Вход Господен в Йерусалим. Страстната седмица. Пасха

v

30 март 1980 г., Иоан 12:1-18

От днес Христос встъпва не само в Своите страдания, но и в тази страшна самота, която го обгръща по време на всичките дни от Страстната седмица. Тя започва с едно недоразумение. Хората очакват, че входът Господен в Йерусалим ще бъде тържествено шествие на един политически, народен вожд, който ще освободи своя народ от гнета, от робството, от това, което те смятат за безбожие, понеже всяко езичество, идолопоклонство е отрицание на Живия Бог. Тази самота ще прерасне по-късно в страшно неразбиране дори от страна на Неговите ученици. На Тайната вечеря, когато Спасителят за последен път разговаря с тях, те през цялото време недоумяват за смисъла на думите Му. И след това, когато Той отива в Гетсиманската градина, за да се изправи пред страшната предстояща смърт, Неговите най-близки ученици Петър, Йоан и Яков ще заспят от униние, умора и отчаяние.

И накрая, последната крачка в тази самота ще бъде викът на Христос от кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо Си ме оставил? (Марк. 15:34). Изоставен от хората, отхвърлен от народа на Израиля, Той навлиза в пределна изоставеност и умира като че ли без Бог, без хората, сам, единствено със Своята любов към Бога и със Своята любов към хората, умирайки заради едните и умирайки заради Другия.

Началото на Страстите Господни е днешното Негово шествие. Хората очаквали цар, вожд, а намерили Спасител на своите души. Нищо не ожесточава така човека, както загубената надежда, разочарованата надежда. Това обяснява защо хората, които така са Го посрещнали, които са били свидетели на възкресението на Лазар, на Неговите чудеса, сторени на хората, които са слушали Неговото учение, възхищавали са се на всяка Негова дума, които са били готови да Му станат ученици, само и само да приближат победата – същите тези хора са се отдръпнали от Него, загърбили са Го и след няколко дни са започнали да крещят: разпни Го, разпни! (Лука 23:21).

През тези дни ние ще присъстваме – не само ще си припомняме, но и ще присъстваме! – на Страстите Христови. Ще сме част от тълпата, заобиколила Христос, Неговите ученици и Божията майка. Когато започнем да слушаме евангелското четиво, молитвите на Църквата, когато образ след образ преминат картините на тези Страстни дни, ще започнем всеки ден да си задаваме въпроса: а къде съм аз, кой съм аз в тази тълпа? Фарисеинът? Книжникът? Изменникът? Страхливецът? Или пък стоя сред апостолите – но и те са били победени от страха! Петър три пъти се отрича, Юда предава, Йоан, Яков и Петър заспиват, когато Христос повече от всякога се нуждае от човешка любов, останалите ученици пък се разбягват. Край Кръста не остава никой освен Йоан и майката Божия – тези, които били свързани с Христос чрез любов, която не се бои, любов, която е готова всичко да раздели.

Нека отново попитаме себе си: кои сме, къде сме? Къде се намираме в тълпата? Стоим там с надежда или с отчаяние? Ако пък стоим с безразличие, тогава ние също сме част от тази страшна тълпа, която е обкръжавала Христос, която го е следвала, слушала е и си е тръгвала, както и ние ще си тръгнем от църквата. Тук в четвъртък ще е изнесен Кръстът, ние ще четем Евангелието за Кръста, за разпятието, за смъртта – и какво ще се случи след това? Кръстът ще остане, а ние ще си тръгнем да почиваме, ще се приберем у дома да вечеряме, да спим, да се подготвим за изморителния ден, който следва. А Христос в това време е на Кръста, Христос е в гроба. Какъв ужас е това, че и ние, подобно на учениците навремето, не можем да изкараме един час, една нощ с Него. Да помислим над това и ако не сме способни нищо да направим, поне ще проумеем кои сме, къде сме и ще се обърнем към Христос, макар и в последния час с възгласа, с молитвата на разбойника: Спомни си за мен, кога дойдеш в Царството Си! Амин.

v

Понеделник, 31 март 1980 г., Мат. 24:3-35

Понеделникът на Страстната седмица ни представя в евангелския текст картината на Съда и картината на това как ще се извършва Божият Съд. Съдът идва при всеки човек, не само вярващия, но и невярващия; има моменти в живота ни, когато изведнъж се оказваме пред лицето на последствията от своите думи или своите постъпки и виждаме в какво се е превърнала празната дума, лекомислената постъпка, какви страшни последствия има от тях. Има моменти, които никой не може да избегне – смъртния час, и в този час всеки човек, без значение дали е бил вярващ или безбожник през своя живот, поглежда назад и си задава въпроса: защо съм живял? Не живях ли напразно дългия си живот? Натрупах имане, сдобих се с научни знания, достигнах до високо положение в обществото или може би просто като че ли честно се трудих и изведнъж се оказва, че всичко това е осквернено от тщеславието, от желанието за кариера, само че в ущърб на другия и за сметка на собствената ми съвест.

И когато пред човека не остава нищо друго освен задаващата се смърт, тогава всичко си идва на мястото, тогава човек си казва: струваше ли си да бъда подъл, да лицемернича, да лъжа и да хитрувам, да предавам, да превивам гръб, да съм недостоен за самия себе си? Да скривам своята низост от жена си, от майка си, от приятелите, за да виждат те само успеха, след като всичко вече приключва?

Темата за Съда трябва да застане пред всеки човек. Човекът със съвест, честният човек трябва да си задава този въпрос всеки ден и да не допуска денят да отмине, без да е сторил съд, и ако този съд ни осъжда – тогава да бъде поправено, или, най-малкото, да не се повтаря това, заради което нашата съвест ни казва: не си прав! Амин.

v Вторник, 1 април 1980 г., Мат. 24:36; 26:2

Във вторник евангелските текстове продължават темата за Съда, тя се дообогатява с напомнянето за това, че ще дойде ден, в който в цялата Си слава, във всичкото си величие Бог ще се изправи вече не само пред съвестта на човека, но и пред целия свят. И тогава, казва Евангелието, ще се разплачат всички земни племена (Мат. 24:30), всеки човек ще застане пред лицето на този последен Съд. И този Съд е страшен не със страховития си Съдия, не и със суровия закон, Съдът е страшен с това, че тогава пред нас ще се открие, че единственият смисъл на живота е била любовта – жертвената, кротката, ласкавата, истинската любов, и че всички ние, с много редки изключения, сме минали покрай тази любов.

Пред нас се появяват и други картини: искали са да изловят Христос за казана дума, за да го осъдят на смърт, искали са да го хванат както паякът лови мушица. За това са прибягвали именно към методите на паяка: лъжата, подмолните въпроси с очакването, че Той ще отговори „не както трябва“ и ще могат да го уличат, и накрая – предателството. Тези различни начини за погубване на човека и в наши дни се използват или по-точно казано, за наш ужас, все още имат своето пагубно място сред хората. Всеки от нас трябва да се замисли дали живее според истината. Защото не е възможно да се живее в лъжа. Животът в лъжа води само до смърт и умиране – до погубване на душата си и до убиване на другия човек. Ако искаме да бъдем честни, порядъчни хора, не бива да извършваме предателство. Дори собствения си живот не можем да спасим, ако предадем невинна кръв, както са постъпили с Христос. Амин.

v

Сряда, 2 април 1980 г., Лука 10:25-37; 19:1-10; Мат. 10:1, 5-8; 8:14-23, 25:1-13, 15:21-28, 9:9-13

В срядата на Страстната седмица в много храмове се извършва тайнството Маслосвет – това е молитвен чин, служба, обърната към Бога за изцеление на душите и телата на всички хора, участващи в нея. За пръв път тази служба е била извършена по време на обсадата на Севастопол. Тогава всички са живели под смъртна заплаха, болестите са били навсякъде, ранените умирали, живите и здравите очаквали своя край. И ето че местният епископ призовал всички към покаяние, към изповед, към очистване на своята съвест и към извършване на това тайнство. Този обред е преди всичко покаен, а в отговор на нашето покаяние Господ излива върху нас Своята благодат за прощаване на греховете и за телесно изцеление. Основата, сърцевината на този обряд е нашето покаяние.

И в предишните дни ние се замисляхме за смисъла на нашия живот, стояхме пред съда на нашата съвест, съзерцавахме идването на Господа и последния съд на любовта и истината, който трябва да ни подготви именно за личното покаяние. Човека физически го убива не само куршумът или болестта; физически човека го разрушава и неговото нравствено състояние: завистта, ненавистта, огорчението, злобата тровят човека не само душевно, но и телесно. И затова не е чудно, че преди да пристъпим към Бога, за да Му принесем своето боледуващо и страдащо тяло с думите „Господи, изцели!“, ние биваме призовани да се каем за всичко лошо в нас. Изцели ме, т. е. направи ме цялостен, оздрави ме докрай, нека в мен настане пълна хармония на тялото и душата и духа, нека вляза в съвършената хармония с Бога, към която е призован човекът.

Така че, ако някой от вас пристъпва към това тайнство, сторете над себе си внимателен, строг съд, който ще ви доведе с надежда към Бога – с надежда и увереност, че на всекиго от нас Господ ще каже: твоята вяра те спаси, иди си смиром! (Марк. 5:34).

v

Четвъртък, 3 април 1980 г., Иоан 13:31-18:1; 18:1-28; Мат. 26:57-75; Иоан 18:28-19:16; Мат. 27:3-32; Марк 15:16-32; Мат. 27:33-54; Лука 23:32-49; Иоан 19-25-37; Марк 15:43-47; Иоан 19:38-42; Мат. 27-62-66

В четвъртък вечерта се чете разказът за последната среща на Господ Иисус Христос с Неговите ученици около пасхалната трапеза, за страшната нощ, която Той прекарва в самота в Гетсиманската градина в очакване на смъртта, разказът за Неговото разпятие и Неговата смърт. Пред нас преминават картините на това, което се е случило на Спасителя от любов към нас. Той би могъл да избегне всичко това, ако беше отстъпил, ако беше поискал да спаси Себе си и да не довърши делото, заради което дойде. Разбира се, тогава Той нямаше да бъде това, което е в действителност, Той нямаше да бъде въплъщението на Божията любов, нямаше да бъде нашият Спасител. Но колко скъпо може да струва любовта! Христос изкарва една страшна нощ, лице в лице с идващата смърт, и Той се бори с тази смърт, която неумолимо се приближава към Него, както се бори човек преди смъртта си.

Обикновено човек просто умира, съвсем беззащитен. Но тук се случва нещо много по-трагично. На учениците си Христос казва следното: Аз давам душата Си, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе си я давам (Иоан 10:17-18). И той свободно, но с какъв ужас я отдава. Първият път Той се моли така: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша. И продължава да се бори. Вторият път се моли: Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля. И едва на третия път, след нова борба, Той успява да каже: Да бъде Твоята воля. Трябва да се замислим над това – често пъти ни се струва, че Му е било лесно да отдаде живота си, бидейки Бог, Който е станал човек. Но все пак нашият Спасител умира като човек: не със Своята безсмъртна божествена природа, а със Своето човешко, живо тяло.

След това виждаме разпятието, виждаме как са Го убивали с бавна смърт и как Той без нито една дума на укор се предава на мъките. Единствените думи, които отправя към Своя Отец за мъчителите Си, са: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лука 23:24). Ето на какво трябва да се научим: пред лицето на гоненията, пред лицето на обидите – т. е. на хилядите неща, които отстоят твърде далече изобщо от мисълта за смъртта – ние, поглеждайки към човека, който ни обижда, унижава, иска да ни погуби, трябва да се обърнем с душата си към Бога и да кажем: Отче, прости му, понеже не знае какво прави, той не разбира смисъла на нещата. Амин.

v

Петък, 4 април 1980 г., Мат. 27:1-38; Лука 23:39-43; Мат. 27:39-54; Иоан 19:31-37; Мат. 27:55-61

В името на Отца и Сина и Светия Дух. Ние видяхме тази вечер смъртта на Христос, но проповядваме, че и в гроба тялото Христово не е познало тление, понеже Неговата божествена природа пронизва плътта Му също толкова съвършено и неразделно, както пронизва и Неговата човешка душа. Христос умря и сега ние съзерцаваме Христовия образ в гроба, но помним думите Му: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само (Иоан 12:24). Само това може да възкръсне във вечността, което е умряло във временния живот. И докато ние съзерцаваме Христос в гроба, упокоен по плът от Своите страдания, Неговата сияеща с цялата слава божествена природа слиза в място, което наричаме ад или шеол, в място, където се намира всяка човешка душа, на праведен или неправеден – всеки умрял след като човечеството е било откъснато от съвършенството на богообщението. И Той изпълва това място със Своето присъствие, така че адът вече изчезва; победата над ада е крайната, окончателна победа на Христос над смъртта. Адът сега разбира за своето окончателно и пълно поражение. Това ще чуем утре през нощта, но Литургията утре сутрин като че ли продължавайки победното пеене на Алилуя, което вече е провъзгласяване на Възкресението, ще се извършва след четенето на Апостола в бели одежди, понеже ние вече знаем за победата на Христос, макар че все още не сме се изправили пред цялата слава на тази победа. Нека пристъпим към животворящия гроб със земни поклони, благоговеейки пред Божията любов, Която отдаде Своя Син на смърт заради нас, и в същото време да се покланяме на тайната на Неговата победа, очаквайки мига, когато вестта за Възкресението ще достигне до нас. Нека пристъпваме в тишина и благоговение, в благодарност и смирение, и с радост в сърцата си. Амин.

v Събота, 5 април 1980 г., Мат. 27:62-66; 28:1-29

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Блажени сме ние – в часовете, които ни делят от провъзгласяването на Христово Възкресение, ние го очакваме, ние знаем, че то се е случило, знаем, че слизането в ада е победа над ада, а не окончателното поражение на човека Иисус, разпнат на Голгота. Апостолите не са знаели всичко това. В часовете, които сега прекарваме в предвкусване на радостта от идващата нощ, те са пребивавали в тъма, в безнадеждност и страх. И когато се е оказало, че техният страх е бил напразен, че победата се е случила там, където те са виждали поражение, те ни донасят благата вест. Нека прекараме оставащите часове с топло, благодарно чувство, очаквайки вестта да стигне до нас, но и радвайки се заради милионите хора, които са пребивавали в смъртна сянка, в мрака на отдалечеността от Бога, докато Сам Бог внезапно не слезе в мястото на пределната оставеност. Нека мислим за тях и да благодарим на Бога за тях и за всички тези, които си отидоха от живота, но не умряха, а заспаха своя сън: за нашите починали родители, нашите починали предци, нашите приятели, членовете на тази енория, знайни и незнайни – няма вече смърт. Защото жилото на смъртта се състоеше в окончателното отделяне от Бога и в разделянето от нашия ближен, а това вече не съществува. Сега това е само временна разлъка на душата и тялото, време, в което тялото ще си почива и разпада в прах, докато душата ще оживява все повече и повече, като разпалващ се пламък, до деня, когато ще се възстанови целостта и ще възкръснем и заживеем божествения живот вовеки. Амин.

6 април 1980 г.

v

Христос воскресе!

Пеем Христос Воскресе! И току-що с думите на св. Йоан Златоуст провъзгласихме победата на живота над смъртта: Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба. А едновременно с това ние виждаме с очите си, чуваме страшни вести за това, че смъртта все още покосява хора около нас, че умират наши близки, умират млади хора, умират скъпи на сърцето ни – къде е тук благовестието за победата на живота?

Смъртта бива различна: има телесна смърт, но има и по-страшна смърт – разлъка, разлъка окончателна, разлъка вечна и непреодолима. И тази смърт в продължение на хилядолетия до идването на Христос е била единственият опит на цялото човечество. Откъсвайки се от Бога, загубвайки Бога като източник на своя живот, човечеството започва да умира не само телом, но започва да си отива окончателно, завинаги от общението с Него. Умирайки без Него, хората са оставали мъртви без Него.

И ето Христос, Синът Божи, Живият Бог, дойде на земята. Той живя като човек, бидейки Живият Бог, Самият Живот. Той се приобщи към всичко, което представлява човешката съдба: изпитваше жажда, беше гладен, уморяваше се, но най-страшното – накрая Той се приобщи към умирането и смъртта. Като Бог Той не можеше да умре, но от любов към нас Той раздели с нас нашата съдба. Остана с Бога и беше отхвърлен от хората, не се раздели с хората и на Кръста – о, на Кръста Той каза най-страшните думи, произнесени в историята: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34). И умря, умря: самият Живот умря, изгасна светлината, която е същинската Светлина. И слезе Христос със своята човешка душа в бездната на богооставеността, там, където няма Бог, и когато Той пристъпи в тази страшна област, Той със Самия Себе си, със Своята божествена природа, със Своя Вечен Живот, с неугасващата Своя Светлина изпълни всичко.

И тази смърт завинаги е преодоляна, сега наричаме смъртта успение, временен сън, и когато умираме, ние преминаваме не в бездната на отчаянието и богооставеността, а пристъпваме към Бога, Който така ни възлюби, че отдаде Своя Единороден, Единствен, Възлюбен Син, за да повярваме в Неговата любов!

Можем ли да се съмняваме в тази любов, когато виждаме и знаем какво е струвала тя на Бога: животът на Христос, смъртта на Христос, отхвърлянето от хората, отхвърлянето от Бога, ужасът на Гетсиманската градина, когато Той е очаквал смъртта, знаейки, че е предаден от близък ученик, знаейки, че след няколко часа другият Негов ученик, Петър, ще се отрече от Него и че всички ще Го оставят да умира в самота, да умира сам? И с всичко това Той ни казва: гледайте, и това приех върху Себе си и умрях, за да повярвате, че сте обичани от Бога, и понеже сте обичани от Бога, вие сте спасени – понеже нашето спасение не зависи от нас самите, а от чудото на тази любов.

А ние, как можем ние да отговорим на тази любов? Ние можем да приемем тази любов благоговейно, с трепет в нашите сърца, можем с удивление да предстоим пред това чудо на непобедената божествена любов и тогава можем да превърнем целия си живот в благодарение. Не по силата на дълг да се покланяме на Бога, не по необходимост да изпълняваме Неговите заповеди, а да кажем: Господи! Ако Ти така ни обичаш, тогава можем да Те почитаме, обичаме и слушаме, понеже Твоят път е пътят на живота. И целият ни живот, целият живот докрай да превърнем не в благодарствена дума, не в благодарствена песен, а в жива благодарност: така да обичаме всеки един човек, както го е възлюбил Бог – с цената на всичко и докрай.

И ако се научим така да обичаме, тогава нашият свят ще стане нов, друг свят, тогава при нас ще дойде Царството Божие, Възкресението, новият живот. Но за да се случи това, всеки от нас трябва да умре – не с телесна смърт и не с ужасната смърт на раздялата, а с отказа от цялото си себелюбие, с търсенето на своето. Всеки трябва да се открие на Бога, да се открие на другия, да живее за другите, защото да възкръсне за вечен живот може само този, който захвърли от раменете си като стара и ненужна дреха всичко временно и тленно. Така ще живеем и такъв свят ще създаваме, и тогава ще се възрадва за нас Господ, а ние с радост ще погледнем Него и всеки човек в лице.

Христос воскресе!

Превод: Димитър Спасов

* Антоний, митр. Сурожский Труды, ч. 1, М.: Издательский дом „Практика“ 2014, с. 963-970 (бел. прев.). За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (149), 2020 г., с. 5-12 (бел. ред.).

Източник: https://dveri.bg/