Всичко това е много
важно, защото твърде често се случва човек да дойде при свещеника и да му каже:
„Искам да се кръстя“. – „Защо?“ – „Повярвах в Бога“. Но ако започнеш да му
задаваш по-конкретни въпроси се оказва, че от това „повярване“ в Бога животът
му изобщо не се е променил. Този човек няма основание да иска да бъде кръстен.
Ако възнамерявате да се кръстите, представете си какво ви предстои: ще ви
доведат при Христос и ще ви бъде зададен въпросът: „Отричаш ли се от сатаната,
и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от
всичката му гордост?“. Можем ли да отговорим на това: „Отричам се“, само защото
ни харесва това, което сме чули за Христос, и защото искаме да бъдем с Него:
нека Той да ни защитава!
После се задава
въпросът: „Съчета ли се с Христа?“ Ние отговаряме: „Съчетах се!“ А какво
означава това? Нима означава, че искам да влея в отношението ми с Христос
цялата моя греховност, цялата нечистота, цялата уродливост на моя живот –
просто да ги донеса при Него и да Му кажа: „Хайде да бъдем приятели! Аз оставам
същият, какъвто съм бил, а Ти ме спасявай както знаеш“. Разбира се, че не! Аз
говоря преднамерено грубо, не говоря богословски, но в действителност подобно
нещо непрекъснато се случва. Ние идваме при Христос с надеждата, че Той ще
направи за нас това, което всъщност ние трябва да направим и за себе си, и за Него.
При Кръщението има
един момент, когато се потапяме в осветената вода. Между другото, сигурно
знаете (а може да не знаете), че думата „кръщение“ не произлиза от думата
„кръст“, а от славянската дума, която означава „потапяне, потъване“. Казвало се
е „корабът се кръсти“, т.е. потъна, погина. И ето, ние идваме да се кръстим и
се потапяме с главата в тази вода. Това е много ярък, прост и изразителен
образ. Защото ако само се потопим във водата изцяло и не излезем от нея,
предстои ни смърт. В действителност ние сме призвани „да потънем“ в смъртта
Христова, или по-точно: да умрем за всичко, което е основният грях на
човечеството и което предизвика Въплъщението на Господа Иисус Христос, стана
причина за Неговото разпъване, причина за Неговата смърт, причина за Неговото
слизане в ада. Ако не се отрека от това поне с волята си (разбира се, човек не
става свят изведнъж), ако решително не се откажа, не се отрека с всичките сили
на душата си, с цялата пламенност на душата си от онова, което убива Христос, –
не съм готов да се потопя в тази вода.
Ще изляза от тази
вода очистен само дотолкова, доколкото аз искрено искам и съм решен – говоря за
мъжество, за храброст – да умра за всичко, което е причина за разпъването на
Христос, за преследванията срещу Него, за ненавистта към Него. Ние ще излезем
от тази смъртна стихия вече за нов живот, отново ще вдишаме въздух, отново ще
сме живи, но вече няма да сме същите: ние сме умрели с Христос за греха, ние
сме живи чрез Христос за светостта.
И отново: преди да
решим да се кръстим, можем да се запитаме: всъщност искам ли да се кръстя – не
сантиментално, а сериозно? Готов ли съм за кръщаване, готов ли съм да кажа на
Христос: от днес Ти ще бъдеш не само мой Учител, но и мой Приятел. Нали знаете
какво е дружбата? Дружбата се изразява в това да съм верен, дружбата се състои
в това да съм готов, ако хулят, гонят или измъчват моя приятел, да застана и да
кажа: „Аз съм с него!“. Готови ли сме за това? В добрите мигове на живота казваме:
да, готов съм. Но можем ли да кажем без сериозно да се замислим, че това е
нашият избор? Затова преди да се кръстим трябва да преминем през целия процес,
за който говорих, и едва тогава Христос става за нас, по Неговите думи,
вратата: „Аз съм врата (на овците): който влезе през Мене, ще се спаси, и ще
влезе, и ще излезе, и паша ще намери“ (Йоан. 10:9). – Този, който мине през
Мене, Вратата, той ще излезе от мястото на смъртта, ще влезе в мястото на
Живота и пред него ще се разстеле пасище, т.е. цялото богатство на вечния
Божествен живот.
Струва ми се, че е
много важно да обмисляме добре тези неща не само преди да се кръстим (повечето
от нас са кръстени в детска възраст, а някои и по-късно), но необходимо е от
време на време да си задаваме въпроса: аз се реших да тръгна по този път, но
имах ли право? В какво състояние се намирам в този момент? Мога ли някак да
обновя в себе си обетите при Кръщението чрез преобръщане на душата, с нов
подход да сложа ново начало? Ако не, трябва сериозно да размисля над това –
имам ли право да се наричам християнин, имам ли право да наричам Христос свой
Спасител, имам ли право да пристъпвам към Светите Тайни? Защото не съществува
механично спасение. Спасението се ражда в живото съработничество между Бога и
човека. И човек може и трябва да внесе в това съработничество също толкова,
колкото и Бог. Бог внася своята Божествена благодат и сила, а ние трябва да
внесем пълно отдаване на себе си, откритост и вярност към Него, защото вярата
се състои не само в увереност, тя се състои също и във вярност.
Бих искал да
изпреваря въпроса за нашето лично Кръщение, като насоча вниманието ви отново
към Свещеното Писание: в Евангелието четем за три вида кръщение. Говори се за
Йоаново кръщение, говори се за кръщението на Самия Спасител Иисус Христос и
после, по-късно се говори за кръщаването на вярващите. Затова, иска ми се да
спра вниманието ви върху всяко от тези три кръщения, защото те имат
непосредствено отношение към ставащото с нас, когато се готвим за свето
Кръщение и когато го приемаме.
Вероятно помните от
Евангелието, че Йоановото кръщение е покайно кръщение (вж. Марк. 1:4). Свети
Йоан Кръстител излиза на проповед. За него се казва, че е гласът Божи в
пустинята (вж. Ис. 40:3 и Марк. 1:3). Той до такава степен се отъждествява със
своето призвание, с това – кой е той и какво е той, че вече не се казва, че
човек изрича думи, отнасящи се до Бога, а се казва, че самият Йоан е гласът
Божи, звучащ в пустинята. Затова хората, които идват при него, са дълбоко
поразени и потресени от онова, което чуват. А Йоан Кръстител проповядва, че
всички сме извършили предателство спрямо Бога, всички сме се отклонили от това,
което трябва да е истината на живота: покайте се, защото иначе ви чака съд.
Проповедта на Йоан Кръстител е насочена към събуждане на съвестта на хората,
към изправянето им пред лицето на собствения им съд, може би – също и пред съда
на заобикалящите ги хора, а също и пред лицето на Божия съд.
И хората идват и се
покайват, при това забележителното е, че те се покайват на глас, без да обръщат
внимание на присъствието на другите хора. Тази проповед толкова дълбоко ги
засяга, така разтърсва душите им, че вече им е все едно дали някой друг ще чуе за
техните грехове или не. Най-важно за тях вече е да се изтръгнат от тази
греховност, да я признаят пред Бога, да се отрекат от нея и да станат свободни
хора, освободени чрез покаянието и чрез Божията милост. Това, разбира се, при
нас вече е изчезнало в практиката на изповедта, но има случаи, когато този
подход може да изиграе решаваща роля в живота на човека. Човек изведнъж се
изправя пред лицето на своята съвест и му е трудно да се откъсне от миналото
си, но когато сподели нещо от това свое минало пред другите хора, той изведнъж
се оказва освободен и облекчен. Тук трябва да кажа, че въпросът не е в ужаса на
себеизобличаването; не е в това, че човек със срам застава пред другите хора,
за които той всъщност нищо не знае, но в които предполага съдници. Въпросът е –
как ще бъде приета неговата изповед.
Ще ви дам един
пример, за да поясня това. Някои от вас, може би мнозина вече са го чували от
мен, но примерът е дотолкова показателен, че аз го съхраних в душата си. Преди
много години, около 1920 г., се състоя събиране на РСХД (Руско студентско
християнско движение) във Франция. Един бивш офицер отишъл на изповед при отец
Александър Елчанинов (чиито „Записки“ може да прочетете – те са издадени). Той
беше един от най-светлите духовници на емиграцията през ранните години.
Офицерът застанал на изповед, но започнал изповедта си с думите: „Съзнавам
своята греховност с ума си, но нищо не достига до сърцето ми. Знам в какво не
съм прав, знам в какво съм съгрешил, знам, че не съм достоен нито за себе си,
нито за Бога, нито за тези хора, които ме обичат и уважават, но не мога да го
почувствам“.
И отец Александър
направил нещо много смело. Той казал: „Знаеш ли, не се изповядвай пред мен.
Когато утре сутринта се съберем на Литургия, излез отпред и открито пред цялото
събрание на младежта разкажи това, което си извършил през живота си“. Този
човек толкова силно чувствал, че му е необходима свобода, че му е необходимо да
се отскубне от плена на греха, че на следващата сутрин, когато се събрали
всички – и младежите, и хора не толкова млади, които са съставлявали този
конгрес, той излязъл отпред и обяснил защо стои пред тях и започнал да се
изповядва. И тогава бил поразен от следното: той е очаквал, че хората, като
чуят неговата изповед, ще започнат да странят от него, ще реагират отрицателно,
ще се затворят, ще го отхвърлят: „Как може да си такъв, как смееш да влизаш в
храма, как можеш да стоиш сред нас, след като изповядваш такива страшни неща!“.
Вместо това човекът усетил такова състрадание, такава жалост, такава любов,
такава откритост, съпричастност… Усетил, че всички събрани, вместо да се ужасят
от неговата изповед, го приели и отворили за него обятията на своите сърца.
Този опит така му подействал, че той се разридал и вече покаянието му
произтичало не от ума му, а от глъбините на неговото сърце. Той станал нов
човек, защото бил приет от другите хора със състрадание и любов.
Тази история отчасти
ми отвори очите: когато хората идват на река Йордан при Йоан Кръстител, когато
слушат неговата пламенна проповед, когато чуват всъщност не Йоан, а Бога, Който
говори чрез него, тогава хората забравят, че може да има срам пред другите, че
може да се боят от хората и от техния съд; единственото важно за тях е да се
освободят от плена на греховете. И тъй като взаимно чуват изповедите си,
вероятно намират един в друг взаимния вик на душата, намират състрадание,
защото всеки се е покайвал за своите грехове и не е имало място за осъждане на
другия.
Ето защо говоря за
всичко това. Стана дума за оглашението, за онзи период, когато хората са чули
Божия призив, чули са Христовите слова чрез Евангелието, чрез проповедника и
все още не са допуснати в самия храм, защото в него е можело да се влезе само
по пътя на Кръщението. Тези хора са стояли в притвора, където е бил изобразен
Страшният съд, стояли са пред съда Божи, пред съда на собствената си съвест и
пред съда на другите хора. Това състояние ги е подготвяло за отварянето на
вратите („двери, двери“), когато и те ще могат да влязат в храма. Навярно
помните, че Спасителят казва за Себе Си: Аз съм вратата: който влезе през Мене…
ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери (срв. Йоан. 10:9). Ето изповедта, която
ние вътрешно произнасяме в притвора, когато сме още оглашени, изповедта, която
ще принесем и вероятно – не само веднъж, – докато ни допуснат до Кръщение; това
е именно периодът, който съответства на Йоановото кръщение. Хората изповядвали
греховете си. И ние, преди да бъдем кръстени, трябва да изповядаме целия си
живот, да открием цялата си душа, да не оставим нито едно скришно място или във
всеки случай умишлено да не премълчаваме нищо. Разбира се, човек не може да
достигне до самите дълбини, преди в тях да влезе светлината на Самия Бог и
Светия Дух. Но всичко, което е достъпно за нашето съзнание, трябва да споделим
по време на изповед. Това може да стане наведнъж, а може и да са необходими
поредица изповеди, но без тях не бива да пристъпваме към Кръщение.
А след това какво се
е случвало? Хората са се потапяли във водите на река Йордан. Какво е означавало
за тях това потапяне? Мисля, че е просто и ясно. Водата отмива нечистотата,
измива мръсотията, затова когато хората са влизали в Йорданските води са
чувствали, от една страна, че измиват телата си от всичко, с което са били
осквернени: прелюбодеяние, блудство, чревоугодие, всички грехове, които
човеците извършват с плътта, или по-точно – чрез плътта си. Защото някой от
отците на Църквата ясно казва, че греховете на плътта не са грехове, които
самата плът извършва, а грехове, които душата на човека извършва над плътта.
Защото преди да извърши който и да е плътски грях, било то чревоугодие или
разпътство, човек в душата си го е пожелал и приел. Плътта сякаш е жертва на
този позорен или оскверняваш порив. И така, хората са се потапяли във водите на
река Йордан със съзнанието, че измиват себе си и вече ще бъдат чисти.
Но заедно с това
хората са разбирали, че освен тези грехове, в които участва тялото, плътта, те
имат и грехове, които по никакъв начин не се отнасят към тялото: гордост
например, завист и т.н. И сякаш по аналогия са разбирали, че като се потапят в
тези води и като измиват тялото си от нечистотата, те символично отмиват и от
душите си онова, с което са ги осквернили. Това осъзнаване на предходното, за
което току-що говорих – за предварителните изповеди преди нашето Кръщение.
Кръщението е невъзможно, ако човек не премине през този акт на дълбоко духовно
разтърсване, на отричане от всичко, което ни прави недостойни за самите нас,
недостойни за уважението, което имат хората към нас;на отричане от всичко,
което ни прави недостойни за любовта, с която ни даряват, недостойни дори за
нашето съществуване, което ни прави недостойни за това, че Бог ни е сътворил,
като ни е доверил живот и е повярвал, че ще бъдем верни на своето призвание.
Всичко това трябва да бъде очистено и едва след това ще се отворят вратите и
ние ще влезем в храма по пътя към Кръщението.
Искам тук също да
спомена и кръщението на Господа, защото пред нас естествено възниква същият
въпрос, който е стоял пред Йоан Кръстител: Ти ли идваш при мен да се кръстиш?
(срв. Мат. 3:14). Как е възможно това?! Йоан познава в Иисус Божия Син, станал
Човек. Как може Йоан да Го кръсти? Та Той няма грях, Той е Самият Бог, Който е
сред нас в плът. Има едно място в 7-ма глава на пророчеството на Исайя, което
се чете в навечерието на Рождество Христово, където се казва, че преди още
Младенецът да се научи да отличава доброто от злото, Той ще избере доброто.
Синът Божи, станал Син Човечески, никога не е паднал в грях. Но какво означава
това Негово кръщение? Йоановото кръщение е покайно кръщение, а Синът Човечески
идва без грях да приеме това кръщение. Това може да се обясни по следния начин
(това обяснение аз получих от един протестантски пастор и намерих подобно обяснение
също и у светите отци).
Христос идва, за да
вземе върху Себе Си всички последствия на човешкия грях, а не греховността сама
по себе си. Христос не става грешник, но Той приема всички последствия на
греха, т.е. – смъртността и второ – всички страдания, които са свързани душевно
и телесно с наследството на греха. Той ги приема, когато се потапя във водите
на Йордан. Вие навярно сте чели в руските приказки, че има вода живителна и
вода мъртва и погубваща. Водата, в която хората са се потапяли и измивали
греховете си, сякаш натежавала от греховност и следователно натежавала със
смъртоносната сила на греха, която оставала във водите. Христос се потапя в
тази стихия на смъртоносната вода и излиза от нея, понесъл вече върху Себе Си
всички последствия на човешката греховност. Сякаш всички грехове се стоварват
върху Него. Спомням си, че този пастор ми казваше: случило се е същото, което
става, когато потопим бял ленен плат в боя: лененият плат се потапя бял, а се
изважда целият пропит с боята. Същото се случва и с Христос. Той се потапя
напълно свободен от всякаква греховност и от последствията й, защото, по думите
на свети Максим Изповедник, в момента на Въплъщението Неговата плът става
безсмъртна: не е възможно човек да умре, когато той е неразривно и изцяло съединен
с Бога. А в момента на кръщението Христос се съединява с падналото човечество в
готовност да умре със смъртта на това човечество.
В Стария Завет
намираме образи на принасянето на жертва. Пастирите избирали за
жертвоприношение най-доброто агне, което няма недостатък. С това се напомня на
хората: заради твоя грях трябва невинна твар да пострада и да умре. Точно това
се случва при кръщението на Христос. Невинният приема върху Себе Си смъртността
на човечеството, защото то се е откъснало, отрекло се е от Бога. Когато Христос
излиза от водите на Йордан, Той остава Същият безгрешен Спасител, Който е бил
при потапянето, но вече носи върху Себе Си цялата тежест на хилядолетната
история на човешкия грях. Това е второто кръщение, за което се говори в Евангелието.
Потапянето на Христос в Йордан очиства и водите на реката и – както се казва в
църковните молитви и песнопения, – тези води стават живоносни, защото цялата
мъртвост, цялата им погубваща сила остава върху Спасителя Христос. Водата на
Йордан е очистена, тя става свята вода, свещена вода, която сега може да ни
приобщи към чистотата и светостта на човешката плът на Въплътилия Се Бог.
По-нататък ще стане
дума за нашето Кръщение. Сега ще кажа само, че когато стигнем до Кръщението,
ние ще се потопим във водата, която литургически се освещава чрез благодатта на
Светия Дух и се превръща в Йорданска вода, т.е. във вода, в която Христос се е
потопил, очиствайки я от всяко зло, от всяка нечистота, и тази вода ще може да
ни приобщи към чистота, която превишава нашата чистота и превишава чистотата на
обикновената вода.
Превод: Евгения Николчева
Източник: Митрополит Антоний Сурожски „Кръстен съм, но
дали съм обърнат към Бога“, изд. „Омофор“, 2018.
източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар