В едно от своите съчинения преп. Ефрем Сирин казва:
Не заключвай молитвата си само в думите, нека всяко твое действие да бъде
Бого-служение… С това той казва твърде много. Първо, всичко, което правим, има
някакво духовно значение. Всеки човек на земята в една или друга степен е
свещеник на Живия Бог; той принадлежи на две стихии – земната и небесната,
духовната и материалната, и е призван всяка частица от нашето мироздание да
превърне в част от ликуващото Божие Царство. Няма нищо на земята и в поднебесното
пространство, което да не може да влезе в Царството на вечната слава, когато
Бог бъде всичко у всички, с изключение на човешкия грях. Ето в днешното
Евангелие виждаме как това се осъществява в четирима души, които донасят своя
разслабен приятел до нозете на Спасителя. Тяхното действие се оказва една жива
молба, която без думи свидетелства и за тяхната вяра в Господа, и за любовта им
към техния приятел.
Такава трябва да бъде и нашата молитва на
застъпничество или болка един за друг. Не е достатъчно да застанем пред Господа
и да Го молим да направи за хората това, което ние в Негово име сме длъжни да
направим за тях; не е достатъчно да призоваваме Бога за помощ там, където Той с
право би ни казал: ти иди и извърши делото на милосърдието, делото на истината,
делото на любовта… Това трябва да помним непрестанно.
Някои недоумяват защо Господ е погледнал с
благоволение този човек и го е изцелил по вярата на другите. Затова именно,
защото вярата на тези „други” е била не просто вяра, а делото на жива молитва и
на жива любов. Този човек е спечелил любовта на своите приятели, а те са се
потрудили, поели са риска да донесат болния си приятел при Спасителя.
Молитвата трябва да включва в себе си всичко, целият
ни живот трябва да бъде предстоене пред Бога и пребиваване в името Божие сред
хората и пред хората. Ако живеем така, тогава няма да упрекват християните, че
са силни само в думите, а когато се стигне до дела, са безсилни, безразлични;
само тогава може да се каже, че молитвата е дело, превърнато в съзерцание, а
делото е молитва, превърната в постъпка.
Ето над какво трябва всички да се замислим. Целият
живот трябва да стане молба и дело на милосърдието; само тогава нашата словесна
молитва ще бъде не празен звук, а част от това дело, свидетелстване пред Бога
за това, че сърцето ни също е докоснато от състраданието, от чуждата мъка, и че
като се обръщаме към Него, ние казваме: Господи, ако Ти поискаш да изпратиш
мене и да сътвориш чрез мене делото на Своето милосърдие – изпрати ме, ето аз,
Твоят раб, съм пред Тебе!… Амин.
Превод: Венета Дякова
Из книгата на митрополит Антоний (Сурожки)
“Молитвата и животът”, ИК “Омофор” 2005
Източник: http://www.pravoslavie.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар