петък, 6 август 2021 г.

Да се научим да се каем


  В какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

  Случва се човек да извърши една или друга, на пръв поглед незначителна постъпка, и изведнъж да забележи последствията от нея. Спомням за едно момченце, което размахвало пред сестричката си някаква кама. Размахвайки камата, то я ослепило. В този момент то изведнъж разбрало колко лекомислено, колко безотговорно е да се играе с предмет като камата. Тази жена беше останала сляпа с едното си око за цял живот, но и брат ѝ не беше могъл никога да забрави това. Помнеше го не в смисъла, че се страхуваше да се докосне до кама или до джобно ножче – той знаеше, че и най-незначителните действия могат да имат окончателно трагично значение.

  Друг път мисълта, която води човека към покаянието, не е толкова трагична – изведнъж той просто дочува, какво другите мислят за него. Сами себе си ние винаги си се представяме в добър вид. Когато ни критикуват, в нас се появява тенденцията да мислим, че човекът, който не ни вижда толкова прекрасни, каквито сами ние се виждаме, греши. Ето че, обаче, чуваме още няколко мнения на други хора за нас. Мислели сме си, че сме герои, а всички мислят, че сме страхливци. Мислели сме си, че сме безукорно правдиви, а хората ни смятат за лукави, и т. н. Ако спрем вниманието си върху това, ние вече си поставяме въпроса: кой съм аз? какво е призванието ми в живота? Нямам предвид призвание като занаят – говоря за това, какъв човек мога да стана. Нима съм доволен от този, който съм, не мога ли да надраста себе си да стана по-добър?

  Друг път се случва не гласът на един или друг наш познат, а четенето на Евангелието да обърне нашето внимание върху самите нас. Чета Евангелието и виждам какъв може да бъде човекът. Виждам образа Христов в цялата негова красота или, във всеки случай, в тази мяра на красотата, която сам съм способен да забележа. И започвам да се сравнявам – започвам да се обръщам не към самия себе си, а към друго: или към образа на Христос, или към това, което за мен мислят хората. И започва съдът над самия себе си. В момента, когато този съд започне, започва и покаянието. Това все още не е пълнота на покаянието, защото да произнесеш добър съд над себе си, това не означава да бъдеш ранен в душата от това, което си извършил, или от това, което представляваш.

  Понякога с главата си ние съзнаваме, че сме лоши, че в едно или друго отношение трябва да станем други, но не можем да преживеем това чувство. Спомням си един такъв случай. Преди много години (още в 20-те) вървеше конгрес на Студентското християнско движение. На самия конгрес присъстваше един забележителен свещеник: о. Александър Елчанинов, чийто съчинения сега се преиздават в Русия. При него беше ходил за изповед някакъв офицер, който му беше казал:

- Мога да изложа пред Вас цялата неправда на моя живот, но нея аз я съзнавам само с главата си. Сърцето ми остава съвършено недокоснато. Безразлично ми е. С главата си разбирам, че всичко това е зло, а с душата си по никакъв начин не откликвам: нито болка, нито срам.

На което о. Александър беше казал нещо потресаващо:

- Не се изповядвайте на мен. Това ще бъде напълно напразна работа. Утре, преди да започна да служа Литургията, елате при Царските двери и когато всички се съберат, кажете им това, което току-що казахте на мен, и се изповядайте пред целия събрал се конгрес.

Офицерът се беше съгласил на това, защото се беше чувствал като мъртвец – имал беше усещането, че в него няма живот, че му е останала само паметта и главата, а сърцето му е мъртво и животът в него е угаснал. Беше излязъл от свещеника с чувства на ужас – мислел, че само да започне да говори и целият конгрес ще се отвърне от него. Че всички с ужас ще го погледнат и ще кажат: „Мислехме го за порядъчен човек, а какъв негодяй е той, и не само негодяй, но и мъртвец пред Бога”. Той обаче надви този страх и този ужас, изправи се и започна да говори. И се случи най-неочакваното за него. В момента, когато разказа защо е застанал пред Царските двери, целият конгрес се обърна към него със състрадателна любов. Той почувства, че всичко му се откри, че всички отвориха обятията на сърцата си, че всички с ужас мислеха за това колко на него му е болно, колко на него му е страшно. Разплака се и в сълзите си произнесе своята изповед – така за него започна нов живот.

  И ето че тук се докосваме до най-важния момент: до покаянието. Покаянието не се заключава само в това, хладнокръвно да видим в себе си греха и да го принесем пред Бога по време на изповед, колкото в това, нещо така да ни удари в душата, че от нашите очи и от сърцето ни да рукнат сълзи. Св. Варсануфий Велики казва, че сълзите на истинното покаяние могат да очистят човека така, че дори да отпадне необходимостта да ходим на изповед: ако Бог така е простил, то на човека повече няма какво да се прощава.

  Съществува една интересна мисъл при ученика на преп. Симеон Нови Богослов – преп. Никита Ститат, който казва, че сълзите на истинното покаяние могат да върнат на човека даже изгубената телесна девственост. Покаянието трябва да бъде именно такова.

  По този начин обаче ние не можем да се каем постоянно. Не ни е по силите. Какво да правим тогава? Вероятно сте чели за това, как се извършват разкопките из древните градове или паметници. Идва археологът и започва да дращи по земята. Отначало той вижда обикновената почва, но постепенно започва да различава някакви очертания на онова, което отдавна е легнало под земята. Това е вече първото съзиране. Когато вътре в себе си забележим, дори по най-зачатъчен начин, нещо, което не е достойно нито за самите нас, нито за любовта и уважението, с които сме обкръжени, нито за любовта, която Бог проявява към нас – това вече е началото на нашето прозрение. Можем да отидем на изповед и да кажем, че под почвата, може би много дълбоко, лежи светът на греха, но че за него сме разбрали още на повърхността. Че искаме да го принесем на Бога и да кажем:

- Видях това! Ти, Господи, ми помогна да го видя! И се отричам от това зло. Все още не умея да се кая, но знам, че това не е съвместимо нито с моето приятелство с Тебе, нито с тези отношения от страна на моите близки, с които аз съм обкръжен, нито с това, което искам да стана.

  Има една стара разрешителна молитва, която завършва с думите: „И да ти прости Господ всички грехове, за които ти искрено се разкая”. Не просто това, което си разказал, а това, пред което си потреперил с душата си, от което те е обзел ужас. Тези грехове ти се прощават. Останалото е твоя нова задача. Длъжен си още по-нататък и по-нататък, все по-надълбоко и по-надълбоко да навлизаш в себе си, в тези разкопки, и да започнеш да намираш това, което не е достойно нито за теб, нито за Бога, нито за това, което за тебе мислят хората. По този начин изповедта става част от едно прогресиращо, постепенно задълбочаващо се покаяние. Постепенно пред теб се разкриват нови дълбини. Тогава ще кажеш:

- Но в какво се заключава животът? В това ли, щото да влезеш в тези дълбини и да видиш в себе си само зло, зло, зло?… Да влезеш в тъмнината? С това обаче не може да се живее!

Да, с това не може да се живее. Тъмнината обаче може да бъде разпръсната само от светлина. Ако видим в себе си нещо умно, това означава, че в новата дълбочина на нашия живот е проникнала светлина.

  Искам да приведа един пример, който привеждам на децата.

При мене идва детенце и казва:

- Вглеждам се в цялото зло, което е в мен, и не умея да го изкореня, да го изскубна от себе си.

Питам го:

- Кажи ми обаче – когато влизаш в тъмна стая, нима махаш с бяла кърпа в ръката си, с надеждата, че тъмнината ще се разпръсне, че ще се разсее?

- Не. Разбира се, че не!

- А какво правиш?

- Отварям капаците, дърпам пердетата, отварям прозорците.

- Ето на! Там, където е било тъмнина, ти хвърляш светлина. И тук е същото. Ако ти искаш истински да се покаеш, действително да се изповядаш и да се промениш, недей да се съсредоточаваш само върху това, което в тебе е лошо. Трябва да пуснеш в себе си светлина. С тази цел пък трябва да обърнеш внимание на онова, което в тебе все още е останало светло. И в името на това светло, да се бориш с цялата тъмнина, която е в теб.

- Да, но как се прави това? Нима трябва да мисля за себе си, че ето, аз съм добър в едно или в друго отношение?

- Не. Чети Евангелието и отбелязвай в него онези места, които те блъскат в душата, от които сърцето ти става трепетно, от които умът светлее и които подканват волята ти към желанието за нов живот. И знай, че в това слово, в този образ, в тази заповед, в този пример на Христос ти си открил за себе си искрица от божествената светлина. И тогава тази осквернена, потъмняла икона, която ти се явяваш, вече се е прояснила. Вече малко започваш да приличаш на Христос, в тебе малко по малко започва да се проявява Божия образ. А ако това е така, то запомни това. Ако ще грешиш, ти ще оскверняваш светинята, която вече е в тебе, която вече живее, вече действа, вече расте. Ще гасиш в себе си Божия образ, ще гасиш светлината или ще я обкръжаваш с тъмнина. Не прави това. Ако бъдеш верен на тези искрици светлина, които вече са в теб, то постепенно тъмнината около теб ще се разсейва. На първо място, там, където има светлина, тъмнината вече е разпръсната. На второ място, когато ти откриеш в себе си някаква сфера светлина, чистота, правда, когато гледаш към себе си и мислиш, че в действителност ти си истински човек, тогава и ще можеш да започнеш да се бориш с това, което настъпва към тебе като враг, който настъпва към някакъв град, затъмнявайки в тебе тази светлина. Ето, ти вече се научи да уважаваш чистотата, и изведнъж в тебе се надига мръсотията на мислите, на телесните желания, на чувствата, на чувствителността. В този момент ти можеш да си кажеш: не, аз намерих в себе си искрицата на целомъдрието, искрицата на чистотата, желанието да обикна някого без да го осквернявам дори в мислите си, да не говоря за докосване. Тези мисли аз не мога да ги допусна до себе си, няма да го направя, ще се боря против тях. За тази цел ще се обърна към Христос и ще викна към Него: „Господи, очисти ме! Господи, спаси ме! Господи, помогни ми!”. И Господ ще помогне.

  Той обаче няма да ти помогне преди ти сам да започнеш борбата. Има един разказ от Житието на преп. Антоний Велики как той отчаяно се борел с изкушенията. Борел се така, че накрая от изнемога паднал на земята и лежал без сили. Изведнъж пред него се явил Христос и, като нямал сили да се повдигне към Него, Антоний Му казал: „Господи, къде беше Ти докато аз толкова отчаяно се борех?”. А Христос му отговорил: „Аз стоях невидимо до теб, готов да вляза в боя веднага, щом се предадеш. Ти обаче не се предаде и победи”.

  И ето, аз мисля, че всеки от нас може да се научи да се кае, и всеки път да ходи на изповед с нова победа, виждайки нещо ново на полето на битката, което пред него ще се разкрива все по-широко и по-дълбоко. Ние можем да получим от Христос прошка на греховете си – за това, което сами вече сме започнали да побеждаваме в себе си, заедно с благодат – нова сила, за да победим онова, което още не сме победили.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Научиться каяться” – В: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/



Няма коментари:

Публикуване на коментар