая, аз казвам и това като изповед: “Прости ми Господи! Ето, аз произнесох тези думи, но те не достигнаха до душата ми...” Тази изповед обикновено продължава тридесет – четиридесет минути, в зависимост от това какво изповядвам пред хората. В същото време и хората се изповядват – мълчаливо, а понякога и на глас казват: “Да, Господи! Прости ми и аз съм виновен за същото!”. Но това е моята лична изповед. И за съжаление аз съм толкова грешен и толкова приличам на всеки друг, който присъства в храма, че моите думи разкриват пред хората тяхната собствена греховност.
След това ние се молим. Четем част от покайния канон, четем молитвите преди св. Причастие (не всички, а само избрани, които се отнасят към това, за което съм говорил или съм изповядал). После всички застават на колене, и аз произнасям разрешителната молитва на всички. Ако някой счита за необходимо след това да дойде и да сподели с мен за един или друг свой грях, може спокойно да го направи. Но от опита си знам, че такава обща изповед учи хората да извършват личната си изповед. Мнозина в началото ми казваха: “Не знам какво да кажа в изповедта. Знам, че съм съгрешил срещу много Христови заповеди, направил съм много лоши неща, но не мога всичко това да го събера в покайната изповед”. А след такава обща изповед хората идват и казват: “Вече знам, научих се как да изповядвам собствената си душа, опирайки се на молитвите на Църквата, опирайки се на покайния канон, опирайки се на това, как Вие изповядахте собствената си душа и как хората около мен възприемаха и преживяваха същата тази изповед като своя собствена”. Мисля, че това е много важен момент: общата изповед да бъде урок за това как да се изповядваме лично, а не “изобщо”.

Понякога идват хора и изчета дълъг списък с грехове, които аз знам също по списък, защото и аз има същите книжки, които и те. Аз ги спирам и казвам: “Ти не изповядваш своите грехове, ти изповядваш грехове, които може да се намерят в номоканона, в молитвениците. На мен ми е необходима твоята изповед, или по-точно, на Христос му е необходимо твоето лично покаяние, не общо шаблонно покаяние. Ти не може да се почувстваш осъден от Бога на вечна мъка, защото не си си прочел вечерните молитви или не си чел канона, или не си постил правилно.”


Понякога става така, че човека се старае, например пости, а после нарушава поста и се чувства сякаш е осквернил целия пост и от неговия подвиг нищо не е останало. А всъщност Бог гледа на това с други очи. Това мога да ви го разясня с един пример от моя живот. Когато бях лекар лекувах едно бедно руско семейство. Не взимах пари от тях, защото нямаха. На в края на Великия пост, през който аз постех, ако може така да се каже “зверски”, т.е. без да нарушавам никакви уставни правила, те ме поканиха на обяд. И се оказа, че дълго време при цялата си липса на пари, те бяха отделяли и събирали дребни стотинки, за да купят едно малко пиле и да ме нагостят. Аз погледнах това пиле и видях в него края на моя постнически подвиг. Разбира се, аз изядох парченце пиле – не можех да ги обидя като им откажа, но след това отидох при своя духовен отец и му казах: “Отец Атанасий, знаете ли, с мен се случи нещастие. През целия пост аз, може да се каже, постих съвършено, а сега през Страстната седмица, изядох парченце пиле.” Отец Атанасий ме погледна и каза: “Знаеш ли, ако Бог те погледне и види, че в теб няма никакви грехове, а парченцето пиле може да те оскверни, Той щеше да те защити от това; но Той е погледнал и е видял в теб толкова греховност, че никакво пиле не е в състояние да те оскверни”. Аз мисля, че мнозина от нас могат да запомнят този пример, за да бъдат честни и правдиви хора, а не просто да се придържат към устава. Да, аз изядох парченце от това пиле, но въпросът беше в това, че аз го изядох, за да не огорча хорта. Аз го изядох не като нещо скверно, а като дар на човешката любов.

Има едно място в писанията на о. Александър Шмеман, където той казва, че всичко в света не е нищо друго освен Божия любов; и даже храната, която ние вкусваме, е Божествена любов, която е станала ядивна.



Превод Полина Спирова

Източник:  https://dveri.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар